Автор: Цветелина Янева

Важни "открития" и съвети за всички, чиито близки се сблъскват с онко диагноза.

Ще бъдат изведени най-долу, ако нямате желание да четете всичко.

Няма как да не започна с малко предистория, като всичко написано е видяно, преживяно и все още неразбираемо от мен.

На 01.03.2017г. майка ми (тогава на 61 години) е приета в СБАЛО, клиника по УНГ болести, където е поставена трахеостома (тръбичка в гърлото, през която да диша) и е взет хистологичен материал, който показва доста страшна диагноза (стадиране T4N3Mx)*. Изписана на 06.03 с решение на обща клинична онкологична комисия за симптоматично и палиативно лечение.*

Няма да пиша подробности за личните неволи, само ще кажа, че сами откривахме всичко за новата придобивка - как да се справяме с новата "джаджа", това от къде се поръчва, кога се заменя (бяха ни казали, че не се, ама това явно било, защото не очаквали да живее толкоз)... И така, започваме да четем, да питаме - минаваме през хомеопатични продукти, добавки, буболечки срещу рака, ежемесечно самосиндикално пускаме ПКК, за да следим хемоглобин и други важни неща. Организираме (уреждаме с молби) кръвопреливане, обезболяваме както намерим - с бебешки сиропчета с ибупрофен и аналгини... Отиваме и в Областен диспансер за онкологични заболявания, за да научим, че най-важното занапред ще е да се справим с адските болки, които ни предстоят през оставащите 6 месеца.*

Минахме и през други екстри - с челен сблъсък! Оказа се, че състоянието на майка ми може и ще провокира кръвоизливи, някои по-обилни (от носа, устата, ушите, тръбата, през която диша), но някак си не бяхме предупредени за това! Случва се и започваш да обикаляш най-близките болници за помощ - поредна грешка от незнание... Единствената болница (в няколкомилионния град София) с денонощен кабинет УНГ е ИСУЛ.*

Минахме и през друго - пневмония, перфорирана язва от обезболяващите с операция по спешност и сега 2019 г.се наложи и поставяне на гастростома (тръба в стомаха, през която да се храни със специализирана храна). От юни месец 2018 г. обезболяващи се изписват от посочения диспансер, където се изписват обезболяващи на база епикризи, а не личен досег с болния!*

Сега съветите, за нещата, които все още недоумявам:

*стадиране* - Едва този месец след разговор с доктор от спешен кабинет разбрах, че не е редно да се "стадира" само чрез хистология, както е в нашия случай... Трябвало е да се направят допълнителни изследвания - скенер и т.н., за да се види кое до къде е стигнало и какви щети са нанесени! Сега, две години и половина след диагнозата от двама различни доктора научавам, че най-вероятно самата диагноза е грешна, защото тя не предполагала такава преживяемост!

Извод: не се доверявайте напълно - независимо от шока, през който минавате, изисквайте допълнителни (пълни) изследвания независимо кой доцент стои пред вас!

*палиативно лечение* - такова нещо няма! Има клинична пътека, но не и отделения! В цяла София има хосписи (платени), което е нещо крайно различно от палиативно отделение, което би трябвало да има почти във всяка болница. Уви парите там са малко и няма как да се "усвоят" повече, та за това болниците ги нямат (защо държавата не ги задължи не разбирам)...?

Извод: ще се наложи да се справяте сами! Хосписите са около 75-100 лв на ден, така че заделяйте... "Грижите", които се полагат там са една по-голяма тема...

Ние обаче стигнахме до гр. Враца - там има отделение за палиативно лечение, ръководено от доц. Йорданов. Та там, в този най-беден край, в малко отделение едни истински Човеци се мъчат да правят чудеса от храброст. Условията са меко казано подтискащи (снимките отдолу), но там под лекарски контрол (!) се наблюдават и обезболяват тези отхвърлени и изоставени хора. Там прекарахме почти две седмици и когато ни изписаха освен епикриза получих и "Препоръки за продължаване на лечението у дома на ..." – написано за и спрямо моментното състояние на майка ми, съобразено с всичките и допълнителни усложнения при нея…

*оставащите ? месеца живот* - това може да го чуете от много доктори (ние го чувахме периодично), но както се казва, е божа работа (ако докторите, на които попаднете си свършат работата съвестно, без да се вживяват в ролята на господ и без да се извиняват с диагнози и обреченост).

*към кого да се обърнете при спешна нужда* - проверете и попитайте къде да се насочите при нужда. На 112 ще се опитат да ви отложат, щом разберат, че става въпрос за онко болен. Друг е въпроса, че можете да нямате и избор, а и да не ви желаят на мястото където трябва да отидете... В ИСУЛ отиваме в краен случай, но там винаги ти се показва и казва колко незначителен е болния и ти самия... От там буквално ни изхвърлиха след сутрешна визитация в понеделник (приети в събота) с кръвоизлив и “стабилизирана” за прехвърляне на майка ми в Раковата болница по незнайно какви причини...

*обезболяване и ...* - това наистина ще е най-важното, за което ще трябва да се погрижите. Емоционално, физически, психически и финансово ще сте на ръба, но вашия близък може да изпитва болки, които е трудно да се понесат. Ще ви изписват опиати, на които ще е отбелязано, че трябва да се прилагат под лекарски контрол, но този контрол ще сте Вие! Ще се наложи, да се научите да биете инжекции (мускулно, подкожно), да следите дихателна честота, кръвно и кръвни показатели... Ще трябва да търчите за опиати и да се молите да не са свършили, защото тогава ще трябва отново да търчите и да търсите аптека, която да работи с този вид цветни рецепти и да плащате доста за неща, които уж се полагат... Да се молите, доктора, който изписва тези опиати да е наясно какво прави, защото и вие "ще берете плодовете" от действието на медикаментите...

В нашия случай, след като се върнахме от КОЦ Враца - ОПГ и имахме назначено обезболяване, което е назначено след престой и наблюдение там, се оказва, че софийските доктори от диспансера не можело така да дават лекарства (нищо, че получаваме такива от тях от 06.2018г), че трябва да подпишем документ, че те ни насочват към хоспис или болница (?!), не можело вкъщи! Че те ще свиквали комисия (сега), която отново по документи без да е виждала болния (майка ми) ще изписват и назначават обезболяване! Питаме ги/се в коя болница да отидем (?), като няма такава (навсякъде ни казват "съжаляваме, но", или "тук лекуваме активно, вие какво искате", или "за такива хора има евтаназия в развитите страни" и тн.). Какъв хоспис, като нямаме почти 3000 лв на месец (?), в които не се включват храна и лекарства? Как до сега са давали медикаменти, и как ще решат сега, какво и колко и кога да обезболяват без да я видят дори?

За какво здравеопазване, за какво, по дяволите, става въпрос?

Майка ми е човек с висше образование (не че има някакво значение), отгледала три деца, работила до последно! Всички операции сме си заплащали, медикаменти, специални храни, носим си бележки от кръводарители и тн. и тн. Не заслужава да я подхвърлят и гонят като ненужна досадница точеща и хабяща солидарната ни здравна система! Никой не го заслужава! Колко хора в България гаснат в мъки пред обезумелите, безпомощни погледи на близките си? Колко болници има само в София, но няма нито едно такова отделение за палиативни грижи? Защо се изписват обезболяващи ей така, на чия отговорност? Защо и кой позволява да свършват обезболяващите за раково болните? Какво се случва с тези болни, които са сами – без близки, които да поемат лутането по болници, телкове, диспансери, социални и тн. Колко семейства точно в този момент минават през същото – сами, ужасени и побъркващи се от безсилие, четящи и търсещи помощ и съвети по форуми? И колко са минали или ще минат?

Тези въпроси ме мъчат... А колко хора точно сега се буквално се мъчат?

Автор: Мария Пеева

Вчера изпратихме нашия чичо Митко на летището след два незабравими месеца.

Аз нямам брат, нито сестра, но дори за мен е трудно да си представя какво е да си израснал с един човек, да си делил с него дом, стая, майка и баща, игри и сладолед, шамари и награди, Коледи и рождени дни, сватби и погребения. И после да се разделите на двата края на света и да се виждате веднъж на десетилетие, за по няколко дни. Болка е това и липса, голяма празнота в душата.

