Автор: Ирина Тодорова

Вземете едно кило захар. Добавете 3/4 кофичка кисело мляко. Извадете теглото на съда, в който сте ги поставили. Сега вече знаете колко са 1300 грама.

А знаете ли как се обичат 1300 грама?

Обичат се със свито сърце и стиснати зъби. Без въпроси, без планове, без мечти, без очаквания. 1300 грама се обичат по начина, по който се гледа страшен филм - със скрити зад дланите очи, които надничат през тънък процеп между пръстите. Сякаш така филмът е по-малко ужасяващ, сякаш полувидяното не предизвиква чак такива тръпки и от него косите ти не настръхват със същата сила. 1300 грама живот са една голяма въпросителна и една вцепенена майка с предпазливо сърце. 1300 грама живот са колело, което може да тръгне във всяка една посока. А по пътя нагоре, знаем, дишането е най-тежко. Пред 1300 грама в стъклена кутия си повтаряш само, че не трябва да плачеш, че не трябва да усещат твоята слабост. Защото ти си техният оптимизъм, ти си глътката въздух, която липсва. Ти си целият им свят. Или поне до вчера е било така. А днес стоиш, с напоени в дезинфектант ръце, и тихо пееш "Зайченцето бяло". Просто нищо по-жизнеутвърждаващо не ти хрумва. 
Представете си как утре съвсем внезапно се събуждате на друга планета - без предупреждение, без кислороден апарат, без предварителна подготовка, с неприспособени към местната атмосфера дробове. Каква по-голяма победа от това да оцелееш. Какво по-голямо чудо от равномерното дишане и учебникарското лъб-дъб на сърцето.

Животът е вълшебство, а вълшебството не е нищо друго освен съвършен наниз от благоприятно стекли се обстоятелства.

Знаете ли каква невъобразимо голяма и важна част от съществуването ни може да виси на тънката струна на случайността? Да се дължи на това да се родиш в подходящото време и на подходящото място. Да се дължи на:
- такси, което идва навреме
- на слаб трафик по софийските улици
- на доктор, който лети към теб
- на професионалист, който те посреща по най-добрия начин с оглед на ситуацията, и екип, който се грижи за теб, докато си готов за новия свят
- на нужната апаратура и специалисти, до които - по дяволите! - не всички имат достъп

И на приятел, който да преведе родителите ти през най-тъмните гори, търпеливо и компетентно. 

Автор: Яна Пеева

Докато бях бременна, не можех да спя. Постоянно ми обясняваха: “Почивай си сега, че после...”, “Спи, колкото можеш, че веднъж роди ли се бебето, няма кога.” (така и не разбрах какво ще се случи после, защото в момента си спя като бебе, но това е друга тема!). Ама как да спя, като има толкова много неща за научаване? И ако си мислите, че понеже бях (още съм) студентка и ходех на лекции, съм учила по счетоводство и бизнес отношения, жестоко се лъжете. Изучавах бебетата. И понеже знам как се правят, започнах от раждането. Когато се ориентирах как, къде и с кого искам да родя, се заех с по-практичните неща. Смятам се за сравнително интелигентен и разумен човек, но вярвате или не, абсолютно доброволно прочетох почти всички 38 (словом: ТРИДЕСЕТ И ОСЕМ) теми “Бебешката количка - цяла наука за второ висше” в Бг-Мама, както и съответната поредица за столчето за кола. Теодор ме обяви за напълно изперкала и ме помоли да се съсредоточа в реалното си висше образование.

Така се разхождат кучета и бебе на няколко седмици!

Веднъж, докато обяснявах на една позната, че ще раждам във вода с Теди в стаята, тя ме погледна скептично и заключи: “Ох, Яна, ти ще си от онези луди жени, които се увиват в странни шалове и носят децата си напред назад като туземки, нали? И сигурно ще го кърмиш горкото дете поне до пубертета! Бива хипария, ама чак пък толкова!” После и двете избухнахме в смях - тя, защото се шегуваше, а аз, защото подозирах, че точно така ще стане.

Дотогава не бях чувала за “странните шалове”, а кърменето хич не ми беше на дневен ред. Затова насочих цялата си бременна енергия и хормони в проучване на “бебеносенето”.

