Автор: Богомил Димитров

Аз съм жена, която обича да изчаква нещата да узреят - всяко нещо с времето си. С гаджето ми се оженихме чак на 11-тата година. Животът ни се развиваше общо взето според моя вкус - плавно и без сътресения, но и според неговия - понякога на тласъци и с излишни емоции.
Малко преди 50-те се впуснах във фризьорския бизнес - нещо ново за мен. От работа се връщах изцедена докрай физически и психически. И за мъжа ми бе труден период. Добре че децата ни вече живееха отделно. Отказахме цигарите и всяка неделя релаксирахме сред природата. Правехме дълги преходи в планините и се прибирахме уморени, но с пълни очи и души. Шегувахме се, че пак бяхме „понагледали планинските си „имоти““. Сякаш се влюбвахме и преоткривахме отново - бе вторият ни романтичен период, почти 10-годишен.

Фирмата на мъжа ми започна да затъва. Той пропуши, взе често да си попийва и загуби интерес към екскурзиите и изобщо към живота. Бе все още мил с мен, но бих казала - и гузен. Походката му понякога бе разкрачена като на стар морски вълк. Срещайки погледа ми в такива моменти, бързаше да каже, че е напълно в час. Мисълта му, доскоро бистра и бърза като планински поток, се превръщаше в свлачище, пълно с кал. Изпадна в депресия, от която се измъкна трудно, според мен - само до кръста. От него вече лъхаше тъга. Докато бяхме млади, бе оптимистичен и активен, а аз до него се чувствах някак леко смотаничка. С напредването на възрастта ни ставаше обратното. Когато фирмата му фалира, той се пенсионира и сякаш потърси спасение в писането на разкази. Все по-често ме караше да ги чета и да изказвам мнение. Заставаше над мен и следеше погледа ми. Връщаше ме на някой абзац - вече е бил по-точен, нали? Това взе да ме поизнервя, но много повече ме тревожеше нездравословният му начин на живот. Забележките ми на тази тема го дразнеха. Бе си създал нов свят, в който го интересувах само като читател или сексуален обект. Явно с думи нямаше да го вразумя. Би ме разбрал само ако се поставеше на мое място или, ако аз го поставех там. Реших да направя свой тих бунт. Най-напред да поразбъркам живота му чрез собствените му оръжия. Ще започна и да пиша разказ, казано на футболен език - за да го бия „на негов терен“. Обичах го и исках поне да опитам да му помогна, макар и по този странен начин.

Много рано една сутрин взех лаптопа му и защраках по клавиатурата. Когато и той стана, влезе при мен в кухнята и попита учудено какво си мисля, че правя.

- Пиша разказ - отвърнах - не ме закачай сега.

Горкият влиза, излиза, прави си няколко пъти кафе, изми чиниите, поля цветята и накрая дори каза нещо нечувано - щял да се поразходи. Вдигнах поглед и му махнах с ръка в смисъл: „Прекъсваш ми мисълта“. Така ми бе махвал много пъти, а досега все аз бях досадницата. Вече тръгвах за работа, когато взе при себе си лаптопа и след малко се върна и каза с тон на сведущ:

- Не намирам твой разказ. Предполагам, не си го сейвнала. Това се прави, като избереш Save- в полето File - като Филе на български. И си запали цигара, въпреки че го бях помолила да не пуши при мен.

- Яденето е във фурната, която е в печката под полето на котлоните. Разказът ми е сейвнат, но трябва да влезеш с моята парола - не е ЕГН-то ми.

На следващия ден още с влизането си дадох на уж дремещия си мъж да чете. По-долу ще предавам разказа си в сбит вид. Бе по действителен случай от времето, когато бяхме млади и искахме да откриваме света. Бяхме в Рила, за да покорим връх „Купените“ над „Страшното езеро“. И двамата нямахме подходяща екипировка. Близо до върха затрещяха гръмотевици и побързахме да слезем към заслон „БАК“- Български Алпийски Клуб. Намерихме спасение и преспахме там, въпреки табелата, че вътре се допускат само членове на клуба. Налягахме на наровете на една страна като сардели. През нощта се обръщахме по нечия невидима команда на другата, за да не се схванем. За някои алпинисти дори не бяха останали места и преспаха на каменния под.

Мъжът ми го изчете лакомо, но каза разочаровано, с глас на утвърден писател, че на разказа ми липсвало конфликт и съответно бил леко скучен. Всеки ден добавях по нещо. Как, след като сме легнали той веднага захъркал. Ако съм била зад гърба му, съм го хващала за носа докато не спре. Когато бил зад мен, съм го ритала, понеже хората не са длъжни да го слушат. Гарнирах това и с душевните си терзания в непрогледната тъма. И това ако не бе конфликт! Дадох му го наведнъж, а не като него - на час по лъжичка. Похвали ме - вече имало конфликт, браво. Но поради преекспонираното хъркане четящите ме щели да побързат да загасят нощната си лампа без дори да си подгънат страницата. Засега вървях по план. Развих разказа си в посока да поревнува - моят основен коз. След дълги творчески напъни, на които бе ням свидетел, накрая му показах и „финала“. Надявах се като го прочете да се размисли по-глобално за живота си.

