Автор: Мария Пеева

На плажа забелязвам колко съм бяла. Нищо, утре вече ще съм розова. Лошото е, че освен бяла, съм и дебела, което утре няма да се промени. Слава богу, Пеев сякаш не забелязва. Направил ми е няколко снимки как излизам от водата, човек ще рече, че вижда същинска Афродита. Не, няма да ви ги покажа. Но си личи, че зад обектива седи влюбен мъж. Влюбените мъже имат един голям минус – никаква мотивация не ти дават да направиш нещо за фигурата си. А килограмите в един момент се превръщат в проблем. Дори когато жената е хубава. Ето, вижте мен. Първо бях хубава, после станах дебела и хубава, а в един момент мога да стана само дебела. Та може би все пак ще взема да направя нещо по въпроса най-после.

Но днес съм все още хубава, и дори не съм станала розова, така че когато отивам до близкия магазин за перилен препарат (горката пералня във виличката, сигурно досега не е виждала такъв зор, но аз съм пристрастена към прането), се сещам да купя и „нали се сещате какво“. В Гърция оказва се, никой не знае думата „презерватив“ и „кондом“. Внимателно оглеждам всички каси на огромния хипермаркет, и избирам една, която е съвсем празна, а касиерката има вид на жена, която ги разбира нещата. По закона на Мърфи в момента, в който се спускам към нея, зад мен се нарежда цяла опашка от весели летовници. Питам касиерката съвсем тихичко за „презерватив“, но тя ме гледа неразбиращо. Повтарям малко по-високо „презерватив“, „кондом“, после се опитвам да обясня някак без да прибягвам до жестомимичен език, а туристите ме зяпат и се хилят все повече, докато аз ставам все по-червена, а касиерката все по-объркана. Накрая някой се смилява над мен и й превежда, и тя ме води да ми покаже цял огромен стелаж. Има промоция и грабвам два броя от най-голямата опаковка (домакинята си остава домакиня и в най-конфузните ситуации). Опашката се подсмихва и кима одобрително. Боже, пак се изложихме пред чужденците. Или напротив – затвърдихме високото мнение на европейките за тъмните балкански субекти.

Вкъщи Пеев разтоварва пликчето от магазина и ми се смее:

- Мери, ти май си ме надценила.

Съвсем мъничко, Ванка. :)

Послепис: Презерватив на гръцки било „профилактика“. Не е „кондом“, нито „презерватив“ и в никакъв случай не пробвайте с „просекс“ и „антибебе“, никой няма да ви разбере.

***********************

Междувременно в съседна виличка се настанява интересна компания и започва нещо като скромна оргия. Скромна, защото девойките са само две, за сметка на това силиконът им е като за четири. Мъжът с тях е перманентно пиян, надува някаква румънска чалга и доволно се тупа по косматото шкембе, докато девойките подскачат около него както майка ги е родила. 9-годишният Коко ги забелязва и е много впечатлен.

- Мамо, защо тези момичета подскачат голи?

Наистина не знам какво точно да му обясня и отклонявам темата.

- Ти знаеш ли какъв интересен обичай има в Монголия, маме? Когато някое бебе заплаче, всички жени наоколо си повдигат блузите и почват да скачат, за да им се друсат гърдите. И бебето веднага започва да се смее. Действа безотказно на всички тъжни деца.

Коко, моят малък философ размишлява:

- Ясно. Сигурно чичкото е монголец и е много тъжен.

За монголец не знам, но за другото детето е право. Трябва да си много тъжен чичко, за да платиш на две двайсетинагодишни момичета да подскачат около теб цял уикенд, за да се стоплиш мъничко от тяхната младост.

"Заедно в час" вече 6 години работят за равен достъп до качествено образование на всички деца в България. Публикуваме позицията им след края на националното външно оценяване и държавните зрелостни изпити тази година. Решенията, които предлагат, са логични и осъществими.

Месец след провеждането на външното оценяване след IV и VII клас и матурите след XII клас обществената дискусия около тях затихна. Подобно на предишни години, и през 2017 г. дебатът се ограничи основно до мерките срещу евентуално преписване, статистиката за оценките и класацията на училищата, чиито ученици са изкарали най-много точки. Съществените въпроси след националните изпити, които би трябвало да покажат състоянието на българската образователна система, обаче са много отвъд простото изреждане на числа. Те включват това как са се справили отделните училища – а дори и класове, спрямо предишни години, кои мерки за повишаване на резултатите са проработили и кои – не, измерва ли този формат на изпитите уменията и знанията, нужни за успешна реализация в 21 век. Задаването на тези въпроси е ключово, за да може външното оценяване и зрелостните изпити да постигнат по-важната си цел от това да класират училищата и учениците. А именно – да дадат насоки за повишаване на качеството на образованието в България.

КОИ УЧИЛИЩА ДАВАТ ПОВЕЧЕ НА УЧЕНИЦИТЕ?

За седмокласниците в основното училище „Васил Априлов“ във врачанското село Хърлец последната учебна година е била посветена на изпитите от националното външно оценяване повече от всякога. Учениците са хвърлили огромни усилия да се подготвят – с участия на състезания, допълнителна работа след часовете и маратон от пробни изпити. За да излязат от тази една година много по-уверени в себе си, с умения за постоянно учене и с по-ясна представа какво им предстои.

