Автор: Пламена Николова

В сутрини като тази единственото желание, което изпълва морната ми душа и покритото ми с дебел слой отчаяние и сняг тяло, е дъщеря ми да се класира в яслата до блока ни. Не световен мир, не вечна слава или богатства – само това. Да не се налагаше да газим в мартенския сняг, застрашително затрупващ ливадите и пресечените местности, през които минаваме до яслата в съседния район, защото тя е точно толкова близо, че да няма транспорт и точно толкова далеч, че да е далеч и да ти замръзне носа, детето да се разреве и да се тръшен в някоя пряспа, че не може да направи и крачка повече и трябва да го носиш, снежинките да те шибат в лицето, а прясната вчерашна кал да е покрита така със сняг, че да предполага троен тулуп на всяка крачка. Пролет, моя бяла пролет!

Но да не се оплаквам – ние все пак сме от късметлиите, живеещи в квартал, в който реално няма проблем с местата в детските градини. Даже остават. Даже на едно класиране в една от "по-непрестижните“ детски градини видях класирани деца с 6 точки. Мисля, че това трябва да го излъчат по телевизията, за да ни завиждат хората от богатите квартали и да ни се вдигне малко самочувствието и местният патриотизъм.

Всъщност да живееш в голям и стар квартал, който е планиран по всички правила, има много предимства.

Предвидени и построени са достатъчно детски градини и училища, поликлиники и магазини, зелени площи и градинки, които макар и поовехтели и пренаселени далеч над очакваното през `60-те с хора и автомобили, дават основа за развитие на услугите. Което далеч не може да се каже за новите квартали на София, в които строителството на кулички и мезонети с изглед към други такива дотолкова е завзело пространството, че там няма улици, камо ли някакви подобни екстри за деца и млади семейства.

Но наред с хубавите страни, липсата на райониране при приема в детски градини създава проблем дори и там, където няма остър недостиг на места – най-вече по причина, че родителите, водени от някакви неясни критерии, предимно по слухове от фейсбук-групи, развиват рейтингова система на детските градини и яслите и решават, че не детската градина до тях е най-добра, а тази в съседния район и правят всичко възможно – от жертвоприношение на черен петел до изваждане на обикновено ЛКК, за да се класира отрочето им на желаното място. Така децата на хората, които живеят непосредствено до детската градина, може и да нямат късмета да я посещават, а трябва да газят преспите до друг район и да заемат местата на други деца. Получава се някакъв порочен кръг, в който в името на благото и просперитета на децата, сме готови да извършваме чудеса от храброст, включително да ставаме в тъмни зори и да пътуваме с редосеялка и вертолет, но да осигурим перфектните условия за ранно детско развитие на детето, защото иначе го чака нерадостно бъдеще. А и защото е ясно, че веднъж влезеш ли в системата, звършването на висше ти е гарантирано. То яслата е най-големият препъни-камък.

Така е в нашия квартал. На други места хората просто чакат с години, защото няма места, няма градини, няма избор. Или разчиташ на роднини, или напускаш работа и стоиш вкъщи, или даваш колосални суми за частни детски градини и практически работиш за такса, която може да е равна на заплатата ти.

Винаги съществува и вторият начин, в който си преглъщаш принципите, вадиш някаква бележка за мнимо заболяване, класираш детето и си отдъхваш, защото и без това всички така правят.

Или пък не. Принципността си има цена.

Как се стигна до тук? Години наред големите общини, начело със София, неглижираха проблема с удобството на хората, живеещи в града – както откъм инфраструктура, транспорт и услуги, така и откъм образователна политика, съчетана с дългосрочно планиране. А хората ставаха все повече и повече. Системата от детски градини и училища, които в края на `90-те стояха празни и бяха затваряни едно след друго поради липса на деца, изведнъж взеха да се пукат по шевовете. После дойдоха делегираните бюджети и издръжката на всяка образователна институция стана пряко зависима от броя на децата в нея. Директорите взеха да завишават бройките над допустимите според наредбите за брой деца, а  и все пак родителите трябва да си запишат някъде децата, нали? За сметка на това учителите останаха същия брой при все по-лоши условия, все по-застаряващи и неподкрепени, атакувани от постоянни реформи и високи очаквания да предлагат съвременна грижа и образование в условия, които като изключим новите мебели и дограма, не се различаваха много от тези, в които са отглеждали родителите на настоящите деца. Общината започна да строи и реновира едва когато положението с недостига на места стана непоносимо и много деца останаха извън системата. А за да се построи една детска градина, освен инвестиция, трябват и куп разрешителни, проекти, подходящ терен. В някои от новите квартали всички терени са частни, а делата за отчуждаване се точат с години. С голяма вероятност детски градини и училища ще бъдат построени по времето, в което сега чакащите деца са гимназисти (оптимистична версия).