А така се катерят баири в планината с бебе на няколко месеца!

За незапознатите - бебеносене значи носене на бебе в слинг или друг вид носилка. Практикува се от векове, като в последно време стана модерно, заради т.нар. “привързано родителство”, от което е част. В случая говоря за ергономично носене в ергономични носилки - слинг, ергономична раница, а не в кенгуру, където бебето е с гръб към носещия и не може да бъде постигната правилната С-образна извивка на гръбчето и М-образна позиция на крачетата.

Не ми трябваше много, за да ми “кликне” и да си кажа, че това е точно моето нещо. Тогава все още не бях родила, но с Теодор бавно осъзнавахме, че клоним към привързаното родителство и искаме да дадем на Борис цялата близост, на която сме способни. В началото, когато му обясних, че имам намерение да нося малкото Бобче, завързано за мен, Теди ме погледна сякаш съвсем съм превъртяла. Не му трябваше много убеждаване обаче, за да се съгласи, че идеята никак не е зле. Даже се наложи аз да го убеждавам, че въобще нямаме нужда от слинг на Властелина на пръстените. Или раница с мотиви от World of Warcraft.

Изчакахме да се роди Борис и отидохме на среща с бебеносещ консултант. Хриси от Слинготека ни показа как точно се слага бебе в слинг, обясни ми разликите между различните видове носилки - тъкан, еластичен и ринг слинг, а след 4 месеца и раничките, от които има десетки марки и възможности. Да ви кажа, връзването си е сложно в началото. През първите две седмици, в които бяхме наели слинг, за да се упражняваме, Теди ходеше след мен с отворени ръце “да не би Боби да изпадне”, а мама ме гледаше накриво всеки път, като ме види увита в шала. Чак месеци по-късно, когато взехме раничката, си призна, че й се е виждало опасно, сякаш Борис всеки момент ще се промуши и ще падне. При правилно, хубаво обрано и стегнато връзване няма такава опасност естествено.

Понякога стига само да го сложа в раницата и е заспал - дори няма нужда да съм права и да се движа!

Защо бебенося?

Ще се повторя, но - защото е мега яко! Защото с Бобката можем да разходим кучетата, без да се налага Теди да е с нас. Защото може да е близо до мен, сгушен, а аз да си върша разни неща със свободни ръце. Защото в центъра е ад с количка. Защото е единственият начин да се разходим в планината и Борис да е нас. Защото така го запознах с морето, без да ме е страх, че ще го изпусна. Защото ми харесва.

Но най-вече, защото на него му харесва. Дори той, с цялото му спокойствие и постоянна нахиленост, плаче понякога. Тогава само трябва да го сложа в носилката и се успокоява, а до 20 минути вероятно е и заспал.

И понеже аз в никакъв случай не съм специалист и все още пиша на консултанти да моля за помощ, ето кратък списък с помощни ресурси, които да ви въведат в мега якия свят на бебеносенето:

Ползите от бебеносенето можете да прочетете ей тук.

Бебе в слинг е facebook страницата, от която събирам информация и където въздишам по красиви слингове. Там можете да намерите списък с различните библиотеки (местата, където може да се отиде на консултация, за да се пробва и наеме носилка), както и публикация, в която се обявяват бебеносещите срещи.

Слинготека е моята библиотека. Хриси е страшно готина и обяснява страхотно. Често прави бебеносещи срещи, на които може да пробвате различни носилки, да се запознаете с други луди жени, които си увиват децата в шалове, и като цяло да се позабавлявате в парка. В блога й пък има ревюта на различни носилки и подробна информация относно бебеносенето.

Национална асоциация на бебеносещите в България е също пълен с полезна информация сайт. Има и календар с различни събития, както и списък с блогове за бебеносене.

Сгушени и мега яки!

И последно. Любимите ми моменти са тези, в които Борис се сгуши в мен, в пълен покой. Да, обичам да си играя с него, да си бърборим, да го гледам как се смее на играчките си или на физиономиите, които Теди прави. Но нищо не може да замени чувството, когато мъничкото му телце се отпусне срещу моето въобще не мъничко тяло, а той изсумти насън и хване с ръчичка блузата ми. Още повече ме умиляват тези моменти, защото знам, че няма да са чак толкова много. Ще се прегръщаме и когато порасне, но не така, не сякаш съм целият му свят. Затова обичам бебеносенето - защото това ми се случва навсякъде и по всяко време, а не само когато го приспивам вкъщи.