ОУ „Васил Априлов“ не влезе в публично обявените класации след излизането на резултатите от матурите. Значи ли обаче това, че неговите ученици и учители са постигнали по-малко от тези на езиковите и математически гимназии от големите градове, които традиционно са на първите места по успех?

Подобно на негъвкавата система за оценяване в училище, националните изпити също не отчитат множеството фактори, които влияят на постиженията на учениците в различните видове училища и региони на страната. Като например достъпът до частни уроци, количеството книги вкъщи, ангажираността на родителите и техните финансови възможности. Така, от една страна матурите и външното оценяване формират класации, в които училищата са класирани далеч не само по резултата от работата с учениците в самите учебни заведения. От друга, анализите на изпитите пропускат да отбележат напредъка на училища, които макар и да са много извън „Топ 10“, са повишили в пъти успеха на учениците си.

АДЕКВАТНИ ЛИ СА ФОРМАТЪТ НА ИЗПИТА И СИСТЕМАТА ЗА ОЦЕНЯВАНЕ?

Макар темата за развиването на умения вместо зубренето на теория да е актуална от години, изпитите продължават да мерят второто – заученото, а не наученото. Шестица на матурата или външното оценяване съвсем не означава, че младият човек ще може да се справя в живота след училище и че е усвоил ключовите за 21 век умения като работа в екип, аналитично мислене, решаване на проблеми и комуникационни умения. Докато финалните изпити не започнат да мерят точно тези компетентности, няма как и обучението в училище да се ориентира спрямо тях – учителите в крайна сметка имат задачата да подготвят учениците да покрият изискванията, които държавната политика е поставила.

Освен съдържанието, ключов момент е и системата за оценяване на изпитите. Според скалата на матурите след XII клас оценка среден (3) – и съответно диплома за завършено средно образование, се получава при 23 точки от общо 100. Седмокласниците, изкарали само 16 точки от общо 65, пък минават със среден (3) външното оценяване накрая на основното си образование. В развитите образователни системи критериите са значително по-високи и бариерата за минаване на изпита обикновено е при покриване на поне 50% от знанията – а не на едва 20%.

ЗА КАКВО СЕ ИЗПОЛЗВАТ РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ ИЗПИТИТЕ?

След представянето на резултатите от изпитите след седми клас в началото на юни разбрахме, че най-добре са се представили учениците от София-град, Смолян и Варна, а на последните места са Ямбол, Ловеч и Сливен. Макар като цяло средните резултати да са по-високи от миналогодишните, двойките по математика са над 13 хиляди, а по български език – близо 8 хиляди.

По-важното обаче е какво стои зад тези числа. Има ли например добри практики от Смолян, които могат да помогнат и на учениците от Ямбол да повишат резултатите си? Къде прекъсва връзката с математиката и каква подкрепа могат да получат учителите, за да помогнат на учениците си да успеят? Какви са перспективите пред тези хиляди деца, които не са достигнали базовото ниво на основното образование?

При обявяването на резултатите екипът на Министерството на образованието и науката обеща промени в няколко посоки. Планира се създаването и поддържането на база данни за постиженията на всеки ученик, за да се проследява неговия напредък. Трябва да има и анализи и на регионално и училищно ниво, които да са база за регионални политики и училищни програми за преодоляване на пропуските. Ако тези планове се осъществят, това може да е първа стъпка в посока по-адекватно използване на резултатите от националните изпити.

КАК ДА СЕ ЗАПЪЛНИ ОГРОМНАТА ПРОПАСТ МЕЖДУ ПОСТИЖЕНИЯТА НА УЧЕНИЦИТЕ?

Всяка година матурите и изпитите след седми клас доказват един от най-сериозните проблеми в българското образование – огромната пропаст между постиженията на учениците от различните видове училища. Докато средният успех на дванайсетокласниците от профилираните гимназии (езикови, математически, хуманитарни) на задължителната матура по български език е 5,01, връстниците им от професионалните гимназии (бившите техникуми) изкарват 3,79.

Неравният достъп до качествено образование спира развитието на потенциала на огромен брой български деца и силно ограничава възможностите им за реализация в бъдеще. Нещо, което България не може да си позволи, ако иска икономиката и обществото й да вървят напред.

И НЯКОИ ОТГОВОРИ

Възможните решения на тези въпроси се обсъждат вече от години сред експерти в сферата на образованието и в голямата си част не изискват големи усилия да бъдат приложени. Ето някои конкретни идеи за промени, чиято полза е била доказана през изследвания и практически опит:

1. скалата за оценяване на националните изпити да е една и съща всяка година, така че да може да се направи реална диагноза на развитието и качеството на образователната система;
2. да се отчита добавената стойност на училищата (заявка, която и новият екип в Министерството на образованието и науката направи) и те да бъдат поощрявани да я повишават;
3. промяна на съдържанието на изпитите в посока измерване на уменията за успех на 21-ви век (като работа в екип, комуникационни и аналитични умения);
4. отчитане на всички фактори, които влияят на постиженията на учениците в дадено училище;
5. разпространение на добри практики на училища и отделни учители, които могат да са в помощ на техни колеги.

Заедно в час е неправителствена организация, която работи за осигуряването на равен достъп до качествено образование на всяко дете в България, независимо от населеното място, в което живее, училището, в което учи, етническия му произход и социално-икономическото положение на родителите. За тази цел организацията привлича и внимателно подбира мотивирани и опитни специалисти с високи постижения от различни сфери. В рамките на двугодишна програма за професионално и лидерско развитие те получават целенасочено обучение и подкрепа да работят като учители на ученици от уязвими общности в училища в цялата страна. Организацията изгражда силна общност от настоящи, завършили участници и ключови партньори от всички сектори, за да подпомогне наистина и дългосрочно достъпа до качествено образование на всяко българско дете.

