Рекорден брой издателства и книгоразпространители участват на „Алея на книгата“ - София

Официално откриване:

септември, вторник, от 17:00 ч.,

Литературен кът, пешеходната зона на бул. „Витоша“

до паметника на Алеко Константинов

Седмото издание на най-голямото пътуващо изложение в страната „Алея на книгата“ пристига в София и започва на 10-ти септември (вторник), като официален старт ще бъде даден в Литературния кът на събитието (до паметника на Алеко Константинов) с участието наДжаз формация „София“. Книжното изложение на открито вече успешно премина през градовете Пловдив и Варна и е част от Календара на културните събития на Столична община за 2019 г. В столицата белите шатри традиционно ще очакват читателите и приятелите на книгите в пешеходната част на булевард „Витоша“, от пресечката с бул. „Патриарх Евтимий“ до ул. „Узунджовска“. Алеята ще продължи до неделя, 15-ти септември, с работно време всеки ден от 10:00 до 20:00 ч.

Тази година изложението е с рекореден брой изложители - над 70 от водещите български издателства и книгоразпространителище представят новите си заглавия в общо 23 шатри. Както всяка година, Литературният кът на Алеята ще бъде сцена на богата културна програма, включваща премиери на книги, срещи с автори, издатели и преводачи, игри и работилници за деца. Достъпът до програмат е свободен.

• Къде?
• Пешеходната зона на бул. „Витоша" (между бул. „Патриарх Евтимий“ и ул. „Узунджовска“)
• Кога?
• От 10-ти до 15-ти септември, 10:00 - 20:00 ч.

Участници в Алея на книгата - София:

Артлайн Студиос, ICU, Агата-А, Алтера, АМГ, Асеневци, Атеа, Бард, Букборд, Букохолик, Бяло Братство, Вакон, Гринуич , Дамян Яков, Дъбови листа, Еднорог, Емас, Ера, Ергон, Еуниката, Жанет 45, Жануа 98, Жар - Жанет Аргирова, Захарий Стоянов, Ибис, Ина, Инле, Кибеа, Клевър Бук, Клет-Анубис-Булвест 2000, Коала Прес, Колибри, Кръгозор, Лабиринт, Лексикон, Летера, Лира Принт, Локус / Интенс, Милениум, Мусагена, Пан, Парадокс, Пергамент Прес, Персей / Изида, Плеяда, Посоки, Потайниче, Прес, Про Бук, Прозорец, Просвета, Рибка, Рива, Сиби, Сиела, Слънце, Списание 8, ТАТ Криейтив, Тип-топ прес, Труд, Унискорп, Фама, Фокс бук кафе, Фондация „Калпатару“, Фют, Хартиен свят, Хелиопол, Хермес.

Заповядайте на вълнуваща разходка сред хиляди книги! Очакваме Ви!

Следете събитието във Facebook. 

Прочетохте ли нашите Есенни книжни препоръки - 2018?

Автор: Юлита Гърбева

„O, скоро имате рожден ден! Е, ама той не се празнува..“ Възкликва чиновничката в банката и съчувствено ми се усмихва. Аз й връщам усмивката - тя е малко над двайсетте, замислям се – колко бързи мигвания ми трябваха от 20 до 40… Само няколко. Времето наистина лети, колкото и клиширано да е това. 40 са новите 20 – продължава леко сконфузено момичето. Усмихвам й се, пожелавам "Хубав ден" и си мисля – не не искам 2 по 20, ново 20 или 40, искам си моето, такова каквото беше, такова, каквото ме направи.

На двадесет бях предимно влюбена – в момчето до мен, в мечтите и ученето. Там, в онова бурно и цветно десетилетие се научих да бъда любима, съпруга и майка. Бях и си останах непоправима романтичка. За първи път градихме дом в малкия ни апартамент под наем, който боядисахме десетина пъти, докато покрием гадните тапети. Аз закачих картини и подредих вази с цветя. Пиехме кафе от малката кафеварка и бяхме щастливи.

Точно по средата на декадата станахме родители. И днес си мисля, че по-успешният, трезвият, разумният и спокойният родител е Той. Учихме се и се радвахме, и плакахме, и се смяхме с нашето чаровно, синеоко-пъстрооко момче така, както може да го прави човек само първия път. Безкрайните часове разходки и трепетите от новите неща, които се случваха с това малко вързопче, което днес ми казва – О, мамо – с гърлен глас на тийнейджър и нахлузва маратонките на баща си. През тези десет намерих и съхраних едни от най-ценните си приятелства, други оставих да си тръгнат, защото такъв е животът – шарен, на срещи и раздели.

В началото на трийсетте разбрах какво е да си абсолютно щастлив. Точно три дни преди 30 дадох живот на нашето малко момиче, нашата малка вселена, пълна с мъдрост и обич. И влязох в едно още по-шарено, по-щастливо /ако това изобщо е възможно/, по-влюбено и успешно десетилетие. Научих много за себе си и за околните, създадох прекрасни приятелства и познанства, събрах опит и самочувствие да го споделям, раздавах това, което мога най-добре – обич и всеотдайност. Мечтаех и сбъдвам мечтите си. Гоних светулки, посрещах изгреви и чаках залези, ходех боса по тревата и тичах под дъжда, пиех вино и се смеех, пишех стихове и научих двете си деца да виждат малките радости, да ценят малките неща и да помагат, дори и с малко. Танцувах, танцувам и пак ще танцувам най-прекрасното хоро – това на живота.

