Автор: Светла Чимчимова

Всички обичат кюфтета. Или поне така смятах до вчера. Че баш вчерашните ми кюфтенца ще бъдат препъни камък на моята кариера на стихоплетец, пописвач из разни сайтове с предимно дамска аудитория и въобще нормален член на обществото, не съм знаела. Видяхте ги какви са милички, сочнички и препеченички. На кого може да направи зло едно кюфте? Айде двайсетина кюфтета.

Ами на будната душа на някой любител на моята поезия.

Един любезен господин ми писа, че настоятелно ме моли, но всъщност ми препоръчваше да взема мерки спрямо себе си. Ще цитирам по памет, щото и господинът и кореспонденцията ни са вече минало. Тъй се ядосах, че в първия момент блокирах по грешка един напълно невинен гражданин, който нищо не ми бе направил. Аз съм много търпелив човек и досега съм блокирала само някакъв мосю, който накрая започна да ме плаши и един пич, дето ми крадеше нещата и ги публикуваше като свои, и си приемаше поздравления за тях като пич. Даже не ги криеше от мен. Веднъж не се сдържах и му написах отдолу ,,благодаря, че ме популяризираш" - иронично, нали. А той ми лайкна коментара и ми отговори учтиво ,,няма проблеми ". И аз вече реших, че е много нагъл. Ама може и от завист да е било, щото на неговата стена имах голям успех. Само дето хората не знаеха, че съм аз. Вярно той има 2300 приятели, а аз много по-малко. А това е друг въпрос, на който ми се налага да отговарям постоянно. Защо имам толкова малко приятели. Ми защото са малко, ама са цветът на обществото. Не искам някакви идиоти да ми надничат в живота.

Отплеснах се. Да се върна на господина с кюфтета и справедливия гняв.

Та ето що рече човекът. По памет...

,,Мила Светла. Вие сте много талантлива жена. Поезията Ви докосва хората, но има един проблем. Това са вашите постове с храна. Вие може и да сте добра готвачка, обаче на кого му пука? Днешните кюфтета вече преляха чашата на търпението ми и реших да Ви кажа какво мисля, за ваше добро.

Разберете, никой, никога няма да Ви приеме за сериозен автор, докато Ви вижда да пържите кюфтета! Това е недопустимо!"

Автор: Мария Пеева

Обичате ли Банско през есента?

Моите синове са запалени скиори (за разлика от мен) и завали ли първият сняг, са готови да товарим багажа и да заминаваме. А аз предпочитам Банско извън ски сезона. През лятото там е прекрасно, а есента не му отстъпва. Не заради спокойствието, защото туристи има през всички сезони. Но заради красотата на природата, прохладата и многото развлечения и прекрасни места, които можем да споделим с децата и за които през зимата все не остава време.

Тази есен си имаме специален гост от Доминикана - братът на съпруга ми, за когото ви разказах в "Митичният чичо Митко". Не е за вярване, но той не само се върна в България един-единствен път през 30-те години, откакто емигрира, но и никога през живота си не е бил в Банско. С мъжа ми му измислихме програма в стил “Опознай родината, за да я обикнеш” и първото място, за което се сетихме, разбира се, беше Банско.

Той не беше единственият изумен. Последно сме били там преди две години и оттогава насам градът буквално е разцъфтял - чисти улици, китни къщи и хотелчета, никакви строежи и разкопани тротоари. Ето така трябва да изглеждат българските курорти и няма да се отървем от туристи.

Избрахме отново любимия ни Лъки Банско по ред причини - заради спа зоната - да се поглезим и ние, и Митко; заради планинския водач - да направим един хубав преход, и заради басейна - Алекс настояваше за това (сякаш морето му беше малко това лято, но децата са си деца).

Този младеж почти не излезе от басейна със солена вода и изкуствени вълни.. Освен това обиколихме всевъзможните сауни, ледени и горещи вани, релакс стаите и всички удоволствия на спа зоната. Някакви екзотични рибки ни правеха специален гъделичкащ пилинг на краката (всъщност се оказа, че това било много сериозно лечение за псориазис и по света има клиники с такива процедури), Митко си прави специална терапия с водорасли, изобщо беше голямо глезене. Зимата сме цял ден на пистата и много не остава време за това. Пак ще отидем.

Без грам да преувеличавам, Митака беше спечелен завинаги. И ако се върне в България още догодина, красотата на Пирин, гостоприемството на хотелиерите и банските кръчми ще имат голяма заслуга за това. Макар и само за три дни, се постарахме да опита от всичко, което Банско предлага. Сутрин бродехме из планината, следобед разпускахме в басейна, поглезихме се в пет вида сауни, пробвахме масажи, привечер се разхождахме из Банско и, разбира се, отделихме доволно много време на гостоприемните механи. 

Какво може да се прави в Банско през есента?

Поход в планината.

За това занимание от хотела ни осигуриха планински водач и транспорт до пункт за тръгване и планински водач. Има цели 12 маршрута, от които може да се избира, с различна трудност. Местните хора наричат Банско входната врата за пешеходния туризъм из прекрасния Пирин.

Впечатлена съм, че е помислено дори за деца в количка и хора с увреждане. На 4 километра над Банско например е екопътеката „Драгостинов чарк“, която е подходяща за туристи със специални потребности – има пътечка към местата за отдих, специална настилка, тоалетни и т.н.

Проверихме и преходите - те са с различна трудност. Начинаещите планинари като нас могат да изберат преход до Окото, най-ниското от Бъндеришките езера, той е само час и половина. Преходът минава край Байкушевата мура, която е на 1300 години. Среднотрудните преходи са по 3-4 часа и водят до хижа Безбог, Рибното езеро и Поповото езеро. А за напредналите планинари има високоадреналинови походи като този до Кончето, където ще ви се наложи да преминете стръмна седловина с 400-500 метрови отвесни склонове и само 50 см широчина на пътеката. Казват, че преди да се сложи обезопасяващото въже, туристите са преминавали ръба с пълзене или като са го възсядали. Чак през 70-те години е сложено въже и направена пътека.

Алекс на път за Бъндеришка поляна, където в момента няма ски, но има други атракции за младите (и не толкова млади) спортисти

Забележителности:

В Банско видяхме и музея на Вапцаров в родната му къща. За следващия път остана дома на Неофит Рилски и мемориалът на Паисий Хилендарски в новата сграда, издигната на мястото на къщата му. Докосването до подобни места поддържа жив интереса на децата към историята и литературата, която изучават в училище, затова подобни екскурзии не само са приятни, но са и много полезни за малките ни ученици. Мисля, че не по-малко вдъхновяващо беше и за нашия гост от чужбина, на когото много добре му се отрази глътката българска история и култура 

Този път не успяхме да стигнем до резервата на мечките в Белица, който се намира съвсем наблизо, но сме го планирали съвсем скоро. И преди сме ходили там, даже имаме цяла история, но нея ще ви разказвам друг път.