Така трупаните проблеми започнаха да влекат след себе си всякакви корупционни практики. Въпреки съществуващата електронна система за прием в детските градини и яслите, старият принцип „три изпита за двеста марки и едно прасе“ се оказа приложим и тук. Както и широко отворената за злоупотреби врата с хроничните заболявания, в която пръст има и Министерство на здравеопазването, което не дава ясни инструкции и ревизия на списъка със заболявания, реално имащи отношение към потребностите на детето  и основание за предимство при записване. Със сигурност е добре децата с астма да не пътуват с километри през зимата, за да отидат на детска градина. Други диагнози от списъка обаче са почти масови сред малките деца и не създават условие за предимство, а по-скоро са предпоставка за нередности. За училищата пък система изобщо нямаше досега и приемът в тях почиваше на най-разнообразни вътрешни критерии, някои от които с дискриминационен или двусмислен характер, които не даваха на родителите яснота защо едно дете е приемано, а друго – не.

В същото време класовете и групите станаха огромни – стигна се до 30+ деца на 3-4 години с по един учител и един помощник. Зачестиха потресаващите случаи на агресия от учители към деца, родителски протести, настояване за видеонаблюдение. Едно от основните искания беше да се намали броя на децата и да се увеличи броя на учителите в група.

Общината в спешен порядък реши да изпълни първото, като буквално седмици преди обявяване на приема разпореди никъде да не се надвишават бройките, определени по наредба, вкара децата със специални потребности и хронични заболявания за прием чрез системата и намали и тяхната бройка. Последната мярка има пълно основание, защото ако приемем, че тези деца изискват специализирана грижа, то няма логика те да са повече от 3 или 5 в група, защото тогава не може да се говори за качество на услугата и ще продължим да ставаме свидетели на неглижиране, дискриминация и изключване. Така, разбира се, се върнахме в изходно положение, където при реално подобрените условия – по-малък брой на деца в групите, се оказа, че още повече деца ще останат извън детските градини и яслите през новата учебна година.

Дали нямаше да е по-добре общината да намери ресурс да назначи по още един учител или помощник възпитател на група, докато в следващите 5 години провежда усилена политика по разширяване, обновяване и строеж на нови детски градини, търсене на подходящи вече построени сгради, подкрепа за алтернативни форми като кооперативите например?

Вероятно да. Със сигурност е въпрос на планиране и политическа воля да се работи в тази посока. В нашия квартал, при съществуващи към 20 детски градини, успяха да построят една изцяло нова и да реновират напълно и отворят няколко от старите сгради, които известен брой години не функционираха. Не знам дали зависи от местния кмет, но ми изглежда като опит за решаване на проблема, който не виждам на други места.

Така стигаме и до училищата. В тях трябва да заработи система за прием в първи клас, почиваща на абсурдно дълъг критерий за уседналост от 3 години, който обаче беше въведен без преходен срок, ей сега от веднага, от тази година. Това, че някой може да си е купил жилище преди 6 месеца или да е принуден да се мести поради високи наеми, не беше взето предвид. Като цяло, не беше потърсено по никакъв начин мнението на родителите в този случай – а те със сигурност щяха да изразят такова, ако имаха шанс. По време на общественото обсъждане на проекта за система, на сайта на СО бяха постъпили близо 190 мнения на родители, учители и организации, против критерия за уседналост или в частност против дългия срок, в който хората нямат възможност да реагират и да планират бъдещето си. Освен това районирането е предвидено в много ограничаващ смисъл – практически, децата ще могат да кандидатстват по най-високо предимство към едно училище, като не става ясно какво се случва, когато местата в него се запълнят, предвид, че и населението не е разпределено равномерно по райони, нито броят на училищата и местата, а някои райони са огромни и обхващат по няколко квартала, включително и от тези новите, в които няма училища.

Районирането е нещо, което се практикува в смислените страни отдавна. Затова и там търсиш квартал, в който има добро училище.

Сега, въпросът е как това се случва в България - да, училищата не предлагат еднакво качество по ред причини, една от които е, че финансирането до тази година зависеше изцяло от броя ученици. А би трябвало началното образование да е еднакво навсякъде. Всяко училище и всеки начален учител трябва да може да ограмоти децата, да ги научи да четат и пишат. Иначе какво училище и какъв учител ще е?

Заради делегираните бюджети, неравната конкуренция и предаваните от уста на уста препоръки за едно или друго училище, едни училища се препълниха и им излезе име на много елитни, а други стоят празни. Обикновено на две съседни улици. Някои директори успяха да реагират на новата ситуация и развиха страхотни успешни училища и в най-крайните квартали. Други – не. Това направи пропастта още по-голяма.

