23:31 ч., петък — в полето за допълнителна информация във формуляра за резервации в сайта главата на семейството пише към домакина на къщата: „Идваме с жена ми и двете деца — на 7 години и на 1,5 г. Поздрави, Александър”. След което с Александър се прегръщаме еуфорично и правим торнадо из апартамента, като за 10 минути събираме в раници и торби половината къща — само най-необходимото за двудневното ни пътешествие до дъното на хамака.
Макар и набързо, направили сме план, който да удовлетвори потребностите на всеки член от семейството. На малкото дете му трябва чист въздух и време с нас, за да елиминира седмичния стрес от яслата, на голямото — някоя културна забележителност, за да има какво да напише в дневника си, таткото иска да си изключи телефона, гледайки в зеленото, а майката може само с един прозорец, безброй звезди и чаша вино в допълнение.
И така, в 10:00 сутринта в събота семейството е строено да се обува до входната врата на апартамента и да потегли по план, когато телефонът на таткото звъни. Домакинът на къщата е — пита с каква кола ще ходим. Даваме инфо за автомобила — модел, година, регистрационен номер, приблизително тегло — наше и на половината къща, дето е в торбите до вратата, след което домакинът казва, че няма как да стане. Пътят минава през гората, тежък терен, скоро е валяло, затова ще дойде да ни натовари с гаската, пък ако му дадем някой лев отгоре за бензина, ще е доволен. ОК, договорено. Следва по-важното — да се разберем за храната. Колко пъти ще ядем и какво? Таткото отговаря да не ни мисли за обяд, а за вечеря нямаме претенции — един домат със сирене е напълно достатъчно. Ама те щели да готвят, да кажем какво искаме. Мъжът ми пак казва за домата и — така или иначе питате — някакво месо за голямото дете, че предимно това яде. Няма месо, отговаря домакинът, тук сме вегетариум. Боб или леща, тогава — подсказвам аз отстрани. Таткото подава репликата, но тя остава без ответ. Всичко е от градината ни, казва човекът, а ние си мислим — брей, че хубаво! Мъжът ми смята, че всичко е точно и е готов да затваря, за да тръгнем, но домакинът иска да знае какво ще закусваме утре. Може да хапнем мекици, ако предлагат — отговаряме. Отсреща се споменава съвсем мъгляво нещо за питка и за смути — те това закусвали сутрин. Аз чувам през слушалката и се усмихвам доволно — съвсем ще се слеем с природата макар и за ден. Запечатваме с червен восък всичко, договорено по телефона, и тръгваме.
След час сме оставили мръсния софийски въздух зад себе си и лъкатушим из Искърското дефиле. Забравили сме колко хубаво е тук — минали са десетина години, откакто последно идвахме насам, затова искрено се възхищаваме на панорамата, която ни се открива след всеки завой. В колата завучат P.I.F. с „Колело”, „Лудите жаби” на Джанго Зе, Мая Бежанска пее „О-о-обичам теее, обичам те, мила...”, а ние с таткото се кефим, че голямото дете знае текстовете на тези песни наизуст.
Малко след 12:00 стигаме до комплекса „Дядо Йоцо гледа”, построен сравнително наскоро. Мястото е красиво и добре обгрижвано, около 5-метровата статуя са засадени цветя и храсти, има дървени фигурки по поляните наоколо, чисто е, а гледката е великолепна. Прекарваме около половин час в беседката с изглед към дефилето и железницата — слънчево е, има и облаци, заради които склоновете на планината нюансират в синьо и зелено. Като хора, които в последните 5 месеца не са си подавали носовете извън София, искаме не толкова да снимаме, колкото да консервираме от напоения с аромат на борчета въздух в буркани и да си отваряме всяка сутрин по един с кафето.
Обядваме в механата и с нетърпение потегляме към нашата горска къща с хамак. Междувременно се обажда домакинът ни, за да ни каже да не пускаме навигация, а да следваме табелите към село Ж. и в центъра му да търсим вагон-ресторант, където да спрем и да го чакаме.
С наближаването на селото нещата започват естествено да навлизат в друго измерение. Минаваме по въжен мост над реката, който прилича на декор от филм на Линч. Изкачваме се нагоре по еднолентовия път край малки къщи, които не издават признаци на живот. Двайсет завоя по-нататък стигаме центъра на Ж., който представлява леко разширение на пътя с чешма отдясно и пощенска станция отляво, пред която три момичета играят с топка. Над пощата свети синият вагон-ресторант, а зад него започва черен път.