И изведнъж, след трийсетина години, този човек се появява и ти казва:

- Знаеш ли какво, брат ми, осъзнах, че не те познавам - истински, като зрял, възрастен човек. И реших да прекарам с теб няколко месеца и да те опозная. Защото ти, както и да го мисля, си ми най-близкият човек на света. Що за живот съм живял, ако не познавам най-близкия си?

И за тези месеци, освен че опозна нас, Митко опозна и България, защото и нея беше позабравил. Светът е толкова голям, казваше, когато го канехме през годините. Искам да видя повече и повече от него, България си я знам, какво да ѝ гледам.

Не, Митко, не си познал, има какво! И още много ще има да видиш.

Струва ми се, че България го изненада повече отколкото очакваше. И смея да кажа, че го изненада по-скоро положително, отколкото отрицателно. Влюби се в Пловдив отново, особено в Стария град, който буквално цъфти. Обиколи всички софийски потайности, катери се по планини и разпусна на спа, разходихме се и до Гърция няколко пъти (вече не броя гръцкото море за чуждо, то там повече българска реч се чува отколкото гръцка). Изобщо раздадохме се, за да му покажем каквото можем, но и добре си изкарахме с него.

Много ми беше интересно как вижда България сега - не с нашия поглед, но не и с очите на турист или летовник. А още по-хубаво е, че базата му за сравнение е много широка, не само защото е обиколил света, а по-скоро, защото е живял дълги години в Канада и няколко години в Доминикана - тоест, може да ни сравни и с най-социалното общество на земята, но и с Третия свят.

Наблюденията му ми дадоха добра основа за размисъл.

- Много сте дръпнали. - каза веднъж. Толкова нови сгради, пътища, паркове, заведения, бизнеси. Нищо общо с онази бедна България, която помня. Хората, обаче, много не са се променили. Лицата по улиците са все така мрачни, както преди 30 години.

- Добре, де. - отговорих му аз. - За Канада знам, че хората се усмихват и поздравяват, и са много любезни. Но в Доминикана, в тази беднотия, пак ли са усмихнати?

- О, да. - каза той. - Даже повече от Канада. Там е вечен купон. Живеят в едни барачки, цял ден в жегата клечат по тротоарите, работа няма, един човек вади хляба за цялата фамилия. Да притежаваш хладилник там трябва да си богат човек! Но вечерта, щом слънцето се скрие, барбекюто се пали, пилешките крилца се пекат, вадят бирите, музиката да свири и така до сутринта. Няма по-шумен и весел народ, колкото и да са бедни. А вие защо така не се радвате на живота?

Не можах да му отговоря.

Една случка в мола обаче може би обяснява донякъде защо не се радваме на живота. Връщат на Митко с левче по-малко. Той си гледа рестото и показва на касиерката.

- И тя... - разказа ни Митака после - като се разфуча, като се начумери, извади един лев от касата и ми го хвърли на щанда.

- Защо така? - й казал той. - В случая аз би трябвало да фуча, а вие да се извините. Как стана така, че вие се разсърдихте, а аз трябва да се чувствам виновен? Я сега да ми дадете една усмивка.

- Изгуби ума и дума женицата. - заключи той. - Май никой не беше искал от нея усмивка. Толкова млада и симпатична, а сърдита на света.

Казах му, че може би тази сбъркана реакция на момичето има нещо общо и с умението ни да се радваме на живота. Може би просто не сме се научили да търсим вината за нещастието и обидата си на правилното място. Не сме се научили да се извиняваме и да поемаме отговорност, но за сметка на това много добре умеем да обвиняваме. Трудно е да се усмихваш на хората, когато все някой за нещо ти е виновен.

С огромна наслада Митко издирваше в интернет разни паметници, галерии и музеи, а после ги обикаляха със свекърва ми, а понякога и с момчетата. От някои беше много доволен, а други го разочароваха.

Сякаш най-впечатлен беше обаче от Камбаните.

- Как е възможно, - се чудеше, един паметник с такъв огромен потенциал и интересна история, да бъде оставен на произвола? Та тук може да се правят събития, които ще водят деца и туристи от целия свят. Пропускате много, че това, което е останало от комунизма, не го ползвате да вади пари, а сте го заличили. И в най-голямото зло има нещо добро и то трябва да се извлече за полза на всички.

В Кавала видяхме паметник на гръцки войник с изпочупени ръце и крака. Статуята е потрошена и захвърлена от българските окупатори по време на Втората световна пишеше на мраморна плоча, а след Освобождението е върната на мястото си с този поруган вид. Надписът завършва с тези думи.

“Помни, за да забравиш.”

- Виж ти - каза Митко - тези неща ние не сме ги учили по история. Но надписът е много интересен. За да продължиш напред, трябва да простиш. А за да простиш, трябва да знаеш какво ти е причинил, трябва да има признание на вината. Иначе огорчението остава. Излиза, че за да забравиш, наистина трябва да помниш. Но това обяснява защо сега гърците не ни мразят. Защото помнят миналото, но са го оставили зад гърба си, не се връщат към него отново и отново с гняв. Ето, сега ни посрещат с усмивка, че даже и менютата в ресторантите им са на български.

Впрочем храната в България много му хареса. Изглежда това е нещо, което роднините ни емигранти наистина оценяват високо. Нашенските подправки, салатите, млякото, сиренето, печивата, кюфтетата, гювечът, пълнените чушки, тиквата, с огромна наслада си похапваше от всичко и на тръгване се оплака, че е качил два килограма и е развалил плочките на корема.

Не му харесаха обаче пазарите.

- Що за пазар е това, след като никой не иска да се пазари. - каза. - Пазарите са оживени и богати като в Доминикана, но там можеш да направиш добра сделка за всичко, а тук те гледат лошо, не ти дават да си избереш и ако успеят, ще те излъжат. Това не ми хареса.

Кондукторите в градския транспорт също не му харесаха. Една от тях се скарала на свекърва ми, че билетчето й, макар надлежно продупчено, било смачкано. Опитала се да я изнуди да плати глоба, заплашвала, говорила на “ти”, ругала и викала. Свекърва ми отказала категорично, а Димитър поискал да ги заведат при началника й, за да подаде оплакване. Чак тогава кондукторката се отказала.

- Ако в Канада служебно лице държи такъв тон на гражданин, ще има санкция. - заключи той. - В това отношение май сте по-близо до Третия свят отколкото до Канада.

От една страна му харесваше, че у нас правилата не се спазват чак толкова строго, но от друга го дразнеше. През септември му разказах за този проект "Да почистим България заедно" и че участваме в него, за да дадем пример на децата да пазят улиците, и парковете, и изобщо природата.

- Когато отидох в Канада - разказа той - в началото правех като в България. Изям си банана или вафлата и хвърля боклука на улицата. Не са ме глобили, но хората ме гледаха с изумление. Да си гледат работата, си мислех, ще правя каквото си знам. Но един ден се улових, че се оглеждам за кофа. Просто вече спря ДА МИ ХАРЕСВА да хвърлям по улицата. И тук ще стане така, но си трябва време.

Време трябва за всичко, Мите, помислих си, но някак ми се ще да го доживеем това време, не да го отлагаме за децата си.

Изпратихме го вчера с цял куфар, пълен с българска натурална козметика, розови масла и сапуни. Ще липсва на всички ни, но на племенниците му най-много. С всичките игри и трикове, които научиха от него, мисля, че на света няма по-обичан чичо от Митичния Митко.

- Кога ще дойдеш, чичо? - попитаха го момчетата. - Нали няма да чакаш до 2034?

- Ще дойде, ще дойде. - каза Иван. - Нали вече се опознахме, ще идва по-често.

- Още догодина. - усмихна се Митко. - Защото този път само се запознахме. А тепърва ще се опознаваме.

Прозвуча като обещание.

За нашия канадско-доминикански гост ви разказах за първи път в Митичният чичо Митко. Тук ви разказвам за уикенда ни в Банско през есента, а тук - за Пловдив. 

Помните ли историята на Светлана Павлова, психотерапевт в клиника за наркозависими? История, изпълнена с толкова болка, и гняв, и разочарование за съдбата на зависимите пациенти, които никой никъде не иска да приеме и да лекува, защото няма програма и клинична пътека за тях? Ако сте я забравили - нарича се Обречени. Днес обаче Светлана ни прати друга история. Такава, в която има много надежда. Тази приказка се нарича Изгубена душа, а неин автор е Илия - една душа, която вече се е намерила.

Имало едно време младо, наивно момченце – игриво, закачливо, отговорно, спокойно – сърцето на неговата компанийка.