Препоръчваме ви още:

7 признака, че възпитавате децата си правилно

Боси крачета

Автор: Яна Пеева

С Теди изтърпяхме една седмица разделени. Няма да коментирам по колко пъти на ден сме се чували, защото ще ми се смеете. По някое време се обадих на майка ми да я питам кога ще се понася и тя към Гърция, че да си ме прибере после и да си ходя вкъщи. Оказа се обаче, че е заета жена тази моя майка и няма да може да дойде. Ако знаете как ми се скапа настроението… Хем ми беше тъпо, че за поредна година няма да сме заедно на море - като бях малка изкарвахме по цяло лято, само сменяхме плажовете. Имам страхотни спомени от Оазиз, когато все още беше къмпинг, а не супер скъпарски комплекс. Там дядо ме научи да плувам, но това е друга история. Стана ми тъпо и че няма да мога да се прибера в София по-рано. Сигурно действително звуча като страшна лигла и след 5 години друга песен ще пея, но почивка без Теди не е почивка.

Идеално време за море

Понеже знаех, че няма да може да дойде през уикенда, защото няма да има кой да гледа кучетата, в главата ми се зароди план. Ще се прибера една седмица по-рано с Иван, който пътува дотук всеки уикенд и в неделя си заминава обратно за София! Как само щях да го изненадам!

За да придобиете идея колко съм добра и отракана с изненадите, ще се отклоня малко и ще ви разкажа за страхотния коледен подарък, който направих на Теди миналата Коледа. Реших да му направя коледен календар с различни подаръци за всеки от 12-те дни до Коледа - малки символични подаръчета плюс един голям за накрая. Всичко тръгна добре, до края на ноември бях поръчала всичко, а до 10-и декември бяха пристигнали и успях да ги опаковам. Закачих календарчето на стената на 12-и сутринта, докато Теди разхождаше кучетата, но успях да устискам и му позволих да си вземе първия подарък чак вечерта! Точно три идилични дни успях да се сдържа и търпеливо да раздавам по един подарък на ден. На четвъртия всички останали подаръци бяха раздадени или съобщени (имаше вечеря и торта по негово специално желание). Големия си му го дадох на Коледа! Единодушно решихме да подарим календара на някое друго семейство…

Невидимо присъствие

Нека се върнем обаче в настоящето. В петък вече не издържах и още сутринта в 9 писах на Теди да му кажа, че си идвам. Реакция не последва и реших, че спи. Един час по-късно ми се обади един покрусен съпруг.

“Слънчице.. аз такова.. да ти кажа.. тази сутрин станах в 6 и ходихме с Косьо да оставим кучетата на хотел, за да дойда в Гърция и да те изненадам. Ама ти сега, ако искаш да се прибираш наистина в неделя, аз няма да мога да дойда, защото няма да има достатъчно място в колата на връщане. Та ти сигурна ли си, че искаш да ме изненадаш в неделя или аз да дойда да те изненадам в петък?”

Мими се смя със сълзи, после каза, че сме напълно луди и добре сме се намерили. А после Теди се сети за историята с часовниковата каишка и златния гребен. Ако не сте го чели - “Даровете на влъхвите” на О. Хенри. И ние така като героите сигурно сме две глупави деца, които само гледат да се зарадват един друг. Дано никога не пораснем!

Препоръчваме ви още: 

Плевел и плява

Ти ще си добър баща

Не случи на семейство, Яна!

Автор: Мария Пеева

Прочетох следната история на стената на Боян Юруков във фейсбук. 

В метрото U4 във Франкфурт преди малко. Момиче говореше по телефона. Доста меко, някъде от източна България беше:

"...да бе ама тоя поне не вонеше. Ок беше. Не ме би."

"..."

"Как да си тръгна бе? Ако се върна ще ме убие. То, ако мама разбере, тя ще ме убие."

"..."

"...братовчедка... тя па кога..."

"..."

"Сервитьорка, сервитьорка, ама гледай какво стана.."

"..."