За болките и сълзите, за предателствата - отказвам да си спомням. Твърде кратки са мигванията. Ще пазя само опита, въпреки да знам, че понякога дори и него не слушам, а само сърцето си. Там, близо до сърцето, в раковината на душата ми само тихичката болка от загубите на скъпи хора се чува, когато ми е тъжно, за да ми напомни, че ще ги срещна отново някой ден, а дотогава трябва да бъда себе си.

В края на тази декада си казвам, че най-хубавото и шарено предстои, чакат ме промени и, вярвам, са за добро. Чакат ме още изгреви и залези, малки делнични вълшебства и щипка магия, за да е интересно.

Още от Юлита:

Нощницата на мама

Солени целувки и пясък в косите 

Коледно чудо 

Ухае на детство

Този разказ е на 12-годишната Деница Петрова от Карнобат и е един от победителите в конкурса на "Разкажи ми приказка". Още прекрасни разкази на нашите деца може да прочетете в сайта им.

Чувах големите капки дъжд, които се блъскаха в прозореца на стаята ми, сякаш се състезаваха помежду си. Опитвах се да заспя доста време, но така и не успявах. Не преставах да мисля за това, което бях видяла. Всъщност, когато наистина пробвах да забравя определено нещо, то просто се връщаше в мислите ми без да ме пита и нахлуваше в главата ми като куршум и колкото и да се опитвах да забравя, толкова повече този куршум ме прострелваше. Не ми даваше мира и се чувствах толкова виновна. Завих се с мекото си одеяло и си спомнях за всички бездомни. Всички тези, които може би в момента са се сгушили до някоя пейка или дърво. Сещах се и за тях, за тези хора, които в този момент са застанали до църквата и си мислят само и единствено за това, с какво ще се завият може би да не премръзнат и с какво ще се прехранят на следващия ден. Изцапаните дрехи, които вече бяха толкова кални от обувките на тези, които  ги ритаха, след като бедните ги помолят за стотинките, с които се опитват да си купят хляб.

Сещам се за тази чашка, в която има събрани няколко жълти стотинки. Не ми дава мира това, че в този момент не само аз не мога да заспя. Има хиляди хора, които са будни, защото не са яли нищо и си лягат гладни. Родителите им не са успели да изкарат пари и да сложат нещо на масата у дома, на тази маса, на която някои имат храна в изобилие и понякога хвърлят.

В този момент от очите ми се спусна една гореща сълза. Тя беше някак различна. Беше вълшебна. Тогава аз заспах, но не къде да е, а в света на магията. Всичко беше различно. Живеех в един кръг. Там, където направиш ли добро, ти се връща, а направиш ли зло ти се връща двойно. Всички бяха облечени в розово, един от цветовете на приятелството-най-силната магия, която е способна да победи всичко. Хората бяха равни. Обичаха и бяха обичани. От дърветата всеки си късаше по едно листче щастие всеки ден, та то беше достатъчно да има мир между всички. След това, човекът се променяше и ставаше добър и помагаше на всеки в нужда. Беше пълно с радост навсякъде. Нямаше такива, които да се подиграват на някого за нещо. Не съществуваше нито една пролята сълза от тъга. Всички плачеха от радост. Децата не спираха да си играят заедно, а родителите им работeха и имаха толкова средства, че да не са никога гладни. Никъде по улиците не се срещаха бедни и болни хора, защото всички си помагаха и дори някой да остане без пари, останалите показваха, че са хора и ако някой имаше нужда от помощ, я получаваше. 

Всичко беше, или поне изглеждаше толкова реално, докато едно детенце дойде при мен и ме попита дали сега съм щастлива, като виждам всички непрекъснато усмихнати. Дали се радвам на тази фалшива усмивка. Тo ми показа, че тези хора, които имат добро сърце и умеят да обичат, дори и да не са в този ,,щастлив“ свят, те умеят да показват добротата си. Дори и без листче радост, могат да предизвикат истинска усмивка. Детето пророни една сълза и аз се събудих. След един сън се промених. Всеки един от нас може да го направи. Този сън ми показа, че щом доброто съществува в нас самите, не ни е нужно нищо, за да го подаряваме на околните. Ако наистина имате обич в сърцето си, хубавите емоции и чувства сами идват при вас, дори без да ги искате. И не забравяйте, че когато не можете да заспите, просто е достатъчно да събудите доброто в себе си и то ще ви покаже този сън, с който можете да отворите много врати.

Име на автора: Деница Красимирова Петрова, възраст 12 години

ОУ „Христо Смирненски“, град Карнобат, обл. Бургас

Автор: Мария Пеева

През годините семейството ми се е сдобивало с много нови членове, от всякакъв вид. През 5-10 години се сдобиваме с бебета, от време на време с кучета, даже и с котарак. Преди седмица в живота ни се случи невероятно събитие. Сдобихме се с едно митично създание, което децата не бяха срещали на живо до този момент. 

С чичо.

Митичният чичо Митко.

Чичо Митко е братът на съпруга ми, който преди трийсетина години замина за Канада и оттогава си е идвал веднъж до България преди петнайсет години. Срещахме се веднъж-дваж, когато беше на екскурзия в Европа и разбира се, поддържаме интернет връзка, но на живо децата не го бяха виждали. Какъв огромен пропуск от наша страна. И от негова.