Автор: Ина Зарева 

В прахоляка на делника, в истерията на трафика, в умората на рутината иззад ъгъла неизменно се подава едно от онези магазинчета – оазиси, в които влизаш и потъваш целия. Дали ще са пълни с цветя, сувенири, картини или всичко накуп, те игриво те дръпват за ръка от сивия тротоар и те гмурват в пълноцветието си. В тях никога не работят безлични хора, които са там само, за да продадат стоката си. В тях посрещат вълшебници, с които искаш да разговаряш поне толкова дълго, колкото и разглеждаш изяществата наоколо.

При последното ми подобно спасяване, ме посрещна слънчева и одухотворена жена, която простичко каза:

- Не може да не се грижим за душите си. Недопустимо е. Всеки трябва да намери какво го радва. От мен си купуват цветя, аз пък си купувам поне по една книга всеки ден. Иначе работя друго, на смени съм. Но веднага щом приключа там, идвам тук. Не печеля почти нищо, обаче душата ми така ликува да е тук.

Грижим се за телата си – избираме все по-здравословни и все по-екзотични храни; тренираме все по-атрактивни спортове; обличаме се във все по-естествени и разградими материи. Ходим на спа, масажи и всевъзможни процедури.

Грижим се материалностите ни – работим все повече и повече; пишем служебни имейли от плажа; печелим, влагаме, издигаме се.

Грижим се за всичко около нас – семейство, близки, приятели, колеги. Отдали сме целия си живот да сме на тяхно разположение.

Грижим се понякога дори за духа си – вярваме, молим, разкайваме се, търсим, намираме.

Единственото, за което не само забравяме да се грижим, но и непрекъснато се оплакваме е душата ни – „Ще ми се пръсне душата!” „Тежко ми е на душата”; „Болно ми е на душата”; „Душа не ми остана”; „Изгоря ми душата”.

Душата не е егото, което все се мери, сравнява и иска. Душата не е тялото, което трупа или линее. Душата не е и духът на живота, който имаме даром.

Душата е най-вътрешното ни, най-дълбокото ни, най-нашето си аз.

Тя съдържа всички: килограми смях, страници книги, ноти музика, километри цветове, лумени любов, литри нежност, секунди щастие и декари мъка, които сме имали в живота си. И всичко това е събрано, натъпкано и пресовано едва в 21 грама – колкото учените смятат, че тежи душата ни.

Ако все успяваме да пропуснем и омаловажим необходимостта от хубави неща, с които да я храним, то страданията никога не я подминават – физически или не, те преминават през лакмуса й и дори, когато сетивното отдавна е преминало, болката в нея остава. Обидата остава. Горчивината остава. Заседнали там, те започват да разболяват тялото и ума. Страданието на плътта все някак се преживява, но за душата се оказва толкова важно да е добре, че за целта във всички вярвания и религии се полагат множество специални ритуали и грижи. За жалост, едва след като вече е напуснала земния свят.

Колкото повече вярваме в нейната вечност, толкова по-малко усилия влагаме за нея приживе. Пренебрегваме себе си, любимите си, нараняваме се, обиждаме, унищожаваме непрекъснато частички от тази наша необятна душа.

Омаловажаваме непрекъснато нуждите и мъките й. Смятаме, че щом се грижим физически за охолството на децата ни или на възрастните ни родители, те нямат право да се оплакват. От какво има да страдат – та нали всичко им е подсигурено?! Казваме грозни думи, крещим, затръшваме врати, разплакваме, но винаги намираме оправдание за себе си и никога не се връщаме обратно на мига. Чакаме да ни мине, да ни се извинят, да забравят. А понякога това е последното, което душата на човека поема от нас. На следващия ден него го няма. Внезапно или очаквано. Горим за кратко в чувство за вина, после пак се оправдаваме, пускаме се с все сили в истерията на делника и се стараем да не си спомняме.

Един погребален агент веднъж ми каза, че всички хора умирали със свити в юмруци ръце:

- Много мъчно излиза душата, с много болка и затова така. После изпъваме ръцете, за да изглеждат спокойни в смъртта си.

Колко ли точно тежат тези 21 грама? Дали натежават от повече километри любов или от килограм лоша дума? Дали болната душа боли повече от усмихнатата? Дали празната излиза по-трудно от пълната? Никой не знае. Но за всеки случай, гмурнете се днес в едно от онези магазинчета и си отпуснете душата. И не се разделяйте с никого гневни и обидени. Просто така, за всеки случай.

Препоръчваме ви още:

Денят, в който пораснах 

Докато чакам, просто живея 

Нещичко за любовта

Автор: Мария Пеева

Наистина не мога да разбера защо уж все започвам багажа два дни по-рано, а накрая го оправям в последния момент. На всичкото отгоре Алекс скри някъде задграничните паспорти на тримата младежи. Всъщност първо изчезнаха джапанките ми. После зарядните. Паспортите накрая. Иван крещя, вика, накрая седна на дивана и каза, че никъде няма да ходим, и Алекс върна всичко. Освен джапанките. Джапанките, оказа се, не били скрити от него, а от кучетата. Сега съм с нахапани джапанки. Нищо, можеше и да е по-зле. Можеше да изядат и паспортите. Добре, че Алекс ги беше скрил. Това дете е далновидно не за възрастта си.