А зимата ще се върнем отново, не само заради ските, а и заради ескейп стаите в "Лъки Банско", които за наше огромно съжаление бяха затворени.

След слънчевото ни морско лято това беше наистина прекрасно начало на есента.

Тук може да прочетете за пловдивските ни приключения.

Автор: Весела Георгиева

Влезе ли септември в дома ни, обявяваме дългосрочен семеен фалит, без изгледи за скорошно възстановяване нормалната работа на предприятието. Откриваме сезона с подготовка за яслено-градинските удоволствия. Товарим минивана с четири хлапета на възраст от 0 до 12 години; с бебешка количка; с триколка за близнаци (нищо, че нямаме близнаци); с три куфара резервни дрехи – долни гащи, горни гащи, якета, потници, ушанки; с памперси, лигавници, шест стека мокри кърпи; кубик вода за из път и цял долап хранителни запаси. Товарим и себе си – два броя родителски тела, някъде между огледалото за задно виждане и резервната гума. Баща им натиска с кутрето на десния крак педала на газта, благодари на гения си, че е избрал автомобил с автоматични скорости, и потегляме към най-близкия битак. Ходим по открити тържища и пазари, тип „зората на демокрацията“, за по-лесно сливане с тълпата и избягване на неудобни ситуации в модерните търговски центрове, свързани с дълги обяснения, че всъщност не сме семейството орангутани, избягало наскоро от старозагорския зоопарк.

Нашето семейство нагледно разбива мита за приемствеността в носенето на дрешките и предаването им от по-големите към по-малките. Дрехите на четиригодишния Велизар са лекьосани, дъвкани, плюти, с дупки по задните и предните части, и толкова пъти изпрани, че цветовите им комбинации са достойни да предложат съвсем нова RGB палитра, а остатъците от щампи разкриват нецензурни думички с йероглифи. След като осигурим краткотрайния приличен вид на двамата подрастващи на цената на доживотната издръжка на 17-членно босненско семейство, товарим по обратния ред минивана, прикачаме двуколесно ремарке, спазарено на същия битак, натоварено с три гардероба покупки, и победоносно се прибираме. Едното родителско тяло се принуждава да остане у дома с двете хали и вечно наакания бебе Боб, а другото се жертва за придружител на Бранимир, за да обновим и неговия стайлинг, както и да изпълним енциклопедичните списъци с пособия, необходими за училище. Разкачаме ремаркето, но за по-сигурно махаме петте седалки на минивана. Потегляме, този път към някой от големите търговски центрове в града – пуберът е капризен, а когато сме двама, не искат да ни прибират в зоологическата градина – охраната е мобилизирана да опази целостта на магазините и посетителите в тях, но като цяло нямаме сериозни проблеми с органите на реда. Следват безкрайните родителски срещи в градината, в яслата, в училище. Тръскаме джобовете за помагала; за учебници по български и математика на втора група; за цветни моливи и безцветни моливи; за пластилин и конструктори; за пеещи жаби и шарени килимчета, върху които по-комфортно да се бият; за охрана, която трудно охранява дори себе си от нашествието на синовете ни.

След като мълчаливо изпълним гражданския си и родителски дълг към образователната система и доказано неподатливите на образоване домашни зверове, идва най-тежкият период на месец септември – двама рожденици през четири дни, а между тях – годишнина от сватбата. Последният повод не съм сигурна колко е за празнуване, а и трудно вече го помним, но разни усмихнати хора, които явно имат достатъчно свободно време, се обаждат с ведри гласчета да ни напомнят, и ни честитят някакви далечни неща като любов, щастие, мир, спокойствие и разбирателство. А и баща им все търси нещо сладичко за десерт, така че макар и проформа, отбелязваме и тази далечна дата с излишни харчове за торта, баклава, пияни вишни и печени фъстъчки с карамел. И така. Всяка година за децата, има-няма за друго, чудеса от храброст правим, но все успяваме и ние като белите хора да им организираме празници, които да ги направят щастливи, което често е непосилна задача, защото все нещо не им отърва. Запазвам ресторант и си мечтая, че и ние като баровците ще се излегнем удобно на някое сепаре, докато те трошат инвентара на заведението. Мечтая си за глътка студена бира, без някой да ми бърка в устата и да ме хапе за глезените. Мечтая си за сготвена вечеря от някой друг, която да изконсумирам, без да плюя обелки от банан и части от лего, случайно попаднали в нея. И всяка година мечтите ми се разбиват на пух и прах в хубавата им част – сядаме в сепарето и на мига поне едно шимпанзе ни се качва на главите, докато останалите трошат заведението заедно с гостите. Но все пак сме на ресторант - истински баровци!

Пристига преди месец Бранимир, който от миналия октомври се тресе от вълнение за 13-ия си рожден ден. Сприхав ми се видя, но не обърнах голямо внимание – обикновено такъв е видът му, след като Зарко го е налагал с чука за пържоли. Което често се случва.

- Мамо, тази година искам да празнувам рождения си ден у дома.

А погледът му един такъв плах и треперещ, все едно е очаквал да му отвърна:

- Как така бе, маме?!? Ресторант съм запазила, три заплати на фотографа съм дала, сватбената агенция за украсата ангажирах. Какаото за белгийския шоколад на тортата вече съм посадила. На леля ти Марче от Панагюрище пратих покана. Костюм с папийонка съм ти поръчала за снимки пред Общината, зад Общината, на градския фонтан и в златната каляска с три арабски коня пред нея. Че и оркестър от Дулово викнах.

За част от секундата обмислих желанието на големия си син. Пред очите ми като на лента минаха кадри от последните няколко заведения, в които се наложи да платим щорите, газовата бутилка и престилката на готвачката. Представих си Велизар и Роско развихрени на терен, освободени от всякакви задръжки (доколкото изобщо имат такива) и изпаднали в допълнителна еуфория от присъствието на батко им и дузина интересни хлапета на неговия акъл, опиянени от последния хит в кей поп вълната. Представих си ги у дома. И видях къщата, потънала в разруха. След това си спомних, че от ремонта, преди няколко месеца, вече няма и следа. По лилавите ми стени в хола има целувки от лютеница, пръсти с паста за зъби, размазани сиропи за кашлица, сополи, кюфтета и ако на Борето. Чувам как новият диван стене и моли да го изхвърля на сметището, а на телевизора трудно се четат субтитрите, защото така и не успях да изчопля пльоснатата върху него купа с бобена чорба. Колко по-лошо може да стане?

