Автор: Росица Долапчиева

Този текст е свързан с темата за раждането и по-конкретно с периода на престой в болницата след раждането (естествено такова) и най-вече с причините за това. И не, не съм изкукала, депресирана мама, която търси къде да разкаже историята на раждането си като стар казармен спомен. Да, признавам, понякога не ме слуша главата, но като цяло обективният поглед и преценка остават непокътнати, макар сестрата от родилно отделение да беше на друго мнение и да ми сложи диагноза „психоза“, на база следната симптоматика – плакала съм след като съм родила, а това не било нормално. Тук е моментът, в който искам да кажа, че нямам за цел да „хейтя“ или да се оплаквам - за отношението към родилките и хората по принцип на не малка част от медицинския персонал отдавна знаем – като към парче месо, това го преглътнах. Не! - Лъжа. Не съм от тези, които лесно „преглъщат“ свинщината, но истината е, че в конкретната ситуация остана някак си на втори план, имайки предвид развитието на другите събития. Държа да отбележа – не слагам всички под общ знаменател, има и изключения, за съжаление много малко. Да, знам - емоционално ми е в момента и може да си помислите, че търся някакво облекчение - със сигурност е така, но не това е водещото. Не съм от хората, които умеят да мълчат, когато виждат, че нещо не е правилно. Не изповядвам вярата: “ Преклонена  главица, сабя я не сече.” Смятам, че ако нещо не е правилно или в него има зла умисъл, не бива да се допуска, дори и на цената на отсечена “главица”. 

И така преди 3 седмици родих второто си дете в Шейново. Естествено раждане, без усложнения, голямо и здраво бебе. Тук е моментът да кажа, че съм изключително благодарна на акушерката за страхотната работа, която свърши. Както казах, целта ми не е да сложа всички под общ знаментател. Имаше лъч светлина в персонала на родилно отделение и като цяло, освен, че една-две от сестрите им са забравили, че принадлежат към човешката раса, нямам неприятни преживявания.

Защо тогава искам да разказвам за раждането в Шейново ли? Защото в случая акцентът е върху Неонатология и тяхната политика на работа и по-точно върху това, което се случва с новородените – с две думи -  почти на всички новородени се бие антибиотик, под предтекст, че CRP-то им е високо и независимо какво и как е минало раждането – и бебетата, и майките биват задържани от изписване. Смятам, че е неетично и гнусно. Недопустимо! Защото ми се случи с първото дете, случва ми се и сега 5 години по-късно с второто ми дете, в пъти по-силно и зле. Разбира се, това е само моето мнение, въпреки че всички майки, с които споделяхме общ коридор ( в който на всеослушание се изчита информацията за всяко бебе и майка – все се сещах за концлагерите – всички се събират по средата и се изчитат присъдите) смело вадят лопати да “трепят” персонала, до момента, в който не се зададе медицинска сестра и те само дето не започват да си свирукат. И тогава единственото бясно куче оставам аз. Те така ме и научиха там - като кучката, която не си мълчи. Смея да твърдя, че вероятно мнението ми е споделено, но само до момента, в който се изисква да заемеш някаква позиция и да я отстояваш. Вярвам, че в София има и други „кучки“, та като че ли посланието ми е по-скоро насочено към тях, защото другите сякаш са доволни да протестират наум. Ако на мен имаше кой да ми каже, аз нямаше да направя този избор и да превърна в агония два от най-хубавите моменти в живота ми. Споделям и разказвам, за да дам право на избор, за да знаят хората как стоят нещата в реално време. Разбира се, това е моята гледна точка. Вероятно има и други. Но ми се ще да се запознаете с нея, защото тя касае нашите деца, беззащитни, крехки, раними. Деца, с които през моите очи се злоупотребява. 

Какво се случва?

На всички бебета им бият смело антибиотик, с обяснението, че CRP- то им е високо. Интересен факт е, че границата за високо CRP тук е 3. Никъде другаде не е така. Преди 5 години, беше 5. На въпроса ми въз основа на какво са решили да я сведат до три и какви са аргументите, беше отговорено: “Така са си решили от лабораторията.” После чух още една глупост: “Имаме свръхчувствителна машина“ - това от завеждащата отделението. Вероятно тези изказвания са били придружени от ред други глупости, но тези двете конкретно ми се набиха здравата в главата. Та почти всяко едно родено дете там е на антибиотик от раждането си. Като това трае най - малко 5 дни. Майките са готови за изписване, но децата все не са. 

Ето конкретно и за моя случай. CRP на сина ми, роден естествено, без усложнения, беше 7. Съобщиха ми, че е високо. Той и още няколко бебчета бяха с такива стойности. Останалите с около 20/30. Казаха, че трябва да почнат лечение с антибиотик. Истината е, че се ошашках, не помислих и се съгласих. След два дена по мое искане направиха контрола - оказа се, че показателят расте - станал 10,8. Попитах как е възможно това при положение, че дават антибиотик. Отговориха ми: „Случват се такива неща. Не сме уцелили антибиотика.” Попитах ги защо всъщност се дава този антибиотик и каква симптоматика лекуват. Отговорът : “Антибиотикът се дава за всеки случай”. „За всеки случай“ - термин, който по- късно смениха на “превантивно”.  Обясниха ми, че симптоматика няма или поне те не знаят каква е, но иначе щяла да се появи след време вкъщи, остана мистерия обаче какви точно ще са клиничните изяви и находки. След това ми обясниха, че задължително трябва да минат на втори антибиотик и ако не го направим, има вариант със сина ми да се случи нещо много лошо, плюс това категорично казаха, че няма да му направят ваксини, докато CRP не спадне. Продължиха да му дават антибиотик. През това време аз вдигнах цялото отделение. Мисля, че сестрите получаваха уртикария като ме видят. Не спирах да питам, да искам обяснение и да изказвам мнение. Другите майки цъкаха недоволно с език пред сестрите, а като ме видеха в коридорите, ми казваха:

“Права си, ама да знаеш - те не обичат такива неща, мълчи си!“

Имаше една педиатърка – за мое голямо съжаление не й запомних името, но запомних, че като чуе детски плач, почва да вика на майката да си ходи с бебето в стаята, защото не издържа. С нея имахме особен тип „любов“, голяма част от блестящите изказвания, цитирани тук принадлежат на нейна милост. На 4-и ден от втория антибиотик (6-и ден от раждането му ) - CRP -то му е 3.9 и пак отказаха да ни пуснат. Поисках на другия ден отново да му се направи контрола – въпросната педиатърка ми изсъска, че аз нямам право да искам и че не съм в позицията да искам, каза, че единственото, което трябва да правя е да МОЛЯ. После пред 20 жени каза, че ще му бъде назначена контрола за следващия ден. Странното, обаче, е, че в този ден когато резултатът беше 3.9, беше проведена контрола на няколко бебета в отделението – всички имаха лепенки на пръстчетата. Моето дете нямаше лепенка. Огледах цялото му тяло за следи от убождане, като единствената такава беше от преди 6 дни – при първото изследване, където се виждаше ясно как мястото е посиняло.