Истинският проблем се оказа друг. Изпрала съм ключа за колата с дънките на Пеев. Тук вече сгазих лука. Колата не иска да се отключи. Иван ръкомаха и повтаря „мама му стара“. На Алекс много му хареса и сега ме нарича „мама му стара“. След около час издирване на резервен ключ, най-после се сетихме къде е. Не беше вкъщи. Тръгнахме в 12 часа. Сравнително навреме предвид обстоятелствата. Алекс продължава да ме нарича „мама му стара“. Иван ми се сопка на всяка дума. Виновна съм.

Този път никой не повръщаше и спряхме само да хапнем по пътя. Стигнахме доста бързо до Гърция. В Неа Ираклица не сме ходили досега, затова Иван си включи джипиеса. Не знам как е възможно с джипиес да объркаш пътя, но той го направи. ДВА ПЪТИ. Накрая вместо по магистралата, минахме през някаква планина. Час и половина повече път. Той изобщо не се чувства виновен, всичко е „хихихихи, колко е красиво, добре че минахме оттук, по панорамния път“. Междувременно аз тихичко си ругая под носа, вследствие на което освен „мама му стара“, Алекс сега повтаря и „гаси диода“. Добре че никой не го разбира какво има предвид освен мен.

Но най-после пристигаме, вилата е хубава, селцето също и всичко е наред. Има даже и басейн, в който Алекс успя да хвърли всички кърпи.

Добрата новина е, че има и пералня. Та сега пак ще пера.

Иван си прибра ключа за колата на тайно място.

Дано го запомни.

Вечерта излизаме да разучим центъра на селцето. Децата откриват детска площадка с десетки люлки и катерушки. Ние откриваме романтично ресторантче (колко е да е романтично, като някое дете постоянно притичва напред-назад). Приключваме с разходка по крайбрежната улица. „Гаси диода“ и „мама му стара“ се хващат за ръце, ключове и джипиеси са забравени.

Най обичам когато децата се изморят и спят като къпани.

Послепис: Иван прочете историята и попита какво е „гаси диода“. Наложи се да му обясня, че най-вероятно е „егаси идиота“. Казах още, че не знам откъде го е чул Алекс. Може би е телепат. 

Още по темата: 

Пееви ще покоряват Европата

Малко слънце и някой, когото обичаш

На море в Гърция - Ираклица

Този текст не е за хора без чувство за хумор.

Ако случайно днес не ви е смешен ден, оставете го за утре.

А ако не ви е смешен живот, зарежете го за следващия, когато може би ще имате късмета да се родите с чувство за хумор.

Автор: Дарина Рангелова

Част 1

Ми и аз се набутах в Майките на София, нали съм майка.
Да ви кажа какво научих. Преди да доведете бебето от родилния дом, всички мебели се почистват с оцет!
Имунитетът на бебето спада от растежа на зъбите! За това трябва да давате витамини с масло от черен дроб на треска. Сигурно и с масло от бял дроб ще пуснат скоро. Не е лошо и Билкова кръв да давате. Какво, по дяволите, е това?
Дрехите се гладят двустранно, (не знаех, че има хора, които гладят) като водата за ютията се КУПУВА и след това се оставя да се изпари до край, за да измрат микробите.
Чорапите на бебето се обуват наопаки, щото някой конец може да му се увие около пръста и да стане една…
Също трябва да внимавате с асансьорите, щото ако някой кихне вътре, бактериите са живи 18 часа!
Бебето-момченце, ако няма ерекция до 6мес възраст е много притеснително.
Може да е импотентно бе!
Значи, на прощъпулник е много важно какви предмети ще сложиш. Сериозни съвети има как детето да стане адвокат. Слагате някой закон, може Конституцията или статуетка на Темида, или и трите, и е гарантиран успехът.
За да се развива детето правилно, трябва да му купите ръчно изработена Тиха книжка за 80 лв. Нямам идея какво е това, но няма да го купя.
Първият рожден ден, трябва да е в ресторант с DJ и фотограф. Иначе, не знам.
След тази информация се чудя как оцеляват моите деца.

Част 2

Какво ново научих от Майките на София.
С дърпане на уши се прекъсват сливиците и край с ангините. Ама при момчета може да доведе до проблеми с потентноста и си трябва специалист. Реших да видя в нета кой предлага такова лечение. Първо ми излиза Тодорка от Градище. Не искате да знаете как изглежда Тодорка и къде лекува (10лева на дърпане), щото ще ходите да си леете куршум против страх. Отказах се да гледам повече.
Разбрах и че майките, които имат дълги нокти, са безотговорни. Не е хигиенично. Как бършат дупето на детето, а и собствения си задник? Честно, не би ми хрумнало да си задам точно този въпрос при вида на майка с дълги нокти. Не на последно място - може да му извади някое око. Абе, режете ги тия нокти бе, госпожа.
Научих, че има шампоан за отблъскване на въшки. Според мен нашийник ще върши по-добра работа. Оказа се, че има и балсам, гел-спрей и какво ли не против въшки, като само шампоанът е 28 лева. Е, ако не си го купя...
Ако на детето му се появят пъпки - първо поствате снимка в групата, след това отивате на лекар и после убивате комара.
Една дама задава, както сама се е изразила „нестандартен въпрос“. А той е: Къде се продават бели тениски? Чудя се дали думата“ нестандартен“ няма някакво значение, за което не знам.