- Добре, Бранко, тази година ще празнуваш у дома.

И оттогава започнах да сънувам кошмари. Процентът ми на спокойствие удари дъното, защото покрай озаптяването на сборната група, съм забравила какво е у дома да има гости. 37 пъти исках списък с децата. Преговарях менюто, докато овцете на заспиване не започнаха да ми го рецитират. Всеки ден броях наличните вкъщи столове и се молех да не ги изгризат, докато празникът не отмине. Купих си нова покривка, бака лилава боя да замажа положението в хола, вълшебни кърпички за боба по телевизора, милвах дивана и се молех на Борето да не ака по стените. Ден преди празника изчистихме предния двор, да се види къде е пътеката. Изкъпах и сресах санбернарите, вързах оранжеви панделки на котките и сребърни гривни на два преминаващи косери. Нощта срещу рождения ден изобщо не спах. Бях позамазала положението в хола, горният етаж светеше от чистота, че дори ми беше трудно да го позная. Молех се да вали дъжд, да падат жаби от небето и да прехвърчат снежинки, че поне след толкова мъки, купонът да е вътре. В моя чест слънцето изгря 30 минути по-рано. Едно ярко, галещо… Птички пеят и се веселят. Бранимир стана и той весел. Мамо, отзад ще сме! А на мен ми призля. Изметох задния двор. Мислех, че само лудите метат 500 квадрата зелена площ, ама ей на. Под шумата от дърветата си намерих череши, достатъчни за седем дози със сладко. Със задоволство открих, че огромното нещо в средата на двора, което цяло лято мислех за синя паяжина, всъщност е мистериозно изчезналия батут. Разни буболечки бяха построили цивилизация в дворната къщичка за игра и тъкмо се канеха да изобретят колелото, когато се развилнях с маркуча и отнесох технологичния им напредък. С лопатата за въглища изстъргах една педя пръст и четири колички бурени от плочките, които собственоръчно редих едно цяло лято, преди къщата ми да се напълни с трио бебешки индивиди. Изчистих и вътрешното стълбище, което вече пета година стои на бетон – тези четиримата така ни друсат гранулите, че време и сили за секс не остават, камо ли за ремонтни дейности. Гоги, – баща им гледаше философски върха на стълбището, където плътни паяжини си бяха нарисували приказна арка, - тук е замязало на тунел в замъка Бран. Девойките няма да искат да се качат, младежите на ръце ще трябва да ги катерят. А ние после ще им купуваме илачи за ишиас и лумбаго.

Процентът ми на спокойствие се покачи на 30. Необходимите столове бяха на лице. Чаши, чинии, салфетки – също. Домашните цяла сутрин пищяха и се замерваха с пуканки, духаха в тръбата на прахосмукачката и изстискваха мопа в чашата за вода на баба си, но като цяло бяха послушни. Три часа преди началото на празника се захванах да режа продукти за сандвичите. Нарязах половината, другата половина – изядоха. Баща им ходи до магазина за две пръчки салам и три хляба. Зарко подскачаше пред хладилника в опит да докопа декоративните бонбони от тортата на Бранимир, а Роско отиде да спи, сърдит, че не му позволих да отвори новия хляб. Преди няколко дни купих микрофон. Предните три Зарко изяде. Поканените девойки много искали да пеят караоке. Пазих го стриктно до деня на празника, но рожденика беше толкова развълнуван да покаже липсата си на певчески способности, че с притеснение им го дадох. Когато се примири, че няма да може да съсипе шоколадовата торта, Велизар награби микрофона и започна да пее. Цял следобед пя „Happy Birthday на бате!“, наду главата на съседните две улици, но поне не поиска да го яде. В песни, закачки, скандали и кухненски дейности времето неусетно се изтърколи и първите гости започнаха да пристигат. Разни деца влизаха и прелитаха покрай мен, а аз белех картофи, печах сандвичи и панирах пилешки хапки едновременно. Зарко висеше на крачолите на едно девойче, а Роско пищеше, захапал нечия маратонка. Рожденикът се опитваше да въдвори малко ред в настъпилия хаос и показваше на гостите пътя към задния двор с надеждата да се изнесат по-бързо. Тълпата замина, вратата се затвори, а Велизар и Роско започнаха да се дерат и да блъскат по нея, изоставени вътре. В едната ръка държах полуобелен картоф, с другата метнах Роско под мишница, а Зарко ме захапа за бедрото, и тримата се опитахме да влезем към вътрешността на къщата, където да продължим да пищим и да се тръшкаме, но не толкоз пред хората. Батко им беше заобиколил и с укорителен поглед подаваше глава през комарника на кухнята. Мамо, защо не се преоблече?!? Махнах пренебрежително с ръка. Когато си преминал отвъд ръба на лудостта, че да не обръщаш внимание на чифт мръсни чорапи в тигана с нагорещеното олио, едва ли можеш да се впечатлиш особено, че посрещаш гостите на сина си по плувни гащета и безшевно бельо.

Освен това нещо в скарата миришеше на изгоряло. Едно момиченце подаде глава до тази на Бранко, усмихна се и ми каза:

- Много хубава къща имате!

Мхм… Ела ти живей в нея! – изсъсках на ум, без лоши чувства към детето.

Усмихнах се учтиво и побързах да изстържа изгорелия сандвич от скарата (и Велизар от бедрото си). След миролюбиви обяснения, че днес батко им има празник и трябва да го оставят на мира поне един ден в годината, и след тържествената ми клетва, че по-късно ще ги пусна отзад на купона, Велизар разхлаби захапката, а Роско спря да се дере. Позволиха на баща им да ги облече и да ги изведе на разходка. Прелитайки между кухнята и задния двор с пържени картофки, прегорели сандвичи и панирани наполовина пилешки хапки, видях как съседското момче къпе седем девойки, които дружно се подмятаха в завърналия се батут. Бранимир се превиваше от смях на тревата, девойките пищяха, музиката дънеше, две момчета се замерваха с краставици, а едно хлапе ме помоли за три бутилки кока-кола. На следващото ми излизане девойките вече ревяха, защото не можеха да решат коя от тях да спечели приза „Мис мокра фланелка“, Бранимир продължаваше да се превива от смях, момчетата мятаха по себе си цели сандвичи, а хлапето с колата се беше скрило в къщичката за игра и привършваше третата бутилка.