Един ден излязло със своето другарче да играе в близката горичка – весели, щастливи. Всичко било много, даже бих казал, прекалено хубаво. Докато едното момченце не срещнало зли и много лоши магьосници, които искали да го омагьосат. Все пак успели и то само се поддало на техните заплетени и опасни мрежи. Те не спирали всячески да го омайват, да го изкушават по какъв ли не начин. И така доста дълго време то си мислило, че те са му приятели и че с тях му е хубаво и забавно. Но всичко било коварно изкушение на магьосниците. Момчето вече било изгубено, самотно и се надявало да намери пътя към вкъщи. Докато това се случвало, момчето пораснало и се превърнало в мъж.

В един прекрасен ден на рамото на вече порасналото момченце кацнало едно птиченце и му прошепнало нещо. Стоплило неговата душа и му дало надежда, че може вече да не е самичко. Тръгнало по път, по който досега не било минавало и срещанало едно прекрасно и лъчезарно момиче – принцеса. Тръгнали по пътя заедно и заживели щастливо. След известно време се сдобили и с рожбичка – невинно, малко, сладко момиченце. И така известно време били весели и щастливи.

Мислейки, че вече е мъжът, който е намерил своята принцеса и е на правилния път със своите две принцеси, отново се появили злите магьосници и не го оставяли намира. Той се поддал отново, само че този път магьосниците му взели най-ценното. Отнели му не само посоката и пътя, по който да върви, а и двете принцеси. Той бил съкрушен, отчаян, душата му плачела, не знаел какво да направи и как да си ги върне. Той бил сам в онази тъмна гора отново и трябвало да излезе, за да може да бъде пак с двете си принцеси и да си заживеят заедно и щастливо.

Докато се чудел какво да направи, се появил ангел в тъмнината и го повикал. Мъжът, учуден и леко замислен, пристъпил и отишъл към ангела, който му се явил и той му казал:

Аз мога да ти помогна. Не искам нищо в замяна, само да повярваш в мен.

Разбира се, че му повярвал – бил готов на всичко да си върне загубеното. Тръгнали заедно с ангела и той го завел при още много добри ангели, които били готови да помагат с всички сили и с каквото могат. Да се преборят с лошите и зли магьосници, за да може обърканият мъж да си върне най-ценното. Да има утеха и отново да намери своята изгубена душа. И така се събрали всички заедно за спасението на двете принцеси – ангелите и нахъсаното и готово на всичко пораснало момченце – срещу Злото.

Споделих с вас приказката на Илия, защото вярвам, че човек не бива да се предава. А дори когато се предаде, тогава близките му не бива да се предават. Трябва да се борят със зъби и нокти, за да го измъкнат. Някъде около тях са правилните хора, които ще им помогнат, хора като Светлана, като отец Михаил от програмата за наркозависими и още десетки, стотици, известни и неизвестни нам човеци, които са готови да направят и невъзможното, за да сграбчат за рамото изгубената душа, да я разтърсят и да я върнат обратно на пътя. Има ги тези хора, потърсете ги, ако сте в нужда. Споделям с вас и историята на програмата за зависими на "Отвори очи", която взех от страницата им и която ме трогна не по-малко от приказката на Илия. 

СДРУЖЕНИЕ "ОТВОРИ ОЧИ"

Всичко започна случайно.

1999: Майката на наркозависимия Младен е насочена от случайно срещнат младеж (сега свещеник) във Варна към отец Георги Фотакиев, който по това време (и до днес) служи в храм „Свети Цар Борис-Михаил”, в кв. Аспарухово. Тя отива при отец Георги с надежда той да помогне на нея и сина й.

Отец Георги откликва на молбата на непознатата жена и отива с нея в дома й за да се срещне с нейния син. До този момент той няма никакъв опит в общуването и подпомагането на наркозависими. След тази среща започва да обгрижва духовно Младен, срещайки се, беседвайки с него и наставлявайки го. Още помощ идва и от миряни от енорията. В резултат от получените грижи, в Младен се заражда мотивация за промяна и за водене на литургичен живот (присъствие на службите, молитви, покаяние, изповед, причастие), а с тях идва и изцелението и преобразяването.

Този случай повлича след себе си и други подобни.

Започна случайно, не умишлено, нито пък съм бил упълномощен от някого. Но който е отишъл при Христос, всеки е бил изцеляван.

До срещата ми с Младен не бях срещал наркоман. За наркозависимите знаех не повече от това, което пишеха вестниците. В първия момент се поколебах да последвам жената, но се престраших. Домът им не приличаше на нормално място, този човек беше опоскал всичко – изнасял, продавал, купувал дрога. Бяха останали само няколко легла и вехти мебели, които никой не би взел и даром. Момчето на леглото така се мъчеше и извиваше от болка, а в очите му имаше такъв ужас от неизвестността, че когато ми поиска цигара, за пръв път съжалих, че не пуша, за да му дам.

Звънна ми мой приятел. Разказа ми за едно момче. Казали му, че съм щял да го прибера, защото съм бил много добър човек. Викам му: чакай бе, откъде-накъде!? Вика – с наркотици се занимава. Питам: какво общо имам аз с това? Не знам, казва, просто знам, че си добър и няма да го оставиш. След това дойде един мой съученик. Иска ми 15 лева да отиде в Карвуна в специализираното отделение за алкохолици и наркомани. Дадох му, изпратих го с този първия, Младен, да го придружи. Той от 6 месеца беше чист. Не издържа там момчето, полудял, изтрепал народа и го изписаха. Върна се и почнахме и с него. Оттам дойде едно друго момче. Баба му ходила на врачка. Тя казала, че не може да помогне. Викам й: като е толкова голяма врачка, що не може? Щото бесовете бесове не гонят. И случайно мина оттук, поговорихме. Той беше третият. И оттам се заредиха всякакви екземпляри. Господ си избира сам на кого какви дарби да даде и аз не съм знаел, че ще се занимавам с такива хора.

Грижим се за инвалиди – казва той. – Пратих веднъж един наркоман в онкологичното отделение да гледа раково болен и да видиш как влезе в бърза и устойчива ремисия. Защото видя какво е животът, какво значи скръб и страдание.

Отец Георги Фотакиев

1999 – 2004: При отец Георги в храм „Свети Цар Борис” идват младежи от цялата страна, чули за чудните резултати от неговата намеса в живота на гореспоменатите наркозависими. Някои от тях са достатъчно мотивирани за да пренебрегнат липсата на всякакви условия за пребиваване и да останат да живеят в двора на храма, за да получат възможност за промяна и спасение. Други са настанявани по домовете на енориаши и в дома на отец Георги. Трети- в сградата на неделното училищи при храма.

Започва да се изостря нуждата от сграда, в която да бъдат настанени и денонощно обгрижвани идващите наркозависими, търсещи помощта на свещениците при храм „Свети Цар Борис”.

2004: Отец Георги се обръща за помощ към Негово Високопреосвещенство Варненския и Великопреславски митрополит д-р Кирил и го моли за финансиране в продължение на една година, за да се основе и организира центъра и да се събере екип. Митрополотът му възлага задача да изготви и предложи бюджет. Годишният бюджет, който е изготвен, е одобрен и приет. Митрополит Кирил нарежда варненските храмове последователно да финансират начинанието. Пръв превежда пари отец Серафим (бившият протосингел) от манастира „Св.св. Константин и Елена”, след това храм „Св. Петка”, Катедрален храм „Свето Успение Богородично” и други храмове в града.

Екипът се сформира и посещава обучение в „Есенен университет по зависимостите”. Огромна помощ, включително и финансова, оказва тогава и фондация „Покров Богородичен”. От фондацията организират обучение за работа в екип и два обучителни семинара по милосърдната дейност от православна гледна точка с голяма продължителност. Създава се „малък екип”, който работи творчески по въпросите на вътрешния ред и правилниците на центъра.  Взаимствани са доста от идеите и практиките на йеромонах Анатолий Берестов при уточняването на организацията и насоките за практическо функциониране. За патрон на ПЦДОН е избран св. княз Боян Енравота – първомъченик български.

1 Ноември 2004: Проектът за изграждане на Православен Център за Духовно Обгрижване на Наркозависими стартира. Първоначално центърът се помещава в едно помещение, предназначено за неделно училище. Много бързо се събират желаещи за лечение. Екипът се състои от 6-ма отговорници, един старши-отговорник, счетоводител, домакин и катехизатор, като ръководител на програмата е отец Георги.

