Мария Пеева
Главен редактор
Автор: Траяна Кайракова
Времената се менят, хората също, науката с бясна скорост препуска напред. Нови програми, нови учебници, нови ваканции, всичкото ново. Училищата също трябва да са абсолютно нови!
Почваме от входа, демек фоайето. Още като се влезе и веднага кафемашина. Ако може, да бъде безплатна всяка напитка. Редовно да се зарежда, за да няма сърдити. Могат да се сложат и няколко, за да няма опашки. До нея автомат за закуски, енергийни напитки и т.н. Пак няколко, пак редовно зареждане. Във всеки коридор дивани. Да полегнеш, да починеш, щото училищата са далеко, дамските чанти тежат, умора си е това.
Класните стаи по-големички. Никакви чинове! Няколко дивана по гореспоменатите причини. Освен тях навсякъде лаптопи, таблети и компютри. Никакви учебници и тетрадки – всичко в електронен вариант. Часовете по 20 минути, може даже и по-малко, ама някак си става несериозно. Учител да не посмее да си внесе кафето или телефона, че учи децата на неправилни неща. Изпива си напитката, изхвърля я в тоалетна и предава урока. Кой спи, кой се е събудил, кой разбрал няма значение. Урок трябва да има, щото има и деца, които са дошли да научат нещо, не само да си пилят ноктите в час, да се червисват или да играят карти.
Изпитването трябва да е кратко и ясно:
- Ученици, потърсете в интернет за Гогол...
На отговора „ Госпожо/господине, казва се Гугъл!“ да не се присмива никой, спокойно да се обясни, че е станала грешка /разбира се, учителска/ и да се кара натам.
По математика да се смята на айфоните. География, история и всичко останало го има в Уикипедия.
Междучасия по 30 минути, напълно достатъчно. Задължителна пушалня за ученици. Кое училище иска да му падне реномето, че възпитаниците му пушат пред него? Няма такова. Навън и препоръчително в храстите, клекнали да пушат учителите.
Фитнес зала е задължителна. Това ще е часът по физическо. Който не иска, диша дълбоко, това също се смята за присъствие.
Телевизори с интернет, който да покрива и два километра извън сградата. Слушалки, ако някой е забравил своите, всички програми на кабелната особено хип-хоп и поп-фолк. Това е час по музика.
Най-важно е обаче да има телефонна централа. Без нея всяко ново училище е загубено!
Телефонна услуга „Обади се в дирекцията“. Добре дошли в главното меню! For English Press 1.
Вие се свързахте с най-новата услуга на СУ“Рай“ „Обади се в дирекцията“.
За Ваше удобство и липса на недоразумения разговорът ще бъде записан. Благодарим Ви за обаждането!
За проверка на броя неизвинени отсъствия натиснете 2.
Ако родител трябва да се яви в училище, а Вие не сте го уведомили, натиснете 3.
За извиняване на отсъствия натиснете 4.
За ходатайстване пред учител за по-висока оценка натиснете 5.
Ако желаете персонален транспорт с МПС всяка сутрин до училище, натиснете 6.
Чувствате се отпаднали по време на час? Натиснете 7 за топло кафе или ободряваща напитка, донесена от най-близкия автомат.
Чувствате се неудобно, пушейки прави пред училище, натиснете 8 и майсторът ще донесе пейка за Вас и компанията Ви.
Цък!
Поздравления! Вие избрахте топло кафе. Ако желаете да ви го донесе учител, натиснете 1. Ако сте скарани точно с този учител, ще бъде донесено от чистачка, но без захар и бъркалка.
Ако искате нещо по-ободряващо, натиснете 3 и с кафето ще получите вместо подложка своя бележник с безкофеинова оценка в него.
За да се върнете към главното меню, натиснете 4.
Цък. Цък.
Вие избрахте да се свържете със заместник-директор. За съжаление всички в момента са заети, моля изчакайте или натиснете 9 и ние ще се свържем с Вас при първа възможност.
.................................................................................................................................
Вашата сметка е 8лв. и 54ст. Заповядайте отново!
И сега, когато сте готови с всички тези препоръки, можете спокойно да отрежете лентата на този обект, пардон да ударите първия учебен звънец.
Успешна учебна година!
П.П. Преди да скочат всички родители, учители и всички тези, които разбират от футбол, политика, медицина, готвене, здравословно хранене и най-вече образование, редно е да кажа, че всичко предложено е дело на дванадесетокласници.
Източник: https://www.facebook.com/rodnotoobrazovanie1/
Прочетете още:
Даниела Ганчева е начален учител в София и не търси слава, а подкрепа. Обръща се към всички учители с предложение за една добра практика, която самата тя прилага от години. Идеята й веднага ми допадна, още повече защото вече сме я пробвали - в училището на моите момчета беше препоръчана от директорката и учителския колектив, и родителите се включиха с удоволствие. Ето какво предлага г-жа Ганчева на всичките си колеги:
Инициативата е "Подари помощ вместо цвете" и мечтата ми е да се разпространи в колкото е възможно повече класове и училища. Желанието ми е да се превърне в нова традиция в името на всички цветя-деца и цветя-възрастни, които имат нужда от малък жест, който за тях вероятно би означавал Живот. Щедростта и благотворителността само по Коледа не са достатъчни, защото децата в нужда не се разболяват само тогава...
Винаги съм учила децата си да бъдат съпричастни и дори през 2013 завършихме учебната година в 4 клас с авторски благотворителен концерт в подкрепа на Ками, която още се бори да проходи.
Всъщност идеята за инициативата в този й вид не е моя, тя се появи през 2014 като кауза за момче на име Ангел. Предложи я неповторимата Стеф Крас, както е популярна във фейсбук. Ние с моите ученици и родители тогава с радост заменихме цветята с парично дарение не само на 15 септември, а за всеки повод през годината. Тогава имаше цели училища в страната, които се включиха. За жалост инициативата не се превърна в масова традиция всенародно, нито всеучилищно, но аз продължавам да държа на нея, защото децата са по-ценни от цветята, а и се опитвам да разчупя традицията с нещо, от което има смисъл и е с възпитателна цел, учейки децата да помагат безвъзмездно. Това обаче може да стане само с помощта на вас, родителите. До момента имам пълната подкрепа на родителите на обучаваните от мен хлапета. Надявам се и колегите да ме подкрепят, нищо че може да не сме най-високоплатената професия в България. Капка по капка - вир става. Всяка капка добрина е от значение в океана от детски надежди за здраве и живот. Но всеки сам избира каузите и ценностите, които да следва, а както обичам да казвам: "Щедростта е състояние на духа, не на джоба".
Тази година поемам първокласници и вместо цвете на първия си учебен ден, те ще ми подарят плик с дарение според възможностите си за детето на снимката - Божидар. А за мен са достатъчни техните усмивки в този така важен за тях ден!