Част 3

Значи, научих нещо, което не знам как не съм го знаела, въпреки трите ми деца. А то е, че ДЕЦАТА СА НАЙ-ВАЖНОТО. Не крещя, просто натъртвам, за да го запомните. Също научих, че не може да се дават готови пюрета или да се взима храна от детска кухня. Трябва всички, винаги и непрекъснато да готвим на децата си, защото…ми да, децата са най-важното! Сега не знам какво да правя, защото никога на никое от децата си не съм готвила, защото МРАЗЯ да готвя. Това го изкрещях, да знаете. Явно моите деца не са ми важни, щом не можах да превъзмогна мразелоста си (ми като няма подходящо съществително, омраза не е достатъчно) към готвенето.
Научих, че е много лошо да не кърмиш, лошо е малко да кърмиш, лошо е и дълго да кърмиш. Изчислих, че най-добре е да се кърми 8 месеца и 4 дни. Но може и да е лошо. Обаче лошо е да даваш вода, лошо е и да не даваш. Да знаете, че каквото и да решите е лошо.
Научих и че на детската площадка не трябва да се яде, пие, тича, вика, вие, киха, кашля и каквото се сетите, щото някое дете ще ви види и то ще поиска така да прави. И кучета не трябва да има, и котки, и съмнителни майки с татуировки, и съмнителни татковци с неясно минало, там е само за добре възпитани деца, които не бива да се изцапат.
Има едно нещо, което не можах да науча. Кога дават детските?

Част 4

Вече не ми е смешно.

Научих, че майките на София искат камери в детските градини, но нямат проблем с това, те самите да нямат достъп до мястото, където се отглежда детето им. Научих, че агресивните деца трябва да се изключват от детска градина. Възпитанието започва от семейството и такова дете няма място в детската градина, докато не си го възпитат. А и нали е чуждото дете. Научих и че няма места в детските градини и „хубавите училища“, щото се е напълнило със селяни. Добре е да се въведе софийско ГРАЖДАНСТВО и може и да се обособи град-държава и всеки да се провери до девето коляно дали цялата рода е родена в София. Нали това са чуждите деца, на чуждите хора.

Научих, че училището не възпитава. Затова не е проблем учителите да се държат с децата като с говеда. Децата са невъзпитани. Такива деца да се изключват, за да си ги възпитават вкъщи. Това са чуждите деца.

Научих, че майките искат да се върне казармата. Защото казармата учи на дисциплина. Ще ги научат да си оправят леглата и да си вдигат чиниите. Сега мъжете са женчовци и там ще станат самостоятелни и отговорни.

Иначе възпитанието идва от семейството. Но само чуждите деца са невъзпитани.

Коментар на редактора: Група Майките на София има 24 000 члена. Само 4 от тях подадоха сигнал срещу Дарина, за да бъде премахнат поста й. Какво ви говори това?

ИМА НАДЕЖДА!

Блогът на Дара може да следите ето тук. Има и страница във фейсбук. 

Прочетохте ли Мамешката мафия? Може би ще ви хареса още и Майката на Иван.

А ако си имате тийнове, вижте Оцеляване сред тийнейджъри: кафе, кафе и пак кафе.

Автор: Валентина Вълчева

Седя си в едно кафене в парка, релаксирам, по мен са плъпнали някакви досадни буболечки, които падат в изобилие от дърветата наоколо и ме карат да правя движения като надрусан индиански шаман насред ритуален танц за дъжд... Две момченца се люлеят на люлката до мен. Наблизо минава Стела – местната котка, придошла неизвестно кога откъде и добила самочувствието на собственик на мястото. Пристъпва мързеливо-елегантно както само котките умеят.

Едното момченце скача от люлката и се втурва към нея, крещейки:

- Котенце! Котенцееее!

Другото го гледа слисано и пита:

- Къде отиваш?

- Да го погаля. Ела и ти, де!

- Ама не може – това е котка. Куче може, котка не. – рецитира заучена фраза то и хвърля недоумяващи погледи на баба си, която се мръщи над едно кафе на съседната маса.

И аз я изгледах. Мръсно, надявам се. Тоест вложих достатъчно старание да не се усъмни и за миг какво точно мисля за нея в момента.

Имам се за доста толерантен и широкоскроен човек. Нямам претенции да съм перфектна, дори напротив. Не съдя никого заради това, че не споделя моя светоглед и разбирания. Но си мисля... Има неща, които няма как да подмина. Това е едно от тях.

Гледах я, и противно на всичко, си спомних нещо, прочетено отдавна: Бог създаде котката, за да може човек да погали тигъра!

Исках да ѝ го кажа, но се отказах. Тя нямаше да разбере, защото в нейните очи Стела вероятно беше опасна поне колкото бенгалски тигър. И тя определено никак, ама никак не изпитваше желание да я погали. Ако съдех по вкиснатата като стар оцет физиономия, дори се отвращаваше от близостта на животното, очевидно твърдо убедена, че принадлежността ѝ към човешкия вид я прави нещо като притежател на планетата.