Женската интуиция

„Тази нощ сякаш нямаше да има край. Заслонът бе като птичка в клоните на дърво, което се тресе от бурята. Добре че бяха гръмотевиците, за да притъпят хъркането на гаджето ми. Останалите чакахме утринното слънцето да ни окъпе с лъчите си както снощи - дъжда. Вътре миришеше на спаружена човешка плът, вековни одеяла, чесън и билки. Когато бях откъм гърба на гаджето ми, лежащият зад мен определено ми се натискаше и това ескалираше. Насъбрала безсилен гняв, излязох навън да се поуспокоя. След малко от заслона се появи едра мъжка сянка. Плачех, тракайки зъби от студ и яд. Онзи се приближи тихо, гушна ме в якето си и ме стопли. Небето се раздираше от сухи кашлици и за радост не заваля. Доста по-късно двамата се прибрахме заедно.“

Мъжът ми се зачете. Дълго се мръщеше и не вдигаше поглед. Накрая ме изненада - вместо да ревнува, ентусиазирано ме похвали за идеята с едрата мъжка сянка - доста ловко съм била заинтригувала читателките и умело съм скочила право в завръзката. Браво! Но в един съвременен разказ темпото трябвало да бъде още по-високо. Да съм накарала героинята си да излезе навън по-рано и то не от отчаяние, а поради внезапния й буен порив на страст, на който тя и моралните й устои не можели да устоят. Объркана, се опитах да го контрирам. 

- Все пак именно хъркането ти бе причината да изляза. Освен това изобщо не съм възнамерявала да започвам тази връзка - добавих уж тъпичко като реакция на думата „завръзка“.

- Читателите биха приветствали и пикантни подробности. А какво им даваш ти? „Доста по-късно двамата се прибрахме заедно“. Сякаш е написано от съгрешила монахиня, която се кани да зареже тази история и да се отдаде на молитви и покаяние. За сериал става, но за разказ - не!

- Добре, ще добавя, че сянката се е оказала страхотен мъж.

- ОК, но опиши това по-освободено, без излишни скрупули.

- Да, бе - земя и небо, звяр и природа...

- Не е лоша тази алегория, браво. Мъж-звяр, природа-звяр, жена- вамп, просто развий докрай идеята в тази посока - разказът ти ще живне съвсем!

- И ти не би ревнувал?

- Много добре знам какво е художествена измислица.

- Честно ти казвам - навън тогава се случи нещо невероятно възбуждащо!

- Да, в планината светкавиците и гръмотевиците са наистина страховити!

- Нямам предвид само тях - рекох тихо и сведох глава, но без ефект.

На лицето му си стоеше същото изражение на човек, зареян в свят, от който не го измъкнах, а дозакопавах. Ядосана му треснах преждевременно истинския финал:

„На мен ми се допика. Не издържах и изскочих навън. Клекнах наблизо и зашуртях като из ведро. В тъмното откъм заслона се появи едра мъжка сянка. Луната надникна и видях, че той сякаш ме изчакваше да свърша. За пръв път, въпреки цистита ми, поисках проклетото ми пикаене да трае вечно. В този момент светна и гръмна жестоко. В ужаса си станах, без дори да си вдигна гащите. Онзи се шмугна обратно в заслона. Помня, че бях помислила: „ Боже, що за мъже ми изпращаш днес? Единият хърка, а другият се плаши от гръмотевици!“

Сипах си, за да се напия пред него - да види колко е грозно това. Вместо рецензия той се усмихна и взе да си налива, по-точно - да се налива и започна разпалена лекция как писателят трябвало да „понапудря“ живота. Алкохолът му помагал да не пише тъпи „Риалити“-та, които зрителите да дъвчат заедно с храната по време на вечеря. Тайно и от себе си и те мечтаели за „Нереалити“. Най-края се изправи и хълцайки предложи:

- И на двата ти финала нещо куца. Дай да си легнем, а утре ще ги оправя.

Злъчно си помислих - не е ясно какво бе казал - да му дам, че да си легне или че ще си ляга. И на двете бях против. Постоя още малко прав и залитна към стаята си под напора на клямбучкащите се в главата му тежки мисли. Колко ли пъти му бях повтаряла, че на една жена й трябва поне минимум уют и истинско мъжко присъствие, за да има желание за секс. Поради алкохола или лекцията му вече мислех по-литературно. Почувствах се като Априлски въстаник, останал сам на позицията. А другите, виждайки настъпващия турския аскер, изведнъж се усетили, че не били издоили добитъка си. Виновникът за цялото това представление - мъжът ми спинкаше, а аз, актрисата и режисьорка на моноспектакъла, се покланях на празната зала. Погледнах се в огледалото - приличах на Кауза пердута. Прилоша ми и от вида ми, и от изводите. Бях решила да ме гледа как повръщам, но не го събудих. Не почистих мивката - нека на сутринта му символизира сегашния ни идиотски живот, а на мен - неуспешния ми бунт. Заспах чак при мисълта, че макар и за кратко бях поразвяла байрак, а не бяло знаме. Край - дотук бях, явно само толкова можех.

