Автор: Ралица Георгиева

Отново е краят на октомври и идва ужасният, страшен, смъртоносен за българските традиции ХЕЛОУИН. Тази година той, за пореден път, ще застраши нашият хубав празник, посветен на народните будители, и ще втълпи в главите на нашите деца езически мисли и представи.

Стига толкова, мили хора! Спрете да се страхувате от всичко „чуждо”, а вместо това запознайте децата си с българските празници и обичаи. Заведете ги на някой фолклорен събор и им покажете нашите носии, нашите танци, нашите песни. Разходете ги из България, запознайте ги с нашите храмове и история. Спрете да разчитате за всичко това на „некадърните” (както често чувам да ги наричат и много ме е яд) учители и спрете да обвинявате някой друг, че прави или не прави нещо.

ЗАПОЧНЕТЕ ВИЕ ДА ПРАВИТЕ НЕЩАТА, КОИТО ОЧАКВАТЕ НЯКОЙ ДРУГ ДА НАПРАВИ ЗА ВАШЕТО ДЕТЕ!

Моите деца (три на брой, момичета на 14,13 и 7 години) се забавляват страшно много на Хелоуин. Заедно измисляме костюми, дълбаем тиква, правим тиквеник, приготвяме разни страшни домашни храни и се смеем, смеем се много и заедно. Заедно боядисваме и яйца за Великден и месим козунаци, заедно ще пригодвим постните ястия за Бъдни вечер и богатата трапеза за Коледа. И трите спрямо възрастта си могат да ви разкажат какви са традициите и обредите за тези празници.

Знаят също така и за големите празници на мюсюлманите - Рамазан байрам (миналата година правихме заедно баклава за първи път) и Курбан байрам. Знаят също и за Пасха и Ханука. Семейството ни е обиколило много църкви и манастири в България и Синайския манастир в Румъния. Момичетата знаят как да са облечени, какво да правят и да не правят, палят свещи за здраве и за помен и ги поставят на правилното място, прекръстват се според канона, а голямата прочете това лято от любопитство и Библията.

Смятам скоро да ги заведа да разгледат и невероятно красивата Томбул Джамия, която е в града ни и ме е срам, че не съм ги завела досега. Надявам се при някое от следващите ни пътувания да отидем да разгледаме и Синагогата в Пловдив и древните езически храмове и капища из нашата страна. Ако сме живи и здрави, ще отидем и до Гърци да разгледаме и техните езически храмове.

Искам децата ми да познават всички религии, празници, обичаи, да видят различни начини на живот и препитание, да познават България, но и света, защото само така могат да бъдат добри хора, добри приятели, добри родители и да отгледат деца, които няма да делят хората по външен вид, вяра, материално състояние, сексуална ориентация.

Отглеждайте децата си така, че да не се срамувате и страхувате някой ден, че са сторили зло на някого.

На всички родители-будители препоръчваме рубрика Българи, където публикуваме истории на великите ни сънародници. 

Автор: Мая Цанева

Всеки път на 31 октомври и на 1 ноември се заформя една и съща дискусия - „за“ и „против“ католическия празник Вси светии и за Деня на будителите.

Аз нямам против Вси светии и почитам Деня на будителите. Даже смятам, че той трябва да бъде осъзнато национален празник със същия статут и значение като 24 май например, а не просто национална опозиция на Хелуин. Фактът, че двата дни са един до друг може дори да служи като трамплин за осъзнаването на значението на Деня на будителите, стига да намерим отговор на въпроса: „Кой се страхува от духове?“.

Имам силно въображение и изострена интуиция. Не знам кое от двете преобладава, но имам много ясен детски спомен за присъствие на дух в дома на баба ми. По онова време сестра ми ходеше на пиано и в хола имаше... пиано. Спомням си, че една нощ чух как някой прокарва пръсти по клавишите, също както аматьор се опитва да нацели мелодия. Дядо ни Димитър е починал, когато моята майка и леля ми са били деца. Той е бил добър човек, който си е отишъл млад. Аз съм и бях убедена, че той се е завърнал за кратко в дома си с добро и не се уплаших нито за миг. Сутринта разказах историята и не помня дали някой друг потвърди спомена ми от нощта, но и никой не го отрече. 

Защо разказвам това? Като изключим подобен тип няколко преживявания в живота ми, аз се страхувам от отворен капак на тоалетната нощем, от отворена врата на гардероб, мразя извити стълби и не обичам психотрилъри и филми на ужасите. Дори и да са литературно и кинематографски изпипани, те ме напрягат. Съвсем друго са лични духовни преживявания, които усещам като връзка с мои близки или с някого, когото знам, че се появяват с цел да ми подскажат посока ли да ми дадат отговор на въпроси.

На 31 октомври, също както и на 2 ноември - Архангелова задушница по православния календар, получаваме шанс да се свържем с духовете и демоните, които ни населяват или определят. В това няма нищо лошо, а е дори полезно, защото има много тела без дух, а духовността понякога има нужда от силен грим и страшен костюм, за да я разпознаем.

На 31 октомври част от децата ще викат: „Беля или лакомство“, а ние ще пълним торбичките им със шоколади, отчасти, за да изкупим греховете си като родители. Честноста изисква да признаем, че най-големите кошмари на децата се материализират в съзнанието ни, благодарение на нашите страхове.

Но това е шанс да им поговорим за духовете, които ни населяват – за доброто и злото, което създава будителите. А Денят на будителите е на 1 ноември, ден след вакханалията с лакомства и ритуалното гонене на лошото. В този ден може освен да говорим за история, да покажем на децата си, че сме ДУХовни и БУДНИ -  да отидем на театър, в музея, да направим добро някому, да пазим чисто не само вкъщи. И така ще бъдем будители поне за ден.

После, в неделя, може да запалим свещ в почит на семейните духове и да хапнем жито. Или просто да приемем осъзнато миналото и да продължим напред. Очакват ни много дни, в които да храним своите духове и демони с „Беля или лакомство“. Но, за да знаем по колко, е важно да знаем отговора на въпроса „Кой се страхува от духове?“. Идва зима. Студено е и имаме време за Дикенсовата „Коледна песен“ или за приказките на Николай Райнов. Идва време да бъдем ДУХовни, за да заслужим своята Коледа.

Ето и една добра идея как да направим будителите интересни за децата.