Празникът вървеше отлично. Двете хали се прибраха от разходка. Трябваше да спазя обещанието си и с притеснение отворих вратата на задния двор. Зарко връхлетя като хала и награби девойките, които бяха успели да решат спора за приза и дори се бяха преоблекли. С чар и обаяние Велизар омайва всички край себе си. Новият хит на Криско беше спрян на момента, а каките се строиха дружно, за да му изтанцуват Арам-зам-зам. Роско не обърна внимание на пиршеството и кротко се скри в ъгъла на двора с купа пържени картофк и една пожарникарска кола, която изрови от пясъчника. Зарко не можеше да реши кое от момичетата му е най-любимо, затова обиколи няколко пъти всички, седна в скутовете им, бръкна в пазвите им и подари на всяка изгнила черешова костилка. Той обаче беше любимец на всички по равно. Заобиколени от внимание и снабдени с достатъчно количество джънк фуудс, присъствието на двамата подрастващи бебешки индивида не наруши особено ритъма на празненството. Бяха послушни, Роско – дори незабележим. Слънцето се скри и на девойките им стана студено. Предвидливо изключих контакта на водната помпа, че съседското момче имаше мераци да ги загрее. В миг тийновете опразниха хранителните запаси от дворната маса и в тръст се запътиха към втория етаж. Прибрах Зарко и Роско, които забравиха, че могат да бъдат послушни и се скараха за пълнежа на една плюшена панда. Докато двамата смучеха взаимно чорапите си, успях да се оправя с празните чинии от вън, да ги напъхам в миялната и да изхвърля четирите чувала с отпадъци. От горния етаж се чуваха стъпки, все едно стадо бизони прекосяват моста на Кольо Фичето. От време на време женски крясъци и мъжко ръмжене. Лампите угаснаха, Бранимир извади новата си китара, на която не може да свири. Крясъците и ръмженето спряха и до ушите ми достигнаха леки въздишки.

Всичко вървеше по план! Какви ли чудеса не прави една китара в ръцете на нескопосан, ама красив младеж?

- Мамо, искам хапи бъте! – Зарко дотърча, развяващ двата подгизнали чорапа на Роско.

- Маме, не можеш сега да хапеш батко си, има гости.

- Искаааааааааааам, хапи бътеееееееееееееееее!

- После ще се хапете, сега няма да го излагаме пред девойките. Чуй как ги омайва.

- Искам и аз по жени!

Едва, когато купонът приключи и последният гост беше изпратен, разбрах, че този път Зарко не е искал да хапе батко си, а просто да му изпее хепи бърдей. Слава богу, микрофонът вече не работеше. Бранимир беше доволен. Гостите бяха доволни. Аз бях доволна. Зарко и Рос - предоволни. Борето проспа целия ден и хич не му пукаше. Баща им по природа си е непукист. Къщата беше цяла. Имахме остатъци от храна до края на месеца. Никой не беше удавен с маркуча, никой не излетя от батута, нямаше травми от замерянето със сандвичи. Само се чудя майката на хлапето с трите бутилки кока-кола дали го е укротила у тях.

Вечерта завърши романтично с китара и с едно детско гласче, което пееше тихо: „Хапи бъте на-ба-те, хапи бъте, ба-те…“

Къщата вече спи. Процентът ми на спокойствие вече е 32 – най-високо ниво от почти четири години насам. Вдигнала съм крачка на горкото диванче, гриза печен сандвич и разсъждавам колко много неща научих от един рожден ден у дома. 30 препечени сандвича за дузина хлапета са много, дори и когато само се замерят с тях. Два стека кока-кола обаче са малко. Три кила пържени картофки също не ги оправят. Не е добра идея наблизо да има работещ маркуч. Дворните батути издържат много повече от 130 килограма. Велизар е изключително добро хлапе, когато е сред непознати. Роско гледа от него и също може да бъде послушен. Много по-лесно е да се справя с дузина чужди деца, отколкото с моите собствени. След два дни Роско има рожден ден. Малък е още, никакви претенции не приемам от него. Ще празнува навън! До вчера си мислех, че баровците ходят по заведения. Тъкмо обратното е! Истински баровец си, когато изчистиш цялата къща, опазиш имуществото от собствените си деца, подсигуриш напоителната система за вечно жадни за кока-кола и адреналин тийнейджъри, и оцелееш! Трябва да ставам. Първата доза сладко от череши е готова, време е да зареждам следващата.

А и Борето май е наакан.

Още от Весела:

Петима мъже и нуждата от разтоварване

К'ъв секс бе, човеко?

На 7 октомври фондация „За Нашите Деца“ организира най-голямото си благотворително събитие за годината – „Вечер на добродетелите 2019“ и ще отбележи 10-ата годишнина от първото му издание. То ще се проведе в Sofia Event Center, Paradise Center, а началният час е 19.30. Вече 10 години Вечер на добродетелите събира над 400 социално отговорни лидери в нашето общество -  представители на държавната и местни власти, на социално – отговорния бизнес, на неправителствения сектор и на културните среди, които знаят, че инвестирането в развитието на децата още от раждането е основа за постигането на развито и цивилизовано общество в България.  

Патрон на десетото издание на Вечерта да бъде вицепрезидентът на Република България г-жа Илияна Йотова. 

Фондация “За Нашите Деца” вече 27 години успешно се справя със ситуации с висок риск за децата, които живеят в дом за деца, имат увреждане или с редица проблеми в семейната им среда – трайна бедност и социална изолация, насилие, безразличие и отчуждение. Вече 27 години висококвалифициран екип от специалисти работи за това всяко дете да живее и да води пълноценен живот в семейство, за да може  да разгърне своите таланти и способности още в първите години от своя живот. За 27 години фондацията е успяла да помогне на над 13 500 деца и семейства.  

Каузата на Вечер на добродетелите  2019   е шанс за пълноценно развитие и щастливо детство за деца от 0 до 7 години.  Ще насочим усилията си не само към деца в риск от раздяла от родното семейство и деца в приемни и осиновителни семейства, но и към тези, чиито потенциал и развитие са блокирани от невидими рискове като родителското отчуждение и бедността, както и социалната изолация. Фондацията вярва, че освен сигурността на семейството, интензивната стимулация, благодарение на която най-малките учат активно за света около тях и разкриват своя заключен потенциал е ключова инвестиция за успеха им в нашето общество, в образованието и трудовата реализация в последствие.  

С набраните средства, в двата комплекса за ранно детско развитие в София и Пловдив, ние ще подкрепим поне 800 деца в ранна възраст и техните семейства.  