На сутринта и двамата бяхме гузни. За да запълня тишината казах, че днес смятам да отида на новооткрит от мен маршрут - от Дяволския мост нагоре - не към „Кокалянски манастир“, а покрай река Ведена към с. Железница. Ведена е вълшебницата, която според легендата е открила минералните извори до селото.
Той помълча, риейки с поглед в земята. Накрая вдигна закачлив поглед и ме изненада:

- На две вълшебници няма как да откажа една разходка!

Измъчената ми душица не смееше да повярва на ушите си. Дали все пак не бях постигнала нещо? Да посмея ли да очаквам трети романтичен период?

Още от Богомил:

Тежкар

Автор: Мария Пеева

Една от редовните теми, които обсъждаме напоследък в майчинската ни група са случаите на тормоз в училище. Това, което установяваме е, че докато към физическия тормоз вече има нетолерантност, то вербалният все още не получава особено внимание, макар че той може да е също толкова унищожителен за едно дете. С позволението на родителите, споделям две истории с български деца в чужбина.

Първата история е на Роси Бехова, която живее в Хамбург от 5 години.

Имам дъщеря, която е в 6 клас. Тук след 4 клас децата се разделят - едните заминават в гимназия, другите в други училища. Дъщеря ми ми разказваше за М. - момиче, което отиде в друго училище, а не в гимназия. Докато бяха в един клас, тази М. често я тормозеше с подигравки и интриги. Постоянно я провокираше, за да се издънва и после я топеше на класната. Заради нея дъщеря ми получи ниска оценка за поведение.

Днес разбрах, че след 4 клас с въпросното момиче работи психолог и с нея има придружаващ възрастен, който я наблюдава и помага да не влиза в конфликти. Най-важният белег за емоционално или психическо отклонение, бил, че се подигравала на всички.

По тази логика трябва да сложат диагнози на 90% от децата в училищна възраст в България, където подигравките са начин на живот и комуникация.

Вашите деца подиграват ли се?

А вие? Правите ли гадни коментари за други хора пред децата си?

Тази история провокира доста коментари в групата. Факт е, че като деца всички сме били в позиция на подиграващи, подигравани или свидетели, и най-вероятно сега атмосферата в училище е същата. Приемаме го като част от израстването и нерядко дори учим собствените си деца как да отвръщат на това. Но всъщност си задавам въпроса - кой от нас би останал в среда, където го подиграват като голям човек, за да си калява характера? Не е ли нормалната човешка нужда да търси одобрение и признание, приятелство и разбиране? И ако не ги получава, може би да потърси нова среда? Само че ние сме големи и имаме варианти за избор. Какъв вариант за избор има едно дете, което отива на училище с презумпцията, че там е в безопасна среда, защитено, за да усвоява нови знания и умения, да намира приятели?  То не може просто да спре да ходи на училище, ако се сблъсква там с подигравки. И за него остава огорчението, че учители и родители намират това за нормално и го оставят да се справя само, за да се “калява”.

Научили ли сте ги?

Втората история е на Дарина Рангелова, която познавате от блога ѝ, а много нейни текстове сте чели и при мен.

Моето средно дете БЕШЕ bully (дете, което тормози другите деца, хулиган). Ще започна отдалеч.

Много, много пъти вече съм писала, не знам дали и тук съм разказвала тази история, но смятам, че в България прагът на търпимост към агресията е МНОГО висок.

Тони ходеше на детска градина в София. След нея го водех в парка да играе и ми правеше впечатление, че ако нещо не стане на неговото и посяга на децата, лесно се ядосва, сърди се, крещи. Питах учителките в детската градина как се държи, агресивен ли е. Обясниха ми, че си е съвсем в норма за момченце, каквото и да значи това. Тогава беше на 4г.

Когато беше на 5г. дойдохме в Канада и тръгна на училище/ като детска градина си е, но в училище и не се спи след обяд, може би по-скоро предучилищна/. Не знаеше и дума английски и учителката ме помоли да оставам по няколко часа, но той само се лигавеше и хленчеше и прекратих това. Намериха му учителка по английски- българка, Дени. Първият месец беше някакъв кошмар. Понеже не разбираше нищо, единствения му начин на комуникация беше чрез агресия. Той е силно изразен екстроверт и искащ да е център на внимание винаги.

За един месец сигурно ми се обадиха 50 пъти. Забележете какви бяха проявите на агресия!

Гъделичкал децата, замерил дете с обувка, хвърлил шапка на дете в локва и подобни.

Забраних му да се докосва до децата или вещите им. В резултат, започна да ги плюе и тогава ми се обади директорът. Дени, когато беше там,  не го учеше на английски, а се опитваше да го озапти и му обясняваше правилата за поведение и после ми се обаждаше да каже как е било, много се опитваше да помогне.

