Мария Пеева
Главен редактор
Автор: Мария Пеева
Преди няколко години случайно попаднах на филма “Трябва да поговорим за Кевин”. По онова време вече имах две деца и бебе на път и може би затова се почувствах като залята с кофа студена вода. Случвало ли ви се е да изпитате неистов ужас при мисълта, че невъзможното, което винаги сте отхвърляли като нещо, което се случва само на лошите хора, всъщност не е чак толкова немислимо? Че там някъде има и добри, съвсем нормални майки, които...
Но не, ще се постарая да не издавам много от сюжета, за да не ви отнема удоволствието (или ужаса) да го разкриете сами. Ще кажа само, че веднага след филма побързах да си намеря и книгата. Търсех отговори, които филмът не ми даде. Бях сигурна, че ще ги открия там. Намерих я само на английски и я изгълтах за часове. Отговори все още нямах, но въпросите станаха още повече. По тази причина прекарах дни наред в издирване и проучване на десетки истории, подобни на тази на Кевин. Някои от тях споменати и в книгата.
Подобни сюжети заслужават повече от един прочит, дори повече от два. Тези дни най-после книгата излезе на български и побързах да я прочета отново. (Великолепен превод, държа да отбележа това, защото знам колко рядко някой обръща внимание на приноса на преводача, а неговата работа може да съсипе един роман или да го превърне в местен бестселър). Защо за трети път? Защото тя не е просто поредният много добър трилър, нито е само разтърсваща психологическа драма или сагата на едно щастливо и богато семейство, в което също плачат. Много повече е. Това е сбъднатият страх и най-голям провал на всяка майка.
Да родиш и да отгледаш убиец.
Отговорите, които открих, останаха все така малко на брой, но за сметка на това трудни и болезнени. А въпросите ми станаха все повече.
Майчината обич ли прави децата добри хора?
Дали човек се ражда зъл, или липсата на обич го прави такъв?
Може ли обществото да приобщи социопата, има ли механизъм за това?
Може ли добронамереността да предотврати злото или напротив, само го провокира и изостря?
Способно ли е изобщо обществото да ни предпази? Да спаси децата ни?
Склонни ли сме да затваряме очите си за грешките на децата?
А за грешките на любимите ни хора?
Откъс:
Кевин беше (и си остава) загадка за мен. Ти самият някога си бил момченце, затова нехайно допускаше, че си преживял същото и няма какво да откриеш. Явно двамата с теб се различавахме дълбоко, колкото е дълбока човешката природа. За теб детето беше непълноценно същество, по-проста форма на живот, която пред очите ни се развива към зрялост. Само че в мига, в който го поех в обятията си, аз усетих, че Кевин Хачатурян си съществува отдавна, че има пространен и променлив вътрешен живот, чиято изтънченост и наситеност всъщност щеше да отслабва с възрастта. И най-вече ми се струваше, че той се крие от мен, а ти имаше усещането за весел и непринуден достъп...
Има ли прошка за майката, която не обича детето си?
Дали тази липса на обич е случайна? Дали някаква дълбока интуиция не я кара да го отхвърли?
Може ли да се живее с такава вина?
Може ли тя да бъде изкупена?
Откъсите, които ви подбрах, не могат да предадат достатъчно добре атмосферата на това повествование, което напук на зловещия сюжет, се разгъва плавно и толкова приятно за четене. Усещането е, че неусетно пропадаш в бездната, заедно с едно семейство, което има всички предпоставки да бъде щастливо и доволно от живота, но вместо това затъва все по-дълбоко и дълбоко. И през цялото време се молиш любовта да ги спаси, а точно любовта е тази, която ги обезсилва и тегли към пропастта. И докато в началото обвинявах тази майка, с всяка следваща страница, с всяко ново писмо, все повече и повече успявах да погледна през нейните очи и да почувствам болката й, обречеността й, безизходицата, изказана без гняв и привидно дори без емоция, някак през стиснати в горчива усмивка устни, което прави емоцията още по-силна.
Майката на опозорения Кевин Хачатурян, ето това съм аз, а самоличността ми е поредната дребна победа на нашия син... майка на детето, което всички обичат да мразят. Дълбокото ми лично възмущение обаче е от факта, че собственият ми син ми отне онова, което представлявах преди. През първата половина от живота си бях собствено творение. След мрачното и затворено детство се бях превърнала в жизнерадостен и общителен възрастен човек, който ползваше една дузина чужди езици и беше способен да се ориентира прекрасно по непознатите улици на някой чужд град. Усещането, че си свое собствено творение, е съвсем американско, би побързал да изтъкнеш ти. Сега гледната ми точка е европейска – аз съм съставена от историите на други хора, същество, предопределено от обстоятелствата. Кевин е този, който се нагърби с агресивната и оптимистична задача на всеки янки и създаде сам себе си.
Никога няма да забравя тази книга. Връщам се към нея в мислите си всеки път, когато прочета за поредното престъпление, побой, убийство, което е дело на млад човек, на дете. Питам се има ли там, зад злодея някоя майка? Какво мисли тя, какво изпитва? Дали се обвинява?
Как бих се чувствала аз на нейно място?
Мисля, че всяка майка трябва да прочете тази книга. Също и всеки баща.
А после да поговорят за Кевин.
Вижте още: Какво ще четем през лятото
Автор: Dicke Bertha
Не е страх, отговорност е.
От вчера уроците на част от италианските ученици включая и моите деца се провеждат в скайп. Пълен учебен ден в конферентна връзка.
От снощи цяла Италия е поставена в zona rossa. Или карантина за цялата държава.
От днес в магазини, табакерии, аптеки, маркети се пропускат по двама, до четирима човека. В "Бърза помощ" се влиза с номера. Останалите чакат отвън. Обслужващият персонал е с маски. Капучино се пие за определено време и от разстояние. Свободата е ограничена. А "Ограничена свобода" не съществува, като понятие. Икономиката е в критично състояние. Улиците са полупразни. Карабинерите сноват от време от време, като че сме в Северна Корея. Имаш право да ходиш на работа, на пазр и вкъщи. “Смелчаци”за бар също се намират. Опашките пред магазините напомнят за онези тъмни времена на диктатура, каквато си заслужихме, защото бяхме смели и не съумяхме да жертваме моловете в името на нашата и общата безопасност. В името на Свободата.
Не опазихме свободата. И не се самоограничихме за малко. Италианците не съумяха. До вчера ги гонеха по летищата с белезници. Тъпкаха се в последните влакове, като сардини. До преди две седмици правеха карнавали и модни ревюта, а всички останали ограничаваха граници. Не се спряха. Не се спряха дори когато Ломбардия пламна. Нито за малко не направиха жертва с разходката до мола и намаленията. Нито за миг не останаха у дома си. Защото “болестта поваля слабите, ние допринасяме за икономиката и сме в цветущо здраве” Казваха го така, сякаш нямаха възрастни роднини и съседи, които да предпазят. Затваряха се театри, училища и библиотеки. Дискотеки, барове, ресторанти и молове обаче поемаха колото се може повече с невероятни оферти. И ето! Всичко се преобърна за по-малко от 12 часа. Италия е под карантина, не заради китайците, които изолираха и плюеха преди седмица, а заради самите себе си. Заради алчност, самоувереност и глупост. Италия е най-недисциплинираната и самонадеяна нация. Казвам го, като многогодишен емигрант, познавайки всяка част от безотговорния им манталитет. Успокоява ме фактът, че здравната им система е окей и ще се справят, ще се справим. Ще се справим!
Аз избрах да остана вкъщи.
#Iorestoacasa
Бел.ред. Мога да добавя само, че се надявам ние, българите, да проявим повече отговорност и да се самоограничим, за да не се стигне до такива мерки. Положението е сериозно. Нека се шегуваме, няма лошо. Но също както се шегуваме, нека спазваме и превантивните мерки.
Да намалим до минимум социалните контакти.
Да излизаме до магазина, аптеката само при необходимост.
Да не се ръкуваме.
Да спазваме дистанция от метър.
Фирмите, които имат възможност за "хоум офис", да я използват.
Да се огледаме за възрастни хора, на които да напазаруваме и да им оставим покупките пред вратата.
Да ограничим посещенията при лекар само до спешни случаи.
Да избягваме градския транспорт, ако ни е възможно.
За хигиената вече е ясно.
Осъзнавам, че това е ужасен удар по бизнеса. Но може да е още по-страшно.
Това е "Писмото от зоната", което написа Деси Михайлова още в началото на епидемията в Италия.
Напомням ви тази статия - как да се подготвим за карантина, може би ще ви е полезна. Препоръчвам ви и Как да говорим с децата си за коронавируса.
Автор: Яна Пеева
Темата на тази седмица ми беше изключително интересна от изследователска гледна точка. В първия момент, когато видях "фермeнтиране", доста се стреснах. Теоретично знам кои храни са продукт на ферментация, както и какво е ферментация, но до този момент никога не се бях замисляла да приготвя нещо такова вкъщи. Дори киселото зеле на баба само го ям и никога не съм била свидетел как се прави - нямах идея примерно какво значи да се “претака”. Сега по същество, обаче!