Септември 2005: Отец Михаил (Милен Манев) е назначен със заповед от Митрополит Кирил за административен директор. Той поема ангажимента за търсенето на финансиране и представителството на ПЦДОН пред институциите. Благодарение на умелото общуване на отец Михаил с държавните власти, както и с нестопанския сектор (в т.ч. фондациите), се постигат добри резултати в направленията на финансите, връзките с обществеността и администрацията на центъра.

В сградата на неделното училище се помещаваха пет зависими и един отговорник, който контролираше средата и взаимоотношенията на зависимите с другите хора. Сградата нямаше баня и тоалетна. Всъщност, тя се състоеше само от спалня, столова, място за събеседване и място за среща с родителите. Обгрижваните се къпеха два пъти седмично. Ако е лято- на обществените душове на плажа, а през останалото време използвахме банята на едно предприятие. Тоалетната беше на двора. Условията за момчетата не бяха комфортни, но те не търсеха условия на живот, а начин да спасят душите си.

Но когато едно дело е по Божията воля, Бог праща в нужното време нужните хора. Възрастна дама от София ни дари 10 000 лв. за да можем да построим баня, тоалетна, кухня и малък офис. Започнахме да строим, но парите свършиха още на грубия строеж. Средства не достигаха и за заплати на отговорниците. И понеже не знаехме какво да правим, се събрахме на молитва, за да измолим помощ от нашия Спасител да довършим това дело, ако на Него Му е угодно.

На другия ден в храма влезе един обикновен човек на външен вид и попита с какво може да помогне на центъра. Показахме му недовършената сграда и му казахме, че имаме необходимост от строителни материали, за да довършим строежа. Говорихме с него около час. Оказа се, че работи в строителния бизнес и ще ни осигури материалите. На другия ден дойдоха два камиона с хора, материали и техника.

Този скромен човек, пратен ни от Бога, бе собственик на голяма строителна фирма. Не само донесоха материали, но и за една седмица всичко от пода до окачения таван беше готово и изглеждаше нереално красиво. Тогава разбрах, че когато Бог дарява, Той дава в пълнота всичко, от което човек има необходимост. Независимо от това дали дарява зрение на слепородения или напълно очиства прокажени от болестта им, дали изцелява прегърбената жена напълно от недъга й или помага за довършването на сграда, Той прави това за наше спасение и Негова прослава.

Отец Михаил Манев

2007: Завършва ремонтната дейност на неделното училище, с която се обособява сграда, отговаряща на нуждите на центъра. В новооткрития център могат да бъдат настанени 8 човека.

Февруари 2009: Излиза съдебната регистрация на Сдружение Отвори очи, като по този начин ПЦДОН „Свети Боян Енравота“ преминава под юрисдикцията на новосформираната организация.

2010: Открит е Дневен център към ПЦДОН, в който се осъществява програмата за ресоциализация (Модул 2).

Програмата, според разкази на участници, прави чудеса. Надявам се да стигне до някого, на когото ще спаси живота.

Повече по темата:

Как да говорим с децата си за наркотиците 

Дизайнерската дрога

Преди две седмици се случи така, че шестгодишният ми син Алекс се запозна с една много симпатична лекарка, нарича се д-р Данчева и скоро ще ви разкажа повече за нея, нейният живот е за няколко романа. Но сега искам да споделя с вас реакцията на Алекс към първото, което забеляза в нея.

- Мамо, защо ръцете ѝ са ТАКИВА!

Сконфузих се от въпроса му, признавам си. Притесних се да не обидим добрата лекарка, чиито две ръце и два крака са протези. И докато измисля как точно да реагирам, д-р Данчева подхвана Алекс и набързо му обясни, че това са роботски ръце и крака, показа му колко неща може да прави с тях и отговори на всичките му въпроси без грам притеснение. Благодарна съм ѝ, защото знам, че занапред колкото и хора с протези да срещне Алекс, той няма да изпитва никакво предубеждение, страх или притеснение. А ако се случи той или някой от близките му да е с протеза, то ще промени живота му, но няма да го съсипе. Защото, да, такива неща се случват и могат да сполетят всеки от нас.

Малко след тази случка, попаднах на пост на Красимира Обретенова, една жена с остър ум и език, която много уважавам. Ако има човек, чието мнение по темата за специалните и неспециалните деца следва да се уважава, това е нейното. Както и на другите майки на деца в инвалидни колички. Защото ние можем да коментираме техните проблеми, но те ги решават всеки божи ден. Ето какво написа Красимира по въпроса за специалните и неспециалните деца.

Преди около седмица една майка в една група изрази несъгласието си как така на пазара за детски играчки може да има кукла Барби в инвалидна количка. Било неприемливо по много причини.

От вчера се вихри голяма, ама огромна дандания за едни люлки за деца с увреждания, наречени "специални" - и люлките, и децата са определени като специални.

Особено драматично вайкане се лее от майки, чиито деца са преки ползватели на "специалните" люлки, защото видите ли едни, разбирай НЕспециални деца, след няколко часа потрошили "специалните" люлки, а това е голям язък, понеже тези люлки били направени с дарения.

Според вайкащите се "очевидки", горките люлки са потрошени под невъзмутимия поглед на родителите на неспециалните деца.

В дискусията за специални и неспециални деца една учителка изрази възмущението си, че едва ли не щом люлката е "специална", до нея неспециални деца не могат да пристъпват. Например, каза тя, доколкото я цитирам точно, вие, т.е. аз, бихте ли позволили на детето си да пипа патериците на някой човек в трамвая, или да си върже не-знам-си-какво на инвалидната количка на някое дете...

И понеже темата с уврежданията ми е дълбоко вътрешна отвсякъде, искам да ви помогна да се ориентирате в обстановката.

Първо - задължително приемете, че в тази тема на по-голямата част от ВАС ви липсват 45 плюс 30 г. ЦИВИЛИЗАЦИОННО, и ГРАЖДАНСКО и ОБЩЕСТВЕНО развитие.

На майките на деца с увреждания им липсват и поради това се изживяват като "специални" жертви на обстоятелството увреждания. И са приели, че някой друг е длъжен да ги жали, да им съчувства, да им оправя с дарения жалНия живот поради уврежданията на децата им.

Понеже са "смачкани" от живота, от уврежданията, от институции, от държава...

На останалите цивилизационната липса им причинява същото - жалят и даряват, понеже така смятат, че помагат.

И двата "вида" майки, като ги попиташ защо не изискат безбройните и безкрайни институции, т.е. от "държавата" да си свършат задълженията, за да не са едни майки жалНи и жалКи, живеещи от дарения майки и деца - и двата "вида" майки казват, ами то няма държава, ама нали ние сме държавата, ама не трябва да чакаме за всичко на държавата... и прочие глупости от този род.

Искам да ви кажа само това - позволявайте на НЕспециалните си деца да "пипат" патериците и инвалидните колички на хората, които ги ползват.

Обяснете им, че патериците и инвалидните колички са едни НОРМАЛНИ приспособления, служещи за нормални неща при определени условия, при определени обстоятелства, за определен период или за цял живот.

Ако децата поискат да знаят - разкажете им как се изработват и колко вида патерици и инвалидни колички има, от какви материали са направени, защо има неизброими видове инвалидни колички и подобни съоръжения.

Купете им Барби в инвалидна количка.

Децата ви трябва да знаят тези неща заради ТЯХ самите.

За да не страдат, ако им се случи на тях или на техен близък, приятел- а да разбират и да го приемат за НОРМАЛНО.

Децата трябва да знаят, че е НОРМАЛНО човек да се роди без крака или ръце, или да остане без тях при травма или заболяване.

Травмите и заболяванията са НОРМАЛНА част от клетия ни земен живот!

Децата трябва да знаят и разбират, че е НОРМАЛНО едно дете или възрастен да изглежда особено, да се държи особено и да не изпадат в ужас, ако мама, тате, кака, баба, дядо, чичо, стринка, вуйна... им се случи да изглеждат "така".

А това е нормално, защото не сме дялани на струг по калъп, не сме направени от силикон, а сме ЖИВИ същества.

Знанието е СВОБОДА, приятели.

Знанието е РАЗБИРАНЕ на нещата, на причините за тях, на начините за преодоляване на драмите, трагедиите, оскотяването, тормоза в училище, разчекнатото коте, осакатеното куче, пребитата баба, ограбения дядо...