Това момченце е на 7 и вярвам, че ще е удачен избор за първата ни обща кампания. Не са нужни огромни суми - просто парите, които бихте дали за цвете в букет или в саксия, можете да ги сложите в запечатан плик и когато влезем в стаята, децата ще го пускат в кутията, направена за целта, идвайки отпред да се запознаем. След тържествената част касиерът заедно с още двама родители ще преброят събраната сума и ще ги пратят по сметката на избраното дете или родител. Просто и лесно е, иска се само желание...
До скоро мечтаех за телевизия, която обективно и добронамерено да отрази такъв първи учебен ден, но нямам връзки на това ниво... А такива деца и родители заслужават популярност в рубриката "Добрата новина". Знаете тази поговорка, че за да спрем злото, е достатъчно да не разпространяваме лошото, а само доброто, за което сме чули или което сме видели. Придържам се към нея и това е моят избор в личен и професионален план.
Животът ми от години има цели, които не са заложени от експертите на МОН в учебната програма, но които са важни за децата, за да ги подготвят за истинския, не за академичния живот, защото шестиците в училище невинаги са равнозначни на шестици в живота.
Моля всички учители, родители и училища, които подкрепят идеята на г-жа Ганчева, да споделят, за да стигне идеята до повече хора. Ще се радваме и на по-широка медийна подкрепа.
Благодарим на всички детски градини и училища, които участват в кампанията за благотворителност вместо цвете. Иска ми се да ги впиша, за да разпространим доброто, както казва в призива си г-жа Ганчева. Много учители и родители коментираха, че и тяхното училище ще се включи, но не са уточнили кое е. :)
Класове от начален и среден курс 54 СУ "Св. Иван Рилски" - София
ДГ38 Маргаритка - Варна
Училища от Хасково и Русе
6ОУ Граф Игнатиев - София
125 СУ "Боян Пенев"
5 клас в СУ "Отец Паисий", град Смолян
Днес имах удоволствието да водя работилничка за малки читатели в „Музейко“. Беше много зареждащо преживяване, защото се срещнах с хлапета на всякаква възраст, които обичат книгите. С най-малките четохме книжки с картинки, а с най-големите обсъждахме Стивън Кинг. Добре че си имах двама чудесни помощници – моят деветгодишен Коко, който прочете „Машина за гушкане“ и „Тигъра“ цели 17 пъти подред, без да му омръзне, и всеки път изразително и като влизаше в ролята. За мен самата беше учудващо да го видя толкова всеотдаен. Зарадва ме. Другият специален помощник, когото поканих, беше Яна, моята снаха, с която имаме две общи страсти – Теодор, големият ми син и четенето. Мисля, че това е достатъчно условие за едно приятелство за цял живот. J
За работилничката днес си бях подготвила презентация, до която така и не стигнах, защото форматът не беше подходящ. Вратите бяха отворени и всеки беше добре дошъл да влезе, да се включи и да излезе по всяко време. Затова наблегнахме повече на дискусиите. Но мисля, че лекцията ще е полезна на всички родители, които искат да вдъхнат на децата си любов към света на книгите. Източник на идеите са споделени съвети от десетки сайтове на родители и учители, както и скромния ми личен опит с моите четири момчета. Мисля, че всеки от вас ще намери тук нещо интересно, което да приложи на практика.
„Читателят живее хиляди животи, преди да умре. Човек, който не чете, живее само веднъж.“
Така казва Джойен Рийд – менторът на Бран в „Танц с дракони“, петата книга от „Песен за огън и лед“ на Джордж Р.Р Мартин – за децата ще поясня, че това е поредицата, по която е направен най-популярният сериал в света - „Игра на тронове“.
Тези думи разкриват способността на книгата да отвори нови врати пред всеки читател – да го окуражи да съпреживява, да му разкрие куп нови приключения и да го научи на много факти и умения. И все пак любовта към книгите е придобит вкус и не се случва автоматично. Малкият читател трябва да се насърчава и води напред, докато не открие удоволствието на четенето.
Днес ще си поговорим за начините, по които можем да помогнем на децата си да обикнат книгите. Докато преглеждах материалите по темата, забелязах четири най-важни принципа, които потвърждават всички преподаватели и автори.
ИЗБОРЪТ
Децата четат с удоволствие, когато техните интереси са взети предвид и те сами решават какво и как да четат. След малко ще споменем и за правата на малкия читател.
ДОСТЪПНОСТ
Добре е децата да разполагат с много книги и материали и да посещават често с родителите си читални, библиотеки, книжарници, където могат да преглеждат такива материали. Важно е в училище също да имат достъп до книги, не само в училищната библиотека, но и в класната стая.
СПОДЕЛЯНЕ
На децата им е по-интересно, когато има с кого да обсъдят книгата си, когато героите от нея са познати и на други техни приятели и си имат „приятелче по четене“, с което да коментират и да си разменят книги.
ТВОРЧЕСТВО
За децата книгата често не свършва с последната страница. За тях е много насърчително да изразят чувствата и емоциите си от прочетеното с игра, рисунка или фантазиране по книгата.
Тези четири основни принципа - ИЗБОР, ДОСТЪПНОСТ, СПОДЕЛЯНЕ И ТВОРЧЕСТВО – ще ни ръководят, докато учим децата си да обикнат книгите като нас.
Започваме от ИЗБОРА.
Френският писател Даниел Пенак формулира 10 златни правила за четенето на децата. Обърнете внимание, че ги е нарекъл права, а не правила - всяко от тях дава на детето някакво право в отношението му към книгата, а не го превръща в задължение. Гениално прости са, и в същото време много ефективни. Опитайте метода му и след месец ще установите, че вашият малчуган чете с удоволствие.
Правото да не четеш
Не принуждавайте детето да чете насила. Стискайте зъби, но не настоявайте. Помислете как да привлечете интереса му, но не оказвайте натиск. Най-добрият начин е да започнете да четете книга на глас и… да спрете на най-интересното място.
Правото да прескачаш
Детето има право да прелиства скучните страници (например дългите описания на природни картини) и да чете това, което му е интересно.
Правото да не дочиташ
Никога не насилвайте детето да чете докрай книга, която не му харесва. Ще има и книги, които ще изчете до последната страница. И такива, които ще изчита по няколко пъти.
Правото да препрочиташ
Не коментирайте навика на детето да препрочита една и съща книга по няколко пъти. Това е негово право.
Правото да четеш на глас
Ако на детето му е по-лесно да чете на глас, се съобразете с желанието му.
Правото да четеш каквото ти попадне
На пръв поглед това правило може да изглежда странно, но е много важно. В училище, детето трябва да спазва достатъчно много правила, затова при четенето у дома трябва да има пълното право само да избира книгите си (освен, разбира се, неподходящата литература).