А ако много държите децата ви да намразят Хелоуин - в тази статия ще откриете начина. :)

Автор: Мария Пеева

Здравей, сестрице по съдба,

Много ми се искаше да ти кажа нещо вчера, докато крещеше на сина си пред Лидл в Младост. Усмихнах ти се, не знам дали ме забеляза, беше толкова притеснена и гневна, и засрамена. 

Защо?

Защото на сина ти му се допишка и нямаше къде да отиде, и се наложи да си свърши работата на жълтата трева зад кофата. И ти му се развика колко е лош, и проклет, и как вече си му напомнила у дома, а той не е искал, и как сега всички ще го видят, и колко е срамно и грозно да се пикае на улицата.

Права си, и е срамно, и е грозно, но не и когато си малко момченце на 4-5 годинки.

Знаеш ли какво си мисля? Че се засрами не толкова заради него, а заради укоризнените погледи на хората, които минаха покрай вас. Защото те ще си помислят, че си лоша майка, която учи сина си да пикае на улицата.

Аз не си го помислих. И съм почти убедена, че и те не си го помислиха. А ако са си го помислили, най-вероятно не са имали деца или са забравили какво е да имаш малки деца.

Не си лоша майка, защото синът ти се е изпикал на улицата, или е повърнал, или се е тръшнал, или е хукнал, или се е държал невъзпитано. Това се случва понякога.

Не си лоша майка и защото си му се накрещяла. Това също се случва. Всички сме просто хора, и както на детето може да му се допишка, така и на теб може да ти се докрещи. Не вярвам да има някъде по света майка, която никога, НИКОГА да не си е изпускала нервите. Не вярвам да има и дете, което никога, НИКОГА да не е пишкало на обществено място.

Знаеш ли какво ми каза веднъж едно от моите момчета?

"Мамо, когато крещиш, не те чувам."

Вече не помня защо му крещях тогава и сигурно е имало сериозна причина. Но помня усещането да се видиш отстрани през неговите очи. Не се харесах.

Знаеш ли какво правя оттогава, когато съм изтощена, и изнервена, и ми се струва, че целият свят е срещу мен, и когато си изпусна нервите и се разкрещя на детето?

Извинявам се.

Прегръщам го и се извинявам. Казвам му, че мама е човек, а хората понякога грешат. И мама сгреши, че се развика.

После му казвам, че следващия път ще се опитам да не крещя, а да обясня какво не е хубаво и защо не е хубаво.

А после наистина се опитвам.

И знаеш ли, успявам.

Все повече и повече.

Защото не съм лоша майка.

И ти също не си.

Прегръщам те!

От жената с дънки и тъмносиньо яке, която пушеше цигара вчера пред Лидл в Младост и събираше сили за поредното изтощително пазаруване и поредното приготвяне на поредната вечеря за едно безкрайно шумно, весело, каращо се и сдобряващо се, и също така ужасно изнервящо я семейство. Семейство, за което във всеки един миг би дала живота си.

Още по темата:

Крещите ли на детето?

Всичко знам, сестро 

Автор: Татко Калоян/Калоян Явашев

От малък подготвям децата за "нещата от живота" и затуй реших да проведа избори вкъщи, та да разберат те откъде идва ляба, асфалта и финансовата стабилност. Участниците бяха повече от електората и затова ще се занимаем първо с тях, а абревиатурите са напълно произволни сборове на букви, вервайте ми!

Следва пълния списък на кандидатите за кмет на 9-ти среден в бл.53 на кв. Изгрев:

Калоян Явашев ( Голям Ентилигентен Рошав Българин, накратко - ГЕРБ). Този самодържец се счита за непобедим в изборите и вече няколко години управлява абсолютно тоталитарно апартамента и не дава шанс на новите лица. Обсебил е медиите (телевизора), земеделието и храните (хладилника), спорта и отбраната (и за двете използва тенис ракета). Изпъква сред другите кандидати с физическа сила, избухлив нрав и прекрасно мнение за себе си.

Росица Явашева ( Бургаска Сливова ( Кърджалийска) Пущина - БС(К)П). Тази партия е втората по сила в региона, но нерядко е определяща в решенията и управлението, тъй като е завзела финансите, външните работи (постоянно говори по телефона) и комуникациите (продължава да говори по телефона), здравеопазването и инхалациите, образованието (чете приказки) и правосъдието(опитва се да контролира ГЕРБ).

Микаела Явашева ( Досадна Бърборана - ДБ). На нея винаги някой й е виновен, макар че никога не успява да се организира сама. Постоянно мрънка на ГЕРБ, че е лош и не й осигурява достъп до медиите и храните, а на БС(К)П, че постоянно не й обръща достатъчно внимание и я наказва, когато не си изяде супата. Предпочита подмолни ходове и гледа малко надменнно на другите кандидати.

Боримир Явашев (Ненормален Фанатик за Спасение на Бургас, България, Балкански полуостров, Бавария и т.н - НФСБ). Тук нещата са извън контрол и наподобяват цирков трагикомичен монолог на бясна катерица със зъбобол. Огромното желание да се намеси в политиката на апартамента, а и на блока, го прави абсолютно непредвидим и склонен на крайности. За да му обърнат внимание е готов да се изхожда на публични места, върху публични личности, срещу вентилатор и да нарича цялото това сране - патриотизъм!

Габриел Явашев - гласоподавател, избирател, народ, а също така наричан и електорат. Като най-немощен физически и напълно зависим от другите, Габи остана прост човек и въпреки, че се кандидатира, останалите го отрязахме, тъй като нямаше да остане кой да гласува. ГЕРБ му подхвърли бисквити в кошарата, БСП го арестува и осъди, а НФСБ го заключи в спалнята, за да си изтърпи наказанието.

