Автор: Мария Пеева

Някога, много влюбени и млади, прекарвахме часове в разговори за любовта с моя Иван. Сега не мога да си представя какво толкова сме си говорили и имало ли е нужда от това, след като и двамата осъзнавахме, че той е мой и аз съм негова. Завинаги. Но явно ни е било хубаво да си го повтаряме отново и отново.

Едно от нещата, в които се уверявахме тогава, до безкрай, беше, че винаги ще се обичаме “такива, каквито сме”. Че няма да искаме един от друг нищо повече. Че той е абсолютно съгласен с моите малки лудости, а аз - с неговите. Че не му пречи, че съм разпиляна, небрежна и егоцентрична. Че напълно приемам неговите футболни мании, крайна принципност и обсесивна подреденост. Че никога няма да изискваме един от друг да се променяме по какъвто и да е начин. Такава, каквато съм, такъв, какъвто си - това беше нашата мантра.

Имаше един Иван

Но мина време, оженихме се и един ден, докато се опитвах да вляза в старите си дънки, осъзнах, че вече не съм такава, каквато бях. Вече не бях палавото, петдесеткилограмово 19-годишно момиче, лудата глава, която се разхожда по парапета на терасата и може да танцува цяла нощ на 10-сантиметрови токчета, след което да се прибере боса у дома, заливаща се в смях и готова за нови подвизи. Бях солидно заоблена наскоро родила матрона с дълбоки сенки под очите и равни обувки. Той също не беше вече същият. Моето смело и силно момче се превърна в притеснен млад мъж, който работи на две места, за да издържа семейство и вечер се прибира изтощен, за да заспи, докато вечеря.

Едно не се промени обаче и у двама ни и то е най-важното — решимостта да се борим за любовта си. Обърнете внимание - не любовта, а решимостта да се борим за нея. Ние се променихме, любовта ни се промени, но остана тази вяра, че “ние” го има, че “ние” е по-силно от всички обстоятелства, които искат да го разрушат, по-силно от света.

Разказвам ви тази история, защото се страхувам от липсата на вяра, че има такова чудо на света.

Хората вярват, че може да си щастлив сам и вероятно е така.

Хората вярват, че може да си щастлив с поредица от връзки или с няколко връзки едновременно и вероятно е така.

Но когато кажеш, че си щастлив с един човек в продължение на 30 години, изведнъж им се струва невъзможно.

Днес в групата ни обсъждахме проблемна семейна ситуация и от коментарите установих колко малко хора искрено вярват, че любовта може да съществува в една дълготрайна връзка - без значение дали е семейство или не. Струва им се твърде романтично, сантиментално дори. Не вярват, че любовта може да преодолее проблемите, с които неминуемо се сблъсква всеки човек. И до известна степен са прави. Любовта не може да преодолее личните кризи на нито един от нас. Тя няма да реши проблемите ни в офиса, зависимостите, травмите от тежкото детство или кризата на средната възраст, няма да ни излекува от нито една болест. Любовта обаче може да преодолее всяка една криза, с която се сблъскваме ДВАМАТА. И може да реши всеки един проблем, който е “НАШ”. Защото тук идва голямата разлика - едната битка я водите сам или сама, а партньорът ви наблюдава отстрани и не участва в нея. В зависимост от изхода ѝ, той ще реши дали да остане с вас. Другата битка е за двама - може да победиш или да изгубиш - но той ще е с теб и в двата случая. Защото те обича и ти го обичаш и нищо извън вас двамата не може да промени това.

Жега

Любовта е битка за двама, не е двубой. Единият от нас е болен - борим се заедно. Единият от нас фалира - другият не го оставя да затъне в депресия. Единият от нас е съкрушен, другият го подкрепя и понася болката му. Не, никой от нас не може да реши проблемите на другия. Но може да продължи да го обича и когато е слаб, и когато има нужда от помощ, и когато е паднал. И когато вече не е “такъв, какъвто е”, защото животът ни променя - искаме или не. Много е лесно да обичаш някого, когато е млад, красив, богат, силен и здрав. Тогава всички го обичат. Въпросът е дали си готов да го обичаш и тогава, когато любовта изисква усилие. И дали той на свой ред ще положи това усилие за теб.