Правото на боваризъм (б. р. възвишено отношение към прочетеното, нежелание да види границата между фантастично и реално)
Никога не се присмивайте на идеалите на тийнейджърите, бъдете толерантни, макар и да знаете, че любимият герой на детето ви е само плод на писателска фантазия и е далеч от реалния живот.
Правото да четеш, където искаш
Не забранявайте на детето да чете в леглото, в метрото или в автобуса. Ако носи книга със себе си, това е най-доброто, което можете да постигнете. Значи обича четенето!
Правото да преглеждаш
Детето може да вземе книга, която му е попаднала пред очите, да я разлисти, да прочете една страница и да я върне на мястото й. Дори една прочетена страница разширява кръгозора. Ако попадне на книга, до която все още не е дорасло, ще я разлисти, ще прочете някой и друг ред, но все нещо ще запомни. И когато му дойде времето, ще се върне към нея.
Правото да мълчиш за прочетеното
Нормално е детето да не иска да обсъжда с някого това, което е прочело. Възможно е да не е готово да го направи или пък да е толкова впечатлено от съдържанието, че да му трябва време да го осмисли. Не бързайте, дайте му време да помисли върху прочетеното. Негово право е.
Нека пътят на детето към книгата бъде негов избор, който то ще измине с вашата помощ и насърчение. И нека започне от съвсем ранна възраст с четенето на глас.
Това е първата стъпка, която правим, когато детето ни е съвсем мъничко. Книжките с картинки присъстват във всяка детска стая. Заедно с бебето ги разглеждаме и „четем“ на глас, разказваме истории и учим думички.
1. После книжките стават за по-големи дечица. Вероятно ви прави впечатление, че децата обичат да прекъсват, докато им четем, нали? И в това няма нищо лошо. Дайте им тази възможност. Отговорете на въпросите им. Покажете им картинката. Оставете ги те да обръщат страниците, да посочват и коментират. Те ще искат да им четете една и съща книжка много пъти, и това е съвсем нормално. Ще се въоръжим с търпение и ще четем любимата им книжка, докато съвсем я научим наизуст.
2. Идва и следващата стъпка. Докато четете, пропуснете някоя дума умишлено. „А после малкото зайче избягало и се скрило…“ Можете да попитате детето „къде“, и то ще ви отговори – В къщичката на Прасчо. Това засилва концентрацията на детето и го учи на „четене с разбиране“. Посочвайте картинката, за да им подскажете липсващата думичка или какво следва. Нека четенето бъде интерактивна дейност, в която четящият родител все повече включва детето, което все още не може да чете.
3. Много добра практика е да вземете хлапето у вас или до вас, докато четете и да посочвате с пръст докъде сте стигнали. Децата следят с поглед всяка дума и понякога може да ви изненадат. Да разберете, че са се научили да четат съвсем неусетно и без усилия. Казвам ви го от собствен опит. Така изненадах баба, когато на 5 годинки изведнъж започнах да чета сама, без никой да ме е учил да сричам и да свързвам буквите в думи и думите в изречения. Тя дори си мислеше, че съм научила книгата наизуст, а аз просто бях свикнала с буквите и думичките само от следене на текста, който тя ми четеше на глас и сочеше всяка думичка в него, за да не я изпуснат уморените й очи.
4. Споделяйте с децата какво четете вие. Най-добрият пример е личният пример. Книгата ви може да е съвсем неподходяща за деца, но когато ви попитат, а те винаги проявяват любопитство, разкажете им какво четете според възрастта им. „Това е книга за една голяма и тежка война, в която са загинали много хора. Понякога големите хора взимат глупави решения и те водят до смъртта на други хора, които не са направили нищо лошо. Войната е нещо много ужасно и се надявам никога да не видите с очите си какво представлява. Мама чете книга за войната, защото е важно да не забравяме какво се е случило и никога да не го повтаряме.“ Ако детето е по-голямо, може да му препоръчате книга за неговата възраст на съответната тема.
5. Разигравайте роли от книга. Помните ли как в нашето детство обичахме да си играем на книги и филми? Може да си разпределите роли от някоя детска книга, която четете в момента и да си играете на нея. Децата ще се забавляват ужасно, ако татко изведнъж стане Големият лош вълк, а после може да е и Ловеца. А Мама може да е първо Мама, после Баба, защо не и Червената шапчица. Както казахме по-горе – книгата за децата не свършва с последната страница.
6. Рисувайте. За децата рисунката е начин да изразят емоцията си. Поканете ги да нарисуват любимия си герой така както си го представят. Може да си направите сцена от любима книга, може дори да си изрежете от картон фигурки и да я разиграете като на куклен театър. Много добра практика е докато вие четете на глас, детето да нарисува това, което му четете.
7. Променяйте гласа си, докато четете на глас. Бъдете артистични. Детето обожава, когато родителят се превъплъщава в ролите от книгата. Когато се научи да чете, поканете го да ви почете на глас и го помолете също като вас да се въплъти в героя и да го „изиграе“. Нека не забравяме, че когато детето се научи да чете само, това не означава, че трябва задължително да престанем да му четем на глас. Напротив, това може да е едно споделено и много приятно занимание, което ще носи радост и на двама ви.
8. Редувайте се. Още нещо, което децата обичат. Работи особено с по-„мързеливи“ читатели. Вие четете една страничка или параграф на глас, после детето чете на вас. Може и по цяла приказка, може и по един ред. Може и една и съща приказка отново и отново. Съобразявайте се с неговото желание.
9. Комикси и книжки игри. Много родители ги отхвърлят като „неистински“ книги. Ако детето предпочита и избира тях, не бъдете снизходителни и не го обезкуражавайте. Важното е да чете това, което му харесва и му е интересно, за да възпитаме у него добрия навик да чете и да му вдъхнем увереност. Винаги го хвалете и изразявайте радост за всяка прочетена книжка, дори да ви се струва съвсем детинска и цялата в „картинки“.
10. Книжки за слушане. Книжките за слушане са идеален вариант за деца, който може да замести телевизията. Пуснете им, докато си играят да послушат някоя интересна приказка, вече има много аудио варианти и в интернет, и на пазара.
11. Книжки по филми и филми по книжки. Още един вариант децата да обикнат книжките, който понякога пренебрегваме. Знаете как децата обичат да гледат някое филмче по десет пъти. Спокойно може да му предложите книжка по любимото филмче и то най-вероятно ще я прочете с не по-малко удоволствие. Ето ви един куриозен случай от моя опит. Деветгодишният ми младеж тази година гледа с нас „Човек на име Уве“ по романа на Фредрик Бакман, след което взе по собствено желание и прочете цялата книга. В същото време все още не е прочел нито една книга от задължителния списък за училище, което никак не е похвално, уви.