Гласувайте за Надя

Борбата на четирите партии в нашия апартамент щеше да се проведе за единствения глас, който беше на Габриел. ГЕРБ му обясни, че ако не гласува за него, ще му насини задника и ще му спре киселото мляко. В крайна сметка той е управлявал този апартамент толкова дълго време и не е честно да го измества някой друг. Тия плочки, фаянси и шпакловки сами ли се направиха, а? Тия килими сами ли се купиха? Входната врата стана ли по европейски образец? Напълно естествено е Габи да плаща данъци и винетки, за да ходи от детската в хола, нали?! БСП контрира, че с тия пари за ремонти и килими сме щели да купим още три апартамента, две прасета, да сменим маслото на колата и да санираме северната тераса. Поиска разписка за всички изразходвани материали и труд, но ГЕРБ каза, че сяда да гледа мач и после ще ги даде ( ши го фанете за…фалшивата девятка!). ДБ се разрева, защото никой не й обръща внимание. НФСБ тъкмо реши да й вкара един ритник, но реши, че ще е по-жестоко, ако я игнорира и отиде да се изходи в шкафа за обувки. Предизборната кампания течеше рутинно и накрая дойде денят за размисъл. ГЕРБ дръпна електората настрани и му обеща торта и нова топка. БСП открехна леко вратата на гардероба и там се показа чисто нов джип с дистанционно. ДБ се разплака, че никой не я обича и отиде в другата стая да се сърди, докато пее " Слагам край" от Леденото кралство. НФСБ спря да бие Габи за десет минути и дори му даде да види една от неговите колички Макуин отблизо.

Електоратът беше втрещен от цялото това внимание и светлото бъдеще, което го очакваше. Всички му кимаха с любов и го пратиха рано в леглото, за да си помисли добре преди важния ден, който го очакваше. Когато всички заспаха, ГЕРБ започна да опипва БСП, а тя с охота прие предложението за преговори, но го предупреди да внимава, за да не се появи още някоя партия след девет месеца. Дискусиите продължиха достатъчно, за да задоволят желанията и на двете страни, а накрая бе постигнато споразумение за взаимопомощ и добра воля.

На сутринта Габриел каза, че е готов с избора си и е решил на кого ще даде своя глас. Той си мислеше, че ако гласува за ГЕРБ, нищо няма да се промени. Горе-долу такова беше положението и с БСП. Ако гласуваше за ДБ, го очакваха четири години сълзи и оплаквания, че е станала чак сега кмет, че ГЕРБ са сложили грозни тапети, че Елза и Ана трябва да станат общински съветници… Четвърти вариант беше НФСБ, но там беше убеден, че го очаква едно доста интересно бъдеще, макар и доста кафяво.

Габриел застана пред бюлетините и въздъхна дълбокомислено. Всъщност, това не бяха истински бюлетини, а плодове и зеленчуци (първо пробвахме с ядки, но ГЕРБ си отвори бира и ги изяде). ГЕРБ - банан, БСП - слива, ДБ - лук, а НФСБ - лайно. Той протегна ръка към сергията, наричана за по-удобно избирателна секция и погледна кандидатите, за да види за последен път техните любвеобилни погледи. ГЕРБ вече звънеше на банката за нов заем, за да смени теракота и да купи на БСП нови обувки, че да не мрънка. ДБ плачеше, защото изобщо не е искала да участва в никакви избори, а фактът, че няма да я изберат само доказва, че всички са нещастници. НФСБ сереше в пералнята и нагласяше центрофугата. Народът посегна да гласува, но се подхлъзна на банана, тупна върху лайното и ритна сливата. Примирено наведе глава, изправи се колебливо и тръгна към стаята си.

Отново никой не забеляза лука!

Още от Калоян: 

В предишния живот съм бил генерал

Тъмни сили

Автор: Цветелина Янева

Важни "открития" и съвети за всички, чиито близки се сблъскват с онко диагноза.

Ще бъдат изведени най-долу, ако нямате желание да четете всичко.

Няма как да не започна с малко предистория, като всичко написано е видяно, преживяно и все още неразбираемо от мен.

На 01.03.2017г. майка ми (тогава на 61 години) е приета в СБАЛО, клиника по УНГ болести, където е поставена трахеостома (тръбичка в гърлото, през която да диша) и е взет хистологичен материал, който показва доста страшна диагноза (стадиране T4N3Mx)*. Изписана на 06.03 с решение на обща клинична онкологична комисия за симптоматично и палиативно лечение.*

Няма да пиша подробности за личните неволи, само ще кажа, че сами откривахме всичко за новата придобивка - как да се справяме с новата "джаджа", това от къде се поръчва, кога се заменя (бяха ни казали, че не се, ама това явно било, защото не очаквали да живее толкоз)... И така, започваме да четем, да питаме - минаваме през хомеопатични продукти, добавки, буболечки срещу рака, ежемесечно самосиндикално пускаме ПКК, за да следим хемоглобин и други важни неща. Организираме (уреждаме с молби) кръвопреливане, обезболяваме както намерим - с бебешки сиропчета с ибупрофен и аналгини... Отиваме и в Областен диспансер за онкологични заболявания, за да научим, че най-важното занапред ще е да се справим с адските болки, които ни предстоят през оставащите 6 месеца.*

Минахме и през други екстри - с челен сблъсък! Оказа се, че състоянието на майка ми може и ще провокира кръвоизливи, някои по-обилни (от носа, устата, ушите, тръбата, през която диша), но някак си не бяхме предупредени за това! Случва се и започваш да обикаляш най-близките болници за помощ - поредна грешка от незнание... Единствената болница (в няколкомилионния град София) с денонощен кабинет УНГ е ИСУЛ.*

Минахме и през друго - пневмония, перфорирана язва от обезболяващите с операция по спешност и сега 2019 г.се наложи и поставяне на гастростома (тръба в стомаха, през която да се храни със специализирана храна). От юни месец 2018 г. обезболяващи се изписват от посочения диспансер, където се изписват обезболяващи на база епикризи, а не личен досег с болния!*

Сега съветите, за нещата, които все още недоумявам:

*стадиране* - Едва този месец след разговор с доктор от спешен кабинет разбрах, че не е редно да се "стадира" само чрез хистология, както е в нашия случай... Трябвало е да се направят допълнителни изследвания - скенер и т.н., за да се види кое до къде е стигнало и какви щети са нанесени! Сега, две години и половина след диагнозата от двама различни доктора научавам, че най-вероятно самата диагноза е грешна, защото тя не предполагала такава преживяемост!

Извод: не се доверявайте напълно - независимо от шока, през който минавате, изисквайте допълнителни (пълни) изследвания независимо кой доцент стои пред вас!

*палиативно лечение* - такова нещо няма! Има клинична пътека, но не и отделения! В цяла София има хосписи (платени), което е нещо крайно различно от палиативно отделение, което би трябвало да има почти във всяка болница. Уви парите там са малко и няма как да се "усвоят" повече, та за това болниците ги нямат (защо държавата не ги задължи не разбирам)...?