Ферментация е процесът на преобразуване на въглехидрати в киселини и/или алкохоли с помощта на бактерии. Използва се от дълбока древност за променяне на вкуса на различни продукти, както и за получаване на съвсем нови, какъвто е случаят с произвеждането на алкохол. Храни, продукт на ферментация са - квасеният хляб, киселото зеле, киселото мляко, сирената. Виното, бирата, както и всички други видове алкохол, също са продукт на ферментация. Освен интересния вкус, който добиват ферментиралите храни, те имат и друг бонус - богати са на пробиотици и се твърди, че носят множество здравословни ползи, като по-лесно храносмилане, имунитет и дори по-добро сърдечно здраве.
Преди да продължим към моя (изключително!) скромен опит с ферментирането, искам да наблегна на едно МНОГО важно нещо: ХИГИЕНАТА. За разлика от повечето други техники на обработване на храна, тук липсва термична обработка и разчитаме на добрите бактерии. Освен добрите бактерии обаче в домовете си често имаме и лоши такива и е важно да се вземат някои мерки, за да се подсигурим, че те няма да влязат в пряк допир с храната ни и да я развалят.
- Важно е всички съдове и прибори, с които пипате храната, да са много добре измити. Ако имате миялна, може да използвате нея. Ако не, гореща вода и сапун също вършат работа. Ако искате да сте съвсем сигурни, може да ги преварите.
- Използвайте възможно най-свежи и пресни зеленчуци. Ако има следи от загниване или са наранени, е възможно лошите бактерии вече да са се настанили и да заразят и бъдещите ви ферменти.
- Използвайте достатъчно сол. Солта убива гадните бактерии. Може и да ви се струва, че е прекалено много, но всъщност не е, и е нужна, за да се случи ферментацията точно, както трябва. Най-добре да използвате кухненска везна, за да сте сигурни в количеството!
- Вярвайте на себе си и на носа си! Ако нещо мирише лошо, шансът е, че не става за ядене. Ако не сте сигурни, по-добре го хвърлете.
Както вече казах, квасенето на хляб, приготвянето на различни видове алкохолни напитки, правенето на сирене и ферментирането на зеленчуци са все видове ферментация. Оцетът, кефирът и камбучата също са продукти на ферментация, която обаче минава през няколко етапа. Още от началото бях раздвоена между отглеждането на хлебен квас и правенето на хляб с него и ферментиране на зеленчуци или плодове. И двете неща са примери за лакто-ферментация.
Какво е лактоферментация?
Lactic acid fermentation, или млечно-кисела ферментация на български, е вид ферментация, в който бактерии разграждат захари, за да се получи млечна киселина. Това се случва благодарение на млечно-киселите бактерии Lactobacillales, които се намират практически навсякъде. Тези бактерии издържат на сол и виреят в анаеробна среда, което значи, че нямат нужда от въздух, за да се размножават.
Терминът “дива ферментация” пък значи, че разчитаме на популациите от бактерии, които така или иначе обитават продуктите, без да добавяме други.
Лакто-ферментацията може да се случи или само със сол, или със солен разтвор. И в двата случая трябва да има поне 2% сол. Продуктът, който ще ферментираме, се смесва с 2% сол (2% от теглото на продукта или 2% от теглото на продукта + водата) и се оставя да си направи магията. Тъй като млечно-киселите бактерии се справят чудесно без кислород, а плесените и другите патогени, които искаме да държим далеч от храната си, имат нужда от него, за да виреят, е нужно също така да го премахнем от храната. Това може да се случи най-ефикасно по два начина - или да използваме вакуум, или да покрием ферментиращите продукти с тежест, така че да нямат допир до въздуха. Комбинацията от достатъчно сол и липса на въздух намаляват шанса храната ни да се развали и да стане опасна за консумиране.
*Имайте предвид, че при процеса се отделя газ, затова е добре или съдовете да не са херметически затворени (аз махнах гумичката на буркана), или да ги отваряте, за да излезе газът и да не се пръснат.*
Сега да преминем към моето преживяване… В сряда седнах и много сериозно обясних на Теди, че има голяма вероятност през уикенда, когато ще ходим на вила с приятели, да си нося с мен и буркан с нещо, ферментиращо в него. Той ме погледа, погледа и накрая сви рамене и изсумтя нещо от сорта на: “Вече нищо не ме учудва, ще носим, щом трябва.” Да, обаче нещо не успях да си разпределя времето и от много чудене какво точно да сложа в буркана, и много четене как точно да оцелеем и след консумация на съдържимото в буркана, то стана четвъртък вечер. Бях силно раздвоена между квас и ферментирали тиквички. Тиквичките се очакваше да станат готови за 3-4-5 дни, а за кваса знаех, че отнема малко повече време и много зависи от условията около него. С ужас си представях как си го взимам с нас кваса в бурканче, нося си го до вилата, оставям го на почетно място, запознавам всичките ни приятели с него и след това някой го изхвърля примерно… Та се отказах. В крайна сметка заминахме без буркан и се прибрахме без буркан. В понеделник, един ден преди крайния срок, вече ме обзе страшна вина и си представих как казвам на Мими, че тази седмица предизвикателство няма да има изпълнено, а тя ме поглежда с невъобразимо разочарование и ми казва, че вече не иска да съм й снаха, и че повече НИКОГА няма да яде нищо, което съм приготвила, дори шоколадовите бисквити с фъстъчено масло. Не, не можех да допусна такова нещо. Разгледах наличните в хладилника продукти и реших да оползотворя (или разваля, предстои да разберем какво се е случило) наличните репички. Аз репички принципно не обичам, та това е чудесна възможност за тях да се реабилитират и да спрат да бъдат подминавани всеки път, когато мина през пазара.
Та, в понеделник сутрин аз и Борис, въоражени с два пакета репички, сол, кана с вода и вярната ми кухненска везна, се изправихме пред предизвикателството
ДИВА ФЕРМЕНТАЦИЯ НА РЕПИЧКИ
в домашна обстановка:
изпълнение на един тодлър и една майка, с ограничено участие на кучета и техните косми.
Преди да започнем пуснах в миялната двата буркана, между които се чудех, както и каната. Прегледах репичките, нарязах ги на кръгчета, подготвих си солта. Сложих буркана върху везната, тарирах (бутона TARE се използва, за да се занули теглото, когато се сложи съд отгоре) и измерих теглото на репичките + водата, която се събира в буркана заедно с тях.
Борис помагаше
Общо бяха 483г. Реших да ползвам 3% вместо 2% сол, за да съм сигурна, че всичко е наред. Нужната сол беше 0.03х483= 14,49г сол. Върнах репичките и водата в купа с капак, който се затваря плътно, изсипах нужното количество сол и разбърках хубаво, за да съм сигурна, че е равномерно разпределено. Алтернатично може да измерите колко точно е водата и да я смесите отделно от репичките, за да направите солен разтвор. Това е по-умният вариант, но аз се сетих прекалено късно за него.
Сега, когато вече имате всички нужни продукти за ферментацията, трябва да се уверите, че репичките (или каквото сте решили да ферментирате) не изплуват отгоре. Можете да използвате тежест, плик пълен с вода, който да ги затисне, друг буркан… Аз сложих капачка от буркан, която пасна точно.
Съхранявайте буркана на стайна температура, но не на пряка слънчева светлина (защото тя може да убие готините микробчета), отваряйте, за да излезе газът и не стойте като мен по 20930293 пъти на ден да гледате дали е почнало да ферментира - няма смисъл. Макар че, признавам, доста е готино, когато видиш първите балончета.
Резултатът от тази седмица ще споделя другата, защото в момента още се случва магията.
Голяма част от информацията за ферментиране научих от книгата The Noma Guide to Fermentation (Foundations of Flavor), която е доста скъпа, но се намира и втора ръка из Амазон. На мен ми беше много полезна и интересна и я препоръчвам за всеки, който има интерес към този процес.
Следващата кулинарна седмица е под наслов Kawaii. Kawaii е японската култура на сладки неща. Не сладки като вкус, а сладки като… малки кученца, Хелоу Кити и други такива сладости. Нямам никаква идея какво ще правя, освен че явно ще трябва да поработя върху презентацията.
Ето и списъкът с темите. Обявяват се три седмици предварително, така че може да се подготвите!
Седмица 1 (1 - 7 януари) - нещо, което си готвил през миналата година и искаш да повториш.
Седмица 2 (8 - 14 януари) - Мисо (Мизо) - Мисо е японска подправка, паста, която се прави от ферментирала соя, а понякога и с ориз, ечемик, пшеница, водорасли или други съставки.
Седмица 3 (15 - 21 януари) - Руска кухня.
Седмица 4 (22 - 28 януари) - 24 часа. Ястие, което отнема 24 часа, за да стане готово.
Седмица 5 (29 януари - 4 февруари) - Ориз.
Седмица 6 (5 - 11 февруари) - Ямайска кухня.
Седмица 7 (12 - 18 февруару) - Задушено.