Домакинът ни идва след няколко минути — висок, слаб мъж на средна възраст, облечен със светли ленени дрехи. Запознаваме се и прехвърляме багажа в колата му. Дотук всичко изглежда така, както сме си го представяли и аз предвкусвам звездите след вечеря, затова решавам да питам дали предлагат домашно вино.
— О, чак дотам не сме стигнали! Правим само ракия с билки, но я ползваме с лечебна цел.
Е, хубаво де, и ракия става.
Качваме се в колата и потегляме по черния път зад вагон-ресторанта. До мястото има 4,5 километра, трябва да направим дъга по склона и да идем на отсрещния край на долината, описва домакинът, а на нас ни звучи все по-хубаво. С всеки метър по пътя пейзажът издивява все повече, а теренът става все по-неравен. На едно място навлизаме в гигантски кални коловози, толкова дълбоки, че, затънем ли тук, само камион ще може да ни изтегли. Чувсм вътрешния ми глас, онзи истински предател на вродения ми премерен авантюризъм, да се обажда:
— Ти сигурна ли си, че трябва да продължите напред? Отзад са двете ти деца. Какво правим, ако закъсаме тук?
— Няма да закъсаме, на човека не му е за първи път да превозва хора. А и знае, че сме с деца. Ако беше чак толкова опасно, нямаше да ни вземе.
— Ти и твоят оптимизъм! Я гледай в к'ва локва си, ако трябва да излезеш от колата, ще затънеш като в блато. И малкото няма да можеш да измъкнеш, нито вода да му дадеш, нито да го нахраниш. Ще изгниете в тая гора като червеи!
— Ооо, я млъквай! Само черни сценарии са ти в главата! Ей сега ще издрапаме от калта и ще дишаме два дни чист въздух с децата! Даже и за теб ще има...
— Така ли?! Ти явно си пишеш висока самооценка по родителска отговорност. От мен да знаеш — много има да патиш!
— Браво, момичето ми! — продумва домакинът и потупва таблото на колата. — И този път се справи.
Успели сме да преминем най-рисковия участък от пътя. Вътрешният ми глас се свива в едно забутано кьоше в гърлото и зачаква удачен случай да излезе пак. Няма да е за дълго.
Скоро пристигаме в къщата — почти като на картинката е, само че мястото е много по-диво в действителност. Вече сме разбрали от домакина, че живее в селото повече от 10 години и заедно с 15 други семейства в района се опитват да създадат затворено еко селище. Получават субсидии по програми и разработват методи за био производство, но почвата в района е много глинеста и е трудно да отглеждат култури за прехрана. Сега очакват финансиране за направа на оранжерия и се надяват догодина да берат първите резултати.
Влизаме в къщата, награбили деца, легла, дрехи и кухненска посуда, през източния ѝ вход, за да не нарушим вселенския баланс. Запознаваме се с приятелката на нашия домакин, стройна и крехка австрийка, която изглежда озадачително млада — може да е и на 16, и на 36 години. От въздуха и биото е, обяснявам си аз. Всекидневната е просторна, с дървен под и прозорци от тавана до пода на постройката, които гледат към малката градина на стопаните. Има две ниски дървени маси с възглавнички около тях, библиотека, скована от няколко дебели дъски, и тъмни дървени шкафове с красива резба.
Всекидневната прелива в кухня — напълно открита, но много спретната и уютна, с десетки бурканчета с подправки, билки и зърна, надписани и строени по рафтовете. Домакините ни показват нашата стая и чак сега разбираме, че ще се храним заедно с тях и ще споделяме това пространство, а те ще спят в старата къща отсреща. Споглеждаме се леко с мъжа ми — пълно семейно уединение няма да има, но поне ще гледаме в зеленото и ще дишаме дълбоко, нали?
След като оправяме багажа и се опитваме да „влезем” в къщата като в собствена кожа, домакинът ни оставя на масата „малка почерпка” и казва, че ще се оттеглят да си починат. Почерпката никак не е малка — на масата се озовават пълна фруктиера с череши, ябълки, банани и дървена купа със сушени сливи, сурови ядки, био кокосови стърготни и натурални какаови зърна. Давам си сметка, че всичко това не е отгледано в градината им и е доста щедър жест от човек, който живее с утопичната идея да бъде част от малка затворена икономика.
Усещайки, че тук всичко е твърде природосъобразно, а мен, градската жена, към 3 часа следобед ме погват всички дяволи за едно кафе, решавам да попитам какви „ободрителни напитки” предлагат, използвайки точно този евфемизъм.
— Може да ви направим чай номер 2 на д-р Пашкулев, който е сутрешен, но действа много ободряващо и следобед, или чай номер 7, който има еди-каква-си билка и също освежава. Мога да ви предложа и камбуча, разредена с малко вода — много добре разхлажда.