Общината въведе критерия тихо и потайно, без широка консултация с родители и без кампания, която да ги убеди, че за начално образование най-добре е децата да са близо до дома си. Реално, няма по-обективен критерий от адреса, от който да се тръгне при разпределяне на местата. И няма друг начин да се балансира приема, освен чрез регулация. Ако някой се е сетил - да го каже. Като не може да класират децата по красота и дата на раждане, третата възможност е да се влиза в 1 клас с тест. Което е абсурдно. Тъй че остава адресът. Тук идва въпросът с правото на избор, но по същество родителите не настояват за него, защото искат да имат избор да си водят детето на 20 км на училище, а защото искат качество. И е вероятно докато техните деца завършат, такова качество да не се развие навсякъде. Но истината е, че има чудесни малки квартални училища, които предлагат всичко необходимо на едно дете близо до дома му. И такова може да е всяко училище с добър директор. Още повече, че когато семейството и детето са близо до училището, то може да работи по всякакви разнообрази начини, за да развива общността. Може да предлага услуги за родителите, които тръгват рано на работа и/или се прибират късно, може да прави фестивали и събития за деца и родители през уикендите, може да предлага летни занимални за по-малките, за които няма кой да се грижи през ваканциите, може да помага на бедните семейства в района, да търси доброволческа помощ от родителите за облагородяване на средата и квартала. Предимствата със сигурност са повече от недостатъците. Да не говорим, че така децата, които са били заедно в детската градина, продължават да са заедно и в училище, което сплотява групите, намалява рисковете от агресия и създава по-здрави връзки между семействата, а това освен, че е добре за хората, помага да се избегнат всякакви негативи на съвременните семейства, които нямат помощ от баби, дядовци и роднини, както едно време.  

От тази година бюджетите на училищата няма да се формират само на брой ученици, а и според допълнителни критерии на местонахождението си и големината на населеното място, а също и броя паралелки.

Това ще компенсира недифинансирането на малките училища и дори може да намали бюджета на най-големите. Така ще могат да се отварят допълнителни паралелки, а не децата да се тъпчат в класове по 30 души. Не знам как родител може да смята, че едно препълнено училище е елитно, след като това прави невъзможно индивидуалното внимание, изтощава децата и учителите и е основна причина за агресия. Тъй че тук натискът ни като родители трябва да е към общините - да вземат най-добрите решения според конкретните нужди на хората, да дадат буферен период от три или пет години за въвеждане на районирането и заедно с училищата да покажат план как ще изравнят нивото, как ще премахнат двусменния режим, как ще осигурят условия да няма тежки раници и да не се пишат огромни домашни след училище. А ако съгласуват всичко това с родителите чрез обществените съвети и училищните настоятелства и хората ясно видят, че всичко се прави с мисъл и грижа за тях, ще са много по-склонни да се кооперират и съдействат на тези процеси, а не да ги бойкотират.

В момента сме в състояние на война „всеки срещу всеки“ и търсене на индивидуално спасение. Притиснати до стената на несигурността, родителите започнаха да се нападат един друг защо има или няма допълнителни критерии за многодетните семейства, за близнаците, за породените деца, за братята и сестрите, за осиновените и сираците, за децата със СОП и хронични болести и кое е по-трудно и най-трудно за отглеждане! Липсва всякаква солидарност и мисъл за общото благо, поради което хората са склонни да насочват недоволството си към други хора, които са в тяхната позиция, но са получили по случайност някоя точка или десета в повече. А ако има места за всички и те са справедливо разпределени, това няма да се случва. Но този разбираем гняв следва да е насочен към правилните хора – тези, от които зависят решенията в общините. Това е въпрос на гражданската ни отговорност и колкото и пожелателно да звучи, следва да я задействаме спешно и по всякакъв начин, вместо да хабим енергия да се караме по форумите и да се чудим каква вратичка да използваме, за да набутаме детето в заветната градина или училище. А когато смятаме, че има нередности в детската градина или училище по район, първо да се опитаме да променим нещата там (защото може да става дума за лошо ръководство), а не да бързаме да отпишем децата. Знам, че и това невинаги е възможно, но е по-добрият вариант наистина да се постигне качество навсякъде.

Не може да мислим за подобряване на живота в града, след като всяка майка е готова да яхне и двугърба камила и по цял ден да разкарва деца напред-назад. Може би не защото й харесва, а защото няма друг избор. После се чудим как така постоянно има задръствания и въздухът се вижда. Все пак живеенето в общност значи да мислим за доброто на всички, не само за индивидуалните си права. Аз искам всички деца от квартала и София, и страната да са добре, не само моето. Защото после то с тях ще си общува, а аз с техните майки, и е абсурдно все още да търсим топлата вода в теми като кой да научи децата да четат и пишат.

P.S. Посвещавам този текст на майката, чието име не знам, но всеки ден срещам по пътя за яслата на дъщеря ми. По-голямото й дете е в градина в Младост, а по-малкото – в ясла в Люлин. Смятам, че това е достатъчно показателно за абсурда на системата и за това, че не може да си завиждаме един друг за броя на децата и местоживеенето, защото всички сме в един и същи бездънен казан с катран.

Препоръчваме ви още:

Как върнахме казармата в... детската градина

Като майка и учител

За равен достъп до качествено образование