Родилно отделение, сектор Наказателна медицина

Извън моя личен контекст, обаче имаше и нещо друго странно - независимо от стойността на въпросния CRP фактор, почти всички бебета биват държани почти еднакво време. В отделението имаше бебе, което още с раждането си е било със стойност 3.9. Майката ражда естествено, добре е, но пак го държат 6-7 дена. Друго беше с показател 5 - пак ги държаха толкова. Имаше такива с показатели около 20/30 - пак около 7 дни ( някои и повече). Нали се сещате, че това е невъзможно - тези с 20 да го смъкнат толкова бързо, колкото тези с 5/10 или пък това с 3.9 да си го държи 3.9  6 дена, при положение, че се лекува и антибиотикът не е бил сменян в този случай. Лекарите обещават контроли на майките, но все се отлагат за след 3 дни. Това щеше да ми се случи и на мен – в същия ден, в който г-жа педиатърката обеща пред всички и записа в папката на сина ми, че на другия ден ще му се пусне контрола, нещо ме глозгаше.

Качих се до неонатологията и поисках да видя всички лабораторни изследвания – след откритията, че всички седим почти еднакво време, независимо от стойността на показателя и капчицата доверие изчезна. Настъпи недоволство. Имаше цветущи коментари по мой адрес. Завеждащата се опита да замаже положението, след като отправих въпросите си директно към нея. Но ето какво беше фрапиращото – докато гледах изследванията съвсем случайно видях нещо в папката на сина ми – никъде не беше назначачена контрола за следващия ден. Като попитах сестрата дали има назначена такава от педиатърката, тя ми се тросна, като каза, че моето бебе не е единственото и че педиатърката е казала, че контролата ще бъде направена след три дни. Е, стана панаир. Викнах завеждащата. Както вече споменах - опита се да позамаже, ама не й се получи. И понеже не си мълча, се оказвах отново кучка. Както и да е - успях да издействам контрола за следващия ден. На следващия ден показателят на CRP-то беше 2,8, под 3. Още предишния ден им заявих, че независимо от показателя, ще се самоизпиша на другия ден. Изписаха ни. Ако не бях настоявала, щяха да тъпчат детето ми с антибиотик още 3 дни. Сякаш 7 не бяха достъчни. Когато ни изписаха и взех епикризата на сина ми, интересен факт беше, че в нея фигурираха само три изследвания – тези, при които стойностите на CRP-то бяха 10,8; 3,9 и 2,8. Липсваха първоначалните стойности, според които CRP-то беше 7 и въз основа на които почнаха да дават антибиотик, след който показателят нарастна.  

Знаете ли кое е най-интересното? Всички лекари и сестри от родилно отделение, към което са зачислени майките, определят това за неправилно. Пред пациентите с половин уста коментират, че това е измишльотина на отделението и че майките имат право да недоволстват. Когато един от лекарите разбра , че при 3,9 още ни държат, ми препоръча да си взема бебето и да се самоизпиша. Повечето коментираха, че по принцип до 10 не би трябвало да се дава антибиотик и че стойностите може да са завишени дори от самото раждане. Всички ококориха очи, когато чуха, че на сина ми се бие антибиотик. Отделна подробност е, че съм и във “ВИП” стая (ще спомена след малко), за която кихам по 70 лв на вечер. 

Никой не получава обяснение какво точно се лекува. Некомпетентността и безмислиците на персонала на неонаталогията минават всякакви граници - отговор на въпросите си не получих - питах само аз, другите майки не смееха, казаха ми, че такива като мен не ги обичат - не искали да бъдат разпитвани. Едната сестра ми каза “Спокойно, миличка, те вероятно като са ти казвали предишните резултати не са ги уцелили, единият е бил грешен.” Самата педиатърка (с органична непоносимост към мен) беше казала “Какво значение има една единица?” Тогава я попитах, като няма “Защо им пускате антибиотик!?” Отговорът пак изчезна в пространството. Макар това, което сега ще кажа, да е малко извадено от контекста и да е като клюкарска хроника, за мен лично е фрапиращо и в основата на нещата. Със собствените си уши чух как две лекарки коментираха, че сега като биели антибиотик на бебета, хващали пълните клинични пътеки, но въпросът бил как и на майките да дават антибиотик, за да минат и те през клиничните пътеки. 

Същата история се случи и с първото ми дете. Здраво роден, естествено раждане. Държаха ни 5 дни. Биха му антибиотик. До последно обяснението беше вътреболнична инфекция. Последният ден разбрах, че пак било CRP. Тогава границата беше 5. И познайте - на него му биха антибиотик, защото бил с 5. Ще ме питате защо съм пак тук? Заради акушерката, която ме израждаше - близка ми е и й имам пълно доверие по отношение на израждането. Може би някой се чуди защо не съм си тръгнала веднага- не могат да ме задържат насила все пак. Защото в началото мислех, че имат право, после вече не им вярвах, но ме беше страх – не бях сигурна дали съм права, притеснявах се, че ми отказаха ваксините, свързах се с педиатърката на големия ми син и тя каза, че е по-добре да ги бият там, иначе става много сложно. Поизплаших се, признавам, но после когато бях сигурна, че нещо не е наред, щях да си тръгна, в случая резултатът от контролата помогна, въпреки че моето мнение е, че всъщност точно в този ден изтече 7- дневната пътека за бебето.

Преди 5 години не знаех, че това е практика, мислех, че е инцидентен случай при мен. Реших, че преекспонирам. Сега виждам, че е масова практика. Резултатът - никой не знае защо точно тъпчат бебета ни с антибиотик, а майките си мълчат и не смеят да питат, защото като градска легенда се шири разбирането, че става лошо, ако дразниш персонала с въпроси. Не трябва да се пита. Нямаш право, така ми каза педиатърката, нямаш право да искаш контроли, можеш да молиш. Лекарите от другите отделения цъкат с език. Недоволни са. Но нищо не правят. Сякаш са в друг свят, а не в една болница. Знаете ли какво ми каза едната лекарка? 

“Спокойно, миличка, не се тревожи - те всички бебета на Шейново са така - болни. Много рядко има някое, което да не е на антибиотик. Едно на един милион.” 

