„Мамо, тя ме блъсна!“, „Мамо, той ме обижда!“, „Виж какво ми направи рисунката!“, с подобни реплики бихме могли да запълним многотомно издание. Защо братята и сестрите непрекъснато спорят за нещо и се карат? Понякога двубоите стават толкова шумни, че ти се иска да се заключиш в някоя стая, докато всичко отшуми. Да се намесиш или да ги оставиш да се справят сами? Да накажеш ли единия или и двамата? Това са въпроси, които родителите на две и повече деца си задават почти ежедневно.

Защо се случва така, че братя или сестри, по-малко или повече близки по възраст, често се карат или откровено не се понасят?

Случва се заради високия риск от конкуренция. Особено изявено е при породените деца, ако са и еднополови, конкуренцията е максимална. Децата със сходна възраст, за разлика от тези, които имат повече години помежду си, имат какво да делят. Те са с еднакви потребности, играят с едни и същи играчки, искат от родителите си едно и също и обикновено имат един и същ дневен режим. Породените братя например играят с еднакви колички, а породените сестри с еднакви кукли. Конфликтът е неизбежен. По-малко вероятно е момчето да се опита да отмъкне куклата на сестра си, а тя да реши, че много харесва водния му пистолет.

При по-сериозна разлика голямото дете може да е израснало проблемите на малкото, а то от своя страна все още да не е дорасло да претендира за ресурсите на батко си или на кака си. Ако в семейството има 15-годишен и 5-годишен е твърде вероятно те изобщо да не взаимодействат помежду си. Голямото дете няма да взема играчките на малкото, а то едва ли ще има претенции към приятелите на батко си или към музиката, която той слуша. Там конкуренцията е по-скоро за внимание.

Разбира се, в различните семейства има и неочаквани варианти на съперничество (например за електронните устройства претендират всички, дори родителите), но като цяло враждуват децата, които имат какво да делят. А те винаги имат, дори да не са играчки, а времето, което родителите им отделят.

Братя и сестри без вражди

Валидно ли е това за близнаците

Ситуацията с близнаците е друга. Те винаги са били заедно и не са имали моменти, когато да се е налагало да делят нещо, което по-рано е принадлежало на другия. Те често се възприемат като част от едно цяло, понякога личните им граници са размити до патология. Известни са случаи, в които близнаците общуват на език, който сами са измислили. Могат до такава степен да се слеят, че да преживяват драматично дори кратка раздяла. Понякога се чувстват неспособни да изградят собствен живот, независимо от другия.

Често родителите задълбочават ситуацията, като ги обличат по еднакъв начин, водят ги винаги и навсякъде заедно, подаряват им еднакви играчки и те на практика стават неразделни. Макар и удобен, този вариант не е за предпочитане. Той пречи на осъзнаването на всяко от децата като отделна личност и това може да бъде много болезнено в по-зряла възраст.

Като две капки вода

Трябва ли да се опитваме да сприятеляваме братята и сестрите, ако отношенията им са хладни?

Да имаш лични граници е не само нормално, но и препоръчително. Колкото по-ясни са те, толкова по-малко са конфликтите – ако човек ги знае предварително, е по-лесно да не ги нарушава. Затова създаването на взаимноприемливи, ясни и точни граници е благоприятно за отношенията.

Разбира се, възможно е да не си приятел с брат си или със сестра си. Не можеш да принудиш хора, които нямат общи интереси и са съвсем различни, да имат по-близки отношения. Причината може да е в различните темпераменти, в различния режим или дори в неудачното разпределение на жилището.

Но дори приятелството да не възниква, трябва да се възпитава уважение между членовете на семейството, независимо от възрастта. А това изисква и внимателно спазване на личните граници.

За собственото пространство

Липсата на кътче за уединение предизвиква дискомфорт. А когато си в такова състояние, трудно изграждаш отношенията си с другите. Колкото по-големи са децата, толкова по-конфликтна става темата за собствено пространство. Има няколко възможности. Първо, може да се насърчава частната собственост на всяко от децата. Ако няма собствена стая, поне да има собствени играчки. Все пак децата са достатъчно разумни, за да забележат, когато не само те са лишени от собствена стая.

Освен това може да се устрои ъгълче на всеки в рамките на една стая, да се отдели от общото пространство и да бъдат предупредени останалите кое местенце на кого е. Трябва да е ясно и че не можеш да вземаш нещата на другия, ако не си поискал разрешение от него.

Друг вариант е да се организира специално време, в което общата стая ще е на разположение само на едно от децата. Но това не бива да бъде внезапно емоционално решение, а осъзната стратегия, с добре обмислен график. Отстъпките и компенсациите трябва да се договарят с всеки поотделно.

Мамо, може ли да го сменим за кученце?

Дали децата се карат, за да привлекат вниманието на родителите си?

Възможно е, затова в конфликтите между братя и сестри родителите не бива да вземат страна, да отсъждат кой е прав и кой не. Децата винаги ще имат усещането, че другият е по-обичан от тях.

Затова най-добрата роля на родителите в подобни ситуации е да бъдат медиатори: да преговарят с враждуващите страни; да изяснят желанията на всеки; да опитат да намерят решение, които е взаимноприемливо.

Това невинаги е възможно, но общото наказание за враждуващите винаги е по-добро решение от наказанието само на единия. Да, децата се карат, това е неизбежно и трябва да бъдат научени да разрешават конфликтите си. Това е полезно умение, което ще им помогне много и в живота им на възрастни.

Голямо, средно, най-малко или единствено

Крайната непоносимост

Ако едното от децата се чувства отхвърлено от родителите си, вероятно ще се разбунтува. Тъй като не може да отмъсти на възрастните, ще насочи гнева си към по-малките. В подобна ситуация дори е възможно да бъде нанесена реална физическа вреда. В този случай трябва да се „лекува“ семейството като цяло, а не само озлобеното дете.

Мама за единия, тате за другия

Ако родителите, не са в състояние да преодолеят пристрастията си, трябва да потърсят терапевтична помощ. Изходът от такава ситуация може да е в поделянето на зоните на отговорност – с тези въпроси се занимава мама, а с тези – тате. Мама отговаря за разходките, а тате за времето пред компютъра. Подобен подход прави картината ако не напълно мирна, поне пределно ясна, а това снижава тревожността у децата.

Децата спорят, заявяват се в семейното пространство, борят се за надмощие и си съперничат. Понякога конфликтите им отминават бързо като лятна буря. Но ние, родителите, трябва внимателно да наблюдаваме противоборствата им – дали са системни, дали са единствения начин за общуване помежду им или са безобидно спречкване. Не бива да мислим, че скарването е кратко събитие, което скоро ще бъде забравено. Затова трябва посредничим за разрешаването му. Бият ли се, играят ли си, весело ли им е заедно или не се понасят? Понякога възприемаме конфликтите им като проява на детския темперамент и емоции, но те всъщност са една много добра педагогическа възможност.

Източник: matrony

В Братята споделям личния си опит с конфликтите с момчетата.

Препоръчваме ви още:

Да се научим да ги слушаме