Седмица 8 (19 - 25 февруари) - Нещо, което преди не си харесвал.
Седмица 9 (26 февруари - 3 март) - Бразилска кухня
Седмица 10 (4 - 10 март) - Ферментиране
Седмица 11 (11 - 17 март) - Kawaii
Седмица 12 (18 - 24 март) - Чушки
Седмица 13 (25 - 31 март) - Deep-frying
Прочетете още:
Автор: Станислава Славова-Петкова
Селото я посрещна с припичащо слънце и вековно спокойствие. Дуварите и каменните плочи си личеше, че са правени преди много време, за много време напред. Отпи вода от чешмата в началото на селото и приседна на един отрязан пън да си почине. Беше надценила силите си.
Автобусът от столицата я беше оставил на площада в съседния град. Поогледа се и видя на една от сградите надпис „Полиция“, с големи сини букви. Пред вратата вляво имаше пейка, на която седяха три баби с бастунчета. Явно бяха на сигурно място. Близкото дръвче хвърляше рехава сянка на шалварите им, позагубили оригиналните си ярки цветове и придобили един общ към момента. Запита как да стигне до селото и след кратка препирня коя от тях да обясни, явно взе връх тази с най-добрия български. Това не пречеше на останалите да взимат отношение по време на целия разговор, размахвайки леките си тояжки.
Оказа се, че ще трябва да върви пеша. Добрата новина беше, че селото не е далеч (по критериите на бабите) – около час пеша. Гледката по пътя беше зашеметяваща – хълмчета и планини, покрити с гъсти тъмнозелени борови гори с упойващ аромат. След прашните и еднообразни градски пейзажи, подобна свобода на погледа и душата я изпълни с божественост. Не знаеше как да опише по друг начин чувството да вдишва с пълни гърди чистия въздух, а погледът и да не се спира в стена или превозно средство. Ушите и припукаха от налягането на надморската височина. За да възвърне за миг изгубеното равновесие, впери поглед в поляните с едва прокарала трева, които граничеха с брега на прозрачно и хладно езеро. Точно това беше търсила. Прииска и се да покара велосипед, без ръце, без ограничение на скоростта, асфалтът беше нов, все още катранено черен и за цялото време, през което вървеше, мина само една кола, в обратна посока.
Водата, която носеше в малката си бутилка в раницата свърши бързо. Което не беше проблем. През няколкостотин метра имаше чешми с планински води. Уж всички бяха от камък, но една с една не си приличаха. Все едно беше в приказна реалност – през девет планини и реки, в десета, и който майстор направи най-хубавата чешма, той ще вземе принцесата за жена и половината царство. Само змеят липсваше. Но пък ако си присвиеше очите и се загледаше в някой от хълмовете наоколо, покрит с борове, можеше да го докара до легнал змей със зелени люспи. Трябваше да се стегне и да ускори крачка, преди да са почнали да и се привиждат и самодиви.
Беше вече понапекло, подметките на гуменките и лепнеха на горещия асфалт, чувстваше се изцедена от двучасовото ходене, но си наложи да стане от пъна и да открие къщата. Селото се намираше в малка долчинка и тя за момент си представи, че това е устата на великан с размерите на земята. Езикът му беше главната улица, покрита с едър загладен калдъръм, виеща се между къщите – зъбите на великана. Някои бяха белосани и поддържани, каменните плочи по покривите им бяха подредени и здрави. Други бяха посивели от времето, а трети – направо зеленясали от водата, която безмилостно ги беше държала в плен. Великанът имаше нужда от добър зъболекар. Засмя се сама на себи си. После нова мисъл я обзе и тя потръпна неочаквано. Трябваше да влезе в устата на великана и да живее там. Радваше се, че все още грее слънце и вечерните сенки са далеч.
Нямаше имена на никоя от улиците, нито на главната, нито на страничните, които бяха толкова къси, че можеха да се приемат и за вътрешен общ двор на заобикалящите ги 3-4 къщички, които пък (каква изненада!) няма номера. Ако приятелката и не и беше дала снимка на наследствената си къща и разпечатка от Google maps на местоположението и, щеше да има да се върти из великанската уста, докато не се окажеше изплюта на другия край на селото.
Ключалката на портата беше ръждясала, но ключът се завъртя изненадващо лесно. Вратата проскръцна съвсем леко като я открехна и тя се озова във вътрешния двор. Първото и впечатление беше за хлад - подобно на влизането в голям супермаркет през лятото – климатикът още на входа те примамваше „Ела и си вземи каквото пожелаеш, виж колко е хубаво при нас. Остани, остани тук още...“. Дворът беше покрит с плочник, но въпреки това природата беше взела връх – трева имаше навсякъде, където камъните се опитваха да се допрат един до друг. Мястото, което беше определено за градина, си беше жив треволяк, от който едвам-едвам се показваха короните на раззеленени плодни дръвчета. Ако щеше да кара следващите три сезона тук, трябваше да намери как да изчисти тая трева. Искаше и се да има градинка, светлина в двора, а и да не се притеснява, че ще настъпи някоя змия.
Самата къща беше поукрепена и измазана, но в единия край покривът течеше. Предвидливо някой беше подложил стара зелена тенджера на земята, която да събира дъждовната вода. Явно отдавна не беше валяло, защото беше зеленясала.
Вътрешността на къщата беше приятно прохладна. Имаше ток и течаща вода. Санитарното помещение беше облепено с плочки, с чисто нов бойлер, кранчета, тоалетна, мивка. Две от стаите бяха със сменена дограма и най-необходимите мебели – легла, и скрин с огледало в едната, стара дървена кухненска маса за хранене, четири стола, шкаф и мивка в кухнята. Проблем щеше да се окаже печката. От някакъв сантимент, приятелката й беше оставила старата печка, с която се готвеше на дърва, вместо да я замени с електрическа. Ролята на хладилник се изпълняваше от един долап в стената.
Пусна тежката си раница на земята и избърса с ръка праха на един от столовете. Въздъхна и седна. Не беше търсила лукс, а спокойствие, обикновена среда, в която да се отпусне, никакво напрежение, за нищо...Умората я надвиваше и тя реши докато е светло да пообиколи, да види дали в селото все още има магазин, както приятелката й също беше отбелязала на картата, да си купи неща от първа необходимост. Беше като трапер, преди да тръгне на лов, трябваше да зареди провизии. Пак се засмя сама на себе си, какви странни неща и хрумваха, откакто беше слязла от автобуса, в столицата никога нямаше време да мисли, или бързаше, или беше забила нос в телефона.
Пред магазина бяха седнали двама дядовци (явно в тоя край старите хора си падаха по седене на централни обществени места), извадени като от възрожденска книжка - с потури и калпаци. Не отлепиха поглед от нея. Въобще не се изненада – сигурно всички се познаваха от поколения и всеки пришълец ще да беше изследван, на чии хора е, отдека е. Поздрави ги и влезе в магазина. За втори път път срещна езиковата бариера, но беше още по-трудно – тука всички си говореха на турски. С жестове и мимики успя да купи хляб, салам, олио, сапун, веро и тоалетна хартия. Асортиментът беше ограничен..
Вечеря със салама и хляба, като успя да си измие преди това само лицето с ледената вода от чешмата. Докато чакаше водата в бойлера да се стопли, за да се изкъпе, полегна съвсем за малко на едно от леглата в „спалнята“. Така и заспа с дрехите.
На другия ден се събуди рано, птиците навън се скъсваха да пеят. Беше нещо като птиче надпяване. Не беше неприятно, напротив, просто не баше свикнала да чува гласа на природата, а по-скоро шума на улицата. Беше толкова успокояващо да не бърза за никъде, да не прави нищо, да не се грижи за никого. Сепна се, като чу тропането по портата. Нямаше спомен беше ли я заключила. Очакваше посещението, в малките населени места винаги е така. Беше репетирала първия си разговор-разпит с местните още като взе решение да идва тука. Отвори портата (незаключена, отбеляза на ум) и се изненада от високия и добре сложен мъж, на нейна възраст. Лицето му беше изпечено от слънцето, но нещо в него я подразни, някаква асиметрия, която не можа веднага да разпознае. Очите му бяха тъмни, както слънцето идваше откъм гърба му сториха и се направо черни. Той я изгледа от главата до петите, но не нагло и нахално, а преценяващо. До него стоеше един от дядовците пред магазина вчера. Нищо от носията му не се беше променило, само че сега, изправен, той се подпираше на тояжка – самоделка.
- Добро утро, започна мъжът. – Аз съм ветиринарният лекар, д-р Айдън. Живея в съседния град. Тук идвам понеделник и четвъртък, да ги нагледам старците как са. Единствените тука, които говорим български сме аз и внучето на дядо Кемал, вчера сте се видели пред магазина... – дядото, дочул името си, взе да бута доктора по ръката и да му говори нещо – Дядо Кемал иска да разбере дали ти си внучката на Мара и Сюлейман.
Тя се замисли, предположи, че говорят за бабата и дядото на приятелката й, но не беше подготвена да дава обяснения чак толкова далеч в родословието.