За Митака мога да разказвам с часове. Без преувеличение той е най-авантюристичният тип, когото познавам. Не просто защото е обиколил целия свят и е пребродил джунгли и нечувани острови, а и защото взима решения, които за обикновения средностатистически почтен гражданин биха изглеждали пълно безумие. Но по някакъв странен начин при него работят. Преди няколко години заряза доходната си професия в Канада, продаде си къщата, изтегли пенсионните фондове и застраховките и си купи ферма за авокадо в Доминикана. Авокадо. В Доминикана. Човек, който през живота си дори кактус не е гледал. И противно на всички очаквания фермата взе, че заработи добре и сега Димитър, или Дон Дими както го наричат работниците му, живее като доволен пенсионер, само където прилича на 30-годишен разбойник. На какво приличат работниците му няма да ви разказвам, но като ни прати първата снимка от фермата, застанал ухилен до уши пред една банда тъмнокожи, раздърпани, брадати образи със смръщени вежди и грабнали кой лопата, кой мачете, попитах Иван:

- Мило, сигурен ли си, че тези хора няма да отвлекат брат ти за откуп?

- Ооооо… - отсече Иван. - Ти просто не го познаваш. По-скоро той би ги отвлякъл, ако му прецакат авокадото. Мъжете от семейство Пееви от нищо не се плашат.

Това последното го знам от личен опит, затова спрях да се тревожа за Митето.

В началото на лятото самият Дон Дими се обади.

- Брат ми - казал на Иван. - Аз съм щастлив човек. Но има нещо, което ми липсва. 

- Какво бе, брат ми? - попитал моят човек. - Казвай да помагаме.

- Ти ми липсваш. - казал му Митака. - И тъй като сто пъти ви каня и вие не идвате, май ще се наложи аз да дойда. Защото тази година навършвам 50 години и като погледна назад, осъзнавам, че съм пропуснал 30 години от живота ти. А ти, така да се каже, си ми най-близкият човек на тоя свят. И знаеш ли какво още осъзнавам? Че изобщо не те познавам.

- Хайде пък ти сега. Как така не ме познаваш? Та ние се чуваме най-малкото на всеки мач на Ливърпул. 

- Чуваме се, ама не се виждаме. Затова август месец пристигам на гости. И като казвам на гости, нямам предвид за седмица-две. Ще дойда, брат ми, и поне два месеца ще съм до теб неотлъчно. И не смей да ми противоречиш. Все пак аз съм по-големият брат, нали така?

Малко като заплаха звучи, нали? Но как да откажеш на човек, който без усилие опитомява дори доминиканските главорези?

- Идвай, брат ми. - му рече Иван. "Ми каса су каса", нали така казвате по вашия край?

Митака се засмя и след няколко месеца пристигна. С куп подаръци за децата, но тъй като не им знае размерите, накупил дрешки от всички номера, та сега си имаме шарени тениски и шорти във всички последователни размери от 6ХЛ надолу. За всеки случай.

За да придобиете представа колко не познава децата, ще ви разкажа случката от първата вечер. Водим ние Митака от летището, а вкъщи децата ги няма, играят навън, чичото е малко разочарован. По едно време се появява Алекс и едно негово приятелче, което е чернокожо. 

- Е, почнаха да пристигат - извини се Иван. - Не им се сърди, чакат те с нетърпение, ама нали е лято, обикалят навън до късно.

- Леле, колко са пораснали.  Здравейте, момчета, аз съм чичо Митко. - представи се Митака и ме погледна малко особено, но посегна да ги прегръща.

- Алекс е нашият. - поясни Иван.

- А, добре. Защото малко се зачудих, но смея ли да питам.

Ей за такъв човек говорим. И чернокожо детенце да бяхме измътили, нямаше да каже копче. Щом е от нашите, значи е и негов.

Алекс и Иван слагат татуировка на Митака

Алекс го гледа изпод вежди точно един час, той си е такъв, малко недоверчив. След като осъзна, че Митко е готов на всякакви игри и щуротии, го припозна и сега е залепен за него от сутрин до вечер.

А Коко Митето го спечели с палачинките. Ей, какви палачинки прави този човек, пръстите да си оближеш. Пет пари не дава, че се опитвам да пазя диета… 

Но най-забавно ми е да гледам отстрани как братята се опознават. И също така да откривам колко много си приличат, макар и разделени, макар и на пръв поглед коренно различни.

Например подреждането. Моят Иван е същински Монк - не може да подмине разместен стол без да го върне на мястото му. А ако някоя картина виси накриво на стената, насън ще скочи да я оправи. Димитър е същият - още на първата вечер го гледам, върти се на стола, неспокоен нещо. По едно време стана и премести плейстейшъна с два сантиметра вляво. 

- Не ти ли се струва, че беше малко несиметрично? Извинявай, ама не мога да го понеса. Баланса ми нарушава.

И сега си имам двама Монка у дома, питайте ме какво ми е. Но иначе е весело. Особено като заиграят на нещо. Все едно гледам малки момченца. Ядосват се, надцакват се, майтапят се.

- Кажи на мъжа си да пусне днес лотария. - ми вика Митака, след като Иван го би четири пъти на табла. - Страшен късмет извади.

- Утешавай се ти, че е късмет. - смее се Иван. 