Извод: ще се наложи да се справяте сами! Хосписите са около 75-100 лв на ден, така че заделяйте... "Грижите", които се полагат там са една по-голяма тема...

Ние обаче стигнахме до гр. Враца - там има отделение за палиативно лечение, ръководено от доц. Йорданов. Та там, в този най-беден край, в малко отделение едни истински Човеци се мъчат да правят чудеса от храброст. Условията са меко казано подтискащи (снимките отдолу), но там под лекарски контрол (!) се наблюдават и обезболяват тези отхвърлени и изоставени хора. Там прекарахме почти две седмици и когато ни изписаха освен епикриза получих и "Препоръки за продължаване на лечението у дома на ..." – написано за и спрямо моментното състояние на майка ми, съобразено с всичките и допълнителни усложнения при нея…

*оставащите ? месеца живот* - това може да го чуете от много доктори (ние го чувахме периодично), но както се казва, е божа работа (ако докторите, на които попаднете си свършат работата съвестно, без да се вживяват в ролята на господ и без да се извиняват с диагнози и обреченост).

*към кого да се обърнете при спешна нужда* - проверете и попитайте къде да се насочите при нужда. На 112 ще се опитат да ви отложат, щом разберат, че става въпрос за онко болен. Друг е въпроса, че можете да нямате и избор, а и да не ви желаят на мястото където трябва да отидете... В ИСУЛ отиваме в краен случай, но там винаги ти се показва и казва колко незначителен е болния и ти самия... От там буквално ни изхвърлиха след сутрешна визитация в понеделник (приети в събота) с кръвоизлив и “стабилизирана” за прехвърляне на майка ми в Раковата болница по незнайно какви причини...

*обезболяване и ...* - това наистина ще е най-важното, за което ще трябва да се погрижите. Емоционално, физически, психически и финансово ще сте на ръба, но вашия близък може да изпитва болки, които е трудно да се понесат. Ще ви изписват опиати, на които ще е отбелязано, че трябва да се прилагат под лекарски контрол, но този контрол ще сте Вие! Ще се наложи, да се научите да биете инжекции (мускулно, подкожно), да следите дихателна честота, кръвно и кръвни показатели... Ще трябва да търчите за опиати и да се молите да не са свършили, защото тогава ще трябва отново да търчите и да търсите аптека, която да работи с този вид цветни рецепти и да плащате доста за неща, които уж се полагат... Да се молите, доктора, който изписва тези опиати да е наясно какво прави, защото и вие "ще берете плодовете" от действието на медикаментите...

В нашия случай, след като се върнахме от КОЦ Враца - ОПГ и имахме назначено обезболяване, което е назначено след престой и наблюдение там, се оказва, че софийските доктори от диспансера не можело така да дават лекарства (нищо, че получаваме такива от тях от 06.2018г), че трябва да подпишем документ, че те ни насочват към хоспис или болница (?!), не можело вкъщи! Че те ще свиквали комисия (сега), която отново по документи без да е виждала болния (майка ми) ще изписват и назначават обезболяване! Питаме ги/се в коя болница да отидем (?), като няма такава (навсякъде ни казват "съжаляваме, но", или "тук лекуваме активно, вие какво искате", или "за такива хора има евтаназия в развитите страни" и тн.). Какъв хоспис, като нямаме почти 3000 лв на месец (?), в които не се включват храна и лекарства? Как до сега са давали медикаменти, и как ще решат сега, какво и колко и кога да обезболяват без да я видят дори?

За какво здравеопазване, за какво, по дяволите, става въпрос?

Майка ми е човек с висше образование (не че има някакво значение), отгледала три деца, работила до последно! Всички операции сме си заплащали, медикаменти, специални храни, носим си бележки от кръводарители и тн. и тн. Не заслужава да я подхвърлят и гонят като ненужна досадница точеща и хабяща солидарната ни здравна система! Никой не го заслужава! Колко хора в България гаснат в мъки пред обезумелите, безпомощни погледи на близките си? Колко болници има само в София, но няма нито едно такова отделение за палиативни грижи? Защо се изписват обезболяващи ей така, на чия отговорност? Защо и кой позволява да свършват обезболяващите за раково болните? Какво се случва с тези болни, които са сами – без близки, които да поемат лутането по болници, телкове, диспансери, социални и тн. Колко семейства точно в този момент минават през същото – сами, ужасени и побъркващи се от безсилие, четящи и търсещи помощ и съвети по форуми? И колко са минали или ще минат?

Тези въпроси ме мъчат... А колко хора точно сега се буквално се мъчат?

Автор: Мария Пеева

Вчера изпратихме нашия чичо Митко на летището след два незабравими месеца.

Аз нямам брат, нито сестра, но дори за мен е трудно да си представя какво е да си израснал с един човек, да си делил с него дом, стая, майка и баща, игри и сладолед, шамари и награди, Коледи и рождени дни, сватби и погребения. И после да се разделите на двата края на света и да се виждате веднъж на десетилетие, за по няколко дни. Болка е това и липса, голяма празнота в душата.

И изведнъж, след трийсетина години, този човек се появява и ти казва:

- Знаеш ли какво, брат ми, осъзнах, че не те познавам - истински, като зрял, възрастен човек. И реших да прекарам с теб няколко месеца и да те опозная. Защото ти, както и да го мисля, си ми най-близкият човек на света. Що за живот съм живял, ако не познавам най-близкия си?

И за тези месеци, освен че опозна нас, Митко опозна и България, защото и нея беше позабравил. Светът е толкова голям, казваше, когато го канехме през годините. Искам да видя повече и повече от него, България си я знам, какво да ѝ гледам.

Не, Митко, не си познал, има какво! И още много ще има да видиш.

Струва ми се, че България го изненада повече отколкото очакваше. И смея да кажа, че го изненада по-скоро положително, отколкото отрицателно. Влюби се в Пловдив отново, особено в Стария град, който буквално цъфти. Обиколи всички софийски потайности, катери се по планини и разпусна на спа, разходихме се и до Гърция няколко пъти (вече не броя гръцкото море за чуждо, то там повече българска реч се чува отколкото гръцка). Изобщо раздадохме се, за да му покажем каквото можем, но и добре си изкарахме с него.