Знам какво ще кажете. Има хора, които не обичат животните. Това го разбирам. Но едно е да не ги обичаш, друго е да ги мразиш. Понякога липсата на любов не е непременно омраза и отвращение. А някак си не мога да си представя основателна причина да мразиш котките. Скъсан чорапогащник? Съсипан диван? Напикан чехъл? Я стига! Как да приема, че има хора, които ще накарат детето си да вярва, че едно коте не заслужава да бъде погалено, само защото баба се вкисва като види животинка с козина? Моите уважения, ама е не просто тъпо – отвратително е. За мен това дете беше осакатено. Беше осакатено от родната си баба, която вероятно вярваше, че е за негово добро. Да научиш едно дете да мрази е осакатяване. Душевно. И аз изпадам в нервни кризи, когато се наложи да ходя на зъболекар, но не спирам да повтарям на сина си, че няма нищо страшно и че тези хора са добри, защото лекуват зъбките ни. Някак нередно ми се струва да формирам у него страхове, само защото някой някога ги е насадил у мен. Нямам право!

Вкъщи делим четиридесет и няколко квадрата (една гарсониера тоест) аз, мъжът ми, двете деца и две котки, ако не броим хлебарките и домашните паяци. По едно време имаше и два папагала, но съдбата им не беше добра. Децата ми се родиха и растат с котките. Знаят какво могат и какво не могат да правят с тях. Знаят как да поддържат хигиена – и едните, и другите. И досега няма нито един заболял от прословутата токсоплазмоза, нито един, развил алергии, нито един, нагълтал топки козина или котешко ако, нито един, налапал котешките гранули, нито един с бяс. Ваксините са добра превенция, макар да се чудех дали да ги споменавам, защото напоследък се е завъдила една особена група гугъл-доктори, които само като чуят думата „ваксина”, реагират като бик на червено.

Дори майка ми, за която години наред двете ни пухкавелки бяха „ония Дзверове”, вече се е научила да ги харесва. Е, не чак толкова, че да ги прибере у тях, ако се наложи, но достатъчно, че да не позволява на децата да ги тормозят, „защото и Мау Мау го боли като теб”. Тоест... лесно е.

Големият ми син е пръв приятел с всички улични кучета покрай блока и знае по име и адрес останалите, живущи поне през две преки от нас. Говори с котките вкъщи като със свои връстници. Не знам дали някой може да каже, че това е нередно и вредно. Според мен сега му е времето да научим децата, че дори уличната котка е живо същество, което изпитва болка, кърви, има нужда от обич точно както и те самите. И това далеч не значи, че трябва да прегръщат и целуват всяка срещната котка – просто да го знаят.

Хигиената е друг въпрос, който неизменно излиза на преден план. Какво да кажа за нея? Ами... Въпрос на навик. А, да. И на малко повече желание и усилие. Няма как – животинката си иска някои грижи. Но си плаща за тях. С привързаност и любов. И с прояви на търпение, когато може просто да ти издере лицето и да се скрие под масата, ако си го заслужаваш. А децата си го заслужават поне по веднъж на ден. Минимум. Хигиената е нещо, на което се учат всички – и хора, и животни. На онези, които си представят, че да гледаш котка вкъщи означава да миришеш на напикано, да ходиш с ако по обувките и с валма козина в бельото, ще кажа... Далеч сте от истината. Познавам такива, които са на този хал без да имат животинче вкъщи. Както казах, до навик си е. Нищо повече.

И да споделя една тайна: Животните не са радиоактивни, нито биологични оръжия! Котките всъщност в Древен Египет били толкова уважавани, че когато в един дом станел пожар, първо спасявали тях, а чак после хора и покъщнина. Няма нужда да гледате на всяко животинче като на тиктакаща бомба. Най-много някоя бълха да прескочи към искрящо белите ви чорапки. Преживява се.

Е, може и да не съм права, но бабата на онова дете със сигурност вече е наясно с мнението ми за нея и възпитанието, което дава на внучето си. Предполагам, че не я е грижа.

Но тук дори не става дума за това, че уличната котка може да носи зарази. По същия начин утре ще втълпи на детето, че онзи човек не бива да бъде поздравяван, защото е с различен цвят на кожата. Или с различна религия. Или с различно име. От уличните котки тръгват нещата понякога, а приключват двадесет години по-късно с бръсната глава и нацистки призиви.

Добре че не винаги.

Прочетете още:

Децата и кучетата не са врагове

Страховете на майките

Правилата на Фройд за щастлив живот

Автор: Мария Пеева

Кратък списък на нещата, които майките не правят, не могат да правят и не бива да правят според тийнейджърите.

1. Майките не танцуват.

Всеки път, когато заподскачам из къщи на някое мега яко парче, пуберът ми обяснява, че съм смешна, че майките никога не танцуват или евентуално, дори ако танцуват, може да е само на някой бавен танц, и то с баща им.

Не дай си боже обаче да затанцувам на бавен танц с баща им. Веднага някой от малките пристига и се залепва за нас и тогава се налага да танцуваме смешно тримата, а хората да се усмихват „О, колко мило, колко сте сладки“, докато всъщност единственото, което искаме е, това проклето хлапе да се заиграе някъде и ние да се понатискаме на спокойствие.

2. Майките не се обличат модерно.

Не може майките да се обличат като тийнейджъри. Това е почти също толкова смешно, колкото ако тийнейджърите се обличат като майки. Освен това майките не могат да се обличат секси, защото веднага им съобщават, че са се объркали и днес не е Хелоуин. Пази Боже обаче и майките да се обличат като лелки, защото тогава незабавният коментар е, че приличат на бабки.