И когато децата ни знаят, че уврежданията, патериците, инвалидните колички са нещо нормално, ще растат нормални хора, ще стават нормални социални работници, учители, чиновници, политици, инженери на космически инвалидни колички, на инвалидни луноходи, на ей такива неща.

И тогава на никого няма му прави впечатление, че една люлка на детската площадка е "уникална", понеже е направена за дете с увреждания. Защото тя не е уникална, поне ако не е с ядрен двигател.

И, мили майки на деца с увреждания, няма нищо специално в децата ви с увреждания - набийте си го в главите и спрете с драмите.

Децата НИ с увреждания имат не специални, а специфични нужди, нямат нужда от специално внимание, а от специфични грижи.

И като се замислите, ВСЯКО дете има нужда от специфични грижи, точно защото не е направено от силикон.

Чак тогава може и да имаме нормална държава за децата си.

Съжалявам, ако кафето ви изстина, докато четяхте.

Красимира емигрира със семейството си в Холандия, за да потърси по-добри условия за дъщеря си. Тук ви разказва историята си: Холандия v/s България.

Препоръчвам ви и тези истории:

Аз не съм паразит

Никой не е застрахован

Виолета Йорданова, майка на 3-годишна любопитна червенокоска, ни прати тази история. Мисля, че няма майка, която да не се припознае в нея.

,,Мамо, защо този чичо има толкова голямо дупе?"

Въпросите - да, те са неизменна част от съвместния ни живот, но напоследък са от такова естество, че аз не просто почервенявам от срам, а ми иде да потъна вдън земя.

Вярно, че тя е на 3 години. Вярно, че е любопитна, но ми се иска да можеше да уцелва по-подходящи моменти, когато да задава такива въпроси.

На всичкото отгоре дупето, за което питаше, беше на доста уважаван от мен човек. Добре, че чувството му за хумор и безспорният му интелект са на едно достолепно ниво, защото иначе моята червенокоска за пореден път щеше да ме хвърли в бездната на неудобството.

В началото беше само ,,ГУ-ГУ-ГУ", ,,Бр-р-р-р" , ,,Па-Па" и аз в захлас споделях с околните езиковите й способности, все едно е защитила дисертация в Оксфорд.

Мислено си мечтаех за моментите, в които ще водим смислени и аналитични разговори, защото от тези нейни междуметия главата ми щеше да експлодира.

НО пропуснах най-същественото, че за да стигне до тези разговори, пътят минава през бодливия трънак на неудобните въпроси.

Друг съществен момент е, че в тази възраст са като гъби, които попиват всичко. От възможността да броят на английски език до десет-двайсет (гордост за всяка майка ), до звучните български не толкова енциклопедични слова, които могат да се чуят навсякъде по улицата.

,,Майната му... пука ти!"

Какво е това, мамо?

Мили Боже, Пресвета Дево и всички светии да бях извикала мислено, едва ли щяха да ми помогнат в онзи момент, когато ми беше зададен този въпрос. Кое първо да обясня - "майната му" или "пука ти"?

Опитах се да я забаламосам с друг въпрос - от къде го е чула това, може би от някое детенце ? А тя категорично отсече:

- От теб!

В този момент идея си нямате какъв смях чух зад гърба си. Хората в супермаркета от сърце се смееха, а на мен ми беше до припадък.
Не ме разбирайте погрешно - не съм от най-притеснителните, но тогава загубих ума и дума. Явно толкова съм пребледняла, че жената на касата ми подари шоколадче, за да ми вдигне кръвното, а на малката - желирани бонбони, защото я е разсмяла искрено.

Защо съм го казала, кога съм го казала, не мога да отговоря. А знам, че внимавам какви думи излизат от устата ми - и в радост, и в гняв.

Да си знаете, че както всичко попиват, така и всичко си казват.

Сто процента учителките в градината знаят за доста моменти от живота ни у дома, но както се казва: ,,Не можеш да спреш гората да се разлиства !". От нас зависи само какви думи ще подбираме, когато общуваме помежду си, защото светът е голям, но във всеки един ъгъл се е спотаил един малък любопитко, който слуша и тръпне в очакване да зададе своя неудобен въпрос. 