- Не, не съм аз, приятелка съм й. Тя ми даде ключа и ми позволи да живея в къщата на роднините й. Тук съм само за малко, ще пиша за ...- докторът превеждаше, но дядото загуби търпение и го прекъсна с нов въпрос.
- Дядо Кемал пита дали можеш да й се обадиш, да дойде, да се разберат за една нива.
Не беше очаквала да се повдигат поземлени въпроси, с изключение на настоящата къща и пребиваването й в нея. Не смяташе да звъни никъде известно време.
- Не мога да се свържа с нея. Тя е в чужбина.
Дядото изглеждаше крайно разочарован, явно години беше чакал да се реши имотния му въпрос. Прояви обаче неочаквана дипломатичност и вместо да настоява, промени темата.
- А какво можеш да правиш?
- В смисъл?
- В смисъл как ще се издържаш тука, какво ще правиш по цял ден? Какво ще ядеш? Ще ходиш ли до града? Ако ти трябва транспорт или нещо да ти купя, нали ти казах, идвам два пъти седмично тука.
- Ще пиша. Друго каквото умея, едва ли ще има полза тука, на село...
- Журналистка ли си? – дядото изглеждаше отново обнадежден.
- Не, писател съм, книга ще пиша.
Дядо Кемал пак дръпна докторът по ръката и му заговори бързо нещо.
- А разбираш ли от математика?
Въпросът я свари напълно неподготвена. Дядото шесто чувство ли имаше? Естествено, че разбираше от математика, професията й на инженер го изискваше.
- Малко – не искаше да лъже, но подозираше, че дядото няма да я остави на мира каквото и да отговори.
- Можеш ли да помогнеш на внука му, че нищо не разбира от математика, пък вече е четвърти клас, учи в града?
- Ами аз по-скоро търся спокойствие и тишина...
- Малкият ще дойде довечера с дядо си и майка си, ще ти донесат и продукти.
Идеята не беше чак толкова лоша.
- Добре, но ще трябва да си донесе тетрадките и учебниците, да видя какво учат...
- Ще донесат, ще донесат. Ти до кога ще останеш?
- Най-много шест месеца – отговори тихо тя.
- А с какво ще се отопляваш зимата? Тука е студено в планината през зимата – дядото вече мълчеше, въпросите си ги задаваше само докторът.
- Значи мога и по-рано да си отида – още по-тихо отговори тя.
- Не, бе стой си, просто трябва да се подготвиш, да те предупредя, затова – Усетил, че може би вече е навлязъл в твърде лична територия, докторът също заговори по-тихо. Обърна се към дядото и почтително го запита нещо. Дядото поклати глава.
- Айде, до довечера. Ако имаш нужда от нещо, това ми е телефона – подаде и визитката си. Стори й се мръсна, изцапана с нещо.
Закуси набързо каквото беше останало от снощи и реши да поразтреби малко из къщата. Започна да тупа чаршафите, с които бяха покрити мебелите, да премете, да бърше прах, да измие прозорците и пода. В един от сандъците в неремонтираните стаи намери стари носии, изпра две от тях и ги просна на опънатите телове на сянка в двора да изсъхнат, без да им се избелят цветовете. От стари мънистени гердани и конци направи украса за стената в кухнята. Изпра и няколко покривки и перденца. Леко й се зави свят и седна да почине. Утре щеше да продължи. Наслагваната с месеци и години мръсотия нямаше да се махне с едно чистене. Хвърли поглед на часовника на телефона си мимоходом и се учуди – целият ден беше минал, а дори не се беше сетила да яде. Събра изсъхналите носии от простора на двора и ги окачи също в кухнята. Беше й станало чудно като ровеше сутринта в съндъка, че вместо очакваните шалвари, женската носия си беше чисто българска – с тъмносиньо късо елече, обточено с тънка кожичка по врата и богато украсено с бели гайтани. Шевиците по ризата не бяха мръднали, за разлика от цвета на памучния плат, който беше тръгнал да пожълтява. Доста време го търка, за да възвърне първоначалната му белота. Дантелите най-отдолу на полата бяха се поразкъсали и контрастираха грозно със запазилата се черна и червена по-горна част, но можеха да се позакърпят. Поясът, от чиста вълна, беше паднал в жертва на молците и тя го надипли на няколко ката, за да не се виждат дупките. Престилката с ярките и жълти и оранжеви квадрати беше в доста добро състояние.
Стана шарено и красиво, пукнатините на стените не се забелязваха толкова. Тъкмо си сложи ръцете на кръста, за да огледа резултата и на портата се почука. Първият й частен ученик от години!
Момчето беше едро за възрастта си. Личеше си, че и той работи навън, като всички на село. Наистина нищо не разбираше от математика, но поне говореше български и слушаше внимателно обясненията и. Майка му беше млада, започнала да повяхва жена, очите и лъщяха като маслини, косите и бяха скрити със забрадка. Беше облечена с шалвари и пуловер в лилаво. Не спираше да гледа носията и мънистата на стената. Дядото беше седнал до нея, подпрян с едната ръка на тояжката, а с другата отброяващ мънистата по броеницата си.
Когато урокът завърши, майката тихо попита първо дядото, и когато той и отговори, се обърна към момчето да и превежда:
- В училище ни искат ръчно правени неща, за Великден, ще има базар. Но дядо не дава на мама, имаме много друга работа. Ти можеш ли да направиш нещо? Мама каза, че може да те научи да правиш вита баница, другия път ще ти донесем и кокошка, да имаш пресни яйца всеки ден.
Умората от целия ден, от урока, от новата обстановка, изведнъж изчезнаха. Може и от нерви да беше, от изненада. Почна да се смее, свободно, като едно време, искрено, от сърце. Знаеше, че тримата я гледат странно, но кое не беше странно в цялата история? Като се успокои след малко отговори, че да, ще измайстори нещо, само лепило за плат да и донесат утре сутрин и вечерта нещата ще са готови.
Дядото обеща да донесе лепило, но за кожа, щото друго нямали и като оставиха една бохча на масата в знак на благодарност за труда и, тримата си тръгнаха. Беше толкова гладна, че изяде цялата питка с масло и мерудия и нещо, което приличеше на мусака. Не можа да измие съдинката, но поне успя да се изкъпе.
Преди да си легне, се сети какво й се беше сторило не на място в лицето на доктора сутринта. Дори и дългата пусната коса не успяваше да скрие напълно белега от липсващото му едно ухо.
На другата сутрин дядото я събуди още в 7. Може би предния ден беше чакал доктора да дойде, за да говори с нея, но сега той не му трябваше. Подаде и мълчаливо тубичката с лепило и я изгледа изпод гъстите си вежди. После промърмори нещо, махна с ръка и се обърна да си върви.
Първо си изми зъбите и лицето, съдините от снощната вечеря, поразтреби стаята.
В съндъка с носиите от вчера беше мернала шарени прежди. В шкаф в стаята имаше ножици и игли, куки за плетене. Докато си преглеждаше домашната посуда, беше намерила и чисто нови дървени лъжици – големи, малки, средни, всякакви.
Седна на чердака, на чист въздух, че това лепило можеше да се ползва и за упойка, и почна да крои, да шие, да плете. Мисълта и се рееше свободна, незаангажирана, беше и приятно да работи с ръцете си, без да се напряга. Денят и мина неусетно. Когато взимаше решение да дойде тук, се чудеше какво ще прави по цял ден. Взе програма за телефона си с огромен интернет лимит, макар че още не бе пробвала дали може да го ползва в селото. Сега дните й се струваха кратки, часовете сякаш не й стигаха. Но вечерта беше доволна от себе си – пред нея стояха пет кукли, цяло семейство. „Бабата“ беше със забрадка и черен сукман, „дядото“ – с мустаци и гъсти вежди от непредена вълна, майката и бащата - с по-светли и весели носии, косите им бяха непокрити, на младата жена – вързани на плитка. Най-сладко беше бебето – малка лъжичка, повита в чиста бяла кърпа, само с няколко точки за очи и носле. Главите на куклите бяха от широката част на лъжиците, а телата им – от увитите с платове и мъниста дръжки.
Момчето дойде този път само с дядо си. Носеше обещаната кокошка с главата надолу и просто я пусна в двора. Тя веднага почна да кълве по градината, в търсене на червеи.
Покани ги на чердака, за да видят куклите, стискаше палци да им харесат, цяла кокошка беше на карта. Двамата гледаха занемели. Не бяха виждали толкова красиво изработени неща от толкова обикновени материали. Пръв се опомни дядото и побутна момчето, като му каза нещо сопнато.
- Дядо каза, че мама утре ще дойде сутринта, да те научи как да точиш баница. – после допълни – Благодаря ти, како, много са красиви. Ще ги занеса в училище. Мисля, че и на тях ще им харесат.
Явно и утрешният ден се очертаваше натоварен.