Много ми беше интересно как вижда България сега - не с нашия поглед, но не и с очите на турист или летовник. А още по-хубаво е, че базата му за сравнение е много широка, не само защото е обиколил света, а по-скоро, защото е живял дълги години в Канада и няколко години в Доминикана - тоест, може да ни сравни и с най-социалното общество на земята, но и с Третия свят.

Наблюденията му ми дадоха добра основа за размисъл.

- Много сте дръпнали. - каза веднъж. Толкова нови сгради, пътища, паркове, заведения, бизнеси. Нищо общо с онази бедна България, която помня. Хората, обаче, много не са се променили. Лицата по улиците са все така мрачни, както преди 30 години.

- Добре, де. - отговорих му аз. - За Канада знам, че хората се усмихват и поздравяват, и са много любезни. Но в Доминикана, в тази беднотия, пак ли са усмихнати?

- О, да. - каза той. - Даже повече от Канада. Там е вечен купон. Живеят в едни барачки, цял ден в жегата клечат по тротоарите, работа няма, един човек вади хляба за цялата фамилия. Да притежаваш хладилник там трябва да си богат човек! Но вечерта, щом слънцето се скрие, барбекюто се пали, пилешките крилца се пекат, вадят бирите, музиката да свири и така до сутринта. Няма по-шумен и весел народ, колкото и да са бедни. А вие защо така не се радвате на живота?

Не можах да му отговоря.

Една случка в мола обаче може би обяснява донякъде защо не се радваме на живота. Връщат на Митко с левче по-малко. Той си гледа рестото и показва на касиерката.

- И тя... - разказа ни Митака после - като се разфуча, като се начумери, извади един лев от касата и ми го хвърли на щанда.

- Защо така? - й казал той. - В случая аз би трябвало да фуча, а вие да се извините. Как стана така, че вие се разсърдихте, а аз трябва да се чувствам виновен? Я сега да ми дадете една усмивка.

- Изгуби ума и дума женицата. - заключи той. - Май никой не беше искал от нея усмивка. Толкова млада и симпатична, а сърдита на света.

Казах му, че може би тази сбъркана реакция на момичето има нещо общо и с умението ни да се радваме на живота. Може би просто не сме се научили да търсим вината за нещастието и обидата си на правилното място. Не сме се научили да се извиняваме и да поемаме отговорност, но за сметка на това много добре умеем да обвиняваме. Трудно е да се усмихваш на хората, когато все някой за нещо ти е виновен.

С огромна наслада Митко издирваше в интернет разни паметници, галерии и музеи, а после ги обикаляха със свекърва ми, а понякога и с момчетата. От някои беше много доволен, а други го разочароваха.

Сякаш най-впечатлен беше обаче от Камбаните.

- Как е възможно, - се чудеше, един паметник с такъв огромен потенциал и интересна история, да бъде оставен на произвола? Та тук може да се правят събития, които ще водят деца и туристи от целия свят. Пропускате много, че това, което е останало от комунизма, не го ползвате да вади пари, а сте го заличили. И в най-голямото зло има нещо добро и то трябва да се извлече за полза на всички.

В Кавала видяхме паметник на гръцки войник с изпочупени ръце и крака. Статуята е потрошена и захвърлена от българските окупатори по време на Втората световна пишеше на мраморна плоча, а след Освобождението е върната на мястото си с този поруган вид. Надписът завършва с тези думи.

“Помни, за да забравиш.”

- Виж ти - каза Митко - тези неща ние не сме ги учили по история. Но надписът е много интересен. За да продължиш напред, трябва да простиш. А за да простиш, трябва да знаеш какво ти е причинил, трябва да има признание на вината. Иначе огорчението остава. Излиза, че за да забравиш, наистина трябва да помниш. Но това обяснява защо сега гърците не ни мразят. Защото помнят миналото, но са го оставили зад гърба си, не се връщат към него отново и отново с гняв. Ето, сега ни посрещат с усмивка, че даже и менютата в ресторантите им са на български.

Впрочем храната в България много му хареса. Изглежда това е нещо, което роднините ни емигранти наистина оценяват високо. Нашенските подправки, салатите, млякото, сиренето, печивата, кюфтетата, гювечът, пълнените чушки, тиквата, с огромна наслада си похапваше от всичко и на тръгване се оплака, че е качил два килограма и е развалил плочките на корема.

Не му харесаха обаче пазарите.

- Що за пазар е това, след като никой не иска да се пазари. - каза. - Пазарите са оживени и богати като в Доминикана, но там можеш да направиш добра сделка за всичко, а тук те гледат лошо, не ти дават да си избереш и ако успеят, ще те излъжат. Това не ми хареса.

Кондукторите в градския транспорт също не му харесаха. Една от тях се скарала на свекърва ми, че билетчето й, макар надлежно продупчено, било смачкано. Опитала се да я изнуди да плати глоба, заплашвала, говорила на “ти”, ругала и викала. Свекърва ми отказала категорично, а Димитър поискал да ги заведат при началника й, за да подаде оплакване. Чак тогава кондукторката се отказала.

- Ако в Канада служебно лице държи такъв тон на гражданин, ще има санкция. - заключи той. - В това отношение май сте по-близо до Третия свят отколкото до Канада.

От една страна му харесваше, че у нас правилата не се спазват чак толкова строго, но от друга го дразнеше. През септември му разказах за този проект "Да почистим България заедно" и че участваме в него, за да дадем пример на децата да пазят улиците, и парковете, и изобщо природата.

- Когато отидох в Канада - разказа той - в началото правех като в България. Изям си банана или вафлата и хвърля боклука на улицата. Не са ме глобили, но хората ме гледаха с изумление. Да си гледат работата, си мислех, ще правя каквото си знам. Но един ден се улових, че се оглеждам за кофа. Просто вече спря ДА МИ ХАРЕСВА да хвърлям по улицата. И тук ще стане така, но си трябва време.

Време трябва за всичко, Мите, помислих си, но някак ми се ще да го доживеем това време, не да го отлагаме за децата си.

Изпратихме го вчера с цял куфар, пълен с българска натурална козметика, розови масла и сапуни. Ще липсва на всички ни, но на племенниците му най-много. С всичките игри и трикове, които научиха от него, мисля, че на света няма по-обичан чичо от Митичния Митко.

- Кога ще дойдеш, чичо? - попитаха го момчетата. - Нали няма да чакаш до 2034?

- Ще дойде, ще дойде. - каза Иван. - Нали вече се опознахме, ще идва по-често.