Ами да видят какво пък точно в Шейново ги разболява. Прозвуча така, сякаш болницата е обвита от някаква паранормална пелена и прокоба тегне над нея. 

Родилките разказват...

Всъщност болницата не е обвита от пелена, а от скеле, защото отново е в ремонт. По цял ден се чуват свирепи бормашини и бургии за разкош. Докато “удряме по една цица“ на бебета си, на прозорците има поне по двама алпинисти, които с нескрито любопитство са залепили муцуни на стъклото и гледат, че даже и снимат. В стаите, тъй като няма комарници, а не може да не се отварят прозорците, освен ако не сте фенове на газовите камери, има всякакви находки от ремонт. И после ми говорят за вътреболнични инфекции. Не пускат близките на родилките, че не били стерилни, а тези напети юнаци, с песни на Азис на устата, ползват тоалетните и се разхождат спокойно навсякъде, като задължително разбираш откъде са минали, защото те не знаят какво са калцуни. Наред с това от Неонатологията си правят редица други експерименти с бебета - по един час ги държат върху мокро и напикано легло. Понякога забравят къде са бебетата - първия ден, понеже синът ми си беше при мен, го забравиха - не ми донесоха храна (кърмата ми още не беше тръгнала), а когато таткото се качи да иска, му казаха, че те ще дойдат да го вземат, да го нахранят и изкъпят. Три часа по-късно още ги чакахме. Когато се качих, ме гледаха неразбиращо, като ме питаха откъде съм взела това бебе и дали им е пациент!? Не знам да се смея или да плача. Объркаха сектора, в който да го оставят и после сестрата половин час се чудеше къде е избягало бебето. Споменах ли, че детето на едната сестра, се размотава периодично при новородените? Имам още много такива нелепи истории. Но да речем, че те са в сферата на комичното почти. Другото, другото, обаче е трагично. В коридорите можете да видите изтощени, изнервени и ревящи майки, които дори не смеят да питат. Мисля, че спокойно ни докараха по една депресийка. И да имаш, и да нямаш следродилна депресия, Шейново може да те уреди с такава.

След като се прибрахме вкъщи направихме консултация с двама педиатри - всички бяха меко казано учудени от решението на лекарите там да дават антибиотик при стойности 7 и то веднага след раждането.

Може би изглежда не толкова драматично отстрани, но повярвайте ми, когато си в този кошмар, който не свършва, преживяването съвсем не е такова. Всичко е съпроводено и с огромна доза обида от отношението им. Ако имаше кой да ми каже, никога нямаше да направя този избор, да причиня това на себе си и детето си. Имам финансовата възможност и за частна болница, но реших да съм в Шейново, заради акушерката, без да знам за другото. Затова искам другите да имат правото да знаят. Защото все пак раждането на дете е щастие, а не агония, в каквото това място го превръща.

Бел.ред. Публикуваме тази история с надеждата нещо да се промени към добро. Лекарите са хора също като нас и правят грешки, особено когато системата ги поощрява за това - било заради клинични пътеки, било заради липса на ясни и категорични изисквания за отношението към родилките, за правото на родилките да получават информация и адекватни отговори. На всички специалисти, които се грижат с цялото си сърце за нас, пациентите, изказваме огромна благодарност.

Прочетете още:

Да родиш щастливо не е глезотия 

Автор: Станислава Славова-Петкова

Когато си дете доброто и злото са така лесно различими. Особено в анимационните филмчета. Добрият герой винаги е с нежен глас, в бонбонен цвят, весел. А лошият – пълна противоположност, придружена с противен кикот. Всичко е ясно. Симпатиите ти са мигновено прикачени към розовия слон и с цялото си сърце искаш да накажеш страшния тигър с огромните зъби. С порастването почваш да виждаш по-широката картина – тигърът всъщност е тигрица, има малки, те ще умрат, ако не им занесе месо. А освен розовото слонче, наоколо няма друг източник на протеини. Харесваш малките. Разбираш, че това е кръговратът на живота. Че отговорът на уж лесните житейски въпроси, в дългосрочен план не е „добро“ или „лошо“. Най-често е „зависи“. 

Маргарита мечтаеше да стане учителка още от дете. В представите ѝ за бъдещето, тя приличаше на любимата си преподавателка по математика – г-жа Бурова. Винаги с прическа, лек грим и официално облечена, на нисък ток, с премерена доза бижута. Когато г-жа Бурова почина от рак, Маргарита вече беше студентка, само 2 години я деляха от мечтаната професия и тя не се замисли над факторите, които бяха довели до разболяването на любимата ѝ учителка. Младата жена чертаеше бляскави планове за вдъхновяващи часове с надарени с необикновени математически способности ученици. Разбира се, бързо си намери работа – учители се търсеха непрекъснато и навсякъде. Факт, който също убягна от аналитичния ѝ ум. Докато 8 години по-късно не срещна прословутия 11 г клас . И тогава всичко ѝ се изясни.

Маргарита обичаше мъжа си Иван. Запознаха се като студенти, в общежитието. Той учеше за инженер и си помагаха взаимно за някои от изпитите. Заедно бяха като добре изиграна партия белот. Или като струни на цигулка – с правилната настройка отношенията между тях бяха като прекрасна мелодия. След като завършиха, Иван също си намери работа по специалността, взеха си квартира под наем и заживяха заедно. Бракът и децата дойдоха толкова естествено, колкото и жилищният кредит за апартамент в столицата, който семейният бюджет трудно понасяше, въпреки върволицата от щайги и колети, изпращани всяка седмица от родителите и на двамата от провинцията. Иван беше добър в работата си, но недостатъчно тактичен при изказване на мнение и гъвкав при вземане на решения. Така една вечер той съобщи на Маргарита, че излиза на свободна практика и вече ще работи сам, без да позволява някой друг да го командва. Ако беше в началото на връзката им, докато още бяха студенти и родителите им ги издържаха напълно, Маргарита щеше да му се възхити, да го желае още повече за независимия му дух, толкова приличащ на любимия ѝ Винету. Но съобщението му вечерта, почти десетилетие след първата нощ заедно, я хвърли в такъв ужас, че тя усети как кръвта се изтегля от крайните фаланги на пръстите на ръцете ѝ, и те се схващат. Наложи си да сложи вечерята, да изкъпе децата, движеше се като робот, с предварително зададен алгоритъм, който няма да спре да го следва от някакво незначително външно влияние, като спирането на тока, защото има вътрешен генератор, разбира се. Вътрешния UPS на Маргарита ѝ даде абсолютно практичния съвет, че кредитът, сметките и другите разходи няма да могат да се платят с учителската ѝ заплата и малкото частни уроци, които даваше. Затова Маргарита си намери втора работа, пак като учител, но в различна смяна на първата.