"Еми... вика 10 хиляди още иска. Ама де да знам - той все ги дига... Да вчера..."

"..." 

"Да бе, сякаш някой му пука. Сами ще се ..."

"..."

"Да, знам, ще ти кажа. Звънни ми после, че те мисля."

"..."

"Не утре съм в..." (тук слезе)

Ужасно, нали?

А най-ужасното е, че повечето момичета в такава ситуация дори не знаят къде да потърсят помощ. Съответно, повечето хора, които случайно срещнат момиче в подобна ситуация също не знаят какво да го посъветват. Тази пролет самата аз изпаднах в подобно положение. Не, не на момиче, жертва на трафик, слава богу, не съм им в целевата група. В ситуацията на човек, който не знае как да помогне.

Ето какво ми се случи в Лондон, на семейната ни екскурзия. След посещението на музея с восъчните фигури на мадам Тюсо, искахме да разгледаме и музея на Шерлок Холмс, но навън се лееше пороен дъжд и въпреки това опашката беше отчайваща. Решихме да починем малко и да изчакаме, преди да измислим как ще продължим, затова се скрихме в пицерията на Бейкър Стрийт и поръчахме нещо за хапване. Междувременно дъждът спря за малко и използвах момента да прескоча до отсрещната аптека, преди да ливне отново. Пред пицерията едно младо момиче ме доближи и ми поиска пари. Бързах, тя говореше много развален английски, не си направих труда да я изслушам, подадох й някаква дребна монета с мисълта: “Защо изобщо трябва да й помагам, я да се хване на работа, здраво, право младо същество”. Върнах се от аптеката след малко и седнах отново при мъжа ми и децата. Точно тогава една жена влезе вътре с просещото момиче и още едно на същата възраст. Отиде и им поръча пица, а после си тръгна. Мисля, че беше англичанка. Двете девойки седнаха на съседната маса и… заговориха на български! Не подозираха, че и ние сме българи, не знам как точно тогава момчетата се бяха умълчали, може и да са били изморени след музея с восъчните фигури на мадам Тюсо. Чух разговора им и се намесих. Оказа се, че двете девойки са станали жертва на измамници, които им обещали работа в Англия, след което, когато момичетата пристигнали, работа нямало, а на всичкото отгоре им взели багажа. Не се сетих да попитам дали имат документи. Момичетата изглеждаха изплашени, което ме накара да си мисля, че може би е имало работа, но не каквато са очаквали… Сега и двете бяха на улицата, без пукната пара. Дадохме им малка сума, колкото да пренощуват в някакво хотелче тип туристическа спалня, и телефона на посолството, който намерих в интернет. Казаха, че поне са успели да се обадят на родителите си и чакат на следващия ден да им пратят пари, просто в момента го бяха закъсали гладни и без подслон. Адски ме загриза съвестта, че подминах хлапето на улицата, без да се опитам да разбера какво всъщност се опитва да ми обясни. Просто измамниците са толкова много, че понякога се случва човек да подмине истински нуждаещ се.

Бяха две обикновени момичета от някое селце или малък град, които се опитват да изкарат малко пари с честен труд, а попадат на лоши хора. Надявам се да са се прибрали успешно у дома.

Накрая ще сложа линк за две организации, с които може да се свържете, в случаи на трафик на хора. Ако тогава знаех за тях, вероятно щях да им се обадя. Това са работещи организации, които съвсем наскоро организираха връщането в България на 23 души, жертва на нелегален трафик в Тулуза.

Националната комисия за борба с трафик на хора:

00 359 2 807 80 50  

Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Международна организация по миграция:

тел: +359 (2) 93-94-774 факс: +359 (2) 93-94-788

Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Освен това може да се свържете с местното посолство или консулство на България и, разбира се, с полицията в съответната държава.

Прочетохте ли 

За да не видим дъщеря си да търси спонсор?

Новородените не могат да говоря и макар че полагат неистови усилия да комуникират, пищейки, докато се зачервят от гняв, понякога е трудно да разберем какво ни казват.

След месеци интензивни проучвания и наблюдения, сайтът BellyBelly направи списък с нещата, които новородените биха казали, ако можеха да говорят.

