Автор: Мария Пеева

През годините семейството ми се е сдобивало с много нови членове, от всякакъв вид. През 5-10 години се сдобиваме с бебета, от време на време с кучета, даже и с котарак. Преди седмица в живота ни се случи невероятно събитие. Сдобихме се с едно митично създание, което децата не бяха срещали на живо до този момент. 

С чичо.

Митичният чичо Митко.

Чичо Митко е братът на съпруга ми, който преди трийсетина години замина за Канада и оттогава си е идвал веднъж до България преди петнайсет години. Срещахме се веднъж-дваж, когато беше на екскурзия в Европа и разбира се, поддържаме интернет връзка, но на живо децата не го бяха виждали. Какъв огромен пропуск от наша страна. И от негова.

За Митака мога да разказвам с часове. Без преувеличение той е най-авантюристичният тип, когото познавам. Не просто защото е обиколил целия свят и е пребродил джунгли и нечувани острови, а и защото взима решения, които за обикновения средностатистически почтен гражданин биха изглеждали пълно безумие. Но по някакъв странен начин при него работят. Преди няколко години заряза доходната си професия в Канада, продаде си къщата, изтегли пенсионните фондове и застраховките и си купи ферма за авокадо в Доминикана. Авокадо. В Доминикана. Човек, който през живота си дори кактус не е гледал. И противно на всички очаквания фермата взе, че заработи добре и сега Димитър, или Дон Дими както го наричат работниците му, живее като доволен пенсионер, само където прилича на 30-годишен разбойник. На какво приличат работниците му няма да ви разказвам, но като ни прати първата снимка от фермата, застанал ухилен до уши пред една банда тъмнокожи, раздърпани, брадати образи със смръщени вежди и грабнали кой лопата, кой мачете, попитах Иван:

- Мило, сигурен ли си, че тези хора няма да отвлекат брат ти за откуп?

- Ооооо… - отсече Иван. - Ти просто не го познаваш. По-скоро той би ги отвлякъл, ако му прецакат авокадото. Мъжете от семейство Пееви от нищо не се плашат.

Това последното го знам от личен опит, затова спрях да се тревожа за Митето.

В началото на лятото самият Дон Дими се обади.

- Брат ми - казал на Иван. - Аз съм щастлив човек. Но има нещо, което ми липсва. 

- Какво бе, брат ми? - попитал моят човек. - Казвай да помагаме.

- Ти ми липсваш. - казал му Митака. - И тъй като сто пъти ви каня и вие не идвате, май ще се наложи аз да дойда. Защото тази година навършвам 50 години и като погледна назад, осъзнавам, че съм пропуснал 30 години от живота ти. А ти, така да се каже, си ми най-близкият човек на тоя свят. И знаеш ли какво още осъзнавам? Че изобщо не те познавам.

- Хайде пък ти сега. Как така не ме познаваш? Та ние се чуваме най-малкото на всеки мач на Ливърпул. 

- Чуваме се, ама не се виждаме. Затова август месец пристигам на гости. И като казвам на гости, нямам предвид за седмица-две. Ще дойда, брат ми, и поне два месеца ще съм до теб неотлъчно. И не смей да ми противоречиш. Все пак аз съм по-големият брат, нали така?

Малко като заплаха звучи, нали? Но как да откажеш на човек, който без усилие опитомява дори доминиканските главорези?

- Идвай, брат ми. - му рече Иван. "Ми каса су каса", нали така казвате по вашия край?

Митака се засмя и след няколко месеца пристигна. С куп подаръци за децата, но тъй като не им знае размерите, накупил дрешки от всички номера, та сега си имаме шарени тениски и шорти във всички последователни размери от 6ХЛ надолу. За всеки случай.

За да придобиете представа колко не познава децата, ще ви разкажа случката от първата вечер. Водим ние Митака от летището, а вкъщи децата ги няма, играят навън, чичото е малко разочарован. По едно време се появява Алекс и едно негово приятелче, което е чернокожо. 

- Е, почнаха да пристигат - извини се Иван. - Не им се сърди, чакат те с нетърпение, ама нали е лято, обикалят навън до късно.

- Леле, колко са пораснали.  Здравейте, момчета, аз съм чичо Митко. - представи се Митака и ме погледна малко особено, но посегна да ги прегръща.

- Алекс е нашият. - поясни Иван.

- А, добре. Защото малко се зачудих, но смея ли да питам.

Ей за такъв човек говорим. И чернокожо детенце да бяхме измътили, нямаше да каже копче. Щом е от нашите, значи е и негов.

Алекс и Иван слагат татуировка на Митака

Алекс го гледа изпод вежди точно един час, той си е такъв, малко недоверчив. След като осъзна, че Митко е готов на всякакви игри и щуротии, го припозна и сега е залепен за него от сутрин до вечер.

А Коко Митето го спечели с палачинките. Ей, какви палачинки прави този човек, пръстите да си оближеш. Пет пари не дава, че се опитвам да пазя диета… 

Но най-забавно ми е да гледам отстрани как братята се опознават. И също така да откривам колко много си приличат, макар и разделени, макар и на пръв поглед коренно различни.

Например подреждането. Моят Иван е същински Монк - не може да подмине разместен стол без да го върне на мястото му. А ако някоя картина виси накриво на стената, насън ще скочи да я оправи. Димитър е същият - още на първата вечер го гледам, върти се на стола, неспокоен нещо. По едно време стана и премести плейстейшъна с два сантиметра вляво. 

- Не ти ли се струва, че беше малко несиметрично? Извинявай, ама не мога да го понеса. Баланса ми нарушава.

И сега си имам двама Монка у дома, питайте ме какво ми е. Но иначе е весело. Особено като заиграят на нещо. Все едно гледам малки момченца. Ядосват се, надцакват се, майтапят се.

- Кажи на мъжа си да пусне днес лотария. - ми вика Митака, след като Иван го би четири пъти на табла. - Страшен късмет извади.

- Утешавай се ти, че е късмет. - смее се Иван. 

А аз си мисля, че и двамата са късметлии. Макар и на другия край на света да живее брат ти, хубаво е, че го има. И моите синове са късметлии. Не знам кой къде ще го отвее вятърът някой ден и колко често ще се виждат, но винаги ще се имат един друг, да се бият на табла, да се надпреварват, да се майтапят с майка си и да се преоткриват.

Завиждам им малко. Но повече им се радвам. И много ги обичам, всичките мъже от семейство Пееви.

Днес, докато си пиехме мохитото на плажа, Митака каза:

- Ако стане по-хубаво от това, вече ще е незаконно.

А на мен и така ми е достатъчно хубаво. Толкова хубаво, че се замислям дали да не ни отвее и нас доминиканският вятър и да се пенсионираме всички заедно във фермата за авокадо.

Това авокадо мотика иска, не е ли така?

А за Митака ще ви разказвам още, защото това дотук е нищо. Този човек заслужава роман!