48 фрази, които ще ви помогнат да успокоите детето

Автор: Калоян Явашев/Татко Калоян

Изобщо не се занимавам с детайли и дребни подробности. Предпочитам да се фокусирам върху важните и големи цели в живота. Примерно, ако бях генерал, щях да наредя да атакуваме вражеските позиции, а съветниците ми притеснено да ме разубеждават:
- Ама гос'ин гИнерал (бургаски съветник), те са въоръжени с автомати, танкове и базуки, а ние имаме само прашки и картофи! Пращате ни на самоубийствена мисия!
Аз щях да му отговоря небрежно:
- Това са подробности! С всички сили се мъча да спечеля войната, а вие ме занимавате с някакви незначителни детайли и саботирате великото ми дело! Уверявам ви, че такива дреболии не са важни, когато имаме такава цел пред себе си! Десет дни карцер!
Хм, звуча достатъчно абсурдно и реалистично, така че май наистина съм бил генерал в някой минал живот!
Уговаряме се с мой приятел да се видим към осем вечерта в близкия парк, където да изпием по една бира в кварталното бистро. В уречения час минавам между външните маси, търсейки по-отдалечено от хората място, където да седнем. Не, социопатията ми е в нормалните граници днес, просто съм с Боримир и Микаела, а за всички клиенти ще е най-добре, ако заемем крайна маса или въобще да не сядаме.
Въпреки всичко намираме свободни места и се настаняваме чевръсто. Пет минути потушавам скандал, чийто повод е кой да седне до мен. Като един съвременен цар Соломон, настанявам мъдро по едно дете от двете ми страни и отварям менюто. Едновременно започват да ми го дърпат от ръцете, защото искали и те да си поръчат. Взимам още две менюта, връчвам им ги и злобно изсъсквам "Четете и мълчете!". Очевидно репликата ми беше излишна и употребена в изблик на безнадежден оптимизъм, понеже след 2 секунди Микаела ме игнорира и забоде пръст в първата страница:
- Тате, какво е това?!
- Салата.
- Каква салата?
- Овчарска.
- От овчари ли?
- Да.
- Къде са овчарите?
- Под доматите.
- Какво правят там.
- Сирене.
- Сирене ли? - очите й се разшириха невярващо.
4-годишните деца НЕ РАЗБИРАТ от сарказъм!!! Тази моя заигравка с овчарското сирене ми спечели още 20 въпроса, зададени с картечно темпо: Какво сирене? Кашкавал могат ли? Как се прави сиренето? Ти овчар ли си? Защо? Откъде може да си вземем овце? Аз може ли да разхождам овцете? Ти можеш ли да правиш сирене?… и още… и още… и още…, а накрая вместо да млъкне, след кратка пауза посочи друг артикул в менюто и попита:
- Тате, това какво е?
Абсурд беше да се хвана и да обяснявам какво е "пиле върху канапе от ориз", тъй като ситуация, в която домашна птица е позиционирана върху мебел от зърнена култура, даваше необятен простор на детската фантазия придружен от лавина нестихващи въпроси. Направих се, че не съм я чул и започнах да поръчвам на сервитьора.
Когато се направите, че не сте чули въпроса на дете, то започва да го крещи и да ви дърпа, понеже искрено вярва, че го е казало тихо. Когато това дете има брат близнак, който е решил, че е бил лишаван несправедливо дълго време от внимание, той започва да се опитва да го надвика и да ви дърпа по-силно. Когато ви дърпат от двете страни и ви крещят две досадни, безпардонни и безумно нахални проекточовеци, вие можете да изгубите самообладанието си и да си изпуснете нервите, гласа и речника си. Искрено се извинявам на сервитьора, на останалите клиенти в радиус от 100 метра, на спящата котка под стола и й пожелавам скоро да спре да заеква.
Поръчах си, поръчах им и докато ни донесат ястията и напитките, успях да разменя няколко реплики с моя приятел, който ме гледаше с известна доза съжаление и дива радост, че не е на мое място. Храната пристигна и вместо да настъпи тишина, подобието на разговор взе да става все по-абсурден:
- И къде се губиш? - приятелят ми се опитва да комуникира нормално, задавайки неангажиращ въпрос.
- Ми нали гледаш, с тия лай… Я си изкарай вилицата оттам, бе! Яж и не се лигави! Ще пътувам другата седмица за Анталия и … Микаело, защо ближеш масата бе, ти крава ли си, к'во си?! - опитвам се да му отговоря, но не мога да спра да им правя забележки.
- Ха-ха-ха, крава съм! - дъщеря ми е очарована от животинския си образ.
- Млъквай и си яж картофите и кюфтето!
- Да ям ли и лютеницата?
- Да.
- Да ям ли и хляб?
- Яж!
- Да ям ли, ъъъъъъ тревата?
- Млъкни бе, млъкни и яж, щото ще те завържа за онова дърво!
Дъщеря ми реши, че не се шегувам(правилно!) и започна да се храни. Синът ми пое щафетата с ентусиазъм:
- Тате, ще ми купиш ли Макуин? - от пълната му уста хвърчат парчета кюфте, хляб и салфетка ( отхапал филията барабар с хартията).
- Щи купя, мълчи и яж!
- Тате, ти изяде една краставица.
- Да.
- Тате, ти изяде един картоф.
- Ъхъм.
- Тате, ти изяде един лук.
Кулинарният одит ми дойде до гуша и с най-сериозен тон уверих Боримир, че ако продължава да ми брои хапките ще изхвърля всички макуиновци, възглавници и чаршафи с макуиновци, дрехи с макуиновци, раници с макуиновци, чинии с макуиновци и всичко свързано с Макуин, Матю и проклетите говорещи таралясници. Това е положението, дами и господа! Аз съм лош, изнервен и крещящ родител, но поне веднъж, наистина поне веднъж искам да хапна нещо от чинията си, без някой преди това да го е наврял в устата си и да го е върнал обратно, защото "е гадно", да говоря спокойно с други хора без някой да ми крещи в ухото " ТАТЕ ИСКАМ ДА ЯМ / СПЯ / ПИЯ ВОДА / КАРАМ САМОЛЕТ!!!…" и веднъж бе, хора, поне веднъж да не ми разлеят бирата!!!
Ометоха си чиниите (за да ми съсипват нервите, моите деца се нуждаят от много калории) и тръгнаха да си играят между масите. Тук вече нещата се пооправиха и само със знаци успявах да въдворя дисциплина. В нашето семейство си изобретихме жестомимичен език, който цели да замени крещенето и да създаде илюзията, че сме уравновесени и щастливи хора. Най-лекият намек, че детето прави нещо нередно и трябва да престане веднага е вирнатия показалец, извършващ странични заплашителни движения. При незабелязване или съзнателно игнориране на подадения сигнал, включваме ръката, която започва да се движи като махало, а амплитудата и скоростта зависят от степента на провинението. Ако и това не помогне, достигате до изпълнението на най-сложното и красноречиво съчетание, което е нещо средно между йога упражнения, но в ускорено темпо и дирижирането на оркестър от глухи музиканти. То започва с изправянето ви от стола, размахването на ръцете над главата ви, за да привлечете вниманието на детето и когато ви погледне, започвате да изобразявате самонараняващи действия (вкарвате си крошета, самодушите се, пляскате се през бузата, биете си подсечки…), като на равни интервали посочвате детето, за да разбере, че изпълнявате демоверсия на това, което възнамерявате да му се случи, когато ви попадне в обсега. Затова не бива да се стряскате, ако докато си говорите спокойно, многодетния ви събеседник изведнъж скочи и започне да изпълнява странни насечени движения, които напомнят на регулировчик, който хем се справя с трафика, хем се боксира с октопод, докато го удря трифазен ток.
Децата се запиляха някъде, а ние започнахме да се наслаждаваме на мезетата и относително спокойствие, което не продължи дълго. Сред шума от десетки разговори, гръцка музика и някакъв български мач , като свистяща комета се откроиха трелите на моя син:
- ТАТЕ, ТАТЕ, ТАТЕ,ТАТЕ, ТАТЕЕЕЕЕ БЕ!
На около 20 метра от нашата маса, покатерен върху скелето на тентата, която покриваше външните маси, Боримир успешно концентрираше хорското внимание върху себе си. Едва ли искаше да ми съобщи нещо приятно и аз реших, че ако го игнорирам достатъчно дълго, той ще спре да крещи:
- ТАТЕ, ТАТЕ, ТАТЕЕЕЕЕ! ПИКАЙ МИ СЕ!
С цялото ми уважение към професията и в контекста на по-ранния ми разговор с Микаела, обстановката стана много овчарска. Аз бях облечен с типичната униформа за посещение на квартално заведение, която се състоеше от анцуг, суичър с качулка и шапка с козирка. След включването на физиологичните нужди на Боримир в общия шумов фон, аз нахлузих козирката по-ниско и си напълних небрежно устата с панирани калмари. Ама това дете можеше да е на всеки в заведението, все пак!
Сестра му беше позиционирана в другия край на масите и ако свържете с въображаеми линии местата ни, щяхме да образуваме триъгълник. Микаела реши, че има проблем със звука и реши да го направи стерео като закрещя от нейния край:
- ТАТЕ, ТАТЕ,ТАТЕЕЕЕЕ БЕ! НА БОРИТО МУ СЕ ПИКАЙЙЙЙЙ!
Сложих си качулката върху шапката, вдигнах бирата и докато я пресушавах си поръчах с ръка следваща. Разговорите бяха затихнали и явно всички бяха заинтригувани от гласовете на децата ми:
- ТАТЕ, ТАТЕ…! - агресивния и нетърпелив Боримир.
- ТАТЕ,ТАТЕ…! - истеричната и настоятелна Микаела.
Не мога да си обясня защо се държат така и откъде са взели пример. Вкъщи не използваме груб език и почти никога не обявяваме тоалетните си подвизи на висок тон (случвало се е да споделям някои неща, но само в отбран кръг, а не пред пълно заведение!).
Усетих десетки погледи в мен, очакващи реакцията ми и ако децата не бяха мои, аз също бих се втренчил неодобрително във всеки, чийто шумни келеши смущават общото щастие. Дожаля ми за хората, които неволно станаха жертви на държанието им и реших да действам. Изправих се и всички затаиха дъх какво ще изкрещя в отговор. Отворих си устата и в този момент се чу гласа на Микаела:
- БОРЕЕЕЕ, СТИГА СИ ВИКАЛ! ОТИДИ ЗАД ОНАЗИ ПЕЙКА КАКТО ТАТИ НАПРАВИ, ПРЕДИ ДА ДОЙДЕМ ТУКА!
Дъщеря ми, изпънала настойчиво ръка, услужливо насочваше погледите на всички клиенти към близката пейка.
После погледнаха мен, а аз си стоях прав с отворена уста и исках толкова неща да кажа. Да, бях се изпикал зад една пейка, но не беше тази, която сочеше дъщеря ми и беше почти в заведението. Не беше и днес, а преди три дни, когато се прибирахме от една детска площадка, нямаше тоалетна наблизо и аз не можех да се стискам повече и използвах мястото зад една отдалечена и затънтена полуразрушена пейка. Това обаче нямаше значение и те бяха запомнили само, че баща им се облекчава зад пейките. Гледах Микаела и разбирах, че детето не е виновно и сега ще трябва да им обясня, че да се чурка зад пейки, се прави само ако много ти се ходи и не издържаш, а после в никакъв случай не го крещиш пред хора. Децата дойдоха на масата, изслушаха ме и отидоха отново да си играят. Отпуснах се доволно на стола и се поздравих, че съм страхотен баща. Пропуснах детайла, че Боримир е много на зор, а той от своя страна показа, че обръща внимание на детайлите. Изпика се пред пейката, но не зад нея! Детайлите са важни, ако искате да спечелите която и да е война, а възпитаването на деца, в някои моменти напомня точно на това!

За генерал не знаем, но Калоян определено е Алфа мъжкар :)

Автор: Богомил Димитров

С жена ми обичаме да пътуваме. Отдавна ми беше признала, че може би поради някаква кармична или звездна причина /Козирог с асцендент Стрелец/, приготвянето на багаж я изнервя. Във фобията ѝ, според мен, има и чисто земни закономерности:

- право пропорционална е на предстоящия път, броя пътници в колата и евентуалните нощувки;

- еднопосочна е – само преди тръгване /навръщане тя не се шашка/;

- получава я само ако ще пътуваме с кола - напълването на раничка за планина никога не ѝ е било проблем.