Това е критичният момент, в който разбираш, че не само няма да пиеш следобедно кафе, но и УТРЕ СУТРИН СЪЩО НЯМА ДА ПИЕШ КАФЕ и ако вземеш, че пукнеш насред тия шубраци, то няма да си умрял щастлив. Запазвам привидно спокойствие и учтиво отказвам всички поредни номера от чайовете на д-р Пашкулев — самата лекция, която домакинът още в колата ни изнесе за неговия цялостен подход към промяната на личността, със сигурност вече ми е оказала достатъчно благотворно влияние за година напред.
В ранния следобед тръгваме с децата на разходка по околните пътечки. Малката заспива, докато я нося в ергономичната раница, а ентусиазмът на каката за приключения е убит от първата видяна пчела. Май само аз се радвам на гледката към Искърския пролом, която се открива от криволичещите пътеки, и на аромата на прясна мащерка, натежал над поляните. Скоро на голямото дете му докривява от пчелите, макар че се опитва, наричайки ги „летящи шоколадчета”, да преодолее страха си от тях, и в крайна сметка се прибираме у дома.
Стопаните току-що са се върнали от бране на гъби, малко разочаровани — събота е, пришълците от града са дошли на село и са минали по поляните преди тях и са ги обрали. Е, и една голяма манатарка стига, за да се почувстваме благодарни на Земята, че ни храни. Двамата започват да приготвят вечерята. Готвят в пълно мълчание и докато режат зеленчуците, стъпват встрани, за да вземат нещо, или се пресягат нагоре за друго, са в пълен синхрон — очевидно тези мъж и жена, изолирани в гората, прекарващи всичките си дни и нощи заедно и рядко виждащи други хора, дотолкова са слели мислите и движенията си, че всичко, което правят, излъчва ритуалност.
Четвърт час по-късно в кухнята ухае изкусително и дори капакът на тенджерата, който тайнствено прихлупва врящата супа, не може да удържи аромата на пресните билки, бълбукащи вътре.
Аз също не мога да удържа напиращия в мен въпрос, затова го изстрелвам към домакина:
— Има ли начин да охладим бирата, която носим, и ще имате ли нещо против, ако си сипем малко на вечеря?
Става въпрос за еднолитрова бутилка бира, която днес взехме пътьом, за всеки случай, разчитайки все пак, че в Airbnb-то ще има вино. Домакинът ми отказва по най-любезния възможен начин:
— Може да сложите бирата в тенджера да се студи под течаща вода на чешмата навън. По принцип, когато сме голяма компания, алкохолът се пие извън общата трапеза, но за вас ще направим изключение.
Аз се усмихвам и казвам, че ще се съобразим, а нормалната жена в мен, дошла тук да разпусне, започва да ридае неистово и неудържимо.
Малко след 7 вечерта на ниската маса с изглед към градината е сложена салата от тиквички, морков и ядливи цветя, домашна горчица, ябълков оцет местно производство, два вида течна сол, прясно млян сусам, който е по-добрият заместител на зехтина, тенджера със супа от тиква, целина и праз и препечен домашен хляб с квас. Към тази красива и благоуханна трапеза се присъединяваме и ние, простосмъртните градски хора, които в началото на деня бленуваха за домат, сирене и чаша вино, и присядаме върху възглавничките на пода. Домакинът се извинява от името на приятелката си, която няма да вечеря с нас, защото за нейния генотип било препоръчително вместо да яде след залез слънце, да прави упражнения за разтягане. Ето защо изглежда толкова млада, мисля си аз, вместо да се тъпче вечер като нас, тя тренира — евала.
На масата пред мен е сложено юсче с жълта течност. Тъкмо да попитам, и домакинът казва, че е домашната му ракия, но я е сипал в юс, защото в чаша бихме дали лош пример на децата, „а ние не искаме това”.
— Ти по колко лоши примера на ден даваш на децата си, а? — обажда се вътрешният ми глас.
— О, ти си бил тук?! Помислих, че липсата на кафе съвсем те е заличила.
— Не бягай от въпроса! Кажи — даваш ли лош пример на децата си?
— Не им давам лош пример с чаша вино, защото обяснявам за границите, които човек трябва да си поставя, когато пие алкохол.
— Дрън-дрън. Не думите, а делата са важни. Помисли върху това, докато вечеряш!
Радвам се, че млъква, защото искам поне да хапна на спокойствие. Домакинът казва „кратка формула” преди да започнем да се храним, която много харесвам и се опитвам да запомня — звучи от типа на: „За слънцето и за водата, за храната и за всички благини на земята ний благодарим.”