Директорът ни извика на среща, като беше задължително да сме и двамата родители. Освен нас и директора, присъстваха и учителката и психолога. Искаше ми се да им кажа, че в България е така и за това се държи по този начин. Вместо това, помолихме да проявят търпение, незнанието на езика много го изнервяше. Питаха какво харесва и измислиха да му дават награди- някакви стикери, ако до обяд не е пречукал никой. Имаше ефект. След три месеца Тони говореше свободно английски и тези директни прояви на агресия спряха, но пак си беше нервак и лесно се ядосваше.

В 1-ви клас го преместихме в друго училище, във френска програма, така, да му е гадно/ сигурно са си отдъхнали в предишното/. След месец получих писмо, в което просто ме уведомяваха, че Тони ще посещава часове за овладяване на емоциите. Малко се издразних, че не ме питаха, но после осъзнах, че той има проблем и те правят опити да му помогнат. Не, не му слагат диагноза и не му дават хапченца. Правят някакви упражнения за преработка на емоциите. Не знам точно какво, защото всичко си правеха в училището, безплатно. Един ден се прибра и каза: I don’t want to be a bully anymore. - Вече не искам да съм хулиган.

Две години имаше такива часове. Сега е 5ти клас/на 10г./ от 3ти клас вече не го слагат в тези часове, нямам и никакви оплаквания от учителите за поведението му. Все още е нервак и лесно се ядосва, щеше ми се да продължи да посещава упражненията. Без училището нямаше да се справим и не знам какво щеше да стане.

С този ферман, освен за мерките, които се взимат тук, исках да наблегна какво се смята за агресия и мислите ли, че в България на някой ще му направят впечатление тези случки. Аз лично много се смях на замерването с обувка, но сега, както и да го погледна, е неприемливо поведение.

Струва си да помислим над тези два разказа. И с тъга признавам, че ние действително сме много назад от цивилизованите общества, 100 години назад. Нямам предвид само технологично, нито финансово. Нямам предвид дори институционално. Проблеми във всички тези сфери има, но те са решими. Добри практики и модели се прилагат в много училища и градини, работи се с агресивни деца, търсят се решения. Но проблемът в главите ни няма кой да оправи, няма кой да промени начина ни на мислене, търпимостта към грозното, към обидите и подигравките, към тормоза и хулиганщината.

Няма кой да възпита децата ни освен самите ние.

Няма и кой да превъзпита нас освен самите ние.

Какво ще кажете да почнем оттам?

Вижте също:

Дървото на доброто

Много класове, а дори цели училища бяха поставени под карантина. Замислих се, че не знам какво да правя, ако утре получа съобщение, че паралелката на сина ми е карантинирана или ако детето се разболее. Затова потърсих информация и бързам да я споделя с вас.

Ето най-важното, в случай че детето ви бъде поставено под карантина.

Ако детето е контактно, без симптоми на COVID-19:

- Детето подлежи на задължителна карантина за 14 дни, ако е било в контакт с болен учител или в една група с положителното дете, или заболялото дете е от друга група, с което е прекарало повече от 15 минути в общи занимания.

- Ако детето е поставено под карантина като контактно на болен учител или на болно дете, членовете на семейството не подлежат на карантиниране.

- Ако детето е поставено под карантина, вие можете да изберете дали да ходите на работа, или да вземете болничен лист, издаден от личния лекар на детето.

- Не е задължително да тествате детето си.

- Отрицателен PCR тест не може да отмени карантината.  

- Детето трябва да бъде изолирано вкъщи и да няма контакт с приятели и близки, ако се наложи да посети обществено място, да спазва дистанция от 2 метра.

- Наблюдавайте детето за симптоми

- При проява на клинични оплаквания за COVID-19 по време на 14-дневната карантина трябва да се свържете с личния лекар на детето и с регионалната здравна инспекция - те ще ви дадат инструкции. Ето списък с регионалните здравни инспекции.

 Ученици под карантина - какви са правата на родителите

 Ако детето е болно от COVID-19:

- При положителен резултат за COVID-19 при дете под карантина се поставят всички членове от семейството/домакинството и те имат право на болнични.

- Отрицателен PCR тест не може да отмени карантината.

- Наблюдавайте детето и при влошена клинична картина, веднага уведомете личния лекар.

- Детето трябва да бъде изолирано вкъщи и да няма контакт с приятели и близки, ако се налага да посещава обществени места, да спазва дистанция от 2 метра.

- Поддържайте много висока лична хигиена - мийте и дезинфекцирайте ръцете си след всеки контакт с детето.

- Проветрявайте често дома си.

- Стерилизирайте всички шишета, биберони, помпи за кърма и пр.

- Ако кърмите, не прекъсвайте кърменето.

- Не споделяйте храна, напитки и лични вещи с детето.

- Погрижете се детето да не скучае и да не се чувства стресирано.

- Експертите съветват да използвате защитни средства - маска, ръкавици, предпазни очила.