Няколко нощи централният процесор задаваше различни въпроси на Маргарита. Например защо мъжът ѝ е напуснал работа, без предварително да го обсъди с нея, или защо не си е намерил втора, преди да напусне първата. Или пък как точно мъжът ѝ разбира свободната практика за инженери. Не трябваше ли да се преместят в друг, по-евтин град, например при нейните или неговите родители, в провинцията. Постепенно обаче, UPS-ът заяви на централния процесор, че не може да отделя от енергията си, за да обслужва работата му, защото тази енергия му трябва да задвижва основния алгоритъм – работа, готвене, къпане, приспиване. Централният процесор се съгласи и изключи.

Маргарита имаше късмета да започне първата си работа в едно от добрите столични училища. Децата бяха подбирани с конкурс, с високи дипломи, високи изисквания от страна на директорите и на родителите. Въобще всичко там беше на висота. С прическа, тоалет и токчета, тя се въплати в ролята на любимата си учителка от детството г-жа Бурова и с размах и желание подготвяше учениците си за състезания, олимпиади, конкурси – в страната и международни.

Второто училище обаче не беше точно така. Да кажем, че е била пълна противоположнаст, ще е лъжа. Там също имаше умни и спокойни деца, добри и отдадени на работата си учители. След първата седмица там обаче, Маргарита усети, че подредената ѝ външност не е приета добре, нито от ученици, нито от колегите. Започна да се преоблича с дънки, тениски и жилетки, за да се впише в средата. 11г обаче принудиха UPS-ът ѝ да започне да примигва с червена светлина. По някаква програма, одобрена от министерството, в училището беше създадена паралелка само от спортисти, в случая – футболисти. На хартия, в докладите, екселските таблички, всичко изглеждаше добре, защото паралелка от 20 човека носеше необходимия норматив за поне 5-6 учителя и така чаканите пари на училището за ремонт на покрива. В действителност 11г бяха неуправляеми. От 20-те момчета, само двама показваха данни за истинския футбол, но единият нямаше амбицията. Останалите от време на време присъстваха в часовете, отчасти защото в училище беше топло през зимата, лавката им продаваше по-евтино закуски, които се доплащаха от клуба, можеха да рекетират и тормозят всички останали. Единственият им страх беше от собственика на клуба, който можеше да ги прати обратно по селата, от къдета ги беше събрал и където щяха да доят крави и орат с трактор, докато им се напукат и петите.

Маргарита им падна на бутонките. Беше идеалната жертва. Млада и наивна, часовете минаваха в препирни и изяснявания кой какво си носи за работа в час, за какво им е да учат математика, като ще стават футболисти, да не ядат закуските си по чиновете (тук единият демонстративно си напъха в джоба на анцуга хамбургера с три вида салати, пържени картофки и шунка), да не драскат с черен маркер където им падне. UPS-ът на Маргарита мигаше отдавна в червено, после взе да подава и звуков сигнал, но така и не подаде ток на централния процесор, нещо, което щеше да спаси живота на поне един човек.

Училището беше разработило схема за опазване на материалната база в класните стаи. След приключване на часа, всеки кабинет се заключваше, така че учениците бяха в коридорите през междучасията и само в присъствието на учител в стаята.

Последният изтощителен и напълно лишен от смисъл час с 11г беше приключил. Маргарита изчака всички ученици да излязат и по навик хвърли поглед на стаята, да почисти с мокри кърпички някоя нецензурирана глупост с черен маркер. Освен грешно изписана ругатня на английски и изрисуван мъжки полов орган на два от чиновете, другите бяха чисти. Зад стола на последния обаче, откри торбичка с хапчета. Бяха почти две шепи. Розови. С щамповани върху тях слончета. О, да, добрите герои от анимационните филмчета бяха тук.

Беше пушила веднъж трева на един купон като студентка. Всъщност бяха я пушили заедно с Иван. И после правиха невероятен секс. Под невероятен се има предвид – със заря, Куин, Депеш мод в ушите и всичко останало. Когато „изтрезняха“, се оказа, че в главата на Иван са били Металика. Но какво от това. Двете струни на цигулката някак бяха свирили на една и съща тактова честота.

Маргарита държеше пакетчето с розовите слончета и споменът за онази нощ я връхлетя за части от секундата. „Вземи ги и върви кам следващия час“ – каза UPS-ът. Централният процесор не каза нищо. Беше както винаги изключен.

Тя знаеше, че това е наркотик. Наясно беше какво се случва със зависимите. Не беше пробвали нищо по-силно от тревата на онзи купон. Реши, че ще опита само едно, да разпусне, като се прибере в къщи. Ако ѝ стане зле, ще каже на Иван и той ще я заведе в болница.

Не ѝ стана зле. И не каза на Иван за розовите слончета. Когато той се прибра с децата, които беше взел от училище и от детската градина, го чакаше сервирана вечеря с четиристепенно меню, купчинки изпрани и сгънати дрехи, почистена и подредена къща. И страхотен секс. Все едно пак бяха студенти с отсъстващи съквартиранти. Всичко беше прекрасно. Бонбонено. Розово. В главата на Маргарита бяха Продиджи.

На сутринта леко ѝ се гадеше и се чувстваше по-изморена от обикновено. Реши, че със слончетата трябва да се внимава, бяха твърде тежки. Но два пъти седмично можеше да ги понесе. Например в дните, в които имаше часове с 11г. В едно от междучасията отиде в учителската тоалетна и преброи хапчетата. Щяха да ѝ стигнат до края на учебната година. Помисли си, че ако на входа на училището имаше обучено куче или трябваше да дават проби за наркотици, щяха да я уволнят. Загубеняци. Беше открила пробив в сигурността. Опа! Не бяха само Продиджи. Вече си имаше собствен филм и беше главна героиня в него. Супер-майка, супер-математик. О, да, всичко щеше да е супер-супер,суперско! Изкиска се, после закри уста с ръка. Време беше да излиза от тоалетната, трябваше да влиза в час.