Защото хората не сме перални - когато някой се счупи, просто го заменяш с друг и готово.

Хората не сме и животни - да избираме партньорите си по това кой е най-силният в глутницата. И ако не вярваме в това, дори да срещнем най-страхотният човек на света, няма никакъв шанс да създадем трайна връзка с него. По простата причина, че той няма да е винаги най-страхотният, защото животът не работи така. В живота има върхове и спадове, и всички ние имаме своите слаби моменти. А колко е хубаво да не ги преживяваме сами и да има кой да ни подаде ръка, когато паднем.

Някой каза, че такава любов е нереалистично очакване. Нереалистично очакване е да вярваш, че партньорът ти винаги ще е прекрасен, винаги ще е “такъв, какъвто е” в момента, когато си се влюбил в него. Нереалистично очакване е, че ти ще си винаги “такава, каквато си”. Нереалистично очакване е да не си готов на известни компромиси, а да ги очакваш от другия. Нереалистично очакване е и той да изисква от теб компромиси, а да не ги прави за теб. Нереалистично очакване е, че никога няма да се скарате, че за всичко ще сте на едно мнение, че няма да има недоволство и разочарование. Нереалистично очакване е, че проблемите ще се решат някак от само себе си, без да ги изговорите, без да ги преборите, без да положите усилия. Защото любовта не е статична и хората не са статуи, замръзнали завинаги в красива прегръдка, вечно млади, вечно прекрасни. Истинската любов не е просто да обичаш някого “такъв, какъвто е”, а да обичаш начина, по който се променя. И съответно ти да полагаш усилия да се променяш достойно. Любовта е развитие. Тя ни прави по-добри хора, тя стимулира най-хубавите ни качества. Тя израства и ние растем с нея. Тя остарява и ние остаряваме с нея. И ако сме истински щастливци, някой ден с нея ще си умрем.

Най-обикновена случка

Не ми обяснявайте, че живея в любовен роман. В нашия живот дори няма време за романтика, навсякъде около нас скачат деца и кучета, едва успяваме да избягаме за малко, за да си кажем две думи как е минал денят ни, да си откраднем целувка и миг усамотение. Каква ти романтика, какви любовни романи. Ние сме обикновени семейни хора с куп задължения и много грижи. Хора, преживели кризи и загуби от всякакъв вид, без да престанат да се обичат, не защото са уникално красиви, уникално добри или уникално умни и изобщо специални по какъвто и да е начин, а защото вярват, че “ние” го има и е по-важно от “аз” и “ти”.

Наскоро той ми подари букет с лалета за рождения ден на сина ни. Аз обожавам лалета, това са ми любимите цветя, а той винаги ми подарява рози - от 30 години насам. Прекрасни червени рози с дълги стебла, елегантни и скъпи, толкова не мои. Аз съм човек на лалетата - пролетен човек, обичам шаренко, обичам весело, обичам непретенциозно. Но сърце не ми даваше да му кажа, защото толкова се радваше едно време в тежките ни години, че си е дал половината заплата за някой огромен букет рози. И така си остана - на празник винаги получавах рози. На този обаче се появи с лалета. Разсмях се, целунах го и му благодарих.

- Меро, извинявай, че не са рози. - ми каза. - Но днес осъзнах, че ти не си човек на розите. Мисля, че всъщност си човек на лалетата и това са твоите цветя. Просто видях този букет и някак ми просветна.

- Ванка, - отговорих. - След 30 години най-после се сети, че дори не харесвам рози особено.

- Ама ти защо не си ми казала досега? - ме попита.

- Защото на теб толкова много ти харесваше да ми ги подаряваш.

Мисля, че тази съвсем елементарна случка обобщава по-добре от всичко изписано досега какво е любовта за мен.

Любовта е онова тихо щастие, което изпитваш, когато правиш него щастлив, докато той си мисли, че прави теб щастлива.

Да, има го това щастие дори в най-скучния делник. И си струва да вярваш и да се бориш за него - в добро и в зло, докато смъртта ви раздели.

Пък който ще да си мисли, че съм сантиментална.

Препоръчваме ви още:

Петък 13

Уроците, които научих

Някой Божи ден...