12. Интересите на детето са водещи. Винаги позволяваме на детето само да избере книгите си и подкрепяме интереса му в дадена област. Ако предпочита динозаври, книжките ще са за динозаври. Ако обича рицари – за рицари. Момиченцата могат да предпочитат приказки за принцеси. По-големите деца могат да се насочат към фентъзи или технологии. Моят осмокласник беше само в четвърти клас, когато изяде с кориците „Мисия до Марс“, макар че ми се струваше много малък за нея. Просто той обича Космоса и всичко свързано с него. Съобразявайте се и с нагласата му. Ако има драматична настройка, предложете му Лемъни Сникет. Ако е емоционални - може би Джон Грийн. Ако е весел палавник - веднага ще обикне Дръндьото. Търсете автори и герои, в които ще се припознае и които ще докоснат душата му.
13. Говорете си за книги. Винаги споделяйте на глас какво сте прочели, какво са ви препоръчали. Разказвайте интересни случки от книга, която сте чели. Ако детето прояви интерес, подарете му я. Когато детето ви покани гостенчета, говорете с тях за книгите, които четат в момента или които са им харесали. Обсъждайте и изразявайте любопитство. Поощрявайте децата да коментират и да критикуват. В зависимост от възрастта им, може да им отправяте и „предизвикателства“. Ако прочетат някоя книга, която сте им препоръчали, само за една седмица, ще ги заведете на кино или концерт, или ще им направите пижамено парти. Ако вие прочетете първи книгата, която те ви препоръчат, ще трябва да разхождат кучето 10 поредни дни, или да ви напазаруват, или да сготвят кекс или нещо друго, според възрастта им. Естествено, после те ще ви изпитват за книгата или вие тях, това също е част от „предизвикателството“.
14. Четете книгите, които те харесват и не очаквайте непременно да харесат книгите, които вие сте чели на тяхната възраст. Ще се учудите колко интересни нови книги има на пазара. Така открих „Хари Потър“ с най-големия ми син преди време. С настоящия тийн открих Пърси Джаксън. Тепърва ще откривам още много автори, надявам се. За жалост някои наши любими автори не успяват да се харесат на децата ни, но не бива да им се сърдим за това. Може просто да им разкажем как са въздействали на нас и кой знае, може пък това да ги окуражи да ги прочетат и те.
15. Осигурете на децата книгите, за които си говорят. Сега има много влогъри, футболисти, звезди, които издават книги и децата ги обсъждат. Може да не намирате особена стойност в тях, но обикновено децата ги четат с удоволствие, а нерядко се оказват и по-добри от очакванията ви. Много приятно ме изненада книгата на влогъра Стан „Невидим“, която моят Коко прочете това лято. Аз я зачетох и е много интелигентно написана, с послание, което всички млади хора ясно ще разберат. Надъхваща книга за грешките и провалите, от които израстваме. Има какво да се научи от нея и стилът е отличен.
16. А сега и нещо, което може да предложите в детската градина и в училище. Идеята работи отлично в детската градина на моя четиригодишен и съм писала за нея в блога. При нас веднъж месечно или през определен период канят родител да гостува на групата и да им прочете книжка по негов избор. За детето това е голяма радост и гордост, а на всички хлапета е много интересно. Аз им прочетох „Машина за гушкане“, която съм донесла и тук. После си поиграхме на гушкане всички заедно и децата бяха прекрасни. Може да предложите това в детската ви градина. А в училище може да си направите „читалня“ – всяко детенце да подари някоя книжка или повече, и да си ги разменят. За някои дечица може да се окаже, че това е единственият достъп до книги, който може да има. Предложете го на класния ръководител или учителя по литература. Веднъж седмично може и да се обсъждат прочетените книжки. Едно дете от класа по желание да се изправи и да разкаже какво е чело и защо му е харесало. Това ще мотивира и останалите.
17. Размяна на книжки. Тази идея е свързана със „споделянето“, споменато по-горе. Помогнете на децата – по съседска или училищна линия, или дори приятелски семейства, да си организират „читателски клуб“ и да си разменят книжки. При размяната ще има и обсъждане и на децата ще им е забавно да обменят идеи, не само книги. Още повече, ще е съвсем като клуб за четене на големите.
18. Още една идея, която може да споделите в училището на детето или да приложите в „читателския клуб“. Нека учителката по литература организира на децата „конкурс“ за продължение на любим роман. Децата ще могат да разгърнат фантазията си и ще се получи много забавно.
19. Нещо интересно за малките деца – нека си имат специална плюшена играчка, на която да четат книжка. Измислете им удобно кътче, с възглавнички, одеялце, комфортно, където да седнат с „приятелчето си за четене“ и да му четат на глас. Ако имате домашен любимец, може да четат и на него. Никоя котка няма да откаже, повярвайте.
20. Нещо, за което някои учители може да ми се разсърдят. Аз не карам моите деца да четат задължителната литература. Ако някоя книга им се стори неинтересна, това, което им предлагам е вместо нея да си изберат сами какво да прочетат. Работи. Интересното е, че после те така или иначе прочитат и задължителната, защото не искат да се изложат пред учителката. Така че в крайна сметка прочитат две книжки вместо една. Малките родителски хитрости…
21. Накрая, но не на последно място. Винаги подреждайте книжките в детската така, че детето да стига до тях, да може да ги вади и прибира по своя воля. Учете го да ги подрежда, отнасяйте се към тях с уважение и ги пазете, и то постепенно ще усвои вашето отношение.
Ще се радвам да ми разкажете как вие учите децата си на любов към книгите. А ако намирате идеите за полезни, споделяйте.
Може би ще са ви интересни и тези текстове:
Защо им е на мъжете да четат "женски романи"
Стихчета и песнички за най-малките
5 книги, които можем да обсъдим с тийнейджъра
Автор: Мария Пеева
Искам да ви разкажа история за Един мъж. Изобщо нямам предвид, че е Моят мъж, да не си помислите такова нещо. Да речем, че е Един мъж, върху когото Една жена има преки наблюдения от има-няма двайсет и пет години.
Един мъж се има за отличен шофьор. Една жена не мисли точно така.
Един мъж кара по системата газ-спирачка и твърди, че така е правилно. Плавното шофиране, което наистина доставя удоволствие на всички в колата, му е под нивото. Той смята, че ако не ускори, все едно си на скоростно влакче, и ако не натисне спирачката така, че червата на клетите пътници да им се качат в гърлото, все едно не е спрял. Деца повръщат, жена повръща, кучета повръщат, а Един мъж се чуди какъв му е късметът, че всички около него имат слаби стомаси. Веднъж Един мъж качва две момчета на стоп, и те повръщат. Какво доказателство иска повече, Една жена не знае. Когато Една жена кара, никой не повръща, най-много всички да огладнеят, защото пътят става малко по-дълъг. Но добрият апетит за разлика от повръщаното е здравословен и мирише хубаво.