Програмата на Вечер на добродетелите 2019 ще даде възможност на гостите да се докоснат по един неповторим начин до реалните съдби на деца и семейства, променени с подкрепата на фондацията. По традиция, тя включва арт програма, в която ще вземат участие популярни български артисти, които застават за каузата на фондацията, както и благотворителен търг, който ще даде възможност на гостите да наддават за ценни и атрактивни предмети и преживявания с висока емоционална стойност.  

Повече за събитието може да научите ето тук.    

Безплатни консултации и семинари провежда Фондация „За Нашите Деца“ по време на Националните седмици на осиновяването

Фондация „За Нашите Деца“ се включва в Националните информационни седмици на осиновяването, които стартират днес и ще продължат да 12 октомври. Вече шеста поредна година фондацията е партньор на Българска асоциация „Осиновени и осиновители“ - инициатор и организатор на информационните дни. Тази година фокусът на информационната кампания е насочен към предизвикателствата и трудностите при отглеждането на осиновените деца, подготовката на родителите им за тази важна житейска роля и подкрепата на социалния сектор към осиновителните семейства. Като всичко това се случва в най-добрия интерес на децата и защита на техните права. 

Днес, по време на форума „Гласът на осиновеното дете“, който постави началото на информационната кампания, опита и практиката на фондацията за подбор и подкрепа на кандидат - осиновители представи семейният консултант в ЦОП “Св. София” Петя Яначкова. На форума бяха обсъдени предизвикателствата и трудностите при оценката, обучението и следосиновителното наблюдение, съпътстващи процеса на осиновяване. 

От днес до 12 октомври експертите в двата центъра за обществена подкрепа на фондацията в София ще бъдат на разположение за безплатни консултации на родителите, по въпроси свързани с развитието на децата от 0 до 7 години. 

Фондация „За Нашите Деца“ организира и два безплатни целодневни семинара - на 27 септември - петък, за социални работници и специалисти по темата за националното осиновяване  в България, и на 4 октомври - петък - за  специалисти,  работещи  в детски  градини  и  училища на тема „Осиновеното  дете  и неговото  интегриране в средата на връстниците“. 

В рамките на Националните информационни дни на осиновяването фондацията организира и три уъркшопа със свободен достъп.   

Темата на първия, който ще се състои на 1 октомври /вторник/ от 18.00 до 20.00 часа, е „Осиновяването – стъпка по стъпка“. Вторият уъркшоп с тема „Осиновените деца и животът им преди семейството“ е на 7 октомври /понеделник/ от 18.00 до 20.00 часа, а третият уъркшоп на 9 октомври /сряда/ е посветен на темата „Как да говорим с децата за осиновяването“.

Можете да заявите час за консултация, участие в семинар или уъркшоп на телефон 02/822 35 10. 

Наскоро в медиите излязоха две статии, които може би са останали незабелязани от стотици засегнати родители. Споделям с вас, защото проблемът е сериозен и е важно информацията да достигне до всички потърпевши.

“Тъканна банка "Крио център България" (ТБКЦБ) - българският клон на швейцарската "Крио сейв", една от големите тъканни банки у нас, спира да работи. Какво ще стане с хилядите проби, взети през годините в България? Ще имат ли проблем родителите, които не са получили сертификата си за съхранение, или тези, които още изплащат услугата? Има ли световен проблем с "Крио сейв", които наскоро решиха да прехвърлят всички проби за съхранение в Полша? В световен мащаб банката съхранява над 320 000 проби.

В такава ситуация последното, за което мислиш, е за немалката сума, вложена за съхранението на стволови клетки - между 4000 и 6000 лв. на дете за срок от 20 или 25 години. Идеята на родителите зад това вложение е някаква сигурност за бъдещето, тъй като те се използват при лечението на онкохематологични и някои други заболявания. Когато обаче стройната наглед система за съхранение изведнъж се окаже не особено стабилна, човек започва да се чуди в пирамида ли е инвестирал и по-важно - какво се случва с генетичния материал на децата му. Има ли опасност той да бъде унищожен или използван нерегламентирано от някой друг?” - пише Доротея Дачкова в “Сега”. Доротея е една от майките, инвестирали такава сериозна сума за съхраняване на стволови клетки на децата си в “Крио център България”. Ето още какво споделя:

Моето семейство се довери два пъти на ТБКЦБ с идеята, че правим нещо добро за децата си. Сега се оказва, че изобщо не е ясно какво се случва със стволовите им клетки. Още нямаме информация от полската банка, че са успешно прехвърлени там. Няма да повтарям всички опасения, които споделят и другите родители.

Това, което най-много ме потриса, чисто човешки, е, че служителите на фирмата в последните 2 години са били наясно с проблемите. Но въпреки това са продължили да сключват договори. Когато през януари т.г. сключихме втория договор, никой не намери за нужно да ми каже, че фирмата-майка има грижа с изследването на майчината кръв. А без това изследване пробите се държат под карантина.

Никой не сподели, че сметките на дружеството са запорирани заради данъчна ревизия. Тогава изпълнителният директор не ми каза, че парите не може да потънат незнайно къде.

Не ни е известно колко родители са засегнати, много е вероятно някои от тях дори да не са разбрали. Молим да разпространите този апел, за да достигне и до тях. Нека се включат ето тук в групата, където потърпевшите се организират, за да търсят заедно правата си.

Автор: Богомил Димитров

Много женени мъже имат проблем как да скрият от съпругите си, че имат любовница. Моят проблем е точно обратният.

Преди време в един разговор с жена ми на тема „Женската интуиция“ тя бе казала, че една съпруга винаги усещала, ако нейният мъж ѝ изневерява.

Бях я попитал на шега: 

-  А според теб, аз изневерявам ли ти?

-  Не. Абсурд! – бе отговорила моментално. 

В случая женската ѝ интуиция бе права. Обаче какво му бе толкова абсурдното аз да имам любовница? Признавам, че отговорът ѝ, както и категоричността в тона ѝ, образуваха буца в гърлото ми. Легнах си в другата стая. Последва вътрешен диалог с Егото ми: 

- Тя те счита за мъж втора категория и едва ли не те е била наградила чрез брака ви. Иначе и до ден днешен, според нея, си щял безутешно да подсмърчаш след разни фусти! 

Егото ми наистина бе много цапнато в устата. 

И то продължи в типичния си стил, че на мое място щял да си разпаше пояса със съвсем чиста съвест. Да съм си отмъстил! Изневяра до дупка! Да видела тя! 

Изтъкнах му съображения от най-висше естество - че я обичам и по принцип не одобрявам отмъщението, особено в любовта. 

