Автор: Мария Пеева

Много родители дискутираха двете статии, които публикувахме – Българчетата, които не говорят български и Българчетата, които говорят български. Една майка сподели с мен нещо, което ме накара да се замисля за друг аспект от възпитанието, който сме засягали в някои теми, но не сме се фокусирали върху него. Бих искала да насоча вниманието ви към този въпрос и честно казано, не знам как сме го пропуснали досега, след като очевидно е толкова съществен. Ето какво ми каза тя всъщност.

Постоянно говоря български на моите деца, дори когато ми кажат нещо на английски, аз им отговарям на български, но те ми се сърдят и се правят, че не разбират, макар че аз отлично знам, че ме разбират. Дълго време се чудех защо, докато един ден разбрах, че в новия си клас синът ми дори не иска да каже на съучениците си, че е от България и се срамува от това. Ядосах му се, защото моето желание е да се гордее със страната си и не виждам причина да се срамува от нея. Но от обяснението му разбрах, че той всъщност не се срамува, че е от България, а се притеснява, че е чужденец И НЯМА ДА ГО ПРИЕМАТ.

Замислих се за ученическите си години и колко беше важно това усещане – да се чувствам приета, да принадлежа някъде. Винаги съм била малко по-различно дете, твърде начетена и вглъбена, малко затворена, не бях ходила на детска градина, а всичките ми съученици вече се познаваха от кварталната градина, изобщо може да се каже, че в първи клас бях аутсайдер, нищо че бях хубаво, умно и неконфликтно дете. Може би дори заради това. Трябваха ми три-четири години, докато си намеря мястото и приятелите и докато се почувствам оценена и щастлива в училище – не от учителите, а от хлапетата. Ясно си спомням някои ключови моменти, които може би за родителите ми са изглеждали много несъществени, но за мен бяха истински кошмар или напротив – празник. Ще ви разкажа две случки, вероятно и вие можете да изровите подобни спомени от паметта си. В четвърти клас мама ми донесе от Германия червени мокасини, които може би са били скъпи и хубави, но всичките ми съученици носеха маратонки, а тя ме караше да ходя с мокасините. Мразех ги, имах чувството, че всички ме гледат в краката и мъничко намразих и майка си, че ме излага така и не иска да ме разбере. Втори пример – купиха ми дънки „шалвари“ в пети клас, каквито бяха върхът на модата по онова време, готините деца ги носеха, и самият факт, че и аз притежавам такива, ме правеше щастлива и ме караше да ходя с удоволствие на училище. Изобщо не исках да облека нещо друго и когато майка ми ги переше, треперех да не би да не изсъхнат до следващия ден.

След като в моето детство такива дребни и несъществени неща са определяли как ще се чувствам в училище и какво ще е самочувствието ми, нищо чудно, че някое дете би се срамувало, че е различно от останалите, че е чужденец, или от друга религия, или говори с акцент, че носи очила или брекети, че е по-пълно или по-слабо от другите. Защото за децата има една възраст, в която най-важното е да бъдат приети и да са като всички останали. Чак по-късно идва времето, когато вече искат да са различни, уникални и неповторими и тогава всяка особеност може да бъде повод за гордост. Но за да стигнат изобщо до момента, в който ще се гордеят, че са различни, първо трябва да минат през етапа на приемане. Ако не го преживеят, ако не се почувстват част от групата си, никога няма да съберат куража да се откроят от нея. Често такива деца в по-късна възраст се поддават на вредни влияния, само и единствено заради този peer pressure – социалния натиск, заради който те са готови да правят вредни и опасни неща, за да не се отличават от другите или да ги впечатлят. По тази причина някои деца пропушват, други спират да учат, трети бягат от час или се държат грозно с някое дете, което групата е нарочила за аутсайдер, въпреки че самите те нямат нищо против него. Това по-трудно се случва с деца, които вече чувстват принадлежност, те разполагат с достатъчно увереност да откажат нещо, което не им харесва, независимо че други от групата им го правят. Те са си извоювали правото да имат собствено мнение и да са уникални, а не просто странни.

Според мен една от важните задачи на родителя е да помогне на децата си най-напред да чувстват принадлежност и да бъдат приети в средата си. Има хлапета, които наистина са много различни от другите и това в един по-късен етап от живота им ще е най-ценното им качество. Но в ранната детска възраст може да се окаже проблем, защото ще се чувстват аутсайдери. Какво бихме могли да направим ние, родителите?

1. Първото е да покажем на детето, че е прието и обичано в дома си. Ако често изразяваме неодобрение към детето с реплики от сорта на "Не виждам какво сложно има в тази задача?", "Аз бях такъв добър футболист на времето, излагаш се", ако се дразним от някоя негова особеност "Ама каква си мъжкарана! Вземи да облечеш една рокля!", или му я натякваме "Никакъв шоколад, на теб веднага ти се лепи сладкото", ако брат му или сестра му го обиждат или дразнят заради характера или външността му, то със сигурност ще се чувства аутсайдер в дома си. Това се среща далеч по-често отколкото си мислим. Всъщност най-големите грешки на родителите най-често се правят с най-добри намерения.

