Автор: Йоана Боянова

Преди десетина години, на прага на тридесетте, с мъжа ми - тогавашно гадже решихме, че е време да излетим от семейните гнезда и да си направи наше си такова.

В един студен мартенски ден горди, напети и премръзнали, се озовахме пред панелен блок от шейсетте години на миналия век. Ще спестя, че съседите са само пенсионери и входът е поддържан, за което брокерката отдели минимум час и ни държа още толкова време в общите части. Возихме се в асансьора няколко пъти по нейна инициатива, за да се убедим, че не засяда. Ох, не мога да не ви кажа, че общите щрангове са сменени, просто няма как да пропусна този факт. Имам и още една изненада. Ще помоля обаче да не завиждате. Разбрахме се, нали! И...Та дааааа в апартамента е живял министър на нещо си от 79 година. Не завиждайтее ей, живея в апартамент на известни...

След почти час и половина ходене по етажите и возене в асансьора, две премръзнали и изморени души влязоха в най-топлия и слънчев апартамент на света. Не ме питайте лятото как се живее и през нощта не се диша от жега в тоз южен панел, нагрят цял ден на жаркото слънце... Но пък са живели известни, не помня дали споменах...

И да се върнем на студеното мартенско утро.... Вътре беше сякаш е паднала бомба, висеше един корниз и имаше стара кукла с едно око на средата на стаята. Сега, като се замисля, малко зловещо звучи. Обаче, хора, вътре беше топло, топло сякаш е май или не - сякаш е юни и съм на брега на морето. Казвам светкавично с почервенели бузи: купуваме го! Собственикът в същия момент отронва:  Мога сваля 2000 евро. Сега, представете си как  едновременно ги казваме тези думи. Толкова съжали този човек, че не се държи езика зад зъбите, а на мен ми беше толкова студено, че го купихме, само и само да не се налага да излизам пак навън. Не могло. Трябвало превод и нотариус. Егати скучните хора.

Преводът в банката  и сделката пред нотариуса ще ги спестя. Беше весело. Няма да казвам кой си беше забравил личната карта и го гледаха накриво. Не могло без лична карта.

И се започнаха едни разкопки, едно къртене и писане на бележки по вратата :“Спрете ремонта, не си чувам сериала в 16 и 30“, „ Върнете се на село“, „ Котката ни спря да снася, спрете ремонта, ако ли не - ще ви съдим“... Едно шише ракия по-късно и съседът почна да си чува и сериала, и новините, а котето си заживя щастливо и спокойно. Добри хора са моите съседи.

Нанесохме се на 1 май, но следващата година. Заживяхме в нашия дом, с аромат на латекс, нови мебели и блажна боя. Казвам ви, един месец ми се повръщаше, като се прибирах вкъщи. Нормалните хора нямат търпение да се приберат, аз обикалях и се настройвах часове наред, за да се прибера при миризмата на нов дом.

Една сутрин се звъни на звънеца. Отварям рошава и виждам някаква жена.

Аз любезна:

- Добро утро.

Тя още по-любезна:

- Извинете, търся си парцала.

Аз:  

- Не съм го виждала, как се казва?

Тя:

- Не, не, докато миех прозорците, парцалът падна на вашия перваз.

Защо реших, че мъжа си търси, не знам, а защо ще го търси у нас – пък съвсем!

В панел да живееш е много яко, чуваш всичко, знам кой съсед се къпе, кой съсед светва лампата, кой какво яде. Все едно у нас го готвят , така мирише!

Веднъж, потънала в размисли, пиех кафе. Съседът кихна, а аз така се стреснах, че се полях с кафето.

Но аз ги обичам. Всичките си съседи обичам. Те са най-милите и добри хора на света.

Търпят ми шумното семейство и обичат още по-шумното ми дете.

Препоръчваме ви още: 

Да случиш на съседи