Конкретен пример:

Предстои ни пътуване с колата на 30-на километра, само двамата, ще преспим във вилата на наши приятели и на следващия ден ще се върнем. Тя става  преди 7 по пижама и рошава. Правя кафе и я каня. Нямало за кога. Вратите на гардероби, ракли и шкафове в стаята ѝ започват да се трескат и скърцат. Извиква ме да съм ги оправел. Ама и чекмеджетата.

Отпивам голям гълток от кафето и се появявам там с отвертка, чук, пила, тесла и усмивка. Оправям, което не се затваря и го отварям пак.

В момента тя държи някаква своя дрешка и я гледа нерешително. Пожелавам да ѝ помогна, поне духовно. Питам я дружелюбно какво е, но я стряскам:

- А, това ли? Едно мое боди, което бях купила преди година от „Втора употреба“. Забутала съм го тук и съм го забравила!

Съблича пижамата, облича бодито и застава пред огледалото в коридора. Ако някой мъж бе започнал да пробва бодито си пред мен, щях да го подсетя, че си сега приготвяме багажа, аджеба.

- Как  изглеждам?

В погледа ѝ има толкова надежда, че изпускам теслата възхитен:

- Перфектно, господи! 

- А отзад? Не ми ли прави дупето сплескано? Донеси ми настолното огледало от кухнята!

Държи го зад главата си като фокусник и се опитва да добие двуизмерна /”2D”/ представа в посока „север-юг“ /кухня-коридор/. Голямото ни огледало в коридора зяпа само на север. В посока северозапад–югоизток, изгледът ѝ е частичен. Което значи, че имам на разположение 5 минутки, в които тя ще е още между огледалата. Използвам ги рационално. Влизам в стаята ѝ и търся трескаво други позабравени нейни дрешки и ги напъхвам в частта от гардероба ѝ, наречена от самата нея: „Разни“. Там тя само слага и не вади, с изключение на пролетното почистване.

Доволен от тази „профилактика“,  се връщам и я оглеждам „4D“. Старая се да правя това като хищник и ѝ казвам:

- Ама пък това боди така ти е лепнало! Защо досега не съм те виждал в него???

- Ох, дори не съм го изпрала! Ей сега ще го тръкна! Да знаеш, дрехите от „Втора употреба“ трябва да се изпират веднага! Иначе кой знае чии бацили ще прихванеш и къде ще ги разнесеш.

Дали пък да не си допия кафето и евентуално да изпуша цигара в кухнята? Сядам там, запалвам и започвам да се ослушвам. Времето тече неумолимо и дърпам дима като за последно, целият съм в слух. В момента „тръква“ в банята. А сега отива да го простре на балкона. Май се връща? Загасвам цигарата, която предателски продължава да дими. Успявам само да стана, когато влита:

- Ама ти дори не си започнал да си приготвяш багажа! Какво чакаш?

- Ей сега, ще го спретна само за минутка!

- Да, бе, то така се приготвя багаж – за минутка! И събери проклетите си пили, тесли и какво ли не от стаята ми, че се спъвам! Аз ще подредя своя багаж, а твоя ще го прегледам! Вземи си само най-необходимото! Омръзнало ми е да влачим излишни неща и после да ги препирам!

- А защо ще препираш необличаните?

- Не мога да ги върна просто по местата им - ще миришат на багаж и какво ли не. Вие, мъжете, не разбирате от тези неща!

Всъщност, аз не разбирам най-вече защо тя винаги смесва приготвянето на багажа с чистка и ревизия на гардероба си, че и на моя понякога. Имам и още един сподавен въпрос – ако не се оглеждаше отвреме-навреме, за да види какво все още се моткам, приготвянето на багажа ѝ не би ли се ускорило?

Минавам отвреме-навреме до стаята ѝ, готов да съдействам. Тя е в диалог със себе си и бързам да се изхлузя, дочувайки: 

- Да ме пита човек това защо още не съм го изхвърлила!–но може и да ми свърши работа през есента... С костюмчетата ще се занимая друг път... Тая пола сигурно ми е вече тясна... Ама така и така съм отворила  гардероба...

Някои нейни дрехи отиват на рафта „парцалка“, други се връщат оттам. 

Ако беше сама, би облекла повече неща преди окончателното си решение, но се въздържа, за да не ме бави. Жена ми е коректен човек.

Чат-пат изнася „парцалки“ в коридора. Чакам разрешение да ги изхвърля на боклука. На всяко такова нейно нареждане следва и:

- И помисли кои от твоите неща вече няма да носиш! Искам да ми ги покажеш едно по едно. Някои ще запазим за брат ми!

След време в коридора стоят два наименовани чувала с произход - моя гардероб: 1. За боклука; 2. За брат ми. Пликовете „За боклука“ ги поставям до кофата за боклук, а не в нея.

Към 9,10 часа стаята ѝ е като след обир. По пода има купчини дрехи и тяходи с високо вдигнати колене, като щъркел. В средата се мъдри леген с вода, препарат и домакинска гъба. Към 9,25 гардеробът, шкафовете и раклата са измити и започва най-трудната част - подреждането. Легенът остава, въпреки че вече няма функция. Тя  го прескача незлобливо. Може би не би искала аз, мърлячът, да остана с впечатление, че е нахвърляла дрехите по рафтовете, без да ги е измила. Не изнасям легена - харесвам колко грациозно тя го прескача и си хихикам наум.

Към 10,10, се започва „обмирисването“ на дрехите.

Жена ми не слага нищо в гардероб, ако не го е подушила предварително в продължение на 10-на секунди. Носът ѝ е като лакмус, който разпределя вещите по сектори: За гардероб, За пране, За „Разни“. Не мислете, че през целия този период аз нехая. Изхвърлил съм и боклука от кухнята и балкона. Пригот вил съм багажа си за проверка, подредил съм стаята си, полял съм цветята. Е, поради големия си опит, намирам време и за ниските си страсти – изпушвам „на спокойствие“ цели три цигари. В смисъл, че така добре съм преценил кога да запаля цигарата, че да не ми се налага да я загася по средата като някой младоженец. Изборът на подходящия момент не е проста задача – откъм стаята ѝ се дочуват възклицания, междуметия и други части на речта /не на изречението/. Отсявам кои да удостоя с тичане натам и въпрос и кои да отмина с напрегнато ослушване. Последната цигара загасвам в 10,30.

Влизам в стаята ѝ за финалния акорд и оставям там два големи празни сака. Преди това съм ги почистил, забърсал и пораздвижил вкоченените им ципове. Вече е подредила нещата си за пътуването върху кревата.  Казвам:

- Браво, миличка, страхотна си, свърши невероятна работа! В гардероба ти е като в аптека! Въздухът тук е друг! Да върна легена в банята, а?

- Да, ако обичаш! 

Гадая коя от изброените по-долу нейни любими сентенции ще последва:

1. Всяко нещо трябва да се пипне от човешка ръчичка;

2. Ако всеки ден, всеки от нас прави по малко за реда в къщата, сега нямаше да ни е толкова припряно;

3. Представяш ли си, че досега сме дишали целия този прах?

4. Хората си подреждат къщите, само ние – не!

Бях заложил на №2, но не познах – бяха 1,2 и 3. След малко дрехите ѝ са в единия сак - в по-малкия - и ме кара да го затворя. Не е възможно и прехвърлям съдържанието му в по-големия. То така и сама можела, ако е за въпрос.

След малко преглежда моя сак с багаж и аха-аха-да замълчи.

Преди да излезем, тя обхожда с критичен поглед апартамента. Донамества столовете, поставя всички постелки и чердженца строго успоредно. Взира се в бюрото ми, което изпреварващо съм подредил. А защо върху него седели листа и химикалки, след като имало чекмеджета?

Сигурен съм каква е причината тя да държи на перфектния ред в къщата ни преди напускането ѝ - не иска да се изложим пред евентуалните крадци и те да си помислят, че в тази къща цари хаос. „Какво ще си кажат хората?“- ето този въпрос непрекъснато я гложди - според мен въпросът ѝ е чисто кармичен.

Това упражнение се повтаряше няколко пъти годишно. Потегляхме след само някакви си четири часа – към 11.

Една вечер, след години, с нея решихме, че в края на лятото имаме нужда от заслужена едноседмична почивка, при това надалеч - във вилата ни в Казанлъшко, на 180 километра. Планирахме заминаване в събота, след 2 дни.

Преди да заспя, се разтревожих:

Досега /според примера/, за 30 километра и една нощувка,  приготвянето на багажа ни отнемаше около 4 часа.