Майката на момчето не спираше да говори и да се усмихва. Тя нищо не й разбираше, но усмиката и беше заразителна. Гледаше я как разточва корите до полу-прозрачност, как ги мята над главата си. Беше виждала такова нещо само на клипове. На живо беше като магия. Все едно дервиши се въртяха в молитва. Първо й показваше, после я караше да пробва сама. Накрая запалиха печката и пъхнаха вътре тавата. Майката беше донесла и луковици с цветя, които излязоха да засадят на двора. Когато приключиха, баницата беше готова. Двете хапнаха и гостенката и си отиде. Тия хора не почиваха ли никога? Тя заспа веднага.
Ако си мислеше, че някой от дните ще й бъде свободен и ще го прекара сама със себе си, се оказа в голяма грешка.
Като за замиращо село, мястото беше доста оживено.
Посещенията на доктора се редуваха с тези на майката, сина или в комбинация с дядото. Оказа се, че в училище много са харесали куклите и тя получи поръчка да направи куклите за училищния театър. Пратиха и пиеската и по-качествени материали.
Момчето беше изкарало четворка по математика. Никога не беше изкарвал толкова висока оценка по този предмет и когато с дядо си дойдоха за следващия урок, тя усети, че изпитателния поглед на възрастният човек се беше смекчил. Родителите на още две деца от града питаха дали могат да ги пратят при нея на уроци. Целият този трафик на хора, материали и информация минаваше през доктора. Докато в началото той идваше в замиращото село два пъти седмично, сега посещенията му станаха ежедневни. Запита я дали не иска да й потърси квартира в града, но тя отказа без да му дава обяснения. Който и каквото искаше, трябваше да идва при нея.
Понякога се изморяваше много, но нямаше как да върне хората, всички бяха много доброжелателни и готови да и помагат. Тъй като не вземаше пари за нищо, хората взеха да й носят продукти и материали, покъщнина. Не беше много наясно по кое време се беше случило, но градината й беше прекопана и засята със зеленчуци, а кокошките станаха три. В последния момент успя да спре една мила баба, която се канеше да изкорени като плевели няколкото стръка марихуана в дъното на двора.
По време на великденската ваканция класната на момчето успя да организира децата и всички дойдоха в нейната къща да правят кукли. Първите й произведения бяха спечелили Европейски проект. Сега в училището кипеше трескава дейност по усвояване на средствата, като тя беше включена като консултант. Най-накрая трябваше да представят резултати и да участват в международна изложба и уоркшоп. Учителката беше много ентусиазирана и по всякакъв начин беше готова да й помага с децата, които за първи път правеха нещо с такова удоволствие, без мрънкане и размотаване.
Докато тя се занимаваше с децата, докторът боядиса оградата, а двама от бащите пренаредиха плочите на покрива.
Учителката направи прекрасни снимки на къщата, двора, децата и произведенията им. Попита я дали има нещо против да качи снимките в страницата на училището. Не, нямаше. Просто вече и се искаше да остане сама с марихуаната.
Докторът беше дошъл един ден, за да й донесе продукти и вестници от града. Този път тя нямаше никакви ангажименти и опита да направи сама витата точена баница. Е, корите не се получиха толкова тънки, като на майката на момчето. Но като цяло резултатът си струваше усилията. Беше научила нещо ново тук и беше толкова ентусиазирана от резултата, че докторът, когото успя да придума да я опита, нямаше смелостта да й каже, че баницата е прегоряла отдолу. Вместо това, той заизважда покупките и даровете от торбите и и помогна да подреди останалото ядене на масата. Направиха си нещо като угощение. След втората бутилка червено вино, докторът с прегракнал глас отбеляза, че вече е доста късно, за да шофира, особено в това състояние. Предложи му да остане.
Чувството приличаше на първото й утро тук. Но тогава се рееше само душата й. Сега и тялото и я следваше. Безкраен, непрекъснат, всепоглъщащ екстаз. Гънеше се в ръцете му, без да осъзнава крехкостта на тялото си, усещаща само неговата сила. Заряваше ръце в косата му и го придърпваше към себе си всеки път, когато се отдалечаваше от нея. Не, не можеше да го пусне, не можеше да спре. Дори и ужасният грозен белег от липсващото ухо я възбуждаше. Чувстваше се толкова свободна, освободена от всичко, което беше трупала години и я дърпаше надолу като воденичен камък. Връзките се късаха, тя летеше и изгаряше едновременно.
Лежаха с допрени тела, тежката му ръка беше под главата й. Нямаше как да не зададе въпроса, който го измъчваше от известно време:
- Не си писателка, нали? Нищо не съм те виждал да пишеш откакто си тук. Пък и с цялата гюрултия наоколо едва ли ти остава време.
- Не, не съм. Щом ще си задаваме откровени въпроси – какво се е случило с ухото ти?
- Като бях дете и ме нападна куче. Отървах се само с откъснато ухо. Дядо Кемал ме спаси. Претрепа кучето на място.
- И ти стана ветеринар?
- Да, голяма ирония, нали? Не можех вечно да се страхувам от животните. А ти криеш ли се?
- Нещо такова.
- В опасност ли си?
Замисли се. В опасност ли беше? Какво представляваше състоянието да си в опасност? Да се страхуваш? Може би в началото да се е чувствала като с откъснато ухо – паника на ръба на здравия разум. Вече не.
- Не. Виж, не ме преследва полицията, нищо лошо не съм направила и няма да ви навлека неприятности, нито на теб, нито на селото.
- А ако те намерят, какво ще се случи?
- Ще ме вкарат в болница.
Не можа да я пита защо. Някой блъскаше с все сила на голямата порта.
Двамата трескаво се облякоха. Всеки се страхуваше от предстоящото, но по различни причини. Докторът не смяташе, че дядо Кемал ще одобри подобна връзка и подозираше че го чака много сериозен разговор по темата за морала, религията и връзките с непознати жени. Очакванията му не се оправдаха.
Нейните – да. На вратата блъскаше мъжът й. Изтерзаното му лице изглеждаше още по-бледо на лунната светлина. Това беше последното, което видя, преди да припадне.
Добре, че в стаята беше полу-тъмно. Главата й тежеше. Сигурно се беше ударила, като падна. Жълтеникава светлина се процеждаше от чардака. Чуваше гласовете и на двамата, но и звучаха заваляни. С чаши ли се чукаха? Кога станаха такива пиячи и приятели двамата?
- Да знаеш каква жена беше – позна гласът на мъжа си. – като фурия. Работеше по проекти из цялата страна, много беше добра. Сградите й можеха да се мерят с тези в чужбина. Искаш ли да видиш снимки на децата? Ей този е големият. Има медал по математика, тя го подготвя. Малкият е художник. Взели са най-доброто от нея. – гласът му се удави в ридания. Подсмръкна няколко пъти и продължи.
- И после, като дойде тоя рак и всичко се промени. Казвам ти, животът ни се промени за съвсем кратко време. И в клиники в Германия ходихме, там лечението й понасяше най-добре. Обаче като се върнахме, мина една седмица и тя изчезна. Направила спестовни застраховки на децата... знаеш ли какво е това? Като влоговете от едно време, но сега му казват по друг начин. Написала по едно писмо на всеки от семейството и си замина. И къде, никой не я знае. Какво да им обяснявам на децата, а? Какво? Семейство има, да го беше обсъдила поне с мен. Родителите ни се поболяха да я мислят къде ли е, да не е паднала в някоя канавка. Какво да ти разправям...
Чу ги как отпиват.
- По снимките на куклите я намерих. Даваха по новините за проекта в селото, как се възраждали традициите, обичаите, такива неща. И като видях куклите, разбрах че са нейни. Тя и едно време, децата като бяха малки, им правеше разни домашни театри. Отидох първо до града, намерих учителката, после тя ми каза, че тука трябва да я търся. Много я похвали, много им помагала. Да я беше видял преди да се разболее...
Докторът й сега сматаше, че жената е жив огън, особено в някои отношения, но предпочете да не споделя мнението си с мъжа и.
- Какво ще правиш сега? Не че ти се бъркам, но тя добре се чувства тук, щом и аз нищо не съм забелязал...
- Как да ти кажа, разбирам, запознали сте се ... Не знам, човек. Поне да поговоря с нея и ако не иска да се връща, не иска. Но някак си да се сбогуваме, да обясня и аз на децата... – мъжът й заплака пак.
Двамата замълчаха и тя се унесе в сън.
На сутринта намери мъжът си заспал , подпрян на масата, докторът си беше отишъл.
Тя разпита за децата, мъчно й беше за тях. Но отказа да се върне. Знаеше какво я очаква и не искаше да го причинява на семейството си. Болестта й нямаше да има достоен край.
За едно нещо обаче се съгласи – да държи близките си в течение какво се случва с нея. Редовно пускаше снимки от своя профил в интернет на куклите, селото, излетите, които правеха с доктора из красивите околности. Благодарение на многобройните й контакти в страната и чужбина, селото доби известна популярност. Нейни колеги от Германия решиха да си купят къща в него. Последваха ги още няколко семейства – достатъчно, за да осигурят по-добър поминък на хората в селото и да върнат някои от заминалите гурбетчии, включително бащата на първия й частен ученик.