1. Ето как ще работи занапред. Ще пищя всеки път, когато ме оставиш в кошарката.
2. Не, не съм приключил с вечерята. ОЩЕ ЦИЦА.
3. О, пак ли този палячо. Приятел, радвам се да те видя, но ми доведи другия клоун - онзи с циците.
4. Чухте ли този виц? Трябвало да заспивам вече. Ха, или ме нахрани, или ще пищя!
5. Какво ишкаш да ми кажеш? Няма таквоз нещо, като прекаляване с млякото. Ако някой тук е препил, това си ти.
6. Не се правя на примадона, но седя в собствената си урина. СМЕНИ МИ ПАМПЕРСА!
7. Благодаря много, че ми смени памперса, мамче, искрено съм признателен. Сега би ли го сменила отново, защото току-що се нааках в него?
8. О, майчице, колко жалко, не можеш ли да стигнеш дистанционното/телефона/книгата от тук? Клета жено, не смей да помръдваш, защото веднага ще се събудя.
9. В името на цицата, би ли престанала да ми душеш интимните части пред хората? Имай малко уважение.
10. Ахахахаха, току-що повърнах на гърба ти. Това беше отмъщение за душенето на чатала.
11. На какво се усмихваш? Просто се опитвам да пръцна.
12. О, боже! Мамо! Мамо! Къде си? МАМО! О, ето те. Беше зад възглавницата. Слава1 богу, че се появи отново, почувствах се толкова… О, боже! МАМО! МАМО! ПОМОГНЕТЕ, МАЙКА МИ… О, ето те отново. Ама че тъпа игра.
13. Мислех, че ще започнеш да ме излагаш, чак когато стана тийнейджър. Защо разказа на всичките си приятелки за обрива на дупето ми?
14. О, това беше страхотна вечеря. Преядох. Искам да използвам тази възможност да ти благодаря за всички вкусни хранения, които ми даваш, знам, че не ти е лесно и го оценявам, и мисля, че… Окей, умирам от глад, дай пак. Веднага!
15. Ахахаха, колко смешно. Извинявай, трябваше да те предупредя, че цицата ти е отвън, преди да отвориш вратата на куриера. Моя грешка!
16. Някой звъни ли? Идват гости, които да ме приветстват на белия свят? Прекрасно, значи е време за почерпка. Вади цицата.
17. Извинявай, че се нааках във ваната.
18. Барман, ОЩЕ МЛЯКО!
19. Ако искаш да разбереш дали съм се наакал, просто попитай. Няма нужда да завираш пръст в памперса ми, за да провериш. О, и извинявай за акото под нокътя ти.
20. Много е забавно да ме подхвърляш така. Извинявай, че малко ти повърнах на главата.

Вижте и двайсетте неща, които се опитват да ви кажат двегодишните.

Автор: Мария Пеева

Коко, моят 10-годишен син, поиска да му разкажа за майка ми. Поради болестта си тя е много различна от жената, която беше преди две години, но въпреки това той би трябвало да си я спомня добре от времето, когато идваше в София да го погледа, когато пътувахме заедно или им гостувахме в Пловдив.

- Нима не си спомняш баба, когато беше здрава и ви носеше курабийки, и толкова много ви се радваше? - го попитах. Тъжно ми стана.

- О, не, спомням си я. - отговори ми той. - Спомням си много неща. Но искам да ми разкажеш как си я спомняш ти.

Разказах му, разбира се.

И докато разказвах, осъзнах, че колкото и да ме обичаше мама, колкото и да се грижеше за мен, хубавите истории, които са останали в главата ми са твърде малко. Тя прекалено много трепереше за мен - да не се разболея, да не ме разглези. Повечето ми хубави, весели спомени са свързани с татко. Мама в повечето случаи беше “лошото ченге” в моето детство. И въпреки това си я спомням с радост такава, каквато беше тогава - красива, с елегантните си рокли и прическа, с изряден маникюр и ярко червило, как ме хваща за ръка и ме води на гости. Или в кухнята, изгубена в аромата на какао и ванилия, докато бърка мраморен кейк, а аз гледам като омагьосана изящните движения на фините й ръце.

Замислих се какво ще помнят моите деца за мен.

Дали ще ме виждат в спомените си изморена? Или вглъбена в работата си, все на компютъра? Или в кухнята, отнесена в готвене и домакинстване? Дали наследството от истории, които им оставя, ще ги радва и ще ги топли в моментите, когато имат нужда от мен, а мен вече ме няма.

