Баба Чума
Автор: Рени Маринова
Чиле я нарича Баба Чума.
Срам ме е малко, защото и аз имам пръст в това с името.
Тя е бабата от седмия етаж, този под нас.
Когато преди три месеца със сина ми се нанесохме в апартамента, тя се появи на вратата още първата вечер и ми се скара здраво, че Чиле тропа върху главата й. Аз се извиних искрено и здравата насолих Момчил, който тържествено обеща да не рита топка в хола.
След седмица обаче бабето отново позвъни на вратата и възмутено ме попита дали съзнавам, че живея в София, където трябва да се съобразявам с останалите хора. Леко ми писна /Чиле не беше тропал поне от два дни/ и отвърнах, че да, съзнавам го напълно, защото никъде на друго място няма такива злобни бабки, дето са забравили, че и те някога са били деца.
Тя стисна гневно устни и ми каза, че ще се оплаче на домоуправителя и ще пише на сина си да дойде да се разправи с мен и въобще и изобщо нещата тръгнаха на зле.
Аз я посъветвах направо да звънне в полицията, да дойдат да арестуват най-сетне това дете и да й олекне на душата, че и на моята също.
Тя се обърна и тръгна да слиза надолу по стълбите към нейния апартамент. Видях, че е стара, много стара. Косата - бяла, силно опъната назад, а единият крак явно я боли, защото по лицето й се изписва болка всеки път, когато стъпи на него. Инстинктивно тръгнах по нея и дори протегнах ръка, но бабето така ме изгледа, че се отказах от всякакъв вид доброта.
Домоуправителят дойде, разбира се, обясни ми, че тя си е такава, странна е малко, но не е лош човек, и ако може детето да не тропа в часовете за почивка, макар че, видиш ли, той има две деца на тази възраст и знае отлично как стоят нещата, и че ме разбира напълно, и така нататък и прочее.
След това виждахме бабата през балкона. Тя излиза точно когато и ние с Чилко, и така гледаме заедно залеза – тя на своята тераса, ние с Чиле над нея.
Веднъж я срещнахме и на входа, Чиле се изкиска срещу нея и побягна, а аз полузасрамено й задържах вратата да влезе. Пожелах й „Хубав ден”, но тя не отвърна и на мен ми мина засрамването.
Днес се прибирахме с Чиле от магазина, и я видяхме да крета пред нас.
- Ауу, баба Чума е пред нас, мамо! – информира ме Момчил и аз веднага му изшътках да млъкне.
Подминавахме я, когато чух: - Извинете, госпожо, може ли да поспрете малко?
Обърнах се към нея леко настръхнала, очаквайки следващата забележка за поведението на сина си, но тя се приближи и тихо помоли да поседнем за малко на пейката.
Реших, че й е лошо и я попитах дори, но тя отрече, каза че се чувства добре и искала само да поговорим.
Отпратих Момчил към люлката, но той гледаше като треснат, та се наложи почти да го избутам по посока площадката.
Седнахме на пейката – тя въздъхна, а аз се подготвих за отбрана.
- Снощи ви чух да четете на сина си – започна бабето, а аз я погледнах въпросително.
- Не съм ви подслушвала – сопна ми се тя - вие просто четяхте високо. Екзюпери.
Кимнах с глава – така си беше.
- Искам да ви кажа, госпожо – продължи тя, - че ефектът ще е обратен.
Смирено помолих да ми обясни какво има предвид и бабето поясни:
- Френският ви е ужасен! Аз ви чух! Клетото дете. Така няма да го спечелите за този език.
По-ококорена никога не съм била. Наистина, снощи се опитах да упражня малко френски, а и да послуша Чиле историята за звездното момче в оригиналното й звучене. Хабер си нямах, че съм имала публика.
- Произношението ви е грубо, госпожо – продължи мило моята събеседница. - Звуците ви са прекалено отворени… Хайде, кажете ми нещо!
Толкова бях стресната, че подкарах първото , което ми дойде на ум:
Je suis allé au marché aux oiseaux
Et j’ai acheté des oiseaux
Pour toi mon amour….
Бабето ме изгледа толкова страдалчески , че спрях на момента.
- Ли – а – зон! Ли – а – зон! Чували ли сте за него? – попита ме тя с въздишка
Отговорих й, че съм чувала.
- А защо не го използвате тогава? - ужасено изписка тя. - И защо е това широко „О”? Приберете устните, за Бога! Произнесете го меко, меко... особено, когато рецитирате Превер!
Нищо не отговорих. Седях до нея и се опитвах да проумея целия абсурд на ситуацията – аз и моят довчерашен кошмар, настанени една до друга на пейката обсъждаме клетия ми френски!
Вече ме избиваше на истеричен смях, когато чух тихичко да продължава стиха:
Et puis je suis allé au marché aux esclaves
Et je t’ai cherchée
Mais je ne t’ai pas trouvée
mon amour.
И абсурдът придоби друг цвят, в по-топъл десен. На пейката в сив столичен квартал една възрастна жена хранеше сетивата ми с музиката на думите. Това е френският, който обичам, който ме лекува и който не владея. Никога не бях чувала стиховете на Превер да звучат толкова песенно, толкова нежно, толкова по френски...
- Аз ще тръгвам, госпожо - рече ми тя, измъквайки ме от мига безвремие – но ако желаете, бих могла утре да дойда у вас, след 17 часа и ще ви помогна с френския. Казвам се София, София Младенова. Бях учител във Френския лицей. Трийсет и три години. Удобно ли ви е утре? След 17?
Можех само да кимна.