Тя успя да преживее зимата, отчасти и заради доктора, който се беше пренесъл при нея. Дори намери сили да се включи в организацията на пролетния фестивал на куклите, за който кметът на града, подтикван от учителката, беше спечелил нов проект. Издъхна в съня си без болка и щастлива, след втория ден на фестивала. Участниците в него присъстваха на най-цветното, шумно и пълно с хора, птичи песни и зеленина погребение в живота си.
Разказът на Станислава е отличен с първа награда на националниия конкурс за литература "Бианка Габровска". Препоръчвам ви и нейните разкази "Казанът" и "Тиквеник".
Автор: Мария Пеева
"Хляб и сол да ядете, но обич да има", казват възрастните хора. А в семейството на Елеонора и Калоян и хляб, и обич има в изобилие. Затова и ЛИДЛ избра тях за свои посланици в месеца на хляба, а аз ги поканих да ни разкажат за обичта в многото ѝ превъплъщения.
"Самун хляб, кана вино и ти"
Омар Хайям "Рубайят"
Началото:
“Най-напред се влюбих в него, защото е чудесен баща”, ми каза Елеонора. “Когато го срещнах, Калоян вече имаше дъщеря, за която полага грижи наравно с майка й. 9-годишната Яна от самото начало е част и от нашето семейство. Неговото уважение към майка й, неговата обич и загриженост за детето, ме привлякоха от самото начало. Преди да го обикна като мъж, го обикнах като баща.”
"Умният навсякъде си изкарва хляба." Българска поговорка
Видин е красив град, но бизнес в него не се прави лесно. Хората не са особено заможни и работа за висококвалифицирани специалисти се намира трудно. Въпреки това Елеонора и Калоян избират да останат в родния си град и да развиват там своята ветеринарна клиника. Бавно и полека трудът и усилията им се отплащат. Малко по малко младата лекарка печели обичта на косматите си пациенти и доверието на собствениците им, а съпругът ѝ е до нея във всеки миг, готов да я подкрепи.
"Шансът да отидеш до магазина за един хляб и да се върнеш само с един хляб е три милиарда към едно." Ърма Бомбек
За Елеонора тази забавна фраза звучи другояче - шансът да приютиш животинка и да останеш само с нея граничи с нула. Първият ѝ домашен любимец е зайчето, което е с нея от студентските ѝ години - баба Зая. После се появява смокът Огняна. (Когато Ели ми разказа за смока, ахнах, че не познавам друго семейство, което отглежда змия, а тя най-невъзмутимо ми каза: Сериозно! Ама ние сме толкова много! Нали знаеш, че те са изключително полезни животни, които се грижат за баланса в природата.) След това осиновява кучето Лиска - старо и болно бездомниче, изпълнено с недоверие към целия свят. То е и сред първите ѝ пациенти. Елеонора успява да ѝ върне желанието към живот и двете остават неразделни до самия ѝ край. “Всъщност”, сподели Ели, “Лиска ми показа, че Калоян е моят човек. Тя, която иначе беше толкова недоверчива към всеки непознат, от самото начало го одобри и прие. А в последните ѝ дни, той беше човекът, който на ръце я изнасяше навън и се грижеше за нея.” След Лиска в дома на Елеонора се появя пинчерът Спайки и котката Майки, която отглеждат с биберон и адаптирано мляко. Малката Никол расте с животинките и като майка си мечтае да е лекар - на животните или на хората, ще реши сама, когато порасне. Защото…
"Собственият хляб е по-сладък на вкус." Латинска поговорка
Елеонора вярва в това и е решила да научи дъщеря си да бъде независима, да учи и да се развива, да намери сама своето призвание и място под слънцето. И колкото и да ѝ се иска малката Никол да последва нейните стъпки, тя ще бъде щастлива, ако отгледа млада жена, която следва своя собствен път.
"Ароматът на прясно изпечен хляб, както и ромоленето на водата безотказно извикват усещането за невинност и възторг." Мери Франсис Кенеди Фишър
И точно такова усещане за невинност и възторг събуди у мен разговора с Елеонора. Невероятна благост и скрита сила излъчва тази толкова млада жена. На финала ѝ казах колко се възхищавам на работата й, на всеотдайността, с която спасява бездомните животинки, на усмивката и обичта, която излъчва, а тя се засмя и с присъщата си скромност каза, че всъщност това са съвсем обикновени и ежедневни неща и тя не прави нищо особено или интересно. Което съвсем не е така, защото Ели е от тези хора, които правят света по-приятно място за живеене и по-лесно място за обичане.
"Ако са ти останали само две монети, похарчи едната за хляб, за да ти даде живот, а другата похарчи за цвете, за да придадеш смисъл на този живот." - гласи стара китайска поговорка. Елеонора и Калоян са щастливи, защото са намерили и своя хляб, и своя смисъл. Пожелаваме им в дома им винаги да има обич и здраве.
Семейство Климентови от Видин са първите посланици на Lidl, чрез които откриваме както любими продукти във веригата, така и интересни хора с вълнуващи професии и занимания от близки и далечни кътчета на България. Следващото усмихнато семейство очаквайте през април. А междувременно, в Lidl можеш да откриеш разнообразие от продукти за вкусната и балансирана трапеза на семейството си, все така на добри цени.
За нашите любими продукти прочетете тук.
*Заглавието е от “Рубайят” на Омар Хайям.
“О, ако можеше да взема с мен моя стих неназован,
една със вино пълна кана и хляб — във топлата си длан,
така бих поживял със тебе, далеч в пустинните земи,
че може би ще ни завиди дори най-ситият султан.”
Превод Йордан Милев 1973 г.
Автор: Богомил Димитров
Случвало ли ви се е да излъжете някого, за да не го разтревожите или обидите? Възприето е това да се нарича „Благородна лъжа“. Правех го и аз, при това доста честичко. Не знам за другите, но си имах и свой мотив – да не развалям мнението на околните за мен. Някои може би ме мислеха за по-умен, по-добър или по-готин, отколкото бях. Защо да им преча?
След като те заловят в лъжа, може и да те нарекат Лъжец. А как пък поне един от залавялите ме досега не ме бе нарекъл Благородник!
По-долу описвам някои случаи от живота ми, когато съм лъгал благородно.
Моля, отнесете се сериозно към тезата, която ще се опитам да докажа в този (нещо като) мой научен труд. Крайната ми цел е хората, та дори и аз, да разберат, че след всяка, дори и най-благородната лъжа, има последствия.
Случка 1:
В една дъждовна вечер се прибирах с колата от работа. Дъждът бе силен, а чистачките –стари. На един завой надолу, след който следваше включване в път с предимство, аз, както и другите, „пълзях“ и гледах повече наляво - към главния път и бутнах онзи пред мен. Чу се лош звук. Шофьорът отпред слезе от колата си, готов да ме набие. Веднага му се извиних. Огледахме. Поради наклона, моят фар се бе ударил в един от задните му тампони и се бе счупил. На колата му й нямаше нищо.
На следващия ден трябваше да закарам жена си до работата й. Още вечерта мислех как тя да не разбере, че съм виновен за счупения фар. Ще е очевидно, че до фара ми няма стъкла по асфалта. Жена ми винаги твърдеше, че карам бързо и невнимателно. Този път изобщо не бе така. Ако й разкажех случая както си бе, нямаше да ми повярва и щеше да ми каже нещо от сорта:
- Ами естествено – при твоя начин на шофиране, чудя се как досега още не си изпотрошил съвсем колата, а и себе си! Колко пъти съм ти казвала, че ще си патиш! Нека това да ти е за урок!
Как аз, питам ви, да си призная?
На сутринта, приближавайки с нея към колата, започнах да ритам някакви въображаеми стъкла по асфалта и да цъкам ядосано. Повтарях: „Идиот! Идиот!“. Късно осъзнах, че тя е можело и да не забележи счупения фар. Вътре в колата виждаше всичко, но отвън – едва ли. Но тогава, като гузен, преиграх.
- Какво правиш?
- Някой ми е счупил фара през нощта! Паркирал е сигурно назад! Иди и го търси сега!
Тя забеляза, че колата ни прилича на циклоп. Поогледа я и отсече:
- Според мен, някой кретен го е направил нарочно. Може би-с камък или с чук. Ти обикновено не паркираш тук. Много мразя този мъжки маниер - да накажеш някого, че е на „твоето“ място. Тук за никое място не се плаща! Но онзи го смята за лично свое!
След кратка пауза, тя добави гневно:
- На онзи идиот да му изсъхне ръката!
Случка 2:
Един ден бях решил да си работя в къщи по служебен проблем, който изискваше максималната ми концентрация. Както винаги, тръгвайки за работа, вече на вратата, жена ми се сети за нещо:
- Вземи днес да оправиш най-после това тоалетно казанче! Понякога пуска вода, но в повечето случаи - не! Изсипвам в него кофа като в селски клозет! Освен това и да напазаруваш!
- Според мен казанчето е непоправимо. Добре, ще се прибера по-рано от работа, ще напазарувам и ще извикам водопроводчик, дано го оправи.