************

Драго откри липсата на пакета с облака вечерта, след училище. Трябваше да се среща с клиенти, но преди това да разпредели дозите в отделни пакетчета. Прерови всичко – раницата, якето, дънките, спортния екип. Нямаше го. Зави му се свят и седна на леглото да помисли. Стана му студено, после го заболя и стомаха. Нямаше какво да проверява – сигурен баше, че хладилникът е празен и предполагаше, че баща му пак е забравил да плати тока. От време на време самият Драго го плащаше, когато имаше достатъчно печалба от облака. Отдавна беше изгубил илюзията за основната градивна единица на обществото, наречена „семейство“. Майка му имаше ново такова, а баща му потопи мъката си в алкохол. Драго наблюдаваше отстрани последиците от разрушителната сила на алкохола и в себе си се закле да не опитва нищо, към което може да се пристрасти. Също обаче забеляза, как хората дават всичко, правят всичко, за да се доберат до така желаната бутилка или доза. Както и че има други хора, които печелят невероятни пари от първите. И реши да се включи в играта на страната на вторите.

Сега лежеше на леглото и обмисляше какво да прави. Няма как някой да е откраднал от него, всички се страхуваха. Веднъж един не му плати навреме и повече не повтори. Друг се беше опитал да го снесе на куките, но някак си промени показанията си в последствие. Значи ги беше изгубил сам. Паднали са някъде. Претършува паметта си за действия, места, хора. Не е бягал, да са паднали. Реши на следващия ден да мине по същите места. Щеше да пусне и слух из училището. Който ги намери и върне – две дози гратис. Ако не се върнат... Стисна юмруци. Набавяше си нужния адреналин не само от спорта. И побоят вършеше работа.

************

Маргарита се чувстваше все по-изморена. Добрата новина беше, че Коледната ваканция наближава и тя беше решила да не вземе нито едно слонче за тези две седмици. Също така искаше да помоли за втория срок двата часа по математика с 11г. да са в един ден. Въобще не си даваше сметка колко подозрително и абсурдно изглежда желанието ѝ отстрани. Но така щеше да пие само едно хапче през седмицата. И едно в събота – за да приключи с домакинската работа и заради секса, разбира се. Заради невероятния секс с Иван, който я правеше неизказано щастлива, експлоадираща, фанфари и Адел, плюс Тина Търнър.

Часовете в 11г. минаваха по-леко, пускаше шеги, на ръба на просташкия хумор, тънки, за да не я докладват на директора. Момчетата се смееха, логаритмите и тригонометрията почнаха да вървят. Петима дойдоха дори с домашна работа веднъж. Повечето имаха тетрадки и вече рисуваха в тях, а не по чиновете. Следяха мисълта ѝ, чакаха да каже поредния виц, защото тя беше много добра, мисълта и устата ѝ работеха по-бързо от техните, взети заедно. Затапваше ги.

Докато един ден съученикът на Драго, който стоеше до него не каза:

- Бе тая не ти ли се струва надрусана?

************

Никой от съседите не е почистил междублоковото пространство от снега, никой не е съобщил в общината за повредена улична лампа, никой нищо не е видял в зимната вечер.

В идеалния свят без розови слончета жената и момчето могат да са щастливи майка и син. Тя – обичаща и грижовна, решена на всичко, за да запази семейството си. Той – готов да помага, да поема отговорности, устремен към успеха. 

В реалния свят с розови слончета момчето вади нож и казва „Върни ги“. А жената отговаря „Не“.

Знаете ли, че жълтият сняг не бива да се яде?

Червеният също.

Още разкази от Станислава:

Тиквеник

Казанът

Милка Димитрова ни разказа за едно чудно и забравено местенце и помоли да го споделим за всички, които обичат българската природа.

Село Арда е сгушено в Родопа планина, на самата българо-гръцка граница, на една екопътека разстояние от извора на реката Арда. Тихо, спокойно, с много зеленина и много вода, извираща от безброй чешмички край пътя и от самата планина. До него се стига по удобен планински път, с неизбежните завои, от Асеновград през Смолян до село Смилян и още 20-тина километра до Арда. По път може да посетите Бачковския манастир, селата Чокманово, Могилица и Кошница. В Смолян се намира единственият Планетариум в България, за ученици предлагат 40 минути пътешествие в Космоса само за 3 лв.

От крайния квартал Средок /по пътя за село Мугла/ започва безкрайно красивият и искрящо свеж Каньон на водопадите - 46 на брой, на река Еленска, пътеката се вие покрай реката и се прехвърля ту от едната, ту от другата и страна, много добре маркирана и приятна за разходка. Изминава се за около 4 часа спокойно ходене, с време за снимки, гледки от панорамни площадки и хапване. Другата екопътека, която привлича посетители, е Невястата, която започва от манастира Свети Панталеймон и се вие над самия Смолян. Манастирът е много красив и поддържан, до него има и стена за катерене, и мини приключенски парк.

В село Смилян може да направите почивка за кафе, хапване и интересни истории за прочутия фасул, може и да се закупи – много е вкусен. Селото е голямо и в него има живот, хора и кипи оживление, (има дори метално сърце за събиране на капачки за кампанията „Капачки за бъдеще“). В читалището се намира етнографска сбирка, посветена на фасула. Отделете си и един ден за басейн в симпатичното заведение „Родопски рай“, където освен плуване и плаж, предлагат и стаи за гости, и ужасно вкусни родопски специалитети като клин, пататник и паниран боб. Специалните родопски манджи се предлагат и на още няколко места в селото.

Следващото село по пътя е Кошница, наместено цялото в един завой на реката, сякаш на дъното на кошница. От него тръгва екопътека към върха на хълма, където се намира реставрирана крепост от римско време, къса и приятна пътека с пейки и невероятен изглед към селото и отсрещните хребети. По пътя между Кошница и Могилица се намират две пещери, които си струва да се посетят – Ухловица и Голубовица.

Ухловица се намира в горната част на стръмен склон, но въпреки катеренето нагоре е по-лесна за посещения, защото е отворена от май до септември без почивен ден за 9:00 – 17:00 ч., а от октомври до април почива в понеделник и вторник, осветена, с екскурзовод на кръгъл час, с много и много красиви образования. Името й произлиза от думата „Улулица” – вид сова, която вероятно е живяла в региона на пещерата. Ако сте с автомобил, може да го оставите на изградения за целта паркинг в подножието на възвишението, а после да поемете по алеята до входа на пещерата.

Голубовица е по-сложна и представлява цяло приключение да я посетиш, влиза се под вода със специални костюми и водачи, една част се преминава пеша през самата река, друга с лодки – есктремно е, но подготвено и обезопасено от водачите. Табела с телефони има край самия път, задължително се уговаря среща с тях, не само заради трудността, но и защото посещения се осъществяват през късното лято и есента, през останалото време пещерата е пълна с вода.