Не съм религиозна, и както вече разбирате, не съм последовател на никакви учения, но тази формула ми допада и смятам, че е хубаво всяко семейство да си измисли своя такава — за да не забравяме, когато сме заедно, да изказваме благодарността помежду си, че ни има и че за да бъдем, трябва да сме здрави и щастливи с това, което правим.
Вечерята преминава в кратка лекция за цялостния подход. Вроденото ми любопитство подпитва домакина и той разказва за обученията, на които го канят в чужбина, за другите затворени общности, в които е живял преди, за селото, в което се намират сега и за идеята да привлекат повече млади хора с деца, да направят училище и да създадат затворена икономика. Мъжът ми се е умълчал и единствената дума, която обелва, вклинявайки се в едно изречение, е „утопия”.
Докато хапваме и разговаряме, установявам, че голямото дете яде само салата и оставя настрани супата, гризва малко хляб и замезва с 3 листа водорасли за суши, които ѝ дават като комплимент. Десерт, разбира се, няма, и само умората и мисълта за смутито утре я карат да си легне навреме. Малката също заспива бързо след вечеря, а домакинът се оттегля още по светло, защото утре ще стават преди изгрев, за да отидат на поляната и да правят паневритмия.
Този момент бяхме чакали с мъжа ми цял ден — да излезем в градината под звездите и да изпием по чаша бира като нормалните профани. Но някак си така напрегнати се чувстваме от лекциите, които ни четоха цял ден, че не можем да се отпуснем — заврели сме се под един навес зад къщата, досущ като ученици в задния двор на училището, и тихомълком поройстваме. То и звезди не се виждат — твърде много неокастрени дървета има около къщата. Расла съм на село като малка и знам колко чист и спретнат беше дворът на баба и дядо, а цветната и зеленчуковите градини бяха поддържани и подредени — прекарвах в тях часове наред. Затова тази хаотичност тук ми изглежда странна. Колкото и да иска човек да се слее с природата и да развива екосистема, поне малко от генетично вложеното му чувство за ред трябва да прояви. Ами хвани, почисти наоколо, поокастри ги тия шубраци, дай път на звездите до двора ти — в крайна сметка щом имаш акаунт в Airbnb, трябва да направиш нещо и за хората, не само за себе си.
Омръзва ни да се озъртаме като престъпници, докато уж си правим кефа, затова решаваме да лягаме. Мъжът ми отива да си зарови някъде фасовете, за да заличи следите от лошите примери, и се прибираме безславно.
На сутринта ставаме към девет. Поглеждам през прозореца — навън е слънчево и свежо. Приятелката на домакина е в градината — хванала е една лозарска ножица и подстригва невенчета. Ходи като замаяна из двора и движенията ѝ са леко некоординирани, имам чувството, че самата тя не знае какво прави. После се сещам, че тази жена снощи не вечеря, а сутринта е станала преди изгрев и може би още не е закусвала, защото ни чакат да се храним заедно. Вече ми е ясно защо се мае така, но с тази лозарска ножица е направо като луд с картечница. Няма да пускам децата навън още.
Леа очаква с нетърпение смутито. Мислим, че станем ли, то ще кацне на масата мигновено. Е да, ама не!
Когато се подаваме плахо от стаята, домакинът вече ни очаква приклекнал в тържествен вид до масичката за хранене, а пред него са наредени всякакви метални кутии, стъклени шишенца, пипетки и мерителни лъжички.
— Добро утро! Заповядайте на сутрешната ни лекция за пречистването и тонизирането.
Какво?! Това не е истина! Къде е смутито? Давай го и да си ходим, че измряхме тук!
Ама не! Петнайсет минути слушаме за витамин В12, калция, таурина, деодендрона и какво ли още не. Пред нас са почти всички елементи от Менделеевата таблица, с които Ф. любезно забърква сутрешно чай-коктейлче и ни убеждава да го изпием. Мъжът ми категорично отказва с обяснението, че рано сутрин не може да приема каквото и да е. Явно аз и Леа ще трябва да отсрамим семейството. Вътрешният ми глас стене отвътре:
— Да не си посмяла да го пиеш това! Кой знае какво ти сложиха току-що, една глътка и си се гътнала! За детето да не говорим!
— Няма нужда да дуднеш! Ясно ми е. Аз ще се оправя от тук нататък, ти само замълчи!
Подканям Леа да си вземе чашата и любезно казвам на Ф., че предпочитаме да изпием чая си навън, след което заобикаляме къщата и изливаме в храстите това, дето ни го е сипал. Ако има вездесъща сила, която наказва хората заради това, което правят или мислят, сигурно ще ме сполети някоя „