Добро и лошо ченге? Забравете!

Всеки ден с тях, всеки миг, аз пиша своята история, която някой ден ще им завещая. Дали ще я разказват с удоволствие на децата си?

С какво всъщност се надявам да ме запомнят моите синове?

Искам да запомнят колко много ги прегръщам. Когато ги боли и когато са щастливи. С повод или без. Когато лягат и когато стават. Чак до момента, когато усетя, че прегръдките ми вече не са толкова желани. И дори тогава, пак, упорито и досадно. Дано ме помнят като прегръщащата майка.

Искам да запомнят как винаги ги изслушвам. Независимо дали искат да споделят последната си победа в неразбираемата за мен видео игра или защо са получили слаба оценка в училище. Как могат да ми кажат всичко и няма да ги укоря. Дано ме помнят като разбиращата майка.

Искам да запомнят как се смеем заедно. Понякога на забавни случки, но нерядко и на гафове. Понякога техни, но по-често мои. Дано ме помнят като смеещата се майка.

Искам да запомнят и колко често плача. За тъжните неща, които се случват, но и за моментите на съвършено щастие, които ми даряват. Та дори и на тъжни филми. Дано ме помнят като чувствителната майка. 

Искам да запомнят колко много вярвам в тях. Дори когато се провалят, дори когато разочароват собствените си очаквания. Дано ме помнят като вярващата майка.

Не искам да ме помнят съвършена, не искам да ме помнят като победител. Защото не съм. Искам да си спомнят как понякога съм изнервена или изморена, сърдита или гневна. Имам си моите несбъднати мечти и моите разочарования. Моите грешки, болки, несъвършенства и извинения. Дано ме помнят като майката, която понякога губи битките си, но не губи надежда.

Най-вече искам да запомнят колко съм благодарна, че ги имам. Колко много осмислят всеки мой ден и колко много уча от тях. Колко много им давам, но колко безкрайно повече получавам от тях. Дано ме помнят като благодарната майка.

Мисля, че искам твърде много от тях. По-вероятно е да запомнят палачинките в неделните сутрини, които бъркам още по пижама, прескачайки кучетата, които се врат в краката ми с изплезени езици и гладен поглед. Или шумните семейни вечери, на които всеки се опитва да надприказва другия. Или екскурзиите ни, тези щури пътувания, на които не знам чие изумление е по-голямо - нашето от света или на света от нас. Или шантавите ни семейни истории, които всеки помни по различен начин и всеки добавя нов собствен щрих към тях, докато прераснат в същински мюнхзаузенови легенди.

Всъщност ми стига да помнят, че съм ги обичала във всеки един момент на живота им, радостен или тъжен, от първия им миг, всеотдайно, безмерно и безусловно, не заради качествата, способностите или заслугите им, а заради простия факт, че съществуват.

Дано тази обич ги топли, когато ме няма.

Това ще ми е достатъчно. Да ме помнят като обичащата майка. Или просто като мама.

На снимката горе виждате Алекс, моят най-малък син, който ми се смее, защото се спънах в шезлонга и паднах, докато се опитвах да го наглася в "непринудена" поза за снимка. Смя се, докато се разхълца. Смях се и аз. Надявам се да запомни и това.

Прочетохте ли Мост от спомени?

Автор: Мария Пеева

Нашият татко и двете ми големи момчета заминаха за София и ни оставиха на море сам-самички - Яна с бебе Боби, Коко, Алекс и моя милост. На малките им е много тъжно за баща им и много добре знам защо. Не само защото толкова го обичат, но и защото е най-добрият плувец в семейството. Не съм им никак достатъчна на плажа. Момчетата искат да влизат много навътре във водата, а аз се дърпам, страх ме е, че не мога да се справя с тях на дълбокото и все настоявам да имаме дъно отдолу, макар че те плуват доста добре и със сигурност по-хубаво от мен. На всичкото отгоре настояват да вземем и водно колело. Значи водните колела са нещо, което пък съвсем не обичам, особено след като Яна ми разказа как майка й веднъж влязла навътре с такова и то взело, че потънало. Не малко допринесе и факта, че през дъждовните дни изгледахме няколко филма на морски теми, сред които беше "Перфектната буря". Обаче тъй като децата и без това са разстроени, че татко им си отиде, не отказах директно на молбите, а отговорих:

- Ще видим.