А аз си мисля, че и двамата са късметлии. Макар и на другия край на света да живее брат ти, хубаво е, че го има. И моите синове са късметлии. Не знам кой къде ще го отвее вятърът някой ден и колко често ще се виждат, но винаги ще се имат един друг, да се бият на табла, да се надпреварват, да се майтапят с майка си и да се преоткриват.

Завиждам им малко. Но повече им се радвам. И много ги обичам, всичките мъже от семейство Пееви.

Днес, докато си пиехме мохитото на плажа, Митака каза:

- Ако стане по-хубаво от това, вече ще е незаконно.

А на мен и така ми е достатъчно хубаво. Толкова хубаво, че се замислям дали да не ни отвее и нас доминиканският вятър и да се пенсионираме всички заедно във фермата за авокадо.

Това авокадо мотика иска, не е ли така?

А за Митака ще ви разказвам още, защото това дотук е нищо. Този човек заслужава роман!

Автор: Надя Колева

Помните ли малкия Ники от Бургас?

Миналата година се включихме в национална кампания за събиране на 120 000 долара за операцията за поставяне на фиксатор в по-късото с цели 4.5см краче на Ники, в болницата на д-р Пейли в Калифорния, Щатите - сума на пръв поглед невъзможна.

Хиляди подкрепиха Ники и само няколко месеца след операцията, резултатът е налице – Ники се радва на 2 напълно еднакви крачета! Това, което българските специалисти бяха определили като невъзможно, стана факт буквално само за няколко месеца!

Днес Ники е едно усмихнато дете, което щастливо и уверено стъпва на своите две напълно еднакви крачета! Всички вие, които подкрепихте Ники, заслужавате неговата усмивка!!

Обръщаме се отново към вас, мили хора, защото след успешната операция и последвала рехабилитация, пред Ники има ново предизвикателство – в началото на следващата година предстои нова операция от екипа на д-р Пейли, този път – за премахване на фиксатора. Сумата, която семейството на Ники трябва да събере е малко над 20 700 долара, като половината от тях те трябва да внесат като депозит до края на Декември, 2019 г.

Вярваме и се надяваме, че ще подкрепим Ники още един път, защото той е живото доказателство за това, че обединени можем много, наистина много! Заедно успяхме да постигнем нещо, което лекарите в България определяха като „невъзможно“! Всички вие, хилядите хора с големи сърца, които подкрепихте Ники, доказахте, че всъщност невъзможни неща няма! Особено когато се касае за нашите деца!

Шанс за малкия Никола - продължение!

Можете да подкрепите Ники по следните начини:

Чрез кампанията https://bg.helpkarma.com/campaign/shans-za-nikola-103

Като се включите в благотворителния базар във фейсбук: https://www.facebook.com/groups/199076480918983/

Чрез дарение на дарителска сметка:

IBAN: BG92UNCR70001523296890

BIC: UNCRBGSF

Титуляр на сметката: НИКОЛА ПЕТКОВ ДИМОВ

PayPal: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Автор: Бени Хюбнер

Големи планове правихме бебето да дойде в момент, когато сме си стъпили на краката. Изчаквахме, мислихме и родих баш в центъра на кризата, на прага на празните магазини, пред облещените стелажи за хляб и кисело мляко и накрая на опашката за нищо. Някои помнят последвалата зима като Виденовата, аз я помня като най-щастливото време от живота ми.

Вечер слагахме диването да спи, аз вадех една потрошена машина и шиех някакви парцалки за бебето от парцалки. Мъжът ми сядаше срещу мен и си говорехме. Преди това бяхме вечеряли обилно шницели от витабел. (бел.ред. - за тези, които не знаят - витабел е евтин соев заместител на месото). Това беше периодът, в който, освен, че си въобразих, че съм нещо средно между Донна Карън и Долче и Габана за бебета, се научих да подквасвам кисело мляко и да правя пюрета. Значи - направо професионалист бях. Мъжът ми носеше провизии от някакви мили баби - аз разпределях, варях, пасирах, слагах по бурканчета, от остатъка - крем супа за нас. Дребното ядеше като змей, всичко ядеше, а ние, като истински перфектни родители по време на криза, й бутахме в устата какво ли не - от кюфте до лимон. И си умирахме от забавление. Имаше си столче до нас на масата, оставяхме я да се маже на воля, правеше се на тотална маймуна - то зелеви салати, то кремове... Пазят се документирани снимкови доказателства, съвестно разпечатани на хартия.

Ползвах и многократни пелени. Изпедепцах се да изпразвам употребените памперси, да ги изпирам и на мястото на пълнежа, намушвах пелена. От днешна гледна точка бях някъде между Монтесори и био-майка-екстремистка. Но пък четях Спок. Ама с едното четене си останах.

Сега се опитвам да си спомня какво исках да кажа и защо пиша това всичкото, което не е нито забавно, нито пък представлява някакъв героично полезен опит. И се сетих - та тези мизерни времена бяха изключително щастливи. Без пари и без скандали, дори докато го пиша ми звучи като изведено от някакъв утопичен трактат. Но е факт - всяка стотинка беше преброена, макар че на следващия ден вече обезценена.

На практика все си нямахме, но нито веднъж сметките не са ни причинили семеен разрив.