- Още догодина. - усмихна се Митко. - Защото този път само се запознахме. А тепърва ще се опознаваме.

Прозвуча като обещание.

За нашия канадско-доминикански гост ви разказах за първи път в Митичният чичо Митко. Тук ви разказвам за уикенда ни в Банско през есента, а тук - за Пловдив. 

Помните ли историята на Светлана Павлова, психотерапевт в клиника за наркозависими? История, изпълнена с толкова болка, и гняв, и разочарование за съдбата на зависимите пациенти, които никой никъде не иска да приеме и да лекува, защото няма програма и клинична пътека за тях? Ако сте я забравили - нарича се Обречени. Днес обаче Светлана ни прати друга история. Такава, в която има много надежда. Тази приказка се нарича Изгубена душа, а неин автор е Илия - една душа, която вече се е намерила.

Имало едно време младо, наивно момченце – игриво, закачливо, отговорно, спокойно – сърцето на неговата компанийка.

Един ден излязло със своето другарче да играе в близката горичка – весели, щастливи. Всичко било много, даже бих казал, прекалено хубаво. Докато едното момченце не срещнало зли и много лоши магьосници, които искали да го омагьосат. Все пак успели и то само се поддало на техните заплетени и опасни мрежи. Те не спирали всячески да го омайват, да го изкушават по какъв ли не начин. И така доста дълго време то си мислило, че те са му приятели и че с тях му е хубаво и забавно. Но всичко било коварно изкушение на магьосниците. Момчето вече било изгубено, самотно и се надявало да намери пътя към вкъщи. Докато това се случвало, момчето пораснало и се превърнало в мъж.

В един прекрасен ден на рамото на вече порасналото момченце кацнало едно птиченце и му прошепнало нещо. Стоплило неговата душа и му дало надежда, че може вече да не е самичко. Тръгнало по път, по който досега не било минавало и срещанало едно прекрасно и лъчезарно момиче – принцеса. Тръгнали по пътя заедно и заживели щастливо. След известно време се сдобили и с рожбичка – невинно, малко, сладко момиченце. И така известно време били весели и щастливи.

Мислейки, че вече е мъжът, който е намерил своята принцеса и е на правилния път със своите две принцеси, отново се появили злите магьосници и не го оставяли намира. Той се поддал отново, само че този път магьосниците му взели най-ценното. Отнели му не само посоката и пътя, по който да върви, а и двете принцеси. Той бил съкрушен, отчаян, душата му плачела, не знаел какво да направи и как да си ги върне. Той бил сам в онази тъмна гора отново и трябвало да излезе, за да може да бъде пак с двете си принцеси и да си заживеят заедно и щастливо.

Докато се чудел какво да направи, се появил ангел в тъмнината и го повикал. Мъжът, учуден и леко замислен, пристъпил и отишъл към ангела, който му се явил и той му казал:

Аз мога да ти помогна. Не искам нищо в замяна, само да повярваш в мен.

Разбира се, че му повярвал – бил готов на всичко да си върне загубеното. Тръгнали заедно с ангела и той го завел при още много добри ангели, които били готови да помагат с всички сили и с каквото могат. Да се преборят с лошите и зли магьосници, за да може обърканият мъж да си върне най-ценното. Да има утеха и отново да намери своята изгубена душа. И така се събрали всички заедно за спасението на двете принцеси – ангелите и нахъсаното и готово на всичко пораснало момченце – срещу Злото.

Споделих с вас приказката на Илия, защото вярвам, че човек не бива да се предава. А дори когато се предаде, тогава близките му не бива да се предават. Трябва да се борят със зъби и нокти, за да го измъкнат. Някъде около тях са правилните хора, които ще им помогнат, хора като Светлана, като отец Михаил от програмата за наркозависими и още десетки, стотици, известни и неизвестни нам човеци, които са готови да направят и невъзможното, за да сграбчат за рамото изгубената душа, да я разтърсят и да я върнат обратно на пътя. Има ги тези хора, потърсете ги, ако сте в нужда. Споделям с вас и историята на програмата за зависими на "Отвори очи", която взех от страницата им и която ме трогна не по-малко от приказката на Илия. 

СДРУЖЕНИЕ "ОТВОРИ ОЧИ"

Всичко започна случайно.

1999: Майката на наркозависимия Младен е насочена от случайно срещнат младеж (сега свещеник) във Варна към отец Георги Фотакиев, който по това време (и до днес) служи в храм „Свети Цар Борис-Михаил”, в кв. Аспарухово. Тя отива при отец Георги с надежда той да помогне на нея и сина й.

Отец Георги откликва на молбата на непознатата жена и отива с нея в дома й за да се срещне с нейния син. До този момент той няма никакъв опит в общуването и подпомагането на наркозависими. След тази среща започва да обгрижва духовно Младен, срещайки се, беседвайки с него и наставлявайки го. Още помощ идва и от миряни от енорията. В резултат от получените грижи, в Младен се заражда мотивация за промяна и за водене на литургичен живот (присъствие на службите, молитви, покаяние, изповед, причастие), а с тях идва и изцелението и преобразяването.

Този случай повлича след себе си и други подобни.

Започна случайно, не умишлено, нито пък съм бил упълномощен от някого. Но който е отишъл при Христос, всеки е бил изцеляван.

До срещата ми с Младен не бях срещал наркоман. За наркозависимите знаех не повече от това, което пишеха вестниците. В първия момент се поколебах да последвам жената, но се престраших. Домът им не приличаше на нормално място, този човек беше опоскал всичко – изнасял, продавал, купувал дрога. Бяха останали само няколко легла и вехти мебели, които никой не би взел и даром. Момчето на леглото така се мъчеше и извиваше от болка, а в очите му имаше такъв ужас от неизвестността, че когато ми поиска цигара, за пръв път съжалих, че не пуша, за да му дам.