Когато попиташ как тогава се очаква да се обличаш, отговорът е „както винаги се обличаш, като майка“. ?!?!?!?!?!?!?!?!

3. Майките не са забавни.                                

Ако се случи майката да каже нещо наистина смешно и тийнейджърът да се усмихне, веднага след това я поглежда намръщено и дори с укор: „Ти защо си мислиш, че си забавна?“ Вицовете на майката задължително са “нещо не го разбрах” или “тук ли трябваше да засмея?”, а смешните й истории „вече съм ги чувал сто пъти“. Ако тийнейджърът случайно участва в смешната история, то тя изобщо не е вярна и той дори още не е бил роден. С други думи, майките трябва да са подобаващо сериозни и да разсъждават върху екзистенциални теми, като например какво ще има за вечеря и дали футболният екип е изпран, а не да си губят времето в шеги и закачки.

4. Майките не си правят селфита.

Селфитата са запазена територия за съученички и непознати красиви момичета. Майките нямат право да се снимат и да качват снимки в социалните мрежи. Цитирам „Никой не иска да гледа селфита с 40-годишни жени, мамо.“ А когато селфито за час се сдобие с двеста лайка, коментарът е: „Това е, защото са ти приятели, а не защото наистина те харесват.“ WTF?! (впрочем майките не използват и такива изрази)

5. Майките не боледуват.

Нормално е да боледуват децата, а майките да се грижат за тях. Ако се случи майката да се разболее, на първия ден всички се изпълват с мълчаливо негодувание, на втория изпадат в паника, а на третия къщата е в хаос, бебето е облечено с тениската на батко си, таткото е с различни чорапи, а баткото се опитва да нахлузи гащите на 4-годишния си брат и се чуди защо не му стават. Затова майките боледуват изключително рядко, но затова пък качествено. Ако случайно ги хване хрема веднъж годишно, то тя задължително ще ги удари чак в бъбреците. По тази причина, един от големите ми кошмари е как се разболявам и ме взимат в болница, а вкъщи децата ядат сурови картофи, защото никой не знае как се пуска печката.

6. Последно, но не най-маловажно. Майките не правят секс.

Това е общоизвестна истина. Вие мислите ли, че вашите майки правят секс? Никога, нали? Да се запита човек откъде се пръкват всички тези деца по света, сигурно всички са на чужди хора.

Една от най-смешните ми истории, която ще напомня на моя тийнейджър някой ден, когато отново получа правото да съм забавна, е как преди години му обясних как се правят бебетата, а след няколко дни размисъл той дойде при мен и с искрено възмущение заяви:

- Ти имаш четири деца! И те не са близнаци! Това означава ли, че си правила секс с баща ми ЦЕЛИ ЧЕТИРИ ПЪТИ?

Прочетохте ли Да е умна, но не много?

Може би ще ви харесат още и Бебе в кофа или Внимание, приказки.

Този страхотен текст ни прати Данаил Найденов, когото отдавна четете в Popcornmoviesbg.com. Той е икономист по образование, киноман по душа и си мечтае неговия син да стане гийк като него - кино, комикси, фантастика, книги. Но най-важното е как от парти-машина Данаил стана татко-машина, с което съвсем ни спечели. Ето какво ви очаква, татковци. 

Ходите по барове. Спите по няколко часа в денонощието, а след това отивате освежени на лекции или на работа, а лекият махмурлук не ви пречи - все пак сте машини, живеещи за нощния живот. Правите огромни партита в ергенската си квартира, а ако сте късметлии и имате собствен апартамент, в който сте разположили колекциите си от списание "Плейбой" и дивидита с избрани филми и гордо ги показвате на аверите си, то вие сте класически пример за ерген. Годините обаче минават неусетно и в един момент се оказва, че жената до вас носи плода на съвместната ви любов. Щастливи сте, хвалите се на приятелите си, а родителите ви гордо и със сълзи на очи ви целуват по челото. Дотук добре.

Ненадейно обаче идва онази нощ, в която сте сръчкани от съпругата си и междувременно усещате, че чаршафите са мокри. Да, часът настъпи! Водите изтекоха, а вие трябва за секунди да се облечете, да натоварите в колата предварително подготвения сак с един милион и триста хиляди принадлежности, да крепите клетата женица в асансьора и да пристигнете възможно най-бързо до родилното отделение. Всичко това го вършите с размах, защото сте пичове и знаете, че дори Кобе Брайънт и Лионел Меси не са толкова бързи, колкото сте вие.

Какво обаче мислите, че следва оттук нататък? Интернет е пълен със съвети за мъже, които тепърва се сблъскват с бащинството. Да, трябва да помагате на съпругите, трябва да ги обгрижвате и трябва да не се гнусите от току-що нааканите памперси. Има обаче някои основни положения, за които никой не ви подготвя и с които се сблъсквате в процеса на отглеждане на този малък ревлив пакет, който е способен да заглуши онези триставатови колони, които сами си направихте в гимназията и които са достатъчни, за да държат половин "Люлин" в будно състояние в делничен ден.

Момчета, няма нищо по-хубаво от бащинството, но е много, много важно да знаете какво ви очаква.

