Едно чудесно младо момиче ми прати това мило и искрено писмо тази седмица. Интересно е, че междувременно ние бяхме подготвили материал за наказанията и колко неефективни са те. Този материал вече можете да прочетете ето тук. Но когато получихме тази история, решихме, че задължително първо трябва да прочетете нея, защото никой не отрича съветите на психолозите, но личните истории са много красноречиви. Благодаря на Деси Валентинова, че сподели с нас своята. Сигурна съм, че родителите й я обожават, а освен това, доколкото съм чувала, най-палавите деца стават много отговорни възрастни.  

*********************************************

Здравейте! Много харесвам вашата страница и нещата, които чета в нея всекидневно. Аз все още не съм майка, но опитът ми като дете със сигурност ще ми помогне за това да бъда родител един ден... Реших да споделя с вас някои от тайните на поведението на онези малки същества, които по думите на майка ми спокойно могат да те докарат до нервен срив. От своя професионален опит като дете, способно да накара лицето на майка си да смени всички цветове на дъгата, ще разкажа няколко кратки ситуации, в които родителите ми вероятно са съжалявали, че просто не са си взели куче.

1. 5 годишна - Започвам аз да плача, защото искам "Ъ". На никого, включително на мен, не е известно какво представлява въпросното "Ъ". 6 часа и 2 шамара по-късно става ясно, че просто ми е твърде скучно.

2. 5 годишна - Взимам ножицата с мисълта да си направя прическа като на комшията, да го наречем "Гошо", който е с тогавашната страшно модерна мъжка прическа на черти. При този ми вид ще кажа само, че това е единствения път, в който съм виждала баща си да плаче...

3. 7 годишна - Късно вечерта е, а на мен страшно ми се яде бой. Тъй като по неясни причини в този ден никой не ме наби, започнах да търся начини. Естествено при молбата "мамо, може ли да ме набиеш". Майка ми просто се изсмя. Реших, че това няма да помогне. Затова малкият ми мозък имаше по-добра идея... Десетина счупени чаши и около двайсет яйца по килима след въпросното прозрение, аз все пак гордо достигнах своята цел.

Вероятно, ако имате деца, вече знаете колко настоятелни могат да бъдат. Аз със сигурност не защитавам подобен тип възпитание, но за себе си мога да кажа, че бях от онзи процент деца, които никой не включва в статистиката. Онзи един, два или повече... За които шамарите бяха крайно решение за запазване на минусовия процент нерви останали на родителите ми. Разберете децата си, понякога те чистосърдечно искат да бъдат напляскани, но разбира се, вие може да опитате и нещо друго. При мен опитваха с години, но докато открият върховното решение на това как да превъзпитат унищожителната си дъщеря, тя се превърна в мен. Доста кротка на фона на детството си тийнейджърка.

Някои неща просто идват сами...

*********************************************

Деси, само ще ти кажа накрая, че моят Алекс е същият като теб, както вече разказах в Моето трудно дете. Все едно чета за него. Много се надявам да го израсте и той :) А на вас може би ще ви е интересно да прочетете и Децата - тези малки цветя на злото. Очаквайте още утре и материала, който сме подготвили за наказанията. :)