В село Могилица се намира най-голямата дървена лъжица, опряна на дървен постамент, в композиция с бъклица и пейка в центъра на селото, пред кметството. Имаше идея да кандидатстват в Книгата на рекордите Гинес, но не знам какво стана, лъжицата обаче се превърна в символ на селото, всички преминаващи се снимат с и на нея /ние също, всяка година. Майсторът, направил оригиналната лъжица, е Минчо Минчев – дърводелец, изработил безброй прибори, съдове и сувенири от дърво. Самата лъжица скоро след неговата смърт се напука и развали, но цялото село участваше в направата на нова, поставена на същото място през 2018 г.

Срещу лъжицата се намират Агушевите конаци – най-добре запазеният комплекс от късното средновековие за Салих Ага и неговите трима синове. В момента е частна собственост, но срещу символична такса и уговорена среща собствениците пускат да се разгледа отвътре. Интересна е самата архитектура, стаите, скритите кътчета, но няма мебели и украса. В село Арда няма изявена забележителност, но самото място е тихо и прекрасно, идеално за семейни почивки и туризъм. Ние отседнахме в къща за гости „Караиван“, прекрасно реставрирана и с всички съвременни удобства – барбекю и джакузи на двора, страхотна тераса тип чардак над него, кухненски кът с камина, телевизия и интернет вътре. В селото има още три-четири места за отсядане: „Митница и ТКСЗ“ (закачка към соца), къща „Аргирови“, „Комплекс Арда“. В една махалите над с.Арда, Лъгът, е родена Валя Балканска. В самото село, а и във всички други, предлагат разходки с коне и водач, силна и вкусна храна и чиста природа. Децата ги качихме на кон, естествено, но правехме и много пешеходни разходки из района. Удобно е и за велопреходи, но не съм видяла да предлагат колела под наем, така че трябва да се закарат собствени. Има обособени екопътеки с места за пикник и барбекю, препоръчвам разходката до изворите на Арда и до Ардин връх.

За любителите на млечни продукти - в Смилян си заслужава да се посети и една мандра с хотелче към нея, наречено Млечен дом Милкана. Правят уникално вкусен млечен десерт - цедено кисело мляко със сладко от ягоди, малини или боровинки, както и много хубаво кафе, а стопаните са гостоприемни. Към комплекса има и магазин, от който могат да се купят всякакви сирена, правени по швейцарски рецепти - прекрасно мезе за вино. Предлагат и стаи за настаняване, полянка за игра и снимки с дървени статуи на крави - прилагам една, лично мен ме умиляват.

За любителите на барбекюто - две чудни местенца. От този тип, дето се обаждаш, казваш какво да ти приготвят и отиваш. И двете се намират на около 2.5 км от Арда, след една махала, наречена Горна Арда, на самата гръцка граница. Приятен марширут за пешеходна разходка. Едното се нарича "Узуновия камък" - има беседки и огнище, но е като горско заведение - друг ти приготвя мръвките. Другото, "Гераница" има и стаи за преспиване, правят дори цяло агне след заявка. По-гиздаво, в народен стил, с дървени люлки и въртележка за децата. Мога да препоръчам от менюто пържена пъстърва (от техен развъдник), салата от смилянски боб с кисели краставички, качамак с месо или сирене. За пиене - опитайте плодовите сокове, които те сами правят от ягоди, малини, къпини и после разтварят с вода и домашна ракия.

Прочетете още: 

С балон над софийското поле

Макак Конак - едно вълшебно кътче

Курбан чорба и двойна дъга

Дарина Рангелова пак е решила да разсмее майките, а някои от тях и да ядоса. С нейно позволение публикувам този текст от блога й, където тя го сподели със заглавието Стандарт за посещение на детската площадка. 

Тъй като има безкрайни дискусии как родителите трябва да се държат и как децата трябва да се държат на детски площадки, крайно време е да се създаде стандарт и аз се нагърбих с тази задача.

Понеже има и големи полемики, какво точно се разбира под детска площадка, нали не всички са оградени, решавам, че детска площадка са съоръженията за игра, както и близките пейки, айде и малко по-далечните или пък целия парк, абе както си решите.

Ето сега и стандарта за посещение.

Не може да се ака на детската площадка! Аз това не съм го виждала, ама се споменава като проблем в задълбоченото изследване, което проведох и за това ви го казвам. И си приберете акото, ако се случи де! Имам предвид акото на детето, но за възрастни сигурно важи същото. Просто чистете, след като се сте изакали всички.

Не може да се пишка на детска площадка! Предполагам никое дете не се е изпишкало до пързалката или качено върху нея, а някъде из храстите. Не може, защото храстите са в парка, а детската площадка е в същия този парк. А и нали тези храсти са за кучетата, а тоалетни колкото искаш по парковете. Веднъж видях една.

Горните два проблема могат да се решат с поставянето на тоалетни на всяка детска площадка, но следващите ще останат нерешими во веки веков, ако няма нужните правила. Научете го вече този детскоплощадков етикет!

Не може да се яде на детска площадка в радиус на близките пейки, а може и на далечните, вижте си местния кодекс на родителите. Това варира от площадка до площадка. Обаче това, което важи за всички е, че детето се храни седнало на пейката, право не може да яде ябълка, щото всички деца ще го видят и ще ревнат и те за ябълки, а вие не носите кило ябълки, нали? Ами ако вашето дете яде сладолед, а другите деца ги боли гърло и не им дават, а? Представяте ли си травмата, която ще им нанесете?

Айде, морков може да му дадете да изяде детето, но някъде скрито да не го видят, сложете му нещо на главата най-добре. А и може някой да е алергичен към моркови. Айде мислете ги тия неща малко. В никакъв случай не трябва да носите нещо за ядене в шумкащо пликче. Това пликче ще вдигне такъв шум, че всички деца ще разберат, че някое дете яде солети, а кой нормален родител дава солети на детето си, бе!

Какво учат децата, когато е мръсно и опасно?

Също така, трябва да оставите детето да си играе, ама така че да е видно за околните, че го наблюдавате зорко да не нападне някое миличко детенце. За целта не бива да сядате на пейка, а стоите прави до пързалката и от време на време се провиквайте “ Да не бутнеш детето, че ще те пребия!“ и така всички родители ще знаят, че съвестно следите какво прави отрочето ви.

Пиещите бира родители по пейките в парка са много дразнещи. Това го разбирам, и аз ако съм забравила да си взема бира, ужасно ме дразнят. Ако решите да седнете да пушите на някоя пейка, трябва много да внимавате. Огледайте се в радиус от 50 метра да няма дете, изчислете скоростта и посоката на вятъра, щото не дай си боже да има бебешка количка, димът ще се завре там. Много вероятно е бебето да спи, та научете си детето, че не може да вика в парка.