- Изхвърляйте използваните защитни средства и други замърсени предмети в контейнер, като преди това ги обезопасите, съгласно инструкциите, които ще получите от РЗИ.

- Следете се за симптоми и при най-малката промяна на клиничната картина, уведомете личния си лекар.

- Ако страдате от хронични или други заболявания, които ви поставят в рискова група, поверете детето на грижите на друг възрастен в добро здравословно състояние.

Източници: coronavirus.bg; canada.ca

Още по темата:

Как да различим COVID-19 от грип и настинка

Авторката на тази история пожела да остане анонимна. Прочетете я, чуйте апела ѝ, запасете се с продукти за супа...

Моля ви, не мислете, че когато човек е в дълбока, истинска депресия и е само в униние, временно неразположение на духа или някакво потъване поради различни причини, е едно и също нещо. Всеки човек има минорни настроения и периоди. Има обаче едно нещо, което е истинска, всепоглъщаща, убиваща, унищожителна депресия. Нямам намерение да се впускам в детайли, обяснения, тълкувания. Онези от вас, които са били на дъното, където е най-черното черно, те ще разберат. А на другите казвам - разтърсването, “шамарите”, опитите да събудиш другия, като го “разхвърляш” набързо и се опитваш да го раздрусаш, действаш джаста-праста с него, невинаги дават резултат. Дори е много вероятно да доведат до обратен ефект. Зависи от човека - какво е в състояние да го амбицира и кое да го смачка още повече. Може и да му трябва точно това, но може и съвсем да не му помогне. Ще дам един пример от личния си опит и ще затворя темата.

Преди години попаднах в тежка депресия. Няма да описвам какво и как, само ще кажа, че беше ад. Мислите за трите ми прекрасни малки деца, за съпруга ми, за родителите ми, за приятелите ми, за заниманията ми не можеха да ме накарат да се изправя. Просто беше невъзможно. Още по-смазващото беше, че се чувствах безкрайно виновна - че не се чувствам добре, че не мога да стана от леглото, да се грижа за дома и децата, че заради мен не можем никъде да идем, че децата ме търсят, а мен просто ме няма, че трябва да правя избори от типа дали да ида до магазина днес или до детската градина, защото и за двете нямаше да имам сили... Още много, много мога да пиша, но не искам. И се ядосвах как нищо не ми липсва, как би трябвало всичко да е наред, че трябва да пърхам от щастие и доволство, а аз съм в депресия. Нищо не е наред. И за нищо не ставам. Провалих се. Срам ме е, че съм в такова състояние. Как всички могат, а аз не... Ей такива мисли.

След седмици мъчение, потърсих помощ. Дадоха ми хапчета. Трудно и бавно действаха, незадоволително. Реакцията на майка ми (не я виня, това е нейният си стил, както и на много хора):

- Я вземи да се стегнеш! Три деца ти висят на главата! Няма причина да си в депресия! Ставай и почвай! И ако мъжът ти каже “не мога, не се чувствам добре”, мммм? Тогава какво ще правите?!?

Именно това изричане на един от най-големите ми страхове, че и ако и с мъжа ми нещо се случи, с нас е загубено, ме потопи още по-дълбоко. “Край! Дано само той е добре, ясно е, че на мен не може да се разчита!” - това беше в главата ми. Това е в главата на всеки един с депресия, повярвайте го!!!

Кога да отидем на терапия?

Реакцията на свекърва ми (Господ здраве да ѝ дава!): Дойде вкъщи, изтика ме в спалнята, сложи ме в леглото, застана на вратата с ръце на кръста и каза:

- Да не си мръднала оттук. Спи, чети, реви, каквото искаш прави. Изключи децата и мъжа си от главата. Просто изключи. Ти си ни най-важната. Стани най-сетне поне малко егоист. Аз съм тука, поемам всичко.

Викаше ме само да хапна. Ставах със сетни сили, хапвах с другите и обратно в леглото. Седмици наред. Не дни - седмици! Спрях да се храня. Един ден дойде и седна на колене до мен - истинско мъчение за човек с нейните килограми - с една чиния супа в ръцете. Пилешка супа, както тя я готви. С оризче и вкусен бульон. И каза:

- Няма да мръдна оттук, докато не я изядеш. Докато съм аз тук, няма да допусна да умреш от глад. После пак спи, ако искаш.

И стоя до мен тази жена и ме гледаше, и ми говореше с нейния контраалт за нещо си от нейното детство и нейната баба, някакви чудни истории от миналото, нищо общо с деня тогава, с битовизмите, с ежедневните дейности, нищо, което да загатва, че има някакъв проблем в живота ни в момента... всичко това, докато аз едва-едва преглъщах вкусната супа и сълзите ми капеха в нея. След супата не заспах, даже хич. Преместих се от тъмната спалня в слънчевата стая на децата и останах там, докато тях ги нямаше. На другия ден обиколих веднъж блока - все едно направих обиколка по Екватора. След два дни си измих косата - О, чудо!!!. След седмица звъннах на приятелка, за да разменим няколко думи... И така, малко по малко всичко започна да се връща.