2. Второто, което можем да направим, е да повишим самооценката на детето – и то именно заради различността му. Ако детето е умно и ученолюбиво, трябва да го научим да се гордее с това. Не да се притеснява, когато някой го нарече зубър, което неминуемо ще се случи един ден. Разказвайте му за постиженията на велики и успели хора, за живота им в училище, споделяйте своите собствени преживявания. Нека знае, че качествата, с които някой ден ще успее в живота, са тези, за които сега може и да му се присмиват. Ако го научите да се гордее с тях и да се приема и харесва, нападките скоро ще престанат. Същото важи и за външния вид на детето. Знаете историята на „хубавата жена“ Джулия Робъртс, която в училище е била твърде висока и слаба и съучениците й са я подигравали за това. Важно е да хвалим детето за постиженията му в това, в което е надарено и да нямаме твърде високи очаквания за неща, в които не се справя добре. Представете си например как едно момче, от което баща му очаква да е звездата на училищния отбор, ще се почувства, ако дори не се класира за него и разочарова татко си. Много е важно да преценяваме правилно способностите на детето си, да не проектираме върху него собствените си надежди и да не изразяваме разочарование, когато то има съвсем различни интереси и цели от нашите очаквания.

3. Много е важно също така да осигурим подходяща среда за детето, в която то да се изявява и да се чувства прието. Дали ще е някой клуб, кръжок, спорт, танцувална трупа – когато то попадне сред деца със сходни интереси и таланти, това ще повиши самочувствието му и ще го научи да се изявява. Да не забравяме, че то трябва да избере полето на изява. Ние можем да го наблюдаваме и подкрепяме, и ако се наложи да направим някаква промяна. Ако детето е поискало да се запише на лека атлетика, но след няколко загуби на състезания се откаже, дали ще постигнем добър ефект, ако го принудим да продължи да спортува, за да го научим "да не се предава"? Или ще го накараме да се чувства аутсайдер, който дърпа отбора назад? И с какво това ще помогне на самочувствието му и на усещането му за принадлежност?

4. Детето трябва да има право на избор за външния си вид и дрехите си. Твърдо съм убедена в това. Някои от най-тежките ни комплекси се заформят още в детска възраст и впоследствие могат да доведат до ужасни проблеми. Ако детето ви иска да ходи облечено само в черно, просто го оставете на мира и му купувайте само черни дрехи. Ако се пристрасти към една тениска и не иска да я сваля, перете я всяка вечер, или му вземете няколко еднакви. Ако дъщеря ви изведнъж започне да се гримира силно, оставете този период да отмине, без да й правите забележки. Разбира се, всеки родител има някаква граница на търпимост, но моето лично мнение е, че детето се нуждае от тази свобода да се изяви, защото нерядко конкретното облекло или визия са задължително условие, за да бъде прието в групата, която си е харесало. Възможно е вие да не одобрявате тази група, но това няма да спре един тийнейджър да направи всичко, за да бъде част от нея. Тук влиза и съответния жаргон и стил на групата, колкото и нелепи да ви изглеждат. А не е ли по-добре детето ви да ходи със скъсани тениски и развлечени дънки и да използва странни изрази, за да бъде част от дадена тайфа, или предпочитате да пропуши трева, само за да докаже, че е като останалите, нищо че не изглежда като тях? Първото не гарантира, че няма да пробват второто, но децата, които са възпитани с мисълта, че имат правото на избор и са достатъчно добре информирани да знаят кое е вредно за тях, се чувстват свободни и да изберат да НЕ го правят. Децата, които са научени на конформизъм, отстъпчивост, послушание правят повече глупости в желанието си да се харесат и да бъдат приети. Ако сте ги научили да се подчиняват сляпо и да нямат собствено мнение, по същия начин ще се отнесат и към новите лидери на тайфата, в която се озоват и ще са готови на всичко, за да им се харесат. Моят личен принцип за външния вид на децата ми е – Ако не вреди на здравето, е позволено. Досега работи добре.

5. Понякога все пак се налага да се намесим. Ако прецените, че то не се вписва в класа, че тормозът над него е твърде голям или влиянието става опасно, че няма начин да се справи без ваша помощ, не се колебайте и сменете средата. Представете си го така – вие не се чувствате щастлив и оценен на работното си място, но някой ви принуждава да останете там, само и само за да докажете, че можете да се справите и да оцелеете. И така години наред. Преди време едно от момчетата ми не се чувстваше добре в новия си клас, където го преместих заради математиката. Имаше групичка момчета под влиянието на едно хлапенце, същински малък интригант, които веднага го намразиха и изолираха, защото е нов ученик, а се справя по-добре от тях. От друга страна класът беше твърде малък, само с пет момчета и с повече момичета, така че той не успя да си намери приятели, с които да си пасне. Виждах как ходи с все по-голямо неудоволствие и губи мотивация. Просто това не беше неговото място. На следващата учебна година го преместих в училище с по-големи класове, където учи до седми клас и създаде чудесни приятелства. Сега е дете със самочувствие и успехи, и може да се впише във всяка среда, без да прави компромиси със себе си. Всеки заслужава втори шанс.

6. И накрая, но не и най-маловажно - показвайте на детето, че уважавате различията между хората, за да е уверено, че ще уважавате и него, ако е различно по някакъв начин. Ако детето от малко знае, че няма нищо лошо в това човек да е различен, то ще се приема и харесва каквото е. А до голяма степен отношението на групата се определя от това дали ти самият се харесваш. Дали си „странен“ или „уникален“ се определя само и единствено от самочувствието. И тъй като всеки от нас е уникален в някакво отношение, нека вдъхнем на децата си увереността да бъдат себе си, да се обичат, харесват и гордеят със своите различия и да уважават останалите заради техните.

Прочетете още:

Вербалната агресия 

Как да разпознаем, че детето ни е жертва или насилник

Как да си отгледаме жертва