Един мъж не спазва ограниченията за скорост. Той смята, че са „измислени, за да има за какво да те спират“ и още, че „това го няма никъде в Европа“. Глобявали са го десетки пъти и талонът са му взимали, но това са дребни проблеми за Един мъж, който е трябвало да стане пилот на Формула 1, а не просто шофьор като всички останали. Една жена не може да преброи броя на микроинфарктите, които получава, когато Един мъж я вози, а той й се смее в лицето, казва й "Спокойно" с обидно-снизходителен тон и дори обяснява, че е пъзла. Една жена всеки път финишира с мускулна треска на десния крак, когато неволно натиска несъществуващата спирачка, докато Един мъж прави фиу-фиу по завоите с жестока самоуверена усмивка.
Един мъж не спазва и пътната маркировка. Той изпреварва където си иска и както си иска. Когато Една жена му посочва белите непрекъснати линии и мило и търпеливо, макар и с леко истерична нотка в гласа, му обяснява какво означават, той назидателно отговаря, че те били просто „ориентировъчни“ и той много добре вижда, когато има риск да изпревари. Една жена му казва, че тайничко се надява от някое храстче да изскочи полицай и да го глоби с много, много пари. Ориентировъчно.
Един мъж се ядосва и напомня на Една жена, че поне никога не шофира пил, не изпреварва отдясно, не кара в аварийната лента и не минава на червено. И това е нещо. Винаги има и по-голямо зло. Една жена въздъхва и почти е готова да му прости, когато Един мъж, увлечен да обяснява колко добър шофьор е, влиза в насрещното движение след един рязък завой. Отсреща се задава огромен камион. Луд късмет е, че разделителната ограда започва малко по-натам и Един мъж успява в последния момент да мине през тревната площ и да се върне в правилното платно. Една жена и Един мъж се скарват жестоко и не си говорят два часа, което е прецедент в семейната история.
Давам тази история на Моя мъж да я прочете и той казва:
- Първо, изобщо не е вярно и второ, силно е преувеличено.
На което аз отговарям:
- Първо, няма как нещо „изобщо да не е вярно“ и в същото време да е „силно преувеличено“. Или едното, или другото. И второ, ти защо реши, че се отнася за теб?
Моят мъж мълчи известно време и после ми забива този нож в сърцето:
- Ще взема да напиша история за Една жена, която веднъж кара два часа по магистрала София –Пловдив след някакъв раздрънкан камион с кайсии, защото се страхуваше да изпревари.
Този път аз млъквам. След малко отвръщам на удара без никакво заяждане, логично и обосновано, както подобава на Една жена.
- Ние, жените, сме умерено смели и отговорни същества, които макар и отворени към света, СПАЗВАТ ПРАВИЛАТА и са предпазливи. Особено когато децата им се возят на задната седалка. Или пък може просто Една жена да е искала да преброи щайгите в камиона, ей така, от любознателност. Все пак не на всеки се удава шанс в живота да кара зад камион и да брои колко щайги се побират в каросерията му. А това е полезна информация, която не се знае кога може да ти потрябва.
На което той отговаря със злобна насмешка и съвсем не на място:
- С тази скорост не щайгите, ами кайсиите в тях можеха да се преброят.
Една жена възнамерява да направи подписка. Ще поиска КАТ да провеждат ежегодни шофьорски изпити на всички мъже, като в изпитната комисия задължително ще участват и съпругите им и последната дума ще е тяхна. Освен това Една жена сериозно обмисля да направи фейсбук група, която ще се казва „Жените са по-добри шофьори“.
Ако вече няма такава.
Прочетете още:
Автор: Зенон Саркисян
Франция дължи много на едно конкретно дете със синдром на Даун: младо момиче, което се е борило да говори, нуждаело се от помощ, за да ходи и което починало от пневмония на 20-годишна възраст.
Бащата на Ан дьо Гол обаче не бил обикновен човек. Не толкова добре известно е, че най-малката му дъщеря Ан е имала синдром на Даун.
Шарл дьо Гол е със сигурност най-великият французин на ХХ век. Съизмерим само с Наполеон I през ХIХ век. И въпреки всичките му постижения крайната драма на живота на дьо Гол е неговата дъщеря. Това, което Ан му дава, обаче, е неизмеримо. Както дьо Гол се изповядва на един свещеник в началото на самотния си кръстоносен поход през 1940 г., за да спаси френската чест, "за мен това дете е благодат, тя е моята радост, тя ми помогна да гледам отвъд всички неуспехи и почести и винаги да гледам от по-високо."
Тя седи в скута на баща си. Той, облечен в хамбургска шапка и костюм от три части, внимателно държи ръцете й, докато петгодишното момиче гледа втренчено в очите на баща си. Това е образът на безусловната любов. Вижте снимката.
Често се казва, че Ан е любимото дете на Шарл. Описван като човек, който варирал от арогантен до стоичен по природа, той ставал различен около Ан, която наричал "Моята радост". Споделя, че й е чел истории, пеел песни и й е давал обич, която рядко показвал на другите, дори и на най-близките си. Ан е гледана така, че да не се чувства по-малко обичана или по-различна от всеки друг.
През септември 1939 г. нацисткото правителство започна да отстранява децата със синдром на Даун и децата, страдащи от други увреждания, от родителите им. Тези деца са били отвеждани до "здравни заведения" и са били убивани чрез смъртоносни инжекции или в газови камери. В името на "расовото здраве" и други глупости, нацисткият режим убива хиляди деца с увреждания. Сред тях е и 15-годишният братовчед на бъдещия папа Йосиф Рацингер (Бенедикт XVI).
Такава би била и съдбата на Ан дьо Гол, ако тя беше попаднала в нацистките ръце. Въпреки че дьо Гол не го е споменавал конкретно, вероятно бруталното отношение към хората с увреждания е едно от нещата, които е имал предвид, когато се е позовавал на злото на нацисткия режим. Когато дьо Гол отказва да се предаде през 1940 г. и е наречен предател на политическия и военния елит на Франция, това със сигурност е било акт на силно патриотичен човек, който не е желаел да приеме униженията на нацистите към страната му. Актът на създаването на Съпротивата на дьо Гол също е родено от желанието му за защита на беззащитните като дъщеря му от онези, които я смятали за нечовек. "Франция загуби битката, но не и войната! Нищо не е загубено, защото това е световна война. Ще настъпи ден, когато Франция ще си възвърне свободата и величието. Затова се обръщам към всички французи да се обединят около мен в името на действията, саможертвата и надеждата." Генералът обвинява правителството на Петен в предателство и заявява, че „с ясно съзнание за дълг ще застане начело на Франция“. Така дьо Гол застава начело на „Свободна“ Франция.