И до ден-днешен твърдя, че пилешката супа на свекърва ми ме върна към живота от оня свят. И на нея го припомням, няма да го забравя никога. Нали разбирате, че не е въпросът в супата, а в проявата на загриженост. Във всичко, което правеше за мен в онези дни. В готовността да ме защити и да ме “подпре”.

Ако някой човек заявява нужда от помощ, направо моли за нея, отчаяно се нуждае от нея, моля ви, моля, не нападайте, не се подигравайте, не шамаросвайте. Просто опитайте да приготвите “пилешка супа” за него. Или за себе си. Това може да е животоспасяващо!

Още по темата:

Когато шоколадът загорчи

Автор: Мария Каракушева

Ще запомня първата си публична изява с няколко неща. Още нямах навършени шест години и не знаех кое е по-значително - емоцията от появата пред публика, това, че бях със счупен крак (професорката ми по това време каза на майка ми: „Е, щом е левият крак, няма проблем, тя натиска педала само с десния!“) или фактът, че почти през цялото време свирих собствени измислици, защото забравих произведението… Още тогава съм дала заявка, че ще имам собствено творчество един ден. 

Знам със сигурност, че беше ударно начало и че не съм се поколебала нито за миг отново да изляза на сцена. Какво по-лошо може да стане? 

За музиката може да се говори безспирно. Но защо ви разказвам тази история? Защото едно от най-ценните неща, които научих от пианото, е, че то е метафора на живота. Научиш ли се да свириш на пиано, ще се научиш да правиш още безброй неща много по-лесно и бързо.

Това стои и в основата на разбирането ми днес за преподаване на музика. Ситуацията с пандемията беше катализатор да започна отдавна мечтано занимание - онлайн уроци по пиано и музика. След това започнах и индивидуални уроци, които ме срещат с невероятни хора. Заедно откриваме света на музиката - аз им давам знание и опит от близо 30 години на сцена. Те ми дават свеж поглед към изкуството - безценен ресурс за един творец.

След два пиано уикенда в старопланинския град Априлци, където съчетавахме уроците по пиано с релаксацията сред природата, дойде време за нов проект - безплатен уъркшоп #АзСвиря. На него ще се радвам да видя пиано ентусиасти на всякаква възраст и с различен опит (дори да е нулев) пред любимия инструмент. Момиченцето, което излезе на сцената на няма и 6 години със счупен крак, и покори публиката, днес има какво да ви разкаже!

Всеки любопитен е добре дошъл на 4 октомври от 11.00 ч. в Центъра за култура и дебат „Червената къща „Андрей Николов“. Входът е безплатен, но със задължителна регистрация тук.

Двучасовото събитие ще съдържа не само любопитни факти от света на музиката и историята на пианото, но и изпълнение на живо от самата Мария Каракушева. То е подходящо за хора от всякакви възрасти и ниво на напредналост, включително за напълно начинаещи. 

„По време на пиано уикендите се срещам с хора с разнообразни професионални и лични истории, но интересът им към пианото ги обединява по един определено любопитен начин. Впечатляващо е да гледаш как хора, които никога не са свирили, но обожават да слушат класическа музика, сядат за пръв път зад клавишите и напредват изключително бързо“, казва Каракушева. „Уъркшопът #АзСвиря е точно за такива хора - които поради една или друга причина не са докосвали пианото, въпреки че то е тяхна страст“, допълва авторката на албума Hearteclipse.

#АзСвиря е част от иновативните методи на преподаване, които Мария Каракушева прилага в индивидуални уроци и в превърналите се в традиция Пиано уикенди. Според нея новите реалности, в които живеем, изискват съвсем различен подход към музикалното образование. „Обучението по пиано, а и по музика изобщо, трябва да бъде базирано много повече на придобиването на умения и познания, отколкото на заучаването на конкретни композиции. Разбирането на музиката и нейното развитие продължава да се подценява в повечето образователни системи, а това е ключово за развитието на потенциала на всеки един начинаещ пианист, без значение дали е любител или иска да превърне пианото в свой жизнен път“, убедена е композиторката.

Мария Каракушева е български композитор и пианист с почти 30-годишен сценичен опит. Започва да свири, когато е на пет години, а пианото се превръща в нейната голяма любов. Носител е на множество отличия от международни конкурси в България, Франция и Италия, а творческите ѝ проекти се отличават с необичайни комбинации на класическа и съвременна музика. Нейният дебютен авторски албум Hearteclipse излиза през 2019 година и е представен с грандиозен мултимедиен спектакъл с участието на Иван Шопов, Петко Танчев и Quarto Quartet.

Може да харесате също:

Талантливата Дари започва да пее, преди да проговори

Автор: Нели Славова

Скорошен епизод на Мастършеф започна с това, че 45% от българските деца страдат от затлъстяване. И понеже безспорно вникваш повече в даден проблем едва когато ти дойде до главата, се замислих за храненето на нашите подрастващи деца. Миналата седмица писах подобен коментар, но като че ли коментарът ми остана незабелязан, а темата е важна, независимо дали е близо или далеч от главата ви.