Дори и секс правехме редовно, защото бебокът предимно се хилеше и спеше. Години по-късно, когато и портмонетата и хладилникът бяха позакръглени, си говоря с милото, разказвам му за някакви обувки, които не съм си купила, защото, видиш ли, скъпи били, пък аз мисля за благото на семейството. Обаче тия обувки не ми излизат от главата. Обувки... нали... не пържоли или пакет памперси. Обувки. Мрънкам аз и очаквам съчувствие. И същият този човек, който ми е ял витабелените шницели и ме е гледал на всяко щастливо събитие с една и съща любима рокля с малко петно, маскирано като цвете посредством бод зад игла, не пророни сълза на съпричастност, не преклони глава, затрогнат от моята спестовност, а ми каза с лека индиферентност:

Ако ти самата не поставиш себе си на първо място в даден момент, как очакваш аз да те убедя, че трябва да го направиш? Купи си обувките, щом толкова ги харесваш, или не ги купувай, ако не считаш, че ти трябват. Но, по дяволите, не си създавай драми там, където ги няма.

Е... не помня дали купих обувките, но помня какво ми каза. Никога вече не го питам дали мога или трябва да си купя нещо. Има неща много по-големи от материалните средства и когато парите станат мъчителен проблем в едно семейство, то значи нещо друго не е наред...

Споделям тази история от майчинската ни група с вас по една-единствена причина. Без значение с какви средства разполагате у дома, ако скандалите за пари са постоянни, ако единият наднича непрестанно в портфейла на другия и му смята разходите, то помислете добре дали проблемът не е някъде по-дълбоко. И ако има обич между вас, изяснете къде е, за да си запазите семейството.

Още по темата: Защо у дома никога не се караме за пари?

Една история от нашия семеен живот: Жега

Автор: Христина Цонева

Какво е необходимо:

-1бр. бебе от 4 до 9 месеца

-1бр. майка

-2 пълни шепи любов

-щипка инат

-чаена лъжичка самочувствие, че си не по-лош от "Ганчев"

-35 песни, които да не повториш, докато бебето мрънка

-стъклени пюрени бурканчета (от старите)

-капачки, които да стават за бурканчетата

-евентуално 1 бр прабаба за 15 минути и 1бр кака поне за час

-и сливи (за 10 бурканчета 3 кг добре узрели)

Начин на приготвяне:

Бебето е будно от 6.00.

Пиеш на крак кафе с 1 цигара на прибежки (по желание)

Не миеш очи, миеш бебешко дупе.

Храниш.

Слагаш сливите в съд и заливаш с топла вода (не с водата на бебето).

Тичаш да видиш бебето.

Връщаш се в кухнята.

Взимаш още един съд, нож и плик за костилки и люспи.

Всичко това бързо отнасяш в стаята на бебето.

Пееш...

Слагаш го в бънджито.

Белиш.

Пееш...

Белиш.

Пееш и така цял час и половина.

Бебето е гладно.

Храниш.

Приспиваш.

Натам е лесно. Междувременно са наминали прабаба и кака.

Слагаш сливите с малко вода да се варят.

Пееш...

Пасираш.

Пееш...

Бебето е гладно и наакано.

Наливаш в бурканчета и кипваш за 25 минути.

Лесно е!

Опитайте...

Успех!

PS. Важно е да не объркате легените и водите!

Вижте тук любимите детски песни и стихчета. А тук може да прочетете рецепта за кекс или защо фейсбук е толкова забавен.

Автор: Богомил Димитров

По-долу ще разкажа как жена ми се държи пред, в или зад кола. Сигурен съм, че има и други потърпевши мъже. 

Слизайки сутрин пред блока ни, тя си харесва една кола със същия цвят, винаги-по-чиста и зачаква до нея. Подсвирвам й да дойде до нашата. Застава от страната на шофьора. Казвам й  да мине от другата страна. Сядам бързо на седалката си, накланям се крайно в дясно, за да вдигна палчето за отключване на вратата й отвътре. Обикновено ме е изпреварила и вече дърпа дръжката. Вратата не се отваря–дърпането я блокира. Следя движенията й.  Когато отпусне ръката си, опитвам, но отново ме е изпреварила. Правя с ръка жестове в смисъл: –„Не, не!“, които тя разбира като – „Дръпни по-силно!“ 

Излизам и обяснявам да дръпне ча-а-а-а-к когато й дам знак. Шмугвам се вътре и успявам да вдигна палчето. Давам знак с ръце – “Влизай“!  Но тя вече се е отказала и гледа напред. Почуквам на стъклото й. Няколко пъти. Влиза и коментира:

- Преди не трябваше да дърпам, а сега – обратното!

Вариант 1 – карам я сутрин до службата й: 

Подхваща любимата си тема какво безумно движение е в София. При това Метро защо хората ползват колите си? Много държи да съм толерантен на пешеходни пътеки. Намалявам отдалеч и пълзя, изчаквайки дори хората, пътуващи все още в  асансьорите в близките блокове.

Спирам пред работата й с аварийни светлини. Не бърза да излезе. Тъкмо е на средата на темата за човешкото нахалство. Отзад започват да бибиткат в унисон. Възмутена, тя слиза, без  да е затворила вратата си. Пресягам се полулегнал, затварям вратата й и потеглям. Карам бавно цели 300 метра. Имам си съображения. 

В един момент тя се появява в огледалото ми за обратно виждане. Маха, тичайки–да спра. Изпълнила е небето с огромни знаци. Излишно. Аз и без това гледам главно назад. Нова вълна клаксони зад мен. Дотичва до колата, сетила се е нещо важно. Казва ми, например, като се прибера, да сложа супата от балкона в хладилника. Или обратно. Обещавам. Клаксоните отзад вече са като за абитуриентска вечер. Потеглям с такава газ, че зад мен остава километър чист път. Вече карам като бял мъж - е, малко потен. 