Ан дьо Гол умира през 1948 г. от пневмония на 20-годишна възраст. След смъртта на дъщеря си Дьо Гол казва, "Сега тя е като другите". Той носел винаги портрет на Ан със себе си; твърди, че рамката на портрета е спасила живота му, като спира куршум в опит за покушения срещу него през 1962 г.
22 години след смъртта на дъщеря си Ан, баща й е положен да почива до нея. На погребението на генерала на 12 ноември 1970 , съгласно завещанието му, присъстват само най-близките роднини и приятели от Съпротивата. Майка й е положена при тях през 1979 година.
Това, обаче, не е краят на историята. Още през октомври 1945 г. дьо Гол с помощта на частни донори закупува замъка Веркор в департамента Ивелин, недалеч от Париж. След това създават там дом и болница за деца с увреждания, много от които имат интелектуални увреждания. Няколко месеца след смъртта на Ан, фондацията „Ан дьо Гол” отворя вратите си в замъка. Персоналът е от монахини, финансирани от значителните приходи, генерирани от продажбата на мемоарите на дьо Гол и помощта на спонсори. Фондацията е ръководена от Ивон дьо Гол до смъртта й и продължава да обслужва хората с увреждания и днес.
Един от биографите на Шарл дьо Гол, покойният Жан Лакутур, записва в мемоарите му: "Без Ан, никога не бих могъл да направя това, което направих. Тя ми даде сърцето и вдъхновението."
Хората като Ан ни учат на нещо, което се изкушаваме да забравим - че всички ние можем да намерим сила в слабостта и че нищо не е по-силно от безусловната и всеотдайна любов.
Обърнете внимание на хората, които живеят и се грижат за близки със синдром на Даун. Те винаги светят повече, винаги са по-силни и винаги са по-лъчезарни. Сред тях няма да срещнете лошите, подлите, коварните и предателите.
Човекът от Слънцето има този талант да променя хората около себе си. Ако пък вие срещнете такива хора, не ги подминавайте, а отидете до тях и ги прегърнете. Не заради тях, а заради вас си. Денят ще ви стане по-хубав, светъл и смислен.
Срещите с истинските хора раждат истинските истории.
Препоръчваме ви още:
Талантът да обичаш по-лесно от другите
Слънчевото семейство на Силвена
Автор: Траяна Кайракова
Лоша майка съм аз, признавам си без бой, лоша съм. От сабахлям ставам и почвам да викам, лая, вия, каквото там дойде. Ми гърляга и глас бол. На седем ми извадили сливиците и смятам, че от това ми се е повишила тоналността. Само се тревожа да не си изплюя дроба някой ден, ама дотогава децата ще се пораснали.
Още като се развикам и комшийката почва да нарежда и чисти у тях, да не ида да я лепна и нея. Лоша съм, майка, щото ви раздигам рано от креватите и почвам. Зъбите искам да се мият два пъти на ден, не веднъж в месеца, а ако сте яли чесън и три пъти, демек след храна/ тук помага много и лъжичка сурово мляно кафе, обаче след измиването/. Лапването на дъвка не е опция! Оправя дъха, жълтото по зъбите остава! Очите се мият не само с двата пръста и да останат по няколко гурела като сталактити, ами с няколко шепи вода, че да прогледнете и да ме чувате, макар че от раждането сте оперирани от слух и срам. После крещя за леглата. Айде да не са като в казармата, белким знаете какво е туй, ама поне малко от малко да му мяза, дет се вика. Какво сте нахвърляли тез ми ти завивки, пък под тях чорапи, пижами, гащи, клечки, станиоли, салфетки, телефони. Що си мислите, че не ги виждам, направо ги надушвам. Да прибирате и изхвърляте всичко, щото аз не смятам бели червеи да отглеждам. Тъз прахосмукачка и бърсалка не са купувани за сувенири. Ама прахосмукачката спирала. Ще спира я. Тя работи 20 минути и после автоматично спира да се охлади. Вий половин час само се подпирате на нея, ужким чистите, докато гледате детското или сте си затапили ушите със слушалки. Аз си мисля, че се чисти, пък те хората живота си гледат. Че аз баща ви научих, че вий ли ще ми се опрете. И той, като се прибере, слага всичко по местата, че току съм се разфучала като гръмнала тенджера под налягане.
Лоша съм, че животни не искам. Нали имахме финки ли бяха, канари ли бяха. Като сте забравили клетката отворена и терасата, котката на комшиите минала и хубавичката закусила, ама само с едната животинка. Другата от ужас не посмяла даже да отлети. Дадохме я нейде, че по сами не виреели.
Папагала го оскубахте от толкоз гонене из къщи и пак аз обирам шлюпки, семки и куришки. Накрая и него изтървахте, че три дена стоя на едно дърво, грачи и ви се присмива.
Трийсет риби и един охлюв удавихте. Тъз как стана не ми е ясно. Айде сетне бял заек, декоративен. Декоративен, ама друг път. Таман три кила стана и нямаше наяждане. Чудех се да го готвя ли, в рекордите на Гинес ли да го пращам. Пък цяло лято как смърдеше, туй е друг въпрос. И той си отиде по пътя.
Накрая морско свинче ви подариха. То пък какъв звяр излезе, не е истина. Отде се измушваше, не знам, ама спрат ли тока, нета и телевизията, значи е навънка. От кабелите, дето изгриза, сигур пломбите му изпадаха. Последния път баща ви, като го издири, се засили директно към терасата и каза, че тоз плъхок вече ще е Батман. Като го питахте що тъй ще се казва, рече, че ей ся ще стане летяща мишка. Ми и на него му писна кабели да свързва и изгризани обувки да хвърля. Сетне аз съм лоша, че не ща да слугувам на домашни любимци. Вий с баща ви тримата ми стигате. Таман колкото другите цапате, ама вас вече по-мога да ви дресирам. Като се задомите, зоопарк си направете, никой не ви спира. Ха дано сте по-добри родители от мене!
Закуска нямало и гладни сте мрели. Как пък не! До 5 години що нещо ви правих. Бе ха баници, бе ха мекици, гевреци, тутманици, каквото ти душа сака. Мене майка ми ме е научила. Пък вий сега хляб не можели сте да си отрежете. Един път ще се срежете, втори път ще се порежете и ако са ви останали пръсти, ще сте се научили. Дотам няма да се стигне, щото от 20 години хляба го продават нарязан, ама вий отде да знаете. Туй в Ютуб и Фейсбук го няма.