Егото смекчи тона и взе да се изразява по-премерено. Не съм бил прав. Досега дори съм бил държал жена си в неравностойно положение. Нейните женени приятелки сигурно се кахърели от забежките на съпрузите си, а аз съм я бил лишавал от това нейно исконно право. Другите жени се борели за съпрузите си, а само нейният бил в кърпа вързан. Приятелките ѝ изпитвали тези силни емоции, но не и тя, това нормално ли е? – Не!!!!

Някъде рано сутринта бурните ни спорове стигнаха до компромисния вариант и си стиснахме ръцете: 

1. Да направя всичко възможно тя да се усъмни в моята вярност. 
2. Без действителни изневери - тук бях безпрекословен.
3. Когато тя „ме заловеше“, щях весело да призная за експеримента си.

Би следвало да си вземе поуката, че и женската интуиция може да направи грешка. Особено ако срещне брилянтна мъжка логика. Като страничен ефект, очаквах рейтингът ми в нейните очи да се повиши. Ако постигнех целта си, щях да се самообявя за „съпруг на годината“.

На следващия ден се прибрах по-рано и почистих навсякъде вкъщи и дори сложих красиво букетче в една ваза. 

Според мен, гузният съпруг би следвало да чисти повече. 

Съгласно плана ми, взех нейно червило, начервих се, целунах листче и го отпечатих на лявата си буза. След това си изтърках устата с какво ли не. 

Когато жена ми се прибра, се прехласна по чистотата. Снима всичко, особено букетчето и разпрати съобщения до приятелките си с текст: 

- „Вижте моичкият как ме посрещна днес - дори и с букетче!“

Това „моичкият“ малко ме обезсърчи.

Накрая тя седна. Аз бях с лявата буза към нея, но заваляха обратни обаждания от приятелките й, насред едно от които тя просто се пресегна, наплюнчи пръста си и изтри бузата ми.

Грешките ми бяха очевидни – червилото бе нейно и стоеше някакси платонически върху бузата ми, а с домакинстването си само излишно я бях разсеял.  

На другия ден, преди да си тръгна от офиса, помолих секретарката на шефа да ме целуне по врата без да ме пита защо. Тя и без това ме мислеше за „куку“ и го направи. Червилото ѝ бе скандално тъмносиньо. Жена ми не би си сложила такова и посмъртно. Предвкусвах успех.

Вкъщи този път не чистих. Но направих гузна салата и си сипах чашка-две. Когато жена ми се прибра, сипах и на нея и се чукнахме. Тя сканира с бърз поглед кухнята, която си бе в състоянието от сутринта. Все пак оцени желанието ми да си пообщуваме. Въпреки че салатата била безсолна и с твърде малко лук и олио, а магданозът бил на големи парлаци. 

След което пусна телевизора, където вървеше турски сериал. Била изпуснала две серии и искаше да навакса. Погледът ѝ бе само натам и трябваше да го отклоня някакси към врата си, който взе да се схваща в неудобната поза на вратна пържола. Изпитаният ми метод да привлека вниманието ѝ бе да я накарам нещо да ми заобяснява. Когато тя прави това винаги ме гледа в очите. „Поинтересувах се“ от връзката между Джамале и Орхан. Тя ми я обясни до болка и се вторачи пак в телевизора. Сипах си още чашка, което не убягна от периферното ѝ зрение, колкото и деликатно да го направих. 

Когато започнаха реклами, тя се взря в мен точно където исках. Бях приготвил “наивен” отговор на въпроса ѝ какво е това чуждо червило на врата ми. Наистина последва въпрос, но бе съвсем друг:

- Мога ли да знам коя ти е тази чашка?

- Втора.

- Едва ли! Не от вчера виждам, че по носа ти има характерните за алкохолиците синьо-червени жилки!

И допълни: 

- А я си виж  врата - синките вече са плъзнали и по него! От утре ти забранявам всякакъв алкохол! 

Явно, дотук не се справях добре. За следващия ден бях предвидил ярко оранжевото червило на колежката от „Човешки ресурси“. Обаче пък кой знае какъв симптом щеше да нахлуе в главата на жена ми - че имам авитаминоза или хипервитаминоза с каротин или бог знае какво. Може би щеше да ми забрани моркови и цвекло. Не че те щяха да ми липсват.  Отказах се от червилната атака. Реших, че ще е добре, като всеки изневеряващ съпруг, да започна да обръщам изключително внимание на външния си вид и да демонстрирам това. Нагло. 

На другия ден си купих чисто нов костюм, вратовръзка, обувки и бельо. Дори си изрязах ноктите. За хората може би това е елементарно упражнение, но не и за мен. Три дни след рязане на нокти се чувствах неуютно, като човек на плажа, чиито бански са пълни с пясък или е обул чорапи, пълни с пясък. Жена ми вместо да се усъмни в скритата цел на покупките, ме похвали. С уговорката, че следващият път ще дойде с мен, за да направи точния избор. 

След вечерята тя ме попита какво са казали колежките относно новия ми вид. Бях предвидил този въпрос. Отговорих й, че те ме били опипали с поглед. Усетил съм го с тила си - както всяка жена усеща мъжкия поглед. 

Най-после и аз да подметна нещичко на място. 

Нямаше ефект и това, че си направих една по-модна прическа. Това ме правело някакси по-съвременен, но и изтъквало недостатъците ми. Но пък явно съм се „очовечвал“-нещо, което отдавна очаквала от мен. Засега напредъкът ми бе нулев.

Скоро добавих щом жена ми се прибере, да се обличам спортно и да помпам мускули чрез гирички, коремни преси и дори щанги. Накрая влизах при нея задъхан, с надеждата да ѝ заприличвам все повече на изневеряващ мъж.

Тя започна да се заглежда по набъбващите ми мощи и като ефект, сексът ни се възроди. 

Както се казваше: „Къде го чукаш, къде се пука!“  Все пак се успокоявах, че „целта оправдава средствата“.

Възроденият ни секс бе добре дошъл, но пък противоречеше на стратегията ми тя да ме заподозре в изневяра. Логично бе да си помисли, че мъжката ми сила не се пилееше „някъде навън“. Моето поведение напоследък бе като на верен съпруг, който бе взел мерки за външния си вид, за тялото си, чисти повече и дори отново е влюбен в жена си. Напредъкът ми от нулев клонеше към отрицателен.

Започнах да закъснявам нарочно. По принцип жена ми се прибираше след мен. Бе дъждовен период и бях принуден всяка вечер да изчаквам стоически в един от отсрещните входове срещу нашата кооперация лампата в апартамента ни най-сетне да светне, че да се прибера като бял мъж.

Никакъв ефект, ако изключим, че живущите в онзи вход взеха да ме гледат накриво. 

Новата ми идея бе да се върна късно, миришещ на максимално курвенски парфюм и бира. Двете неща се връзваха идеално. В края на работния ден помолих една подходяща колежка да ме напръска обилно с парфюма си. Този път изчаках лампата ни горе да светне в близкото до дома ни бистро. Пиех бира и репетирах гузни отговори наглас. Някои наоколо взеха да ме гледат учудено, не виждайки по мен „хендсфрий“. 

Когато се прибрах, жена ми бе точно зад вратата, подуши ме и ме започна: 

- Нека позная! В асансьора си пътувал с Петрова от шестия етаж, нали? Не мога ѝ да дишам парфюма на тая кучка! Веднага иди и си простри дрехите на балкона да се отмиришат!

Легнах си отчаян. Обаче като по поръчка по телевизията даваха филм, в който една съпруга залови в изневяра мъжа си, понеже в джоба на сакото му имаше чужди дамски гащички. Ето, това бе мегаяка идея! Точно за мен! Нямаше начин да не сработи!

Сутринта отидох нетърпеливо в един скъпарски магазин за дамско бельо.

Взех едни гащички от щанда и застанах пред огледалото за да преценя дали биха станали на мен, съответно - на жена ми, понеже с нея имахме еднакви ханшове. Бях убеден, че гащичките трябваше да са точно с нейния размер. Иначе тя би заподозряла, че ѝ кръшкам с някоя „свинкя“ или „кощрамба“ и да не обърне подобаващо внимание. Понечих да „пробвам“ други, но продавачките вече ми носеха усмихнато следващи, кои от кои по-секси. Аз се фръцках пред огледалото и накрая купих едни. Смея да твърдя, че им станах много симпатичен. Разделихме се с усмивки. Излязох оттам като кинозвезда. 

Вечерта се прибрах подобаващо късно и окачих сакото си на видно място. От десния му джоб извадих да стърчи ъгълче от гащичките. Извиках с глас на гузен американски съпруг:

-       Тук ли си, скъпа?

Жена ми се подаде от стаята си и каза, че имала още работа там, подреждала си бельото. Да съм вечерял каквото намеря за добре. Когато най-сетне тя влезе в кухнята с гащичките в ръце, видът ѝ не бе гневен, а по-скоро-много тревожен и ме попита: 

- Ти знаеш ли къде намерих тези мои гащи? В джоба на сакото ти, моля ти се! Един бог знае защо съм ги зафучила там. Идиотка!

- Ето - и тя подуши гащичките - те си миришат още на магазин! Значи съм ги купила скоро, а дори не помня това! Очевидно нещо става с главата ми! Сигурно онзи, германецът, ме е нападнал! Как му беше името… Казвай го, казвай го по-бързо!

- М-ммм- Бетовен?

- Глупости! Онзи, с болестите в главата!

- Ааааа, Шумахер? 

- Алцхаймер, глупчо! Сигурно и тебе те е гепил!

Осъзнах, че наистина бях глупчо. Как не се бях съобразил, че гащичките не би следвало да миришат на магазин? Идиот! Можело е да помоля някоя от любезните служителки в магазина за дамско бельо да ги поноси за 20-на минутки! Какво толкова? На мен нямаше да ми откажат! Бях пропуснал златна възможност! Такава едва ли щеше да се открие оттук нататък пред мен. 

Преди да заспя си направих горчива равносметка какво бях постигнал дотук за последния месец: 

След чуждото червило ми бе забранен алкохолът.

Вече никога не се качвам в асансьора, ако ще пътувам с Петрова от шестия етаж. 

Хората от отсрещната кооперация ме избягват. 

Редовното рязане на ноктите ме бе поизнервило. 

Бях похарчил излишни пари за костюм, вратовръзка, бельо и едни скъпи гащички. Всичките не бяха одобрени от жена ми. Относно моя костюм както и да е, но сърцето ме болеше за гащичките. Според нея, били като за застаряваща жена. Това май бе поредният ми гаф. 

Бях разтревожил излишно жена си относно менталното ѝ здраве.

Взе да ми писва от гиричките и щангите. 

Позитивно бе това, че възродихме секса ни. Ама не бе по плана ми, т.е., както винаги, хубавите неща в живота ми се случваха по чужда воля, а лошите - по моя воля. 

Все пак, откакто наблегнах на външния си вид, в службата колежките взеха да ме заглеждат. Както се пееше в една стара песничка: „От скромен и невзрачен мъж, аз станах търсен изведнъж“. Преди там ме мислеха за „куку“, а вече - за „пич“. Но като всяко хубаво нещо, това си имаше и недостатъци. Имаше опасност да се хлъзна по наклонената плоскост и да не устоя на някое изкушение. А на сватбата ни се бях „врекъл“ на жена си във вярност „докато смъртта ни раздели“ и държа на думата си. Тя - както иска. 

Бях „вдигнал летвата“ на жена си. Очертаваше се неизбежно да трябва да продължа да чистя, да държа на външния си вид, да се контя, да се гледам в огледалото, да си режа ноктите, да помпам мускули и да се подстригвам редовно. Неща, които не ме кефеха. Добър резултат от експеримента ми бе само възроденият ни секс. От което пък следваше, че за нея вече дори и да извадех нотариално заверено свидетелство за изневяра, тя пак нямаше да ми повярва.

Опълчвайки се храбро срещу женската интуиция, се бях надценил. 

В невидимия мач между мъжката логика и женската интуиция резулта-тът бе 1:5. Засега.

Реших да се откажа от експеримента, докато е време. Щях да се „наджапам“ още.

Май женската интуиция се крепи на мъжката глупост, а?

Още от Богомил: 

Жена в колата 

Бърборкото

Автор: Калоян Явашев/Татко Калоян

Бях се зарекъл да пиша само за весели и приятни неща.
В нашето семейство се разбира, че е есен, когато започнем всяка вечер да крещим на децата да си слагат пантофите вместо да се събличат за баня. Без пантофи се разболяват, после тръгваме по доктори, после по аптеки, после по други доктори, после пак в аптеки…идва ми да ги подкова с тия пантофи!
Пораснали са и ми е все по-трудно да разрешавам справедливо вечните им спорове. Когато излизаме, Боримир се е самоназначил за повелител на асансьора и той еднолично го вика, държи вратата да влезем, натиска копчето за етажа и държи вратата да излезем. Майка му обяснила, че така правят кавалерите и той не отстъпва на никой кавалерските си задължения , макар че дори не може да каже думата правилно. Днес Микаела решава да се еманципира и вместо да влезе през кавалерски отворената врата на асансьора, тя решава да застане до брат си и също да кавалерства, като я подпира. Кавгата започна Боримир:
- Микаелооооо, какво правиш тука?
- Отварям вратата да влязат всички в асансьора бе, Боре!
- Ама не може, ти не си кРАВалер!
- Може, ВАРЕлия (приятелката й от градината, която се казва Валерия) ми каза, че и момичетата са кРАВалерки!
- Ъъъъъъъъъ, махай саааааааа!
- Няма!
- СА-МО-АЗ-СЪМ-КРА-ВА-ЛЕР! - всяка сричка беше придружена с точен удар, а малкият солидарно риташе кака си в глезените.

Докато крещях първия принцип на кавалерството, който според мен е "Постарайте се да не пребивате дамите!", излязохме пред блока и седнах на пейката пред входа. Макар че са още деца и не трябва да съдя прибързано, гледката на двамата ми сина да налагат сестра си ме накара да се замисля.В главата ми започнаха да се въртят хаотично имена и мисли, които се опитах да свържа. Какво общо можеха да имат Катар, Ливърпул, Турция, Антена 3, Съединението на България?
Отскоро имаме нов доставчик на телевизия, в чийто списък с канали е и испанската Антена 3, която е еквивалент на нашите Нова и БТВ. Следя тяхните новини и предавания, защото са по-интересни. Една тема е особено болезнена за иберийците и тя е мачизмът и убийствата на жени. Кажи речи всеки ден има новина за домашно насилие или смъртен случай в така наречената "Война на половете". Почти винаги убийците и насилниците са интимните партньори, а престъпленията шокират със жестокостта си. И аз си викам "Да еба и европейците ви посрани! Уж интелигентни, уж люлка на културата и човеколюбието, а гледай к'ви лицемерни диваци са!".

За 2018г. в Испания са били убити 47 жени!

Виждам, че за същата година в Турция цифрата е 440, но го приемам по-леко, защото за 8 години работа там съм разбрал, че почти всичко на изток от Босфора е изостанало с векове в развитието си. В тази култура, основана на тяхната интерпретация на ислямската религия, потискането на жената е приемливо, поощрявано и наличието му е нормално колкото и наличието на гравитация. Всъщност, това може да се оспори, защото и в Латинска Америка се трепят доста жени, но там поне католицизмът се опитва да пооправи нещата.

На Изток обаче нещата са много различни. В предаването "Специален пратеник" на Антена 3, водещият посещава Катар, където проверява слуховете за робски труд и условия, огромно количество смъртни случаи по строежите на бъдещите стадиони и как по дяволите Катар спечели домакинството на Световното първенство по футбол 2022г. Тези, които ни забавляват и наричаме спортни богове, ще играят върху костите на хиляди жертви на експлоатация и то в държава, където да живееш като жена наподобява присъда. 

Ливърпул се славеше като отбор със страхотна детска школа и тези, които защитаваха фланелката на отбора го правеха повече за чест отколкото за пари. Така беше с повечето отбори в недалечното минало. Днес те са собственост на корпорации и когато играят ПСЖ срещу Ман Сити всъщност се изправят Qatar Sports Investment срещу Abu Dabi Group! Enjoy the Show! Футболистите приличат на хуманоидни роботи, които си вършат работата безпристрастно, влагайки чувства и отдаденост колкото алуминиева кофа.

Пари играят срещу пари и дори могат да ти купят домакинство на Мондиал, а чест, любов към клуба и ценностите му (к'ви ценности може да има клуб, бе?!) и кавалерство са зарити от пачки. Меси, Роналдо, Мбапе и всеки друг биха отишли и ритали в една държава, където жените са виновни, когато ги изнасилват, нямат право да шофират и могат да гласуват, но не в политиката. Многото пари купуват качествено лицемерие, а аз отдавна не гледам професионален спорт със същата страст и любов! Всеки би играл и би се заклел, че Саудитска Арабия е демократична държава срещу правилната сума, а ако се случи да пребият жена с камъни, защото се е осмелила да излезе сама на улицата, "случайно" в този момент би погледнал на другата страна. Какъв футбол, какво Световно първенство 2022г.?

В България са убити 33 жени през 2018 г. при население 7 млн., в Испания са 45 млн - 47 жертви, а Турция 80 млн - 440 жертви!

Паметник на 440 жени, убити от съпрузите си в Турция през 2018 г.

Източник Bored Panda

Сами си сметнете на един милион души, колко жени са жертва на убийства, а в България и Турция точна статистика за жертвите на домашно насилие (побой, психически тормоз, изнасилвания от близки) няма и не изглежда, че ще има! Обаче гордо и настървено празнуваме Съединение, Независимост, Освобождение…! И от кое се освободихте вие, бе?! Ако в Испания са ужасени от това, което се случва и от телевизора постоянно напомнят за кампании против насилието над жени, вие празнувате и гръмко се пъчете с история, замитайки под килима жалкото си настояще! Забелязал съм, че колкото по-безсилен и озлобен си в собствения си живот, толкова по-настървено боготвориш Левски, Ботев, ракията, кютека и други национални светини. Празнуването на минали победи на чужди хора е много по-лесно от побеждаването в днешно време, а особено ако трябва да е със собствени сили. Ако любимият ви Левски празнуваше победите при Клокотница и Ахелой, вместо да основава комитети, днес вероятно щяхте да празнувате рождения ден на Ататюрк, но важното е повод за статуси и наздравици да има!

Насилието и убийствата над "по-слабия" пол прогресират всяка година, но с това се увеличават и евтините зрелища, които ни отвличат от истинските проблеми. Навсякъде в обществото ни днес има огромни рани, но не се говори достатъчно за тях, а гръмогласно и лицемерно се честитят дати! Как ли щяхме да живеем, ако влагахме тази страст за празнуване на отминали събития в настоящите ни битки, които за съжаление са много (отворете произволен новинарски сайт!). И бих се отрекъл от гражданство, история и всички национални празници, само за да не видя никога повече моите синове да удрят жена, а моята дъщеря да е удряна от мъж!

А наистина исках да напиша нещо смешно…

Текстът на Калоян беше премахнат от фейсбук, защото не отговаря на стандартите на общността. Това, което не отговаря на социалните стандарти, според мен е насилието. Поправете ме, ако греша.

Още по темата от Калоян: Това ще убие и нас