Вариант 2 – взимам я с колата след работа: 

Качва се, но не затваря вратата, първоначално, за да каже „чао“ на колежката, после, за да поздрави минаваща клиентка. След това нагласява огледалото пред себе си. Диктувам: Врата, колан, ще потегляме! Чуди ми се защо й говоря като на малко дете. Прибираме се. Заставаме пред вратата на асансьора. Ръцете ми са заети с разни торби – мои и нейни. Няма как да натисна бутона. Тя чака, сякаш е тук от пубертета си насам. Натискам бутона с лакът. В асансьора не мога да направя  същото – бутонът е високо. 

- Осми етаж – казвам й и посочвам с поглед осмия бутон.

Прави го, но погледът й изразява безмълвен въпрос все тя ли трябва да натиска разни неща, като че ли е женена за сакат мъж.

Излезли вече пред нашата врата, тя пак чака. 

- Извади ключа си! – нареждам. 

Започва да го търси в чантата си. Там е бермудски триъгълник за разни практични неща–ключове, телефон, очила, цигари, гримове, тефтерчета, бележчици разни. Те  сменят произволно местата си всеки божи ден. Никога не гледа в чантата си когато слага или вади нещо. Може би не иска да губи визуалния контакт със събеседника. На връзката й ключове, този от апартамента ни е заедно с онзи за фризьорския салон, в  който работи. Може би именно това я сепва: – Дали е заключила там? Намира телефона си чрез напипване. Започва да звъни на някоя от колежките си. Следва умствена справка – монолог за пред мен, нервничещия: 

- Излязох последна от салона. Отдолу мина онази дърта нахалница от блока, на  партера на който сме ние. Дето все се оплаква, че пред нас има фасове. Спомням си много ясно, че я поканих да се качи на площадката и да види, че не е така. Тя ми каза, че ...., на което й отговорих.... Не, о , да, да - сигурна съм, че бях пъхнала ключа в ключалката! Бях решила да й кажа на онази този път вече...

Поуспокоена на тема заключване, жена ми спира да звъни на колежката си още преди онази да й е вдигнала. Подсещам я, че чакам отключване, с торби в ръце. В този момент й звънва колежката да я пита за какво я е търсила. Жена ми изпуска чантата си насред най-усилното ровене за ключа. От там падат две фибички и червило. Споделя с колежката радостта си от намереното най-сетне любимо червилце. А струвало само 3 лева. Разговорът им залита нанякъде, аз й правя жест да потърси ключовете. Тя ми дава знак да не я притеснявам точно сега. Оставям торбите и изваждам своя ключ. Отключвам и я поканвам вътре насред новопоявилата се тема на разговора й относно третата колежка. По-скоро леко я побутвам от прага навътре.

Жена ми пред врата губи връзката с  това какво следва. Това нейно заболяване съм нарекъл "вратит". Както ще се убедите по-долу, и поради думата врат. Разсъждавам си колко напрегнат живот живее тя. Нещо й го няма, а друго не е сигурна къде й е. Глупавите битовизми напрягат поетичната й душа. Всъщност, животът я дарява и с неочаквани приятни изненади – ето, днес намери онова червилце. Вчера намери в чантата си 50-те лева, които й бяха май изчезнали. Радваше им се само за малко. Но започна да се тревожи дали не са били 100.

Защо жените са по-добри от мъжете?

Вариант 3 – заминаваме с децата за някъде:

Темата как тя е успяла най-после да приготви багажа съм засегнал в друг свой разказ. Прескачам я и се връщаме на това как аха-аха да поемем с колата нанякъде. 

В колата тя нагласява огледалото пред себе си. Докато се гледа в него с присвити на фунийка устни, не бива да потеглям. След минута ме пита какво чакам. Карам я да си сложи колана. Издърпва го, но не поставя накрайника където и както трябва. Запалвам двигателя. Пищялката за незакопчан колан за-почва да  пищи. Гледа ме – „Сега какво?“ – „Ами не си го закопчала добре!“ – „Не виждаш ли как съм се стегнала? Сплескала съм си гърдите и едва дишам!  Ела ти от моята страна и виж!“ 

До този момент сме имали пет коли. Общото между тях е, че коланите от нейната страна са винаги душещи. Излиза, че гърдите й са като на порно-звезда. Три-четири минути след потегляне карам бавно, оглеждайки се къде ще е удобно да направя обратен завой. Тя ще се сети, че е забравила нещо. По вре-ме на първия километър от дома ни, всички възможни обратни завои са ми много лесно упражнение. Направо им се кефя. Дори децата знаеха, че чак след като отминем спирка „Момина чешма“, аз давам газ и спирам „да пълзя“. Случва се рядко. 

Обикновено жена ми се сеща: „ Дали изключих ютията?“ 

Тя глади веднъж на шест месеца. Но точно днес искала да си „тръкне“ нещо.  Започва да рови в безбройните чекмеджета на спомените си. Не, не е гладила. Сигурна е. Май. А и вече не й се гладело, понеже дъската за гладене се клатела, а аз все не съм я поправил. Спирам и чакам команда. Потеглям пак. Обаче котлона? А очилата? А цветята? 