Не исках жена ми да изпитва неприятното чувство, че тя отива да работи, а аз ще си седя вкъщи. Дълго е за обяснение, че понякога вкъщи работиш по-пълноценно - аз съм програмист. Плановете ми се объркваха. С кое да започна? Имах и още един проблем - скоро й бях взел назаем 100 лева. Ако повиках водопроводчик, нямаше да имам пари за пазар. Решението бе просто:
Отивам и напазарувам. Връщам се и оправям сам казанчето. Сядам и си гледам работата. Когато жена ми се върне, ще й обявя, че водопроводчикът е взел 60 лева. Всичко ще е точно и за двама ни.
След пазара се заех с казанчето. Поплавъкът, който трябваше свободно да се вдига и спуска по една рейка, бе заял горе. Зарадвах се - ето я причината! Вдигнах го и го спуснах няколко пъти. Пробвах много пъти - ОК! Затворих капака и се захванах с работата си. Въпреки това на всеки половин час пусках пробно казането. То просто пееше.
Стана време жена ми да се прибере. Достатъчно гузен, притоплих манджата, проветрих, измих чиниите. Поразтребих, създадох уют, направих и салатка. Добре че не извиках водопроводчик! Аз да не съм кьопав?
Жена ми се прибра и ме похвали за уюта. Попита в свой стил:
- Не си оправил казанчето, нали?
Разказах й Одисеята на водопроводчика, който все пак се бил справил. Мислел да претупа работата, ама не съм му бил позволил. Не съм му дал парите, които е искал, а само 60 лв. Наум си изръкоплясках. За финал й споделих:
- Днес ми бе натоварен ден – работа, пазар, казанче.
Поразсъждавах гласно как в някои дни на човек просто всичко му върви.
След малко тя каза някакси замечтано:
- Ако всеки ден си такъв!
Съгласете се, че благородната ми лъжа бе в интерес на любовта ни.
Тя отиде до тоалетната. Както винаги, не затвори вратите след себе си.
Не чух шум от казанче. Но от изливане на кофа в тоалетната - много ясно. Когато се върна, я попитах насмешливо:
- Ама ти по инерция не пусна казанчето, а си наля кофата, а?
Това бе последната ми надежда – че е разсеяна. Изгледа ме начумерено и каза:
- Иди и го пусни ти!
Отидох да проверя - беше права. Ритнах гневно казанчето и то отново запя.
Не съм такъв човек – да я извикам да види това. Не посмях да й кажа, че просто трябва да го ритне в точно определена негова долна зона. Тя ми рече ядосана:
- Онзи те е прецакал! Взел ти е 60 лева.Сигурно ти е демонстрирал един-два пъти и ти си се подвел. Но така бизнес не се прави! И отсъди:
- Нека на онзи мърльо да му се скапе бизнеса!
Случка 3:
Карах жена ми за работа. По принцип много се дразни от излишни клаксони, аз-също. Неведнаж ми бе споделила, че ако от нея зависело, щяла да ги забрани. Тя имаше много остро чувство за справедливост. Ако някога стана премиер, непременно ще й открия ново „Министерство на нередностите“. Не бих желал да съм нередност по време на нейното министерстване.
Една кола пред мен се затутка. Светофарът скоро щеше да се смени. Знаех това, всеки ден бях по този маршрут. Зад мен един наближи и също нервничеше. Възползвах се от присъствието му и надух клаксона си неистово. Жена ми веднага реагира:
- Какво е сега това истерично пибипкане?
- Ами онзи отзад е много нервен! Тя се обърна и му показа среден пръст.
Шофьорът изскочи. Успях да хвана светофара. Благодаря ти, боже, че той не успя. Ако бе по-дребен, щях да сляза и да му дам да се разбере! Все още стоеше извън колата и размахваше ръце, целите в средни пръсти. Жена ми отсече:
- Дано онзи с клаксона да оглушее!
Случка 4:
Една неделна сутрин жена ми реши да си боядиса косата. За всяка жена това е вълнуващо събитие. Винаги го бе правела сама, но този път се бе нещо схванала и поиска да я намажа. Бе приготвила кашичка, която да нанеса равномерно по косата й. Главно в корените. Изрази съмнение дали ще се справя. Обидих се. Започнах мазането. Където и да поставех гребена, бе недоволна: „Не тук!“ Както и да нанасях с четката: „Не така, а така!“. Повтори, че особено важно е боята да не бъде напластена някъде повече, а някъде – хич. Според мен по-важно бе да няма места с „хич“-напластявания. Правех го с резерв. Изискваше да нанасям с четката в корените! След това да прехвърлям косата с гребена. Не така, а така! Хайде сега погледни и намажи! Но само ако има нужда! И тънко, ама много тънко! И прехвърляй, бе! Не насам, а насам! Само в корените, но чак след прехвърлянето, стана ли ти ясно?
Бях потен и се стараех. Искаше ми се ефектът от боята да е видим и тя накрая да се хареса. Мажех повече, за да се презастраховам. Кашичката в купичката бе извън полезрението й. Когато й съобщих, че се свършва, тя възропта. За къса коса като нейната би трябвало да остане. Предложих й да забърка още малко, но тя отказа. Поразсъждава на глас, че това било нова боя, която досега не е ползвала. Направила е разтвора точно според инструкциите. В това й вярвах безпрекословно. За нея една инструкция е нещо като природен закон. Ако кажат 20 мг., тя не можеше да сложи като мен – на око. Задължи ме да огледам внимателно косата й отвсякъде и да разресвам. Трябвало да се изчакат до 5 минути. Да следя зорко за момента, когато цветът стане равномерен. Решех и се вторачвах. Искаше ми се да съм абсолютно сигурен, че работата се е опекла и повтарях, че цветът все още не е съвсем равномерен. След седем минути, в които едва я удържах, тя хукна към банята.
Седнах и зачаках. Тя влезе, смръщи се и се зае да се изсуши със сешоара. Погледът й ставаше все по-неравномерен. Запали лампата, след това я за-гаси. Отиде в коридора, където имаше друго огледало. Огледа се още десетина пъти и накрая попита:
- Как ме намираш?
Обиколих я отвсякъде, без да бързам. Може би тя щеше ми подскаже нещо. Не само не го направи, но скоро констатира:
- Виждал ли си врана или гарга? Е, сега това съм аз. Черна, та черна! А в листовката пишеше, че цветът бил естествено кестеняв! Знаех си, че бои, които не съм лично изпробвала, не трябва да купувам! Преди давах 4 лева за боя, а за тази – цели 8 лева! Или боята, или листовката, или всички в тази фирма са мошеници! Дано да оплешивеят онези гадове!
Минаха доста години. В един момент реших, че e най-добре да изляза за известно време в отпуск. Бяха ми се натрупали проблеми:
Лявата ми ръка се бе извадила и в „Пирогов“ ми я наместиха трудно. Все още ме болеше и плашеше. Бях я превързал и ходех като ранен солдатин.
Бизнесът ми пропадаше. Бях оставил другите, които гласно или не ме упрекваха, че не управлявам добре фирмата, да се оправят сами.
Недочувах. Ако някой ми говореше с гръб към мен, казвах нещо обтекаемо. Ако бе с лице, гадаех по устните му и понякога познавах.
Бях оплешивял. Някои се харесват такива, но не и аз. Според тях, имали сме повече тестостерон, а според мен просто сме си плешиви.
Мислейки по тези мои кахъри, стигнах до общия им знаменател. Проста дедукция между случки и последствия. Според изказаната присъда след всеки от горните случаи от жена ми, трябваше:
На счупилия фара ми – да му изсъхне ръката.
На водопроводчика – да му се скапе бизнеса.
Бибипкащият – да оглушее.
Онези от фирмата за боя за коса – да оплешивеят.
Изводът сам дойде:
Докато съм с тази жена, повече няма да лъжа!
И най-благородните лъжи си имат последствия!
Още от Богомил:
Източник: Национална асоциация на училищните психолози – САЩ (05.03-2020)
Нов вид коронавирус, съкратено COVID-19, предизвика огнище на респираторно (белодробно) заболяване. За първи път е открит в Китай, впоследствие и в други държави. Въпреки че не знаем къде и до каква степен болестта може да се разпространи тук, ние знаем, че е заразна, тежестта на заболяването може да варира от индивид до индивид и че има стъпки, които можем да предприемем, за да предотвратим разпространението на тази инфекция.
Как да говорим с децата си на тази тема?
Бързият отговор гласи: да признаем, че сме загрижени, без да се паникьосваме. Важните стъпки са две:
- Предприемане на действия, които намаляват риска от заболяване.
- Подпомагане на децата да се справят с тревожността чрез предоставянето на точна информация и факти за превенция, без да се предизвиква неоправдана тревога.
Важно е да се помни, че децата наблюдават как възрастните реагират на стресовите събития. Ако родителите изглеждат прекалено притеснени, тревожността на децата може да се повиши.