Много е неприятно е и ако давате на детето да тича. Ми и другите деца ще поискат да тичат. Още по-ужасно е да му давате да се търкаля в тревата. Това си е удар под кръста за другите родители, как да обяснят на своето, че не може да се въргаля с чистите си дрехи. Ами ако се изцапа какво ще правят тези хора!Единственото по-лошо е да му разрешите да джапа в някоя локва, гарантирано, че ще останете сами на площадката. В никакъв случай не давайте на детето да ходи босо, щото веднага ще искат и други деца и родителите ще трябва да обясняват на тяхното дете, че тва дете е бедно и няма обувки и за това е босо!

В пясъчника, ако въобще го пускате вътре, не трябва да играе с чуждите играчки, току-виж си свие някоя лопатка. Не трябва да давате да рисува с ей онези разпилени тебешири, че може да си открадне някой. Най-вероятно съвсем умишлено го прави или пък вие сте го накарали. Ако някой забележи една розова лопатка в някое дете, да ми каже. А от лопатка и тебешир, крачката да открадне портфейл е лесна.

Преди да отидете на детска площадка, обяснете добре на детето, че е абсолютно забранено да киха, прокашля, задавя и въобще да издава някакви звуци, според които може да бъде взето за болно. Ще си имате проблеми. А пък, ако му потече сопол, най-добре изчезвайте бързо.

По искане на други майки, в стандарта влиза и забрана за посещение на жени БЕЗ деца, било то и придружителки на приятелка. Виждала съм такива и е много дразнещо. Вън от детската площадка.

Спазвайте правилата, че ги съсипахте тези деца.

Ако видите нарушители като горните, веднага изпълнете гражданския си дълг и вдигнете скандал! 

Бел.ред. Знаете ли защо обичам текстовете на Дара? Защото са като криво огледало, в което можем да се посмеем на себе си. Също така, ако решим, можем да погледнем по-снизходително на чуждите грешки. Както и на своите. Със сигурност сте чели и други нейни забавни истории. Припомням ви Какво научих от майките на София.

Автор: Йоана Боянова

Нямам ги, ясно е. Ако не се бях запознала рано-рано със съпруга ми, вероятно щях да имам 100 начина как да се изложиш пред мъж.

Била съм на 12 години, много харесвах едно момче, няма да му споменавам името, не го помня, не за друго. Заведе ме в училищния двор, мислех си, че иска да ме целуне. Говорим си, дворът е празен, няма никого, само аз и той, и тишината. Би била страхотна романтична история вероятно, ако не бях пръднала. Такова ехо се чу, че от съседните блокове някой се изсмя. Не ме целуна, надявах се поне да не разкаже на всички останали, уви, грешах. Йоана пръдлата си ми казваха доста време.

На 16 години имах истинска среща с много готино момче, заведе ме в кварталната кръчма. Много ми се пишкаше, обясни ми тоалетната къде е, обаче как се озовах в кухнята на ресторанта - не разбрах! Реших да стискам, отказах се да търся тоалетната. И така, мили хора, щях да бъда целуната пред входа, ако по пътя не се бях напикала. Тичах със скоростта на светлината и пръсках няма да казвам какво. Добре, че после заминах за месец извън София, иначе надали щях да изляза повече от вкъщи!

На 18 години се запознах с мъжа ми. Като видна Перничанка, смятаща, че любовта на мъжа минава през стомаха, бях решена да го спечеля този човек, да се омъжа за него. Решено, ще го поканя на гости. Купила съм бира и сложих да готвя какво? Шкембе!!! Кой мъж не яде шкембе, бе!!! Ще го спечеля с чесън и пот от лютото, ще се наям и ще е мой завинаги!! А сега си го представете, идва той, мирише на гора, влиза у нас, миризмата е на нещо средно между кварталната кръчма и нескопен овен. Сами сме. Сервирам моя вълшебен еликсир. И чакам. Горда чакам... Ох, като му стана лошо от тая супа на моя ми ти човек. Пребледня като платно, как така не яде шкембе, още не мога да си обясня. И миризмата се оказа, че не му понася, та излезнахме. Води ме на заведение, там бутнах пълен пепелник с цигари с връх на земята си и скъсах якето на един стол. Нали съм дама - поръчах си таратор в чаша, шопска салата и още нещо, не помня... А той след ужаса от шкембето ме заби с думите:

- За мен едно тирамису, моля!

Ох, добре, че ме хареса, защото вероятно и 100 начина да не ти се получат нещата с мъж биха били малко за мен.

Прочетете още:

Излагаме се на слънце и не само

Автор: Светлана Павлова - терапевт в програма за наркозависими

Извинявайте, че ви го разказвам това. От вчера се чудя дали има смисъл. Преди няколко месеца момче на 22 години, зависимо от “пико” уби майка си. След като не получават помощ във Варна, жената успява да събере 1000 лв за лечението му и отиват в София. 

Той я уби.

А сега историята се повтаря пред очите ми. 

Случка от вчерашния ден:

Майка води сина си за започване на лечение. Синът е на "пико", неадекватен и агресивен. Отказва лечение. Иска пари от майка си. Жената се страхува да си тръгне - момъкът два пъти е палил апартамента, нападал я е физически… Викаме полиция и Бърза помощ. Идват първо полицаите, не са много наясно за какво са там, но са някак диалогични. Идва и Бърза помощ, от линейката се изсипва една клета жена, която още по-малко знае какво да прави. Обясняваме ситуацията. Момъкът реве. Майката реве. Полицаите изглеждат тъжни и те. Лекарката и тя май се кани да ревне, щото "От психиатрията не ми ги приемат, като ги водя! И ми ги връщат! И знаете ли колко грубо се държат с мен... Не може ли да дойдете с мен да им обясните...".

И отиваме. Момъкът сам се качва в линейката. Ние с майката караме след тях. В приемната седи някаква вкаменелост по шорти и тениска - може да е пазач, може и лекар да е... Пита за какво го караме този момък при тях. Обяснявам. Пак пита ама защо при тях. Ами къде да заведа пациент с остра психоза вследствие на употреба на метамфетамини? На педикюр, на стоматолог?!?! Ама защо не го заведем в метадонова програма!? Ми щото е на метамфетамини, а метадонът е агонист на опиати. Полицаите са се измели междувременно - явно са решили, че не им се ходи до психиатрията. Лекарката от Бърза помощ - и тя. Майката реве. Синът реве. Аз още не рева, но вече съскам. Викат нещо русоляво и невръстно на име Николова. Може и лекар да е. Първото, което прави е да заяви на младежа, че щом не иска да се лекува, не е длъжен. И му тиква декларация за отказ от лечение "Подпиши тук, тук долу! Няма значение какви мотиви ще пишеш. Пиши "Не искам".