Храната в стола струва 4.30 лв. и за тази сума никой не може да очаква качество. Да, ще му развеят пред лицето думички като стандарт, рецептурник, грамажи, но те няма да подобрят лошото качество на храната. Както и да наричаш едно лайно, то си остава лайно и няма да се превърне в еделвайс.

Синът ми сподели, че можеш да си купиш храна от лавката в училище.

Не мога да вляза вътре в училище и разчитам на неговите разкази, които са доста подробни, той всичко си споделя за сега.

Еди-кой си си купил Зайо Байо. Не попитах с играчка или без, просто чух Зайо Байо и се учудих, та забравих за останалото. Каква работа има според вас Зайо Байо снакс в училищен стол, бихте ли ми обяснили? В Лидл, да. В Била, ок. В Метро, със сигурност. Но в училищен стол каква работа има?
Също ми сподели, че някои деца наричат неговите кутии с храна гнусни и гадни, поради храната, която има вътре. Най-често зеленчуци, плодове, месо и според деня - домашна баница, кекс, палачинки.

Моят син не е голям фен на сухоежбите и сандвичи колкото може по-малко ще слагам, че после и на кучето не мога да ги дам, когато ги върне обратно у дома.
Та, децата около масата наричат това гадна и гнусна храна. При което той казва, че ще се срамува пак да яде такава кутия или ще я извади на масата, но ще му е кофти. Странно му е и друго - за какъв чеп гледаш какво има в нечия кутия, а не гледаш в своята собствена. Всеки носи това, което обича, което му е любимо или без да е питано много - това, което майка му му приготвя от предната вечер или същата сутрин.

Попитах го дали е обърнал внимание какво има в кутиите на другите, става дума за децата около масата, а не децата в целия стол. И той каза - шоколадово яйце, жилибон, гумени червейчета, шоколад, кренвирши, бирени пръчици и бонбони М&М.

Честно, ядосах се. И тук ще попитам - каква работа според вас имат шоколадите, шоколадовите яйца и желираните изделия в училище?

Аз не съм краен техен забранител и заклеймител, нали разбирате. Не ги отричам и не ги отказвам. Те съществуват и са по стелажите на всеки един магазин, а вероятно и всеки един кухненски шкаф. Но редно ли е да бъдат и в кутиите с храна за училище?

Това го слагате вие, родителите, и децата ви наричат нормалната храна гнусна и гадна. Тук дори не става реч, че едно дете ще види шоколадово яйце с играчка и ще поиска и то. Става дума, че детето с кофти храната и дори бих казала никаквата храна, щото това не е за наяждане, засищане и сили, кара друго дете да се чувства зле за това, че се храни нормално.

Другото, което ми направи впечатление по негови думи е, че тези "храни" не са един път седмично, а всеки ден.

И друго ще ви питам - относно тези "храни" родителите ли да държим отговорни, или училището? Чия е вината, защото е ясно, че не е на децата?
Може ли училището и учителите нещо да ви забранят на вас? Докъде стигат вашите граници и самосъзнание?
Защото при нас е забранено да имаш телефон и майки часовник, но синът ми ми сподели, че много деца не само от неговия клас, имат и от двете.
Така че може ли изобщо на нас някой нещо да ни забрани, след като ще минем отгоре му като танк?

На последно място ще говоря специално за своя си град, тъй като не мога да знам във всеки град какво е положението. Около повечето училища поне в близкия периметър какво имаме за ядене - парче пошла пица, което лично аз няма да ям, детето ми абсурд, доказано, проверено;
- джоб, в който ще ти изстискат течност с червеникав цвят и бял цвят;
- хамбургери;
- хотдог тук-таме има;
- дюнер;
- странджанки.
В повечето случаи това ти е изборът на храна около едно училище без повече фантазия. Допускам, че и в лавката в стола също липсва въображение.
Това е от мен. Очаквам да ми отговорите на въпросите. Няма да сме тези, които ще променят България, но поне може да споделим различни мнения.

Помолихме майките от групата ни да покажат каква храна приготвят за децата си в училище. Вижте в галерията изключително красивите им и изкушаващи предложения. Основната снимка е на Мина Ми.

Още по темата:

Детето яде твърде много сладко

Автор: Мария Пеева

Посланик на Lidl и Lupilu в месеца на бебешорите е една майка, която обожавам да следя в социалните мрежи, защото винаги ме развеселява. Няма начин да не сте чували за нея - Неда Малчева. Неда е майка на три деца, илюстратор и графичен дизайнер. Заедно със семейството си живее в малко градче край Русе. Да си многодетен родител в днешните забързани временна е предизвикателство, с което най-добре се справяме като се смеем. Затова поканих Неда за едно по-специално интервю - в което да ни разкаже за живота на многодетната майка по начина, който владее най-добре - с чувство за хумор и смях от сърце.