Родителите трябва да уверят децата, че здравните служители работят усилено, за да пазят здравето на хората. Освен това, децата се нуждаят също от фактическа, подходяща за възрастта информация за риска от заболяване и конкретни инструкции как да се избегнат инфекции и разпространение на болестта. Обучението на децата на положителни превантивни мерки, разговарянето с тях за техните страхове и даването на чувство за някакъв контрол върху риска от инфекция, може да помогне за намаляване на тревожността.
Останете спокойни и вдъхващи сигурност.
• Децата ще наблюдават вашите реакции – това, което казвате и правите може или да увеличи или да намали тревожността им.
• Ако е вярно, припомнете и подчертайте на децата си, че те и вашето семейство и близки сте добре.
• Уверете ги, че вие и възрастните в тяхното обкръжение сте там, за да се погрижите за тяхната безопасност и здраве.
• Позволете на децата си да говорят за своите чувства и им помогнете да преосмислят своите притеснения в подходяща перспектива.
Бъдете на разположение.
• Децата може да се нуждаят от допълнително внимание от вас и може да искат да говорят за своите притеснения, страхове и въпроси.
• Важно е децата да знаят, че имат някой, който ще ги изслуша.
• Кажете им, че ги обичате и отделете достатъчно време за тях.
Ограничете гледането на телевизия и социалните медии, особено всяващи паника и стрес.
• Опитайте се да избягвате да гледате или слушате информация, която може да ви разстрои, когато децата ви присъстват.
• Говорете с детето си за това колко истории за COVID-19 в интернет могат да се основават на слухове и неточна информация.
• Говорете с детето си за фактическа информация за това заболяване - това може да помогне за намаляване на тревожността.
• Постоянното гледане на актуализации за състоянието на COVID-19 може да увеличи тревожността - избягвайте това.
• Имайте предвид, че неподходящата за възрастта информация (т.е. информация, предназначена за възрастни), може да предизвика безпокойство или объркване при децата.
Поддържайте нормалните ежедневни дейности, доколкото е възможно.
• Следвайте обичайния режим на детето, тъй като това може да бъде успокояващо и подпомага физическото здраве.
• Насърчавайте децата си да участват в техните училищни и извънучилищни занимания, когато няма обявена грипна ваканция, но не ги притискайте, ако изглеждат претоварени.
• Ако училището на детето ви е в грипна ваканция, планирайте дейностите, с които смятате, че е добре то да се занимава вкъщи.
Бъдете честни и точни.
• При липса на фактическа информация децата често си представят ситуации, много по-лоши от реалността.
• Не пренебрегвайте техните притеснения, а по-скоро обяснете, че в момента няма или много малко хора в тази страна са болни от COVID-19.
• Може да се каже, че тази болест се разпространява между хора, които са в близък контакт помежду си - когато заразеният човек кашля или киха.
• Смята се също, че може да се разпространи, когато докоснете заразена повърхност или предмет и след това докоснете устата, очите, носа, поради което е толкова важно да се спазва хигиена.
• За допълнителна фактическа информация се свържете с вашия лекар или проверете уебсайта на:
Министерство на здравеопазването: https://www.mh.government.bg/bg/
Световна здравна организация: https://www.who.int/
Отделете време за разговор
Вие познавате най-добре децата си. Нека техните въпроси да са вашия ориентир за това колко и каква информация да предоставите. Бъдете търпеливи, децата и младежите не винаги говорят лесно за своите проблеми. Внимавайте за признаци, че децата искат да говорят. По-големите може например да се навъртат около вас, уж безпричинно, докато извършвате някаква работа вкъщи. За по-малките деца е много типично да зададат няколко въпроса, да се върнат към играта, след което да се върнат, за да зададат още въпроси.
Когато споделяте информация, важно е да се уверите, че предоставяте факти, без да насърчавате високо ниво на стрес. Напомнете на децата, че възрастните работят за справяне с този проблем и им припомнете мерките, които могат да предприемат, за да се защитят.
Обясненията да са подходящи за възрастта
• Децата до 7-8 години се нуждаят от кратка, проста информация, която трябва да балансира фактите за COVID-19 с подходящото уверение, че техните училища и домове са в безопасност и че възрастните са там, за да им помогнат да бъдат здрави и да се грижат за тях, ако се разболеят. Дайте прости примери за стъпките, които хората предприемат всеки ден, за да спрат микробите и да останат здрави, като например миене на ръцете.
• Малко по-големите деца биха били по-любопитни при задаването на въпроси -дали наистина са в безопасност и какво ще се случи, ако COVID-19 дойде в училището или общността им. Може да се нуждаят от помощ, отделяща реалността от слух и фантазия. Обсъдете усилията на училищните и обществените власти за предотвратяване на разпространението на микробите.
• Учениците от прогимназията и гимназията са в състояние да обсъдят проблема по по-задълбочен (подобен на възрастни) начин и могат да бъдат насочени директно към подходящи източници на факти за COVID-19. Предоставете честна, точна и фактическа информация за текущото състояние. Притежаването на такива знания може да им помогне да почувстват контрол.
Обобщение: на какво да наблегнете, когато разговаряте с деца
• Възрастните у дома и в училище се грижат за вашето здраве и безопасност. Ако имате притеснения, може да говорите с възрастен, на когото имате доверие.
• Не всеки ще се разболее. Училищните и здравните служители са особено внимателни, за да гарантират, че възможно най-малко хора ще се разболеят.
• Важно е всички ученици да се отнасят един към друг с уважение и да не прибягват до заключения за това кой може или не може да има COVID-19.
• Има неща, които можете да направите, за да запазите здравето и да избегнете разпространението на болестта:
1. Избягвайте близък контакт с хора, които са болни.
2. Останете у дома, когато сте болни и следвайте препоръките на лекаря си.
3. Покрийте кашлицата или кихането си в лакътя или еднократна кърпа, след което изхвърлете кърпата в кошчето.
4. Избягвайте да докосвате очите, носа и устата.
5. Мийте ръцете често със сапун и вода (20 секунди).
6. Ако нямате сапун, използвайте дезинфектант за ръце (60–95% алкохол).
7. Почистете и дезинфекцирайте често докосвани предмети и повърхности.
8. Хранете се балансирано, движете се, спортувайте, занимавайте се с обичайните си и с любимите си занимания, прекарвайте повече време на чист въздух.
Още по темата:
Съветите на лекаря за коронавируса
Как да се подготвим за карантина
Бъдете здрави!
За този текст благодарим на Димитрина Димитрова, училищен психолог в СУ "Петър Берон" Костинброд, която го намери, преведе и редактира, за да може да помогне на родителите на нейните ученици, а впоследствие ми го прати, за да стигне и до много други родители. Надявам се да ви е полезен.
Майки и бащи, родители!
Успокойте тревогите си!
Но ограничете контактите на децата си!
Всяка мярка, която прилагаме, е мярка за имунитет от солидарност.
Ще ви обясня защо...
Коронавирусът на вашите деца ще навреди по-малко от грипа (този, за който не се ваксинирате, дори ако можете !!!) ...
... но вашите деца ще бъдат - независимо от всичко - най-ефективното средство за разпространение на вируса!
Сами по себе си децата са "мърльовци": те се лигавят, имат сополи, почистват секретите си с ръце, пипат всичко, кихат и кашлят в лицата на хората, дават сладки целувки, пълни със слюнка!
Е, това е голямата реална опасност.
Децата ви ще донесат вируса в нашите клиники, детски градини и училища ... и оттам ... след това ще го пренесат в домовете ви.
Те, децата, в огромното мнозинство от случаите ще бъдат безсимптомни!
Вие, майки и татковци, в огромното мнозинство от случаите ще сте просто настинали!
Бабите и дядовците, учителите и педиатрите над една определена възраст... е, 20 от 100 ще завършат в интензивно лечение. 2-3 ще умрат!
Те са жертвите на вируса! Децата ви са средство!
Няма ваксина за коронавирус. Няма лечение! Няма широкоспектърни антибиотици!
Само превенция. Задържане на заразата!
Превенцията е акт на отговорност.
Отговорността е на индивида.
И за моя свят, Педиатрията, отговорността е на родителя!
Следвайте указанията на компетентните органи! Нека лекарите да ви ръководят!
Направете го!
Майки и татковци ... не само за вашите деца!
Майки и татковци, направете го за бабите и дядовците.
Майки и татковци, направете го за онзи роднина, който заради здравословен проблем, е с имунодефицит.
Майки и татковци, направете го за онзи съученик, който току-що победи тумора.
Майки и татковци, направете го за вашия педиатър, който е в напреднала възраст. Ако влезе в карантина, той ще остави всички свои пациенти непокрити.
Майки и татковци, направете го за вашия млад педиатър - като мен - който, когато свали бялата престилка, се прибира у дома, при своите майка и баща!
Майки и татковци, направете го (пак повтарям) за имунитет от солидарност.
Сила и смелост!
Антонио Ди Мауро, педиатър
Призивът на д-р Ди Мауро преведе Десислава Михайлова, чието "Писмо от зоната" на карантина в Италия публикувах миналата седмица.