Миялната машина лятото съм забранила да се ползва. Бавно се пълни, бързо се вмирисва. Затуй хората са измислили чешмите. Ний навремето все в съдомиялни миехме. Бабите ни в един леген със сапункена вода всичко са миели, пък вий сега нищо не можете. Айде не на мене тия! Ама и на миенето колая му намерихте. Бе взе да ми намаля и бързо да изчезва свежото ми фолио. Пък чак толкоз да го ползвам, не е тъй. Вий да си увивате ядене - абсурд. Как ще се срамите тъй пред хората с домашна храна. Друго е да дадеш 5 лева за купешка. Чакай викам аз един ден да разгадая тъз ми ти мистерия. Баш на обед тупнах врата уж излизам и като партизанин в засада зачаках. Увива тоз народ една чиния хубаво с фолио, сипва си, каквото ще си сипва, наяде се и фърли фолиото. Сетне сложи чинията на сушилника уж е измита и даже вече е изсъхнала. Тъй ли ще ме цакате мене с топла бира, а? От стара коза яре съм аз. Скрих фолиото и вашите чинии взех да отделям. Ама имало по тях петънце, ама мазно, хич не ща и да зная. Аз ям в чисти, вашите вий си ги мислете. Тъй бърже се научихте какво е течен сапун, веро, телче, че свят ви се зави билям.
Лоша съм, че искам да се гладите. Нямало нужда, то дрехите сами се изправяли и опъвали по тялото, като излезеш навънка. Ще ви наскачат гаджета, не само ще се гладите, ами и дъската за гладене ще научите къде се намира и за какво служи. Не е за сърф в банята! Туй мисля, че отдавна сме го изяснили.
Вий се радвайте, че не ви карам на ръка да перете, че тогаз да видите какво чудо ще патите. От простиране, прибиране и сгъване на пране обаче отърване нямате! Като не го приберете, там ще си изгние. Достатъчно простири имам, не ме мислете. То и ний с баща ви колко ли парцала имаме накръст. Пералнята има упътване, на видно място е, надявам се, че можете да четете на български. За английския знам.
Гадна съм, че ви карам да четете. Гадна съм, тъй си е. Пет книги ви дали за цяло лято, то голям зор, голям ужас и мъка.
- Четохте ли ги?
- Дааааа!
- Я кажи тъз за какво е.
Хъката – мъката и пет реда изкарвате. Ама въпрос извътре ако задам, пада пулене. Не ви питам отзад какво пише в резюмето, ами конкретно вътре в трета глава! Ама и умници се извъдихте еееееееееееей. Докато работя в училище и туй го знай целия град, ще четете не, ами хоро ще играете. Туй е четивна култура, научаване на нови думи, разширяване на кръгозора, ама чувате ли вий, я? В електронен вариант я четете, нямам против, но гледането на филм по книга хич не си го помисляйте! Пак като запитам, пак ще ви изловя. Тогава и основно чистене на апартамента ще правите, пък аз ще си пия коктейла на някой от лаптопите ви.
Не лоша, не ужас, ужасен ужас съм аз! Казвате ми го, знам си го и хич не ми пука! Как ви се падна такава майка не знам, ама няма връщане назад. Който не му харесва, пътят и на село. Бабите ви да ви гледат и обикалят. Аз не съм от тях. Друга порода съм – не змия, ами кралска кобра. Ако смеете, ха елате да ви видя!
Майка ви.
Траяна можете да следите ето тук. Старият й профил и страница са хакнати.
Още забавни истории:
Автор: Мария Пеева
Преди много години едно момиче беше ново в класа. Всички вече се бяха разпределили на групички и то се оказа някак изолирано. Седмица по-късно на първата екскурзия учениците трябваше да се качат на лифт с двойни седалки и се оказа, че няма кой да седне до момичето. То навири нос, все едно пет пари не дава, но душицата му се сви. Може би й е проличало, защото когато дойде нейният ред, едно от момчетата, слабичко, не особено високо, не особено забележимо, с къдрав перчем и усмихнат поглед, изведнъж изскочи и седна до нея, ей така, за да не е сама.
Какво толкова, ще си кажете. Ученическа история. И да, и не съвсем. Онова 14-годишно хлапе постъпи като истински мъж. Не остави момиче в беда, дори с риск да бъде подигран от съучениците си.
Истинските мъже са навсякъде около нас, но понякога е трудно да ги забележим. Те не се правят на интересни, не се надуват като петли, не се бият в гърдите, не парадират. И докато се разсейваме по някого, който умело се прави на голямата работа, е много лесно да ги пропуснем. Отваряйте си очите за тях, момичета.
Истинският мъж може да е съвсем незабележим, но той ще забележи вас.
Истинският мъж може да понесе отказ, без да ви намрази.
Истинският мъж няма да ви се хвали, а ще ви разсмива.
Истинският мъж няма да отхвърли всичко, което харесвате като „женско“ и „скучно“, дори и да се прозява тайно на любимата ви романтична комедия.
Истинският мъж може да не умее да прави комплименти и да сваля звезди. Но когато някой ви обиди, ще ви защити.
Истинският мъж може да не кара скъпа кола, но ще ви подаде ръка, когато слизате от трамвая.
Истинският мъж няма винаги да ви казва това, което искате да чуете, но ще ви казва истината.
Истинският мъж може да не носи скъпо марково сако, но ще ви предложи обикновеното си яке, когато е хладно.
Истинският мъж няма да ви гони, нито ще ви води. Той ще върви редом с вас.
Истинският мъж няма да ви обяснява какъв велик бизнесмен е, но ако се наложи, ще работи на три места, за да ви осигури нормален живот.
Истинският мъж не се срамува от „женската работа“. Той ще чисти, готви, пазарува и ще се грижи за децата редом с вас, защото не страда от комплекси, че не е достатъчно мъжествен.
Истинският мъж уважава майка си, но подкрепя жена си.
Истинският мъж няма да ви ревнува лудо, но и няма да му е безразлично кой се навърта около вас.
Истинският мъж никога няма да ви нарани – нито с дума, нито с ръка.
Истинският мъж няма нужда от много жени, за да докаже колко е истински. Той си го знае.
Истинският мъж не умее да „боготвори“. Той може само да обича.
И накрая, но не на последно място - един истински мъж обикновено ви стига. За цял живот.
А онази случка с лифта… Момичето все още я помни, 30 години по-късно. Момчето може би я е забравило. Довечера момичето непременно ще му я разкаже, когато се върне за вечеря.
***************
Може би ще ви е интересно да прочетете и тези истории:
Автори: Мария Пеева и Люси Рикспуун
Наскоро една майка сподели с мен следната ситуация. Три приятелки с три момиченца на възраст около 6 години. Едното дете, властно по характер, си играе само с второто и упорито пренебрегва третото. Второто дете е добронамерено и когато първото го няма, всичко е наред, но когато са трите заедно, слуша първото. Третото дете остава излишно и страда, и плаче, защото се чувства отхвърлено. Майките на другите две деца виждат ситуацията и се опитват да помогнат. Но първото дете е "малко тиранче" и не слуша никого. Майката на третото детенце се измъчва, макар че спазва добрия тон и се усмихва. Не обвинява другите майки, защото те се опитват да решат проблема, но я боли, че детето й страда.