Чисто математически погледнато, в случая, биха били необходими: 7 нощувки х 180:30 клм. х 4 часа =7х6х4=168 часа=една седмица. Т.е., когато си приготвим багажа, би следвало направо да го върнем по местата, без да пътуваме. А и да сведем този процес само до два дни, пак би било тъпо.

На следващия ден не отидох на работа.

Освен основно почистване на апартамента /и заради крадците/, подредих гардероба ѝ, а и своя. Човешката ми ръчица опипа всичко. Приготвих багажа ни в два големи сака. Предвидих слънчево, дъждовно време, плаж, ранички за екскурзийки, книжки, карти, кръстословици, химикалки, шапки, бански. Оправих тоалетното казанче, смених изгорелите крушки, лъснах кухнята, почистих хладилника. Саксиите натопих в легени, от които да пият цяла седмица.

Когато жена ми си дойде вечерта преди заминаването, притоплих поръчаните от мен през деня две пици и ги сервирах. С което махнах едно „гайле“ от главата ѝ. За нея яденето бе „дерт“ или „гайле“, освен ако не бе гладна. След като се нахранихме, тя заби угрижен поглед в тавана. Утре трябвало да оправя багажа, което още отсега я съсипвало.

- Виж, подредил съм и излъскал всичко. Дори гардеробите. Приготвил съм багажите- и моя, и твоя! Ще добавиш само необходимата ти козметика.

- Ох, не знам, сега съм много уморена. Дано е така, благодаря ти!

- Утре ставаме, пием кафе, скачаме в колата и тръгваме. Довери ми се и се остави в ръцете ми! Лягам си. Лека нощ!

На следващата сутрин, въпреки висящите над главата ѝ „балони“ с въпроси като в комиксите, тя се реши на тази ужасна авантюра. Зададе и такива,  които не завършваха с „?“, а с „!“ Би следвало те да са формулирани така:

- Взе ли перденцата, които бях приготвила?

- Взе ли прахосмукачката?

- Взе ли огледалцето от масата?

Нейните бяха:

- Забравил си перденцата!

- За прахосмукачката дори не си се сетил!

-  На бас, че не си взел огледалцето, признай си!

Бях перфектен и не заядлив или злъчен. Направо - пич, та дрънка.

Още в 9,30 бяхме в колата - наш семеен рекорд. Аз бях оценен, а тя- спокойна и след малко заспа. Шосето се провираше между две планини. Наляво и надясно – гледки. Средна гора се бе гушнала близо да Стара планина, както и жена ми до мен. Бях помогнал на фобията ѝ с багажа. Защо досега не се бях сетил за този прост начин? Обещах си на следващия ден да си изрежа ноктите пред нея. Тя знаеше, че това пък бе моята фобия. След такова действие изпитвах гъдел и нервност. Изглежда, за да разбереш чужда фобия, и ти трябва да страдаш от някоя. В главата ми нахлу идея за моя сентенция, основана на гръцката дума “phobus” – страх: “phobus phobusus est is”. кой както иска да си я преведе, мен направо ме кефеше. Прогнозата ми за отпуската бе безоблачна. Запях си наум хубави песнички от нашата младост. След половин час– вече гласно и скоро и тя запя с мен – тъкмо бях подхванал „нашия таен химн“ от 1974:

“Un corpo e un anima” – „Едно тяло и една душа“.

Наша любима смешка бе, че в песента тя е тялото, а аз - душата.

Тази седмица си прекарахме чудесно. Екскурзии в двете планини, с ранички, сред природа, гледки и любов и от втори поглед, без да сме забравили първия. Бяхме две тела с една душа.

Още истории от Богомил: 

Жена в колата

Женската интуиция

Автор: Мария Пеева

Вчера мъжът ми се обади развеселен:

- Знаеш ли, Мерче, че ме помислиха днес за Робърт де Ниро?

- А стига бе! - казвам. - Как така?

- Ами ей така. Паркирам - казва - колата да си купя цигари. Плащам и се обръщам, и една жена ме спира.

- Ще ме закарате ли до Студентска поликлиника?

Огледах я, не изглежда като да ражда, нито болна, нито ранена. Ама пък жена е, може да има нужда от помощ. Какво да правя?

- Ако е спешно, ще ви закарам, но и аз бързам за работа, да ви кажа.

- Сигурно е много близо. - казва жената, и ме гледа изпитателно.

- Да, близо е, не съм съвсем сигурен къде точно, но знам, че е в района. - отговарям и продължавам да се чудя сега на тая жена лошо ли ѝ е, че иска да я закарам, щото не изглежда като да е толкова зле, пък на мен ми е неудобно да я попитам.

- Ще ви дам 5 лв - изведнъж заяви тя и съвсем ме обърка. И в тоя миг видях, че зад моята кола има такси паркирало, празно, и се светнах, че жената ме е взела за шофьора на таксито.

И затова, Меро, заключих, че приличам на Робърт Де Ниро от филма. И то на млади години.

Посмях се на историята му, пък го попитах:

- Е, закара ли я?

- Не - казва - нали и таксито трябва да изкара някой лев днеска.

Та да знаете, че моят мъж чужди жени не вози. Освен ако раждат. Но покрай случката на мъжа ми си спомних една стара моя история, която не съм ви разказвала.

Тръгнах един ден да си търся черно поло в мола, но то може ли една жена да тръгне за поло и да не премери поне няколко блузки и рокли покрай него. Огледах магазина от край до край, заредих една съблекалня с дрехи за пробване, почнах да меря, ама нещо не ми допадна как ми седи полото, аз обичам хубаво да го изпъна и отвсякъде да го напълня, не да ми шупти. И тъй като наоколо нямаше консултантка, излязох да взема един номер по-малък. Рових, рових, не намерих по-малко, но се хванах да сгъна дрешките, щото вътрешното ми чувство за ред не позволява да оставя купчинката разхвърляна. И не щеш ли, в този момент ме доближи едно симпатично младо момиче със закачалка в ръка и ме попита:

- Прощавайте, дали имате от тези рокли в по-тъмен цвят?

Веднага ми стана ясно, че ме взе за продавачка и точно се канех да ѝ отговоря, че не съм, когато момичето добави някак неуверено:

- Или всъщност, оставете, то и без това сигурно няма да ми седи добре. След раждането все не успявам да вляза във форма.

Това ли трябваше да ми каже? Огледах я внимателно - заобленка, наистина. Косата, хваната с ластик, дънки и широка блуза отгоре. Тази книга всички сме я чели - родиш дете, качиш някой килограм и самочувствието отива по дяволите. А ако питате мен, няма по-добро лекарство за ниското самочувствие, от една красива нова рокля. Една красива нова рокля веднага ти сваля поне два килограма от теглото. А като се харесаш, почваш и повече да излизаш, и повече да се движиш, и повече да си обръщаш внимание. И двата килограма надолу току-виж станали десет.

- Защо мислите, че няма да ви стои добре?

- Ами… Толкова съм напълняла, че каквото и да облека, приличам на слон.

О, момиче, не знаеш на кого си попаднала, си казах наум. Мерката няма да остави сестра по съдба в нужда и страдание.

- Сега ще видим тази работа. - усмихнах ѝ се окуражително и запретнах ръкави.

След пет минути девойката беше в пробната до моята, заредена догоре с рокли, панталони и блузки. Казвам ви, докарах я като кукла. Тичах из магазина, сменях номера, сменях модели, оглеждах критично, давах съвети и предложения, докато девойката не се хареса. И пътем метнах още една-две рокли в моята пробна. Да си консултант, оказа се, е много скъпа професия.

Накрая от пробната излезе едно щастливо момиче, което се понесе към касата с червена рокля, чифт тесни дънки и два красиви, ярки пуловера. Ухилено до уши и доволно от живота.

Аз, също толкова ухилена и доволна, влязох в моята си пробна и продължих да меря. Какво си купих вече не помня, но черно поло нямаше със сигурност.

Спомних си я вчера тази история и казах на мъжа ми:

- Мило, поне знаем, че ако работата нещо се закучи, двамата с теб гладни няма да останем. Ти ще караш такси, аз ще стана продавачка.

А ако това момиче случайно прочете и се разпознае, да ми пише непременно. Намаленията почват и другата седмица пак ще ходя до мола.

Вижте още: 

Друго си е да си туриш капелата

Кожена рокля

Ангелче ли? Жив дявол