Звънна ми мой приятел. Разказа ми за едно момче. Казали му, че съм щял да го прибера, защото съм бил много добър човек. Викам му: чакай бе, откъде-накъде!? Вика – с наркотици се занимава. Питам: какво общо имам аз с това? Не знам, казва, просто знам, че си добър и няма да го оставиш. След това дойде един мой съученик. Иска ми 15 лева да отиде в Карвуна в специализираното отделение за алкохолици и наркомани. Дадох му, изпратих го с този първия, Младен, да го придружи. Той от 6 месеца беше чист. Не издържа там момчето, полудял, изтрепал народа и го изписаха. Върна се и почнахме и с него. Оттам дойде едно друго момче. Баба му ходила на врачка. Тя казала, че не може да помогне. Викам й: като е толкова голяма врачка, що не може? Щото бесовете бесове не гонят. И случайно мина оттук, поговорихме. Той беше третият. И оттам се заредиха всякакви екземпляри. Господ си избира сам на кого какви дарби да даде и аз не съм знаел, че ще се занимавам с такива хора.

Грижим се за инвалиди – казва той. – Пратих веднъж един наркоман в онкологичното отделение да гледа раково болен и да видиш как влезе в бърза и устойчива ремисия. Защото видя какво е животът, какво значи скръб и страдание.

Отец Георги Фотакиев

1999 – 2004: При отец Георги в храм „Свети Цар Борис” идват младежи от цялата страна, чули за чудните резултати от неговата намеса в живота на гореспоменатите наркозависими. Някои от тях са достатъчно мотивирани за да пренебрегнат липсата на всякакви условия за пребиваване и да останат да живеят в двора на храма, за да получат възможност за промяна и спасение. Други са настанявани по домовете на енориаши и в дома на отец Георги. Трети- в сградата на неделното училищи при храма.

Започва да се изостря нуждата от сграда, в която да бъдат настанени и денонощно обгрижвани идващите наркозависими, търсещи помощта на свещениците при храм „Свети Цар Борис”.

2004: Отец Георги се обръща за помощ към Негово Високопреосвещенство Варненския и Великопреславски митрополит д-р Кирил и го моли за финансиране в продължение на една година, за да се основе и организира центъра и да се събере екип. Митрополотът му възлага задача да изготви и предложи бюджет. Годишният бюджет, който е изготвен, е одобрен и приет. Митрополит Кирил нарежда варненските храмове последователно да финансират начинанието. Пръв превежда пари отец Серафим (бившият протосингел) от манастира „Св.св. Константин и Елена”, след това храм „Св. Петка”, Катедрален храм „Свето Успение Богородично” и други храмове в града.

Екипът се сформира и посещава обучение в „Есенен университет по зависимостите”. Огромна помощ, включително и финансова, оказва тогава и фондация „Покров Богородичен”. От фондацията организират обучение за работа в екип и два обучителни семинара по милосърдната дейност от православна гледна точка с голяма продължителност. Създава се „малък екип”, който работи творчески по въпросите на вътрешния ред и правилниците на центъра.  Взаимствани са доста от идеите и практиките на йеромонах Анатолий Берестов при уточняването на организацията и насоките за практическо функциониране. За патрон на ПЦДОН е избран св. княз Боян Енравота – първомъченик български.

1 Ноември 2004: Проектът за изграждане на Православен Център за Духовно Обгрижване на Наркозависими стартира. Първоначално центърът се помещава в едно помещение, предназначено за неделно училище. Много бързо се събират желаещи за лечение. Екипът се състои от 6-ма отговорници, един старши-отговорник, счетоводител, домакин и катехизатор, като ръководител на програмата е отец Георги.

Септември 2005: Отец Михаил (Милен Манев) е назначен със заповед от Митрополит Кирил за административен директор. Той поема ангажимента за търсенето на финансиране и представителството на ПЦДОН пред институциите. Благодарение на умелото общуване на отец Михаил с държавните власти, както и с нестопанския сектор (в т.ч. фондациите), се постигат добри резултати в направленията на финансите, връзките с обществеността и администрацията на центъра.

В сградата на неделното училище се помещаваха пет зависими и един отговорник, който контролираше средата и взаимоотношенията на зависимите с другите хора. Сградата нямаше баня и тоалетна. Всъщност, тя се състоеше само от спалня, столова, място за събеседване и място за среща с родителите. Обгрижваните се къпеха два пъти седмично. Ако е лято- на обществените душове на плажа, а през останалото време използвахме банята на едно предприятие. Тоалетната беше на двора. Условията за момчетата не бяха комфортни, но те не търсеха условия на живот, а начин да спасят душите си.

Но когато едно дело е по Божията воля, Бог праща в нужното време нужните хора. Възрастна дама от София ни дари 10 000 лв. за да можем да построим баня, тоалетна, кухня и малък офис. Започнахме да строим, но парите свършиха още на грубия строеж. Средства не достигаха и за заплати на отговорниците. И понеже не знаехме какво да правим, се събрахме на молитва, за да измолим помощ от нашия Спасител да довършим това дело, ако на Него Му е угодно.

На другия ден в храма влезе един обикновен човек на външен вид и попита с какво може да помогне на центъра. Показахме му недовършената сграда и му казахме, че имаме необходимост от строителни материали, за да довършим строежа. Говорихме с него около час. Оказа се, че работи в строителния бизнес и ще ни осигури материалите. На другия ден дойдоха два камиона с хора, материали и техника.

Този скромен човек, пратен ни от Бога, бе собственик на голяма строителна фирма. Не само донесоха материали, но и за една седмица всичко от пода до окачения таван беше готово и изглеждаше нереално красиво. Тогава разбрах, че когато Бог дарява, Той дава в пълнота всичко, от което човек има необходимост. Независимо от това дали дарява зрение на слепородения или напълно очиства прокажени от болестта им, дали изцелява прегърбената жена напълно от недъга й или помага за довършването на сграда, Той прави това за наше спасение и Негова прослава.

Отец Михаил Манев

2007: Завършва ремонтната дейност на неделното училище, с която се обособява сграда, отговаряща на нуждите на центъра. В новооткрития център могат да бъдат настанени 8 човека.

Февруари 2009: Излиза съдебната регистрация на Сдружение Отвори очи, като по този начин ПЦДОН „Свети Боян Енравота“ преминава под юрисдикцията на новосформираната организация.

2010: Открит е Дневен център към ПЦДОН, в който се осъществява програмата за ресоциализация (Модул 2).

Програмата, според разкази на участници, прави чудеса. Надявам се да стигне до някого, на когото ще спаси живота.

Повече по темата:

Как да говорим с децата си за наркотиците 

Дизайнерската дрога

Преди две седмици се случи така, че шестгодишният ми син Алекс се запозна с една много симпатична лекарка, нарича се д-р Данчева и скоро ще ви разкажа повече за нея, нейният живот е за няколко романа. Но сега искам да споделя с вас реакцията на Алекс към първото, което забеляза в нея.