Алекс сякаш се обнадежди, но Коко въздъхна.

- Алекс, забрави. Щом мама казва “ще видим”, това означава, че няма да стане.

- Защо? Тя не каза, че не може.

- Не, но майките имат специален език, на който казват нещата, които не искат да ни кажат направо, за да не ревем.

Първо се засмях на обяснението на Коко, но после осъзнах, че детето е абсолютно право. Наистина много често не искам да им кажа разни неща директно и затова използвам “специален език”. Само че всъщност излиза, че децата много добре разбират този език и излишно се старая. Помолих Коко да се сети за още няколко такива израза от “специалния език на майките” и той ми изброи цели 12 фрази, които според него използвам винаги, когато им отказвам нещо. И май е абсолютно прав. Не подозирах, че съм толкова прозрачна. Ето и списъка на Коко:

Да ви кажа, стана ми много съвестно, след като Коко разкри тайния ми език и реших да съм съвсем директна занапред. Или поне да се опитам. Може би е по-добре и по-честно да им откажа направо, с риск после да ми помрънкат и да се посърдят, отколкото да завоалирам отказа по този начин.

Впрочем, момчетата все пак получиха водното си колело. Известно време се забавлявахме и дори спрях да се страхувам, още повече, че бяхме съвсем близо до брега, но изведнъж излязоха толкова големи вълни, че щяха да ни обърнат. Слава богу, двама непознати мъже видяха, че сме в беда и ни помогнаха, като измъкнаха колелото на пясъка. И Алекс, и Коко се поизплашиха. Няма да крия, че и аз се стреснах. А Коко се обади на баща си и каза:

- Повече никакви водни колела без теб, татко. Мама каза “ще видим” и наистина видяхме.

Ето и още няколко от морските ни приключения: 

Нещо весело и нещо тъжно

Идеално време за море

С крокодил на плажа

Автор: Мария Пеева

Спомняте ли си историята на Нина за неочаквания гостенин - играчката, която детската градина дава на детето за няколко дни, заедно с дневник, в който да опише приключенията им? Е, оказа се, че учителките от детската градина на моя Алекс са я прочели и много са я харесали, след което незабавно са я приложили на практика. И ето че точно преди морето у дома пристигнаха крокодилът Гена и Чебурашка - двойка, добре позната на нашето поколение от любимата ни руска анимационна поредица. Защо са избрали точно тези герои и откъде са ги намерили, нямам никаква идея, но ми стана много мило, че връщат и нас, родителите, в детството. И така, ето какво биха разказали в дневника, ако можеха да пишат Гена и Чебурашка, малките приятели на Алекс, които бяха наши гости за няколко дни на морето.

Най-после дойде ред да гостуваме у Алекс, който толкова отдавна ни очаква. Признаваме си, че малко се опасявахме от тази визита, защото у тях живеят двама хищни вълци, които се правят на кучета, но ние много добре знаем, че са рецидивисти-канибали на невинни плюшени играчки. Затова с облекчение въздъхнахме, когато разбрахме, че ще ни водят на море, а двамата гадове си остават в София. Забелязахме, че в дома на Алекс се подвизава и една оживяла плюшена котка, която наричат Фройд и която страда от тежко раздвоение на личността, защото се самоопределя като куче. Не разбрахме дали затова са я кръстили Фройд или името си върви с психични отклонения. Фройд се мушна в раницата ни и за малко да понесат и него към морето, но той се размърда и Алекс писна, защото помисли, че ние с Гена сме оживели и подскачаме в раницата.

Погледнете как проклетият вълк ми се зъби и се опитва да ме изяде. Добре че Алекс ме спаси!

Така че Фройд беше разкрит своевременно и го върнаха у дома да усмирява двата вълка, а ние отпрашихме за северното гръцко крайбрежие в компанията на петнайсет куфара, два пакета памперси, три менти, три деца и четирима възрастни, които всички са в твърде сложни за нашия плюшен ум отношения, защото двама са хем баба и дядо на бебето, хем майка и татко на други четирима, а двама от четиримата са майка и татко на бебето, което изглежда толкова сладко, НО НЕ Е, защото то също искаше да ни изяде. 