Първо - спането! Знам, че може да изкарате няколко нощи подред, играейки Counter-Strike или добрия стар Brood War, а междувременно да се наливате с бира и да пушите трета кутия цигари за деня. Всичко е чудесно до момента, в който малкото същество не бъде изписано от болницата. Тогава започват събужданията на всеки петнадесет-двадесет минути. Бебето плаче и нито вие, нито съпругата ви знаете защо, особено в първите няколко дни. Бебетата имат приятния навик да се наакват нощно време по няколко пъти, да се хранят по няколко пъти или просто да решат, че трябва да развиват гласовите си данни. След първите няколко нощи може би ще си помислите, че това ще спре скоро. Не, няма! Нито вие, нито жена ви ще сте спокойни и отпочинали и най-забавното е, че след месец вече приличате на зомбита, отивайки на работа, а единствената ви мечта е вечерта да се наспите. Не и днес! Довечера сте пак на същото дередже, така че спете сега толкова, колкото можете. Ако не ви се спи - пийте два валериана и лягайте. Мислите тази вечер да останете до късно, за да разровите фейсбук и Instagram? Лоша идея, dudes! Наваксвайте сега, защото после вече ще бъде прекалено късно.

Второ - радвайте се, че сте се родили мъже! Знаете ли какво напрежение е да чакате пред родилното отделение, а всяко отваряне на вратата да предизвиква у вас контракции, че най-накрая мъките вътре са приключили и ще успеете да си отдъхнете? Кафето и цигарите не помагат. Моят скромен опит бе подплатен с три кафета и кутия цигари за четири часа очакване, а резултатът беше единствено допълнително изнервяне. Ако имате някой "колега" по съдба, то най-вероятно ще си споделяте мрачни мисли за живота, ще тръпнете заедно и най-вероятно няма да си помагате взаимно. Въоръжете се с търпение - това минава, а спомените избледняват. Май...

Трето - след като видите за пръв път съкровището, то най-вероятно няма да сте очаровани. Не за друго, а защото мисълта ви не може да свикне за секунди, че това малко и красиво нещо произлиза от вас. То ще ви гледа с ококорени очи, ще мига плахо и ще поема първите си глътки въздух, а вие няма да осъзнавате какво точно се е случило. При мен най-изгарящото желание беше да видя съпругата си дали е жива и здрава, вместо да гледам бебе, привидно приличащо на мен и стоящо в ръцете на акушерката. Успях да се докопам до нея, докато тя все още беше в родилната зала. Епидуралната упойка все още й действаше и след това нямаше много спомени какво сме си говорили, но знайте, че ако сте там и я целунете, то това ще бъде запомнено завинаги.

Четвърто - или си купете външна батерия, или си вземете два телефона. През първия ден ви очакват десетки хиляди обаждания, а отделно вие трябва да уреждате най-забавната част. Ще бъдете в движение между хипермаркета, аптеката, родилното, след това пак до магазина за малкото алкохол, който сте купили. Имайте го предвид.

Пето - няма баща, който да не желае да вдигне огромна врява по случай раждането на детето си. Ако си мислите, че ще пропуснете този момент, то най-вероятно се лъжете. Така или иначе това ще бъде последното истинско парти, на което ще присъствате в близките няколко години, така че направете фурор и знайте, че ще трябва да поканите много повече гости, отколкото ви позволяват условията вкъщи. Съществува и вариант за кръчма/заведение/бар/дискотека, но там няма да усетите онази емоция, която може да усетите вкъщи. Истинската звезда на вечерта ще бъдете вие, а и с риск да се повторя - това ви е за последно, така че действайте смело и изкупете близкия магазин. Не ви трябват много мезета - гостите идват, за да се напият, а не да ядат. Не се притеснявайте и за чистенето - просто трябва да поканите няколко приятелки от компанията на жена ви. Те ще се погрижат за ситуацията "този нехранимайко на Таня/Мария/Петя/Спаска и грозните му алкохолизирани приятели изцапаха всичко, трябва да изчистим, че не знам как ще посрещат бебе тук".

Шесто - погрижете се да си приберете сувенирите, играчките и колекциите нависоко. Знам, че ги цените и знам, че искате детето ви да бъде същия гийк като вас. Просто изчакайте да порасне, за да можете заедно да се наслаждавате на онази колекционерска фигурка на Вито Корлеоне, вместо тъжно да гледате отчупената й глава.

Седмо - знаете ли какво е "свободно време"? Е, след раждането ще забравите. Няма да имате време за филми, игри, четене или бира в кварталната кръчма, а всяко ходене до аптеката или до клекшопа ще ви се струват като огромна ваканция, нейде из островите на Карибско море. Свободното време ще се завърне бавно и сигурно след няколко месеца, но в началото се подгответе за истински хеви метъл.

Ако някое от горните неща не ви харесва към този момент и мислите, че може би сте се "прецакали" леко, то най-вероятно грешите.

Ще видите колко е хубаво да създадете семейство и да изградите връзка с малкото същество, което носи вашите и на съпругата ви гени. Ще преоткривате света наново, ще играете, ще плачете, ще сменяте памперси, а всяко едно профилактично посещение при джипито ще провокира желанието да извиете вратлето на педиатъра, който лошо боцка крачетата с поредната ваксина. Детето ще ви промени толкова много, че най-вероятно ще станете много по-добър човек и ще забравите, че някога сте имали хобита. Ще заобичате още повече съпругата си и ще й прощавате, че понякога тя ще обръща повече внимание на престолонаследника, отколкото на вас. И всичко това е мега готино, момчета! Изживейте го максимално и не забравяйте, че храната се пече, докато все още е гореща фурната.

А ако си мислите, че само на татковците им идва малко нанагорно, прочетете и Женските тайни, които научаваме твърде късно.