Аз вече съм извела майката и се качваме в колата, като оставяме момъка да си подпише декларацията.

Надявам се, че като е разбрал, че е сам, без пари и в края на града, е агресирал към тези, които са му пред очите в онзи приемен кабинет. Наистина се надявам! Защото на лекарите им е по-лесно да се измъкнат. На психиатрите също. Както и на полицаите. На обществото също му е по-лесно да се измъкне - майка му да се оправя, щом го е изпуснала...

Да, ама не е баш така, защото утре това момче ще срещне вас на улицата или вашето дете. А повярвайте, не е невъзможно това момче да Е вашето дете.

Крайно време е обществото да разбере, че с употребата на амфетамини и метамфетамини се случва нещо страшно. Тези младежи са рискови за всички, не само за семействата си. И са навсякъде около нас - те шофират по улиците, влизат в заведенията, обикалят по градинките. Когато са психотични, те просто могат да ви убият. Вас, не само майка си. А психиатрията отказва да ги приеме. В болницата пък ги убеждават да подпишат, че отказват лечение, защото така е по-лесно. Осъзнавате ли какво следва? Отново са навън - на улицата.

Крайно време е обществото да разбере, че такива хора трябва да се лекуват. С месеци. В защитена среда. А няма никаква държавна политика и никаква подкрепа нито за тях, нито за семействата им. Не всяко семейство може да си позволи 1000 лв за 9-месечна терапия в рехабилитационна програма. 

Има ли изход? Да, има. Необходима е нова стратегия за лечение на зависими от амфетамини и метамфетамини. След 1996 г. дрогата на младите са амфетамините и пикото, които са евтини и достъпни. Старият протокол за хероинозависими не върши работа за тези младежи. Необходимо е те да бъдат приемани в психиатрия. Необходима е ускорена процедура, сегашната за принудително настаняване отнема три дни и се прилага рядко, само в крайни случаи. Като няма стратегия, няма как да има и стандарти за добра практика, и протокол за лечение и начини за финансиране на това лечение. А след като закриха и Националния център по наркомании, няма и кой да извършва наблюдение и оценка на вече съществуващите програми, кой да обучава специалисти. Тези хора са обречени.

Не знам защо не се разбира, че зависимостта е социално значимо заболяване. Че ако зависимите се лекуват, те няма да извършват престъпления, ще работят, ще плащат данъци и осигуровки, ще имат свои семейства и деца. Семействата им ще работят и няма да заминава всеки лев в грижата за зависимия. А това носи ползи за цялото общество! Много по-скъпо е да ги съдим, да ги държим по затворите и… да ги погребваме.

Моля ви, прочетете непременно Как да говорим с децата си за наркотиците и не избягвайте тази тема.

Вижте и една истинска история за дизайнерската дрога, която доказва, че и майките не сме застраховани.

Прекарайте летните дни с нови книги и запазете време за четене! 

От  2-ри до 11-ти морската столица отново е домакин на най-голямото книжно изложение на открито в България - Алея на книгата акостира във Варна за десета поредна година. Над 50 български издателства и книгоразпространители ще представят хиляди книжни заглавия в пространството от хотел „Черно море“ до Фестивалния и конгресен център, всеки ден от 10:00 до 22:00 ч., съпътствани от богата културна програма на Литературния кът всеки ден от 18:00 до 21:00 ч. 

Официално откриване

• 2-ри август, 18:00 ч., Литературен кът, пешеходната зона на бул. „Сливница“ (в близост до пресечката с ул. „Стефан Караджа“), гр. Варна. 

        „Алея на книгата" е уникален формат, който през последните години се утвърди като най-мащабното пътуващо книжно изложение в България. Началото е положено именно в морската столица през 2010 г. съвместно с Община Варна, като всяка година изложението утвърждава позицията си на любимо културно събитие от летния афиш на града.

       „Алея на книгата“ представя българската литературна сцена в цялото ѝ многообразие, срещайки читатели с автори и издатели. Любима част от „Алея на книгата“ е Литературният кът с премиери на книги, срещи с писатели и преводачи, дискусии и детска програма. Част от гостите му тази година са Васил Стефанов - Слона, Герасим Дишлиев, доц. Диана Димитрова, Добри Божилов, Ирина Вълчева, Катерина Хапсали, Моника Желязкова, Петя Кокудева, Петя Миладинова, Светлина Трифонова, гостуват още Владимир Сълов, Велина Минкова, Георги Тенев, Иван Ланджев, Калояна Климентова, Катя Атанасова, Николай Ценков, Петър Денчев, Сава Василев.

Сред акцентите на Културната програма е представянето на алманаха „Докосване до Касталия” 2019, в който са включени творби на 50 млади автора между 8 и 34-годишна възраст, възпитаници на Литературен клуб „Касталия” към Общински детски комплекс.

За малките читатели Културната програма предлага срещи с Петя Александрова и нейната стихосбирка „Как да порасна” с илюстрации от художника Петър Станимиров; с актрисата Петя Миладинова и приказните ѝ гатанки, стимулиращи детското въображение; с „Клевър бук” и техните забавни упражнения по логика и наблюдателност; с преводачката на детската шведска авторка Мария Грипе - Ева Кънева, , която ще потопи малките читатели в атмосферата на нейните романи.

         Достъпът до всички събития в Културната програма на „Алея на книгата“ е свободен. 

Участници в „Алея на книгата” Варна 2019:

Агата-А
АйСиЮ
AMG Publishing
Артлайн Студиос
Асеневци
Атеа
Бард
Букборд
Букохолик
Бяло Братство
Вакон
Дамян Яков
Емас
Ентусиаст
Ера 
Ергон
Жанет 45
Жануа '98
Жар - Жанет Аргирова
Захарий Стоянов 
Изида
Ина
Инле
Инфодар
Кибеа
Клевър Бук
Книжарници „Приятели“
Коала прес 
Колибри
Кръгозор
Лабиринт
Лексикон
Лира Принт
Милениум
Миранда
Община Варна 
Пан 
Парадокс
Персей
Посоки
Про бук
Прес
Прозорец
Просвета
Рива
Сиела
Симетро
Труд
Унискорп
Фют
Хартиен свят
Хелиопол
Хермес
Шамбала

Заповядайте на вълнуваща разходка сред хиляди книги! Очакваме Ви!

Следете събитието във Facebook

Вижте и

Какво ще четем през лятото