Само вижте този поглед на невръстен хищник!

Алекс отново спаси живота ни, а после и не позволи да ни сложат в багажника и добре че се намеси, за да пътуваме в комфорт на седалката до него. Иначе най-вероятно можеше и да останем забравени в раницата дни наред, защото майка му е толкова разсеяна, че не взе плейстейшъна на горките момчета и се наложи да четат книги вечер и да ходят на плажа денем, вместо да се забавляват истински. Но те, майките, си имат бъгове, това всеки го знае, ама и без тях не може, така че момчетата бързо й простиха.

Пътуването беше много дълго. На Алекс по някое си време му омръзна и почна да пита през минута “Колко остава, колко остава”? Баща му каза: “След пет минути." "Ама колко е пет минути?" "Брой на глас до 300”. Алекс започна да брои като картечница - 1, 2, 3, 4, 5… Брат му Коко се намеси с мъдростта на десетгодишен философ.
- Алекс, не се броят така минути. Много бързаш. Трябва да казваш 1 Мисисипи, 2 Мисисипи, 3 Мисисипи, защото Мисисипи отнема точно една секунда. 

И Алекс започна:

- Едно, сипи, две, сипи, три, сипи…

При което всички големи се засмяха и казаха, че много ще прежаднеят от това броене. Ние не разбрахме шегата и за пореден път установихме, че възрастните имат неприятния навик да се смеят на някакви скучни и безсмислени неща.

Като цяло морската ни почивка с Алекс беше забавна. Водиха ни на плаж, където толкова искахме да влезем във водата, но никой не ни позволи. За сметка на това строихме замъци и правихме дупки в пясъка, в които Коко за малко да ни погребе живи, но нашият супер-герой Алекс ни спаси - за трети път.

Най-забавната случка на плажа беше, когато се появи някой си Хабиб от Бангладеш, който направи на Коко татус от къна и ни разказа, че има четирима братя и сестри в Дака, които не е виждал от 10 години, но им праща парички, за да се издържат. На момчетата толкова им дожаля за него, че сега всеки ден искат да си правят по един татус при него и докрая на почивката сигурно ще са готови да спечелят рекорда на Гинес за най-татуиран човек. Вече имат татус на паяк, татус на вълк, татус на котва (Теодор предложи на Коко пет лева, ако си татуира под нея и ГИНКА 1967) и татус на странна фигурка, която никой не знае какво означава, но малко прилича на международния символ на токсичен отпадък.

Какво друго правихме освен да вилнеем по плажа? Нищо! Пълна скука! Водиха ни на ресторанти, където никой не ни нахрани, макар че е всеизвестен факт, че Гена е месоядно животно. Алекс отново ни спаси, като мушна в джоба си едно кюфте, което тайно си разделихме, докато големите играеха белот, след като се прибрахме.

Обърнете внимание на хищното бебе отзад! Животът ни беше под постоянна угроза!

Освен това ни водиха на дълги разходки по крайбрежни ивици, където “благосклонно” ни возиха под количката на бебето, докато ние треперехме от страх малкият да не се протегне и да ни докопа отново. Слава богу, Алекс беше до нас да ни защитава и въпреки че големите го умоляваха да ни предаде на невръстния сериен убиец на плюшки, Алекс отказа категорично и храбро заплаши с кунфу, карате и воден пистолет батковците, баща си и всеки, който посмее да рискува живота ни.

В неделя таткото на Алекс си замина сам за София, защото има работа. Ние подозираме, че просто му дойде до гуша от тази шумна компания, в която някой постоянно пищи, смее се, плаче или бърбори. Заедно с него се прибрахме и ние, за да отидем на гости при друго детенце. Не може да се отрече, че си изкарахме весело, макар лудницата у Пееви да е голяма дори за купонджии като нас. Но кой знае, някой ден, когато плюшеноядното бебе порасне и се очовечи, ще тръгне на градинка, и може би тогава ще им погостуваме отново. У тях кюфтетата свършват бързо, но адреналин винаги има в изобилие.

Прочетохте ли Как си починах на морето?