Връщаме се. Опитвам се да паркирам.  Съобщавам, че ще паркирам назад. Потеглям плавно. Тя ме гледа с очи като от заредена двуцевка–не виждам ли, че е отворила вратата си и кракът й е навън? Паркирам, следейки по-вече движенията й. Развил съм изключително периферно зрение. Тя тръгва да слиза. Естествено, не си е свалила колана. Поради рязкото й ставане, той заяжда както всеки десен колан в моя кола. Освобождавам я.   

Никога не я оставям да се качи горе за забравеното сама. Тя е съвестен човек и бърза. Не обича да дразни по какъвто и да е начин „хората“ и те да я чакат. При влизането във входа на блока ни винаги проверява с пръст в дупката на пощенската ни кутия дали има писма, тичайки. Пръстът й се заклещва в дупката на кутията. Това ми е друго лесно упражнение. Досега не съм допуснал нито веднъж да отпраши с набодената от показалеца й кутия нагоре по стълбището. Все пак съм домоуправител.  В апартамента поемам нещата в свои ръце  и й диктувам: 

Котлон–Изключен, Ютия–също. Парно–на „Снежинка“. Пране–събрано. Цветя–поляти! Очила–ето ти ги! Заключвам лично вратата на апартамента и съобщавам това с глас на логопед, въпреки че това я дразни. 

Връщаме се в колата. Отминаваме „Момина чешма“. Напрежението се оттича от моето и от лицата на децата. При всяка смяна на скорости внимавам това да става плавно. Жена ми обаче се накланя драстично напред–назад, сякаш съм набил спирачки или съм потеглил с „мръсна газ“. Според нея съм лош шофьор. Не казвам какво е според мен–краката й не са опряни в пода, опънала е колана си с ръце. Клатушка се като плюшена играчка, каквито бяха модерни да си слагаш в колата преди 30 години–кимащо при движение тигърче или коте. Нейният, иначе солиден врат, в кола се оказва също окачен на кукичка, както при онези играчки. 

Оглежда се и прави серия от забележки към чистотата в колата. След което слага телефона си на наклоненото табло. Той пада долу. Тя опитва въпреки колана да се наведе достатъчно, гледайки ме. Ще ми се да можех да добавя–мълчаливо. Винаги изисква от нейната страна да има бутилка прясна студена вода. Взима я и я поставя върху скоростния лост. Тя пада някъде под краката й и се лашка. 

Ако малките ни деца отзад бяха утихнали, я питах: 

- Заспали ли са вече? 

- Ами откъде да знам? – отговаряше, без да се обърне.

Изглежда, вратът й не може да прави завой повече от 90 градуса, особено при закопчан, душещ колан. Ако децата отзад се караха, тя им заповядваше да прекратят. Опитваше се с мъдри мисли – когато била малка колко е била добра - да ги засрами. И продължаваше да си гледа напред.

Виждайки табелата „Край на София“, тя поставя коляното на левия си крак още напред, че да отпусне проклетия колан. Превключването на скоростите трябва да става все-по плавно. Ако маршрутът ни бе към Троян, по някое време я молех да види в картата къде трябва да се отбием от Варненската магистрала. Картата е „жабката“ на колата–й казвам.

- На хората жабките се отварят и затварят лесно.

Когато нейно изречение започне с „Хората...“ или „Човек...“, си мълча.

Малко преди главно кръстовище, вътрешният й глас я подсеща да ми зададе важен въпрос. Например – според мен дали вчера Катето е била права, като й казала, че...

Изисква честен отговор и да я гледам в очите. Старая се да съм достатъчно кривоглед. След отговора ми „Право куме в очи“, понякога обърквах пътя. 

Подсещам я да отговори на отколешното ми питане: „Ние сме на магистралата София–Варна, отминали сме Ябланица. Виж след колко километра да очаквам отклонение „Плевен–Троян“.

Тя най-сетне отваря картата:

- Я, Благоевград бил по-близо до София, отколкото си мислех!

Картата ни беше на страници. В момента тя гледаше някъде около Петрич. 

Следват разсъждения за мащаба на картите. Тя не е повърхностен човек и разглежда всяка страница обстойно. Няма моят подъл маниер–когато гледам нещо, да си мълча. Споменаваните от нея населени места са далеч от темата. Би следвало някои страници да прелиства по-бързо. Подхвърлям типично по женски:

- Намери ли страницата, на която е съответната част от България? 

Това я сепва и започва да търси ускорено. Нещо, което не й бе  свойствено. Винаги ми бе обяснявала как бързането я изтощавало. Естествено, тези, които са правили картата, са пропуснали именно тази страница. По някое време тя се отказва: 

- То пък бива-бива, но чак толкова–не! – отсича и вдига възмутена краката си върху таблото, да починат. В колите отсреща си мислят, че карам родилка. Спирам, вече е време за отбивката. Разглеждам картата. Всичко е ясно. Показвам й. Тя се кълне, че тази страница сега съм си я измислил. 

Доспива й се. Не познавам друг човек, който толкова искрено да се прозява. Отзад се чува същото. Сваля дългите си крака от таблото. Преди да заспи, се позавива. 

Не знам как е в колите „на хората“, но в моя кола на нея винаги й духа отнякъде. На кръста, на врата, на колената, под полата, на гърба й. Дори на Евстахиевата й тръба. На този урок по анатомия е получила 6 в седми клас. Докато спи, тя не се клати. Явно се справям по-добре с превключването на скоростите. В колата става 33 градуса. Тайно пускам климатика. На най-най-най-слабото. Тя нещо помръдва в съня си. Изключвам климатика. След малко го пускам. Усещам,  че скоро ще се събуди. Изключвам климатика тотално. 