Новата учебна година вече започна. Какво пожелахте на вашите малки ученици? 

Да са здрави, да са добри! И не на последно място - да са концентрирани! Твърде много якета и шапки изчезнаха безследно последните години. 

А сега смешният отговор:

Сигурно децата са тръгнали с голямо желание на училище? 

Не мога да кажа категорично, имам леки съмнения. Не се оплакват, но и не изглеждат ентусиазирани. 

А как нарисувахте това?

Къде най-много обичате да ходите с децата? 

На кино, на море, някъде на широко и обезопасено, без много ръбове. 

Ще ни го покажете ли от смешната страна?

Имате ли време за себе си? Как релаксирате? 

В момента никакво! Открадвам по някоя минутка, когато бебето спи. Най-голямата релаксация за мен сега е да успея да поработя малко. 

А как ще го нарисувате?

За какво мечтаете?

Да имам един ден за себе си. Сама. 

С бебе аз мечтаех най-вече да се наспя, което ми напомни за тази ваша карикатура.

Обичате ли да пазарувате с децата? 

Не. Категорично! Смятам всеки родител ще ме разбере. Може би само с най-големия.  

Идеално ви разбираме!

Как се грижите за външността си? 

На този етап гледам да не пропусна ежедневния душ, това си е чист лукс! 

Ще ни покажете ли и смешната страна?

Какъв съвет за домакинството ще дадете на младите майки? 

Намерете си помощница/помощник! 

А ако не можем?

Какво по-специално правите за здравето на децата? 

Не ги навличам и тъпча с изкуствени витамини излишно. 

Има ли ефект?

Кой е най-щастливият момент в живота ви?  

Само един ли да беше? Появата на всяко едно дете засега се нареждат на върха на класацията. 

Как го нарисувахте?

Благодарим на Неда, че отново ни развесели. Утешително е, че и най-тежките моменти в отглеждането на децата един ден се превръщат в забавни спомени, към които се връщаме с обич. 

В рубриката ни с посланиците на Lidl всеки месец ви разказвам за някое семейство - от различни краища на България, с различни интереси и професии. Общото за всички тях е усмихнатият поглед към живота и умението да му се радват и да ценят всеки ден и миг. А междувременно, в Lidl можете да откриете разнообразие от продукти за вкусната и балансирана трапеза на семейството си, все така на добри цени.

Tук може да прочетете за семейството на сръчната Христина от Пловдив, минишеф Ивет от Варна, веселата женска тайфа на Вики, Мира, Яна и Милена, за семейство Явашеви от Бургас, Лора, Никола и Емил Райчеви от София, както и за Елеонора и Калоян от Видин - и  Вася и Пламен от Дупница - посланиците от предишните месеци.

Автор: Иво Иванов

Обичате ли красиви любовни истории?

В днешното слънчево утро ще ви разкажа история за истинска любов и вярност, непреходна във времето и за дълбока човечност, за която вярвам, че именно тя ще спаси света.

Историята е от хърватското село Бродски Варош и вече е толкова популярна, че се чудя как Дисни още не са заснели филм. Но предполагам, че четат моите постове и ще се „поправят“.

Главните герои в тази красива любовна история са Клепетан и Малена. Те са щъркели.

Но историята им нямаше да е възможна без един човек с главно Ч – това е портиерът в селското училище Степан Вокич.

През 1993 година Степан отишъл за риба и намерил Малена, която била простреляна в крилото от ловци. Прибрал я вкъщи и се грижил за нея, докато оздравее, но тя повече не можела да лети. Затова Степан й построил гнездо на покрива на училището и измайсторил специална дървена конструкция, за да може тя да се качва и слиза от гнездото.

След 8 години, през пролетта на 2001-ва долетял Клепетан и се залюбил с Малена. Но дошла есента и трябвало да отлети към топлите страни, както правят всички щъркели. Местните хора си мислели, че повече няма да го видят. Но на следващата пролет, в края на март Клепетан се върнал при своята Малена. И на следващата година пак, и пак и така вече 19 години Клепетан прелита цели 13500 км в една посока и още толкова километри обратно, през бури и пустини, за да се върне при половинката си. От тази дълголетна връзка досега са родени и отгледани 66 щъркелчета! Пораснали са и са напуснали гнездото.

Степан вече е пенсионер и продължава да се грижи за своите любимци. Освен всичко друго, учи и малките щъркелчета да летят. Обича щъркелите като свои деца и ги нарича „моето семейство“. Най-много обича лятото, защото тогава всички са заедно. Към днешна дата това прави 27 години, откакто този човек се грижи за щъркелката!

И представяте ли си на какво са свидетели децата в това необикновено селско училище!

Тази есен Клепо, както галено го нарича Степан, ще отлети отново за Африка, но неговата Малена ще го чака. И така, докато една пролет той не се завърне.
Но, както е написал Пенчо Славейков в „Неразделни“ - За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла.

Може да харесате също: 

Любовната история на едно дърво