Всъщност и аз съм изпадала в сходна ситуация и предполагам, че не са малко майките, които са се сблъсквали с „деца-тирани“ дори и на тази крехка възраст, когато хлапетата все още се социализират под родителския поглед. Но на тази възраст се залага основата на самочувствието на детето ни и го учим как да реагира при проблемни ситуации, затова е важно да намерим правилната реакция. А положението се усложнява още повече, защото в повечето случаи родителите на такива деца са семейни приятели или компания от детската площадка и са съвсем добронамерени, опитват се да се намесят и да тушират постъпката на детето си. В моя случай синът ми беше на десет, а родителите на тиранчето бяха мило, приятелско семейство, с което прекарвахме много време заедно и се забавлявахме. Проблемът стана видим, когато започнаха да оставят детето често у нас на гости само. Забелязах, че докато пред майка си то се старае да спазва поведение, когато нея я няма, се държи различно. Моите момчета започнаха да се карат много лошо, докато то е на гости и играта винаги завършваше с плач и негативни емоции. Поставих си за цел да наблюдавам внимателно, но ненатрапчиво какво се случва и ми направи впечатление, че хлапето действа на принципа „разделяй и владей“ и прави всичко възможно да скара братята, като пренебрегва големият, който всъщност му е връстник и приятел, и умишлено поощрява малкият да го дразни. В резултат на което по-големият се сърдеше на брат си и търсеше вниманието на госта. Споделих с майката ситуацията възможно най-тактично и съм сигурна, че тя се е опитала да направи нещо по въпроса, но промяна не се забеляза. В присъствието на родител всичко изглеждаше наред, но в момента, в който ги оставим да играят сами, започваха караниците и сълзите. Всяко гостуване приключваше с напрежение и горчив вкус за нас, домакините, и за децата ни.
Признавам си, че се колебаех кое е правилното решение в случая. От една страна си казах, че това е полезен опит за момчетата, нека се научат, че не всички са добронамерени, че някои обичат да интригантстват и да развалят отношения между други хора без никаква причина. Но после се поставих на мястото на децата си. Аз поддържам ли приятелски отношения с хора, които ме тормозят, развалят настроението ми и дори ме правят нещастна, само защото това е „полезен социален опит“? Социалният опит така или иначе ще се натрупа и през живота си всички ние ще срещнем десетки хора, които няма да са ни особено приятни. Ще срещаме и тирани, и вампири, и всякакви типажи, които не са годни за истинска връзка и приятелство. Трябва ли да се сближаваме с тях, само и единствено с целта да им „свикнем“ и да се научим да се „справяме“ с тях? Защото едно е да срещаш такъв човек в училище или на работното място и да го подминаваш с безразличие, и съвсем друго да го допуснеш в живота си и да се стараеш да го зарадваш, да му се харесаш, да допуснеш да определя как се чувстваш ти. Реших, че ако уча децата си на всяка цена да поддържат добри отношения с „тирани“, им давам лошо послание. И някой ден, когато попаднат на такъв агресор в училище, вместо да го игнорират, те отново ще се стараят да са в добри отношения с него и да му се харесват, дори с цената на собствените си чувства. В крайна сметка се дистанцирахме от това семейство и не мисля, че изгубихме много. Децата ми си имат един куп приятели, с които се разбират чудесно и когато някой ги тормози, просто го игнорират. Нищо не обезкуражава малките тиранчета толкова успешно, колкото липсата на внимание.
Друг аспект, на който обърнах внимание в случая е повишаването на самооценката. Забелязах, че „приятелчето“ им много успешно успява да улучи всички техни „слаби места“, всичко, което ги прави различни и да ги дразни с тях. Едното ми момче, например, е доста амбициозно, математик е, обича да се изявява и да постига успехи. Приятелчето му постоянно му натякваше, че е зубър и нърд. В този период започнахме повече да разговаряме вкъщи на теми, свързани с математиката, за Космоса, за интересните професии на математиците, за големи учени и откриватели. Записахме детето на няколко математически и на един космически лагер, където то намери сродни души с подобни интереси. Вече никой не може да го обиди на тази тема. Все едно да засегнеш някой футболист, като му кажеш, че е спортист. Само ще те изгледа с недоумение и ще каже: „Ми много ясно.“ С което тормозът автоматично приключва.
Тъй като тези съвети са от чисто родителска гледна точка, помолих и Люси Рикспуун, моя приятелка, съавтор и доктор по клинична психология да даде професионално мнение как да реагираме, когато детето ни е жертва на тормоз. Ето какво сподели тя.
Воденето на разговори за приятелството с децата е невероятно приключение. Когато аз се опитах да доведа моето дете (на 9 години тогава) до заключението, че един негов "приятел" е агресор, той ми обясни, че Х се държи така, защото не е имал истински приятели и не знае какво означава концепцията за приятелство. Ужас! Как да реагира човек в такъв случай!? Аз реших да му обясня, че вероятно е прав, но неговата роля е на приятел, а не на психотерапевт.
Родителският ни инстинкт ни кара да предпазим децата си от колкото е възможно повече опасности. За съжаление обаче, това отнема възможността на децата да се учат сами да решават проблемите си. В горния случай разговор на тема кой е добър приятел и кой не е, би могъл да накара детето да се замисли кое от децата в коя графа попада. Естествено, важно е детето само да стигне до този извод, вместо "правилният отговор" да му бъде предоставен. Следващият въпрос е какво правим с хората около нас, които не са наши добри приятели. То само ще реши какво решение да приложи. Също ще даде на родителя възможност да го опознае по-добре и да разбере начинът му на мислене и потребностите. Ако детето настоява да остане приятел с "тиранчето", имате много по-голям проблем от тази връзка. Може би детето се идентифицира с жертва, може да има потребност да се харесва на всички, може да усеща влечение към агресори, защото самото то усеща нужда от закрила и какви ли още не варианти. Нормално е за третото дете в каквато и да е ситуация да търси инстинктивно начин да се вмести във вече съществуваща система. Били ли сте приятели с момиче, което има сестра на близка възраст? Неизбежно в тази връзка се формира завист от нечия страна, защото дефиницията на ревността е страх от загуба. Когато хората се страхуват, че ще загубят някого, са склонни на крайности, защото всъщност губят собственото си чувство, че имат значение и са важни за някого.
При децата не е по-различно. Просто често те не са усъвършенствали изкуството на прикритите чувства, и нещата са по-очевидни, пък и социалният им опит е ограничен.
Логиката е малко като в приказката, че мога да ти дам риба, за да те нахраня, но по-добре е да те науча да ловиш риба, за да можеш да храниш себе си за в бъдеще.
Ако родителят разреши проблема, той потушава проблема временно, но ако научи детето как само да реши проблема, също учи детето си на увереност и независимост.
По темата може да прочетете още:
