Автор: Мария Пеева

Вчера изпратихме нашия чичо Митко на летището след два незабравими месеца.

Аз нямам брат, нито сестра, но дори за мен е трудно да си представя какво е да си израснал с един човек, да си делил с него дом, стая, майка и баща, игри и сладолед, шамари и награди, Коледи и рождени дни, сватби и погребения. И после да се разделите на двата края на света и да се виждате веднъж на десетилетие, за по няколко дни. Болка е това и липса, голяма празнота в душата.

И изведнъж, след трийсетина години, този човек се появява и ти казва:

- Знаеш ли какво, брат ми, осъзнах, че не те познавам - истински, като зрял, възрастен човек. И реших да прекарам с теб няколко месеца и да те опозная. Защото ти, както и да го мисля, си ми най-близкият човек на света. Що за живот съм живял, ако не познавам най-близкия си?

И за тези месеци, освен че опозна нас, Митко опозна и България, защото и нея беше позабравил. Светът е толкова голям, казваше, когато го канехме през годините. Искам да видя повече и повече от него, България си я знам, какво да ѝ гледам.

Не, Митко, не си познал, има какво! И още много ще има да видиш.

Струва ми се, че България го изненада повече отколкото очакваше. И смея да кажа, че го изненада по-скоро положително, отколкото отрицателно. Влюби се в Пловдив отново, особено в Стария град, който буквално цъфти. Обиколи всички софийски потайности, катери се по планини и разпусна на спа, разходихме се и до Гърция няколко пъти (вече не броя гръцкото море за чуждо, то там повече българска реч се чува отколкото гръцка). Изобщо раздадохме се, за да му покажем каквото можем, но и добре си изкарахме с него.

Много ми беше интересно как вижда България сега - не с нашия поглед, но не и с очите на турист или летовник. А още по-хубаво е, че базата му за сравнение е много широка, не само защото е обиколил света, а по-скоро, защото е живял дълги години в Канада и няколко години в Доминикана - тоест, може да ни сравни и с най-социалното общество на земята, но и с Третия свят.

Наблюденията му ми дадоха добра основа за размисъл.

- Много сте дръпнали. - каза веднъж. Толкова нови сгради, пътища, паркове, заведения, бизнеси. Нищо общо с онази бедна България, която помня. Хората, обаче, много не са се променили. Лицата по улиците са все така мрачни, както преди 30 години.

- Добре, де. - отговорих му аз. - За Канада знам, че хората се усмихват и поздравяват, и са много любезни. Но в Доминикана, в тази беднотия, пак ли са усмихнати?

- О, да. - каза той. - Даже повече от Канада. Там е вечен купон. Живеят в едни барачки, цял ден в жегата клечат по тротоарите, работа няма, един човек вади хляба за цялата фамилия. Да притежаваш хладилник там трябва да си богат човек! Но вечерта, щом слънцето се скрие, барбекюто се пали, пилешките крилца се пекат, вадят бирите, музиката да свири и така до сутринта. Няма по-шумен и весел народ, колкото и да са бедни. А вие защо така не се радвате на живота?

Не можах да му отговоря.

Една случка в мола обаче може би обяснява донякъде защо не се радваме на живота. Връщат на Митко с левче по-малко. Той си гледа рестото и показва на касиерката.

- И тя... - разказа ни Митака после - като се разфуча, като се начумери, извади един лев от касата и ми го хвърли на щанда.

- Защо така? - й казал той. - В случая аз би трябвало да фуча, а вие да се извините. Как стана така, че вие се разсърдихте, а аз трябва да се чувствам виновен? Я сега да ми дадете една усмивка.

- Изгуби ума и дума женицата. - заключи той. - Май никой не беше искал от нея усмивка. Толкова млада и симпатична, а сърдита на света.

Казах му, че може би тази сбъркана реакция на момичето има нещо общо и с умението ни да се радваме на живота. Може би просто не сме се научили да търсим вината за нещастието и обидата си на правилното място. Не сме се научили да се извиняваме и да поемаме отговорност, но за сметка на това много добре умеем да обвиняваме. Трудно е да се усмихваш на хората, когато все някой за нещо ти е виновен.

С огромна наслада Митко издирваше в интернет разни паметници, галерии и музеи, а после ги обикаляха със свекърва ми, а понякога и с момчетата. От някои беше много доволен, а други го разочароваха.

Сякаш най-впечатлен беше обаче от Камбаните.

- Как е възможно, - се чудеше, един паметник с такъв огромен потенциал и интересна история, да бъде оставен на произвола? Та тук може да се правят събития, които ще водят деца и туристи от целия свят. Пропускате много, че това, което е останало от комунизма, не го ползвате да вади пари, а сте го заличили. И в най-голямото зло има нещо добро и то трябва да се извлече за полза на всички.

В Кавала видяхме паметник на гръцки войник с изпочупени ръце и крака. Статуята е потрошена и захвърлена от българските окупатори по време на Втората световна пишеше на мраморна плоча, а след Освобождението е върната на мястото си с този поруган вид. Надписът завършва с тези думи.

“Помни, за да забравиш.”

- Виж ти - каза Митко - тези неща ние не сме ги учили по история. Но надписът е много интересен. За да продължиш напред, трябва да простиш. А за да простиш, трябва да знаеш какво ти е причинил, трябва да има признание на вината. Иначе огорчението остава. Излиза, че за да забравиш, наистина трябва да помниш. Но това обяснява защо сега гърците не ни мразят. Защото помнят миналото, но са го оставили зад гърба си, не се връщат към него отново и отново с гняв. Ето, сега ни посрещат с усмивка, че даже и менютата в ресторантите им са на български.

Впрочем храната в България много му хареса. Изглежда това е нещо, което роднините ни емигранти наистина оценяват високо. Нашенските подправки, салатите, млякото, сиренето, печивата, кюфтетата, гювечът, пълнените чушки, тиквата, с огромна наслада си похапваше от всичко и на тръгване се оплака, че е качил два килограма и е развалил плочките на корема.

Не му харесаха обаче пазарите.

- Що за пазар е това, след като никой не иска да се пазари. - каза. - Пазарите са оживени и богати като в Доминикана, но там можеш да направиш добра сделка за всичко, а тук те гледат лошо, не ти дават да си избереш и ако успеят, ще те излъжат. Това не ми хареса.

Кондукторите в градския транспорт също не му харесаха. Една от тях се скарала на свекърва ми, че билетчето й, макар надлежно продупчено, било смачкано. Опитала се да я изнуди да плати глоба, заплашвала, говорила на “ти”, ругала и викала. Свекърва ми отказала категорично, а Димитър поискал да ги заведат при началника й, за да подаде оплакване. Чак тогава кондукторката се отказала.

- Ако в Канада служебно лице държи такъв тон на гражданин, ще има санкция. - заключи той. - В това отношение май сте по-близо до Третия свят отколкото до Канада.

От една страна му харесваше, че у нас правилата не се спазват чак толкова строго, но от друга го дразнеше. През септември му разказах за този проект "Да почистим България заедно" и че участваме в него, за да дадем пример на децата да пазят улиците, и парковете, и изобщо природата.

- Когато отидох в Канада - разказа той - в началото правех като в България. Изям си банана или вафлата и хвърля боклука на улицата. Не са ме глобили, но хората ме гледаха с изумление. Да си гледат работата, си мислех, ще правя каквото си знам. Но един ден се улових, че се оглеждам за кофа. Просто вече спря ДА МИ ХАРЕСВА да хвърлям по улицата. И тук ще стане така, но си трябва време.

Време трябва за всичко, Мите, помислих си, но някак ми се ще да го доживеем това време, не да го отлагаме за децата си.

Изпратихме го вчера с цял куфар, пълен с българска натурална козметика, розови масла и сапуни. Ще липсва на всички ни, но на племенниците му най-много. С всичките игри и трикове, които научиха от него, мисля, че на света няма по-обичан чичо от Митичния Митко.

- Кога ще дойдеш, чичо? - попитаха го момчетата. - Нали няма да чакаш до 2034?

- Ще дойде, ще дойде. - каза Иван. - Нали вече се опознахме, ще идва по-често.

- Още догодина. - усмихна се Митко. - Защото този път само се запознахме. А тепърва ще се опознаваме.

Прозвуча като обещание.

За нашия канадско-доминикански гост ви разказах за първи път в Митичният чичо Митко. Тук ви разказвам за уикенда ни в Банско през есента, а тук - за Пловдив.