Вече наблюдава пейзажа. Засега–безмълвно. И децата са се събудили. 

От задната седалка едно от тях ми прави забележка, че съм минал много бързо върху „Лежащия полицай“. Жена ми се обръща внезапно на цели 180 градуса!? Заклеймява детето, казало такава глупост. А то, вместо да се засрами, повтаря същото. Тя издивява. Не е видяла никакъв полицай, камо ли-лежащ отстрани или върху пътя. И защо би лежал там? Вратът й се върти вече и на 270 градуса, за да обхване и мен.  Другото, още по-нахално дете, потвърждава. Не взимам отношение. Те й  обясняват, смеейки се, какво значи този нов за нея термин. Не й спестяват иронични подмятания. Майчушковци. 

Когато наближаваме целта, тя започва темата за пътната настилка, каналите, обществените поръчки, корупцията. И всичко това ставало на фона на такава природна красота. Държи да гледам в съответната посока. Пак ставам разноок. Следващото е да започне да крои бизнес-планове. Оглежда се-в ляво-гора. Следва бизнес–план за гора. В дясно – нива, нов план. Общото в нейните бизнес–планове е: „Плащаш на хората добре и те работят както трябва“. 

На няколко пъти ме кара да спра. Видяла е кестени или й се пишка. Спирам  само когато е възможно, което я дразни. При пишкане винаги отваря двете десни врати и кляка между тях. Шуртейки, коментира колко просташки си изхвърляме ние, българите, боклуците край пътя. При такъв народ как и тя да не си изхвърли там парченцето тоалетна хартия, която й давам преди да клекне? Все пак не прави това. Пъха го в някой джоб. Насред подобни хартийки, шишарка, няколко листчета със записани телефони, листа от дъб, кестен, китка увяхнал здравец, няколко шипки. Според О-Шу, У-шо или който и да е, това са духовни неща. Връзка с космоса и енергията. Имам предвид – без хартийките и листчетата.    

Спирайки по нейно настояване на някаква забележителност, тя слиза и отпрашва. Зад нея се чува цъкането й. Ако то не се отнася за мен, означава възхита.  Не изчаква никого. Ние с децата не се и опитваме да я догоним. Като нормални плебеи изпадаме в простотии. Например–на мен ми се пуши. На ня- кое от тях му се ака. Ако случайно ме няма, а тя трябва да ги изака, ще обикалят и до днес, докато намерят чиста тоалетна с вода, сапун и тоалетна хартия. С мен те са  спокойни и не се стискат. Намирам бързо подходящо място-храсталак със слаба видимост отстрани. Пуша с лявата ръка, а с  дясната бърша дупета. Винаги си нося почти цяло топче тоалетна хартия в джоба.  /“Защо винаги си тъпчеш джобовете като някой клошар?“/ Когато излезем от храстите, се оглеждаме тревожно. Не толкова дали някой дърт гражданин ни е видял, колкото дали тя няма да се появи отнякъде и да погледне акото им като гастроентеролог. След това ще ни души ръцете ни дали са измити със сапун до кости. Откъде бихме го взели, си е наш проблем.                                                                                                                                                                                                                                                               Ако сме пристигнали на вилата ни в Казанлъшко, тя започва с оглед на двора. Бързам да отключа вилата, да пусна водата и тока. Влиза в стаите. Вътре според нея са върлували мишки, плъхове, пеперуди, молци, дървояди, прилепи, паяци, мухи, скорпиони. Всички те са срали, та срали. 

- Хората си купуват препарати, а ние – не. 

Връщам се да паркирам в тесния гараж. Потя се-напред-назад. Идва пред мен „да ми помогне“. Би ми била полезна, ако ми казваше-малко назад с ляв волан, след това-напред с десен. Тя обаче вече говори по телефона с приятелка. Обяснява й какво кошмарно пътуване сме имали. Е, някакси сме пристигнали. Дворът приличал на джунгла. Затваря телефона, влиза отново в къщата. Занасям там багажа от колата в къщата. Всяка от стаите вече се е изчервила от срам поради мръсотията си. Децата стоят навън, скучаейки.

Слънцето започва да се скрива. Това време е „най-вкусно“ на село. Пчелите и мухите се успокояват. Щурците започват да настройват инструментите си. Кокошките си лягат. Нощните пеперуди обикалят лампите, чакайки да ги запаля. Мазня се на жена ми да отидем в ресторанта. Тя обещава, че ще отидем, но чак след като отстрани най-въпиющите мръсотии вътре. По моя експертна оценка, това ще отнеме поне два часа. Насъсквам децата, че са гладни. А и в ресторанта има Wi-Fi ! Милите дечица успяват да я склонят. 

Отиваме там пеша. В ограденото от стар български дувар място се намира възрожденска къща, която е ресторант и хотел. В двора има малко басейн-че с рибки. Едната къща е етнографски музей. Музиката е тиха, без чалга. Децата щракат мълчаливо на смарт-фоните си. Кухнята се оказва идеална. Изкуственото водопадче си ромоли, а чешмата с двата си големи чучура клокочи. Жена ми се усмихва.

Боже, колко хубавини има на този свят!

Ако тази история ви е харесала, ви препоръчваме Един мъж, една жена.