- Мамо, защо ръцете ѝ са ТАКИВА!

Сконфузих се от въпроса му, признавам си. Притесних се да не обидим добрата лекарка, чиито две ръце и два крака са протези. И докато измисля как точно да реагирам, д-р Данчева подхвана Алекс и набързо му обясни, че това са роботски ръце и крака, показа му колко неща може да прави с тях и отговори на всичките му въпроси без грам притеснение. Благодарна съм ѝ, защото знам, че занапред колкото и хора с протези да срещне Алекс, той няма да изпитва никакво предубеждение, страх или притеснение. А ако се случи той или някой от близките му да е с протеза, то ще промени живота му, но няма да го съсипе. Защото, да, такива неща се случват и могат да сполетят всеки от нас.

Малко след тази случка, попаднах на пост на Красимира Обретенова, една жена с остър ум и език, която много уважавам. Ако има човек, чието мнение по темата за специалните и неспециалните деца следва да се уважава, това е нейното. Както и на другите майки на деца в инвалидни колички. Защото ние можем да коментираме техните проблеми, но те ги решават всеки божи ден. Ето какво написа Красимира по въпроса за специалните и неспециалните деца.

Преди около седмица една майка в една група изрази несъгласието си как така на пазара за детски играчки може да има кукла Барби в инвалидна количка. Било неприемливо по много причини.

От вчера се вихри голяма, ама огромна дандания за едни люлки за деца с увреждания, наречени "специални" - и люлките, и децата са определени като специални.

Особено драматично вайкане се лее от майки, чиито деца са преки ползватели на "специалните" люлки, защото видите ли едни, разбирай НЕспециални деца, след няколко часа потрошили "специалните" люлки, а това е голям язък, понеже тези люлки били направени с дарения.

Според вайкащите се "очевидки", горките люлки са потрошени под невъзмутимия поглед на родителите на неспециалните деца.

В дискусията за специални и неспециални деца една учителка изрази възмущението си, че едва ли не щом люлката е "специална", до нея неспециални деца не могат да пристъпват. Например, каза тя, доколкото я цитирам точно, вие, т.е. аз, бихте ли позволили на детето си да пипа патериците на някой човек в трамвая, или да си върже не-знам-си-какво на инвалидната количка на някое дете...

И понеже темата с уврежданията ми е дълбоко вътрешна отвсякъде, искам да ви помогна да се ориентирате в обстановката.

Първо - задължително приемете, че в тази тема на по-голямата част от ВАС ви липсват 45 плюс 30 г. ЦИВИЛИЗАЦИОННО, и ГРАЖДАНСКО и ОБЩЕСТВЕНО развитие.

На майките на деца с увреждания им липсват и поради това се изживяват като "специални" жертви на обстоятелството увреждания. И са приели, че някой друг е длъжен да ги жали, да им съчувства, да им оправя с дарения жалНия живот поради уврежданията на децата им.

Понеже са "смачкани" от живота, от уврежданията, от институции, от държава...

На останалите цивилизационната липса им причинява същото - жалят и даряват, понеже така смятат, че помагат.

И двата "вида" майки, като ги попиташ защо не изискат безбройните и безкрайни институции, т.е. от "държавата" да си свършат задълженията, за да не са едни майки жалНи и жалКи, живеещи от дарения майки и деца - и двата "вида" майки казват, ами то няма държава, ама нали ние сме държавата, ама не трябва да чакаме за всичко на държавата... и прочие глупости от този род.

Искам да ви кажа само това - позволявайте на НЕспециалните си деца да "пипат" патериците и инвалидните колички на хората, които ги ползват.

Обяснете им, че патериците и инвалидните колички са едни НОРМАЛНИ приспособления, служещи за нормални неща при определени условия, при определени обстоятелства, за определен период или за цял живот.

Ако децата поискат да знаят - разкажете им как се изработват и колко вида патерици и инвалидни колички има, от какви материали са направени, защо има неизброими видове инвалидни колички и подобни съоръжения.

Купете им Барби в инвалидна количка.

Децата ви трябва да знаят тези неща заради ТЯХ самите.

За да не страдат, ако им се случи на тях или на техен близък, приятел- а да разбират и да го приемат за НОРМАЛНО.

Децата трябва да знаят, че е НОРМАЛНО човек да се роди без крака или ръце, или да остане без тях при травма или заболяване.

Травмите и заболяванията са НОРМАЛНА част от клетия ни земен живот!

Децата трябва да знаят и разбират, че е НОРМАЛНО едно дете или възрастен да изглежда особено, да се държи особено и да не изпадат в ужас, ако мама, тате, кака, баба, дядо, чичо, стринка, вуйна... им се случи да изглеждат "така".

А това е нормално, защото не сме дялани на струг по калъп, не сме направени от силикон, а сме ЖИВИ същества.

Знанието е СВОБОДА, приятели.

Знанието е РАЗБИРАНЕ на нещата, на причините за тях, на начините за преодоляване на драмите, трагедиите, оскотяването, тормоза в училище, разчекнатото коте, осакатеното куче, пребитата баба, ограбения дядо...

И когато децата ни знаят, че уврежданията, патериците, инвалидните колички са нещо нормално, ще растат нормални хора, ще стават нормални социални работници, учители, чиновници, политици, инженери на космически инвалидни колички, на инвалидни луноходи, на ей такива неща.

И тогава на никого няма му прави впечатление, че една люлка на детската площадка е "уникална", понеже е направена за дете с увреждания. Защото тя не е уникална, поне ако не е с ядрен двигател.

И, мили майки на деца с увреждания, няма нищо специално в децата ви с увреждания - набийте си го в главите и спрете с драмите.

Децата НИ с увреждания имат не специални, а специфични нужди, нямат нужда от специално внимание, а от специфични грижи.

И като се замислите, ВСЯКО дете има нужда от специфични грижи, точно защото не е направено от силикон.

Чак тогава може и да имаме нормална държава за децата си.

Съжалявам, ако кафето ви изстина, докато четяхте.

Красимира емигрира със семейството си в Холандия, за да потърси по-добри условия за дъщеря си. Тук ви разказва историята си: Холандия v/s България.

Препоръчвам ви и тези истории:

Аз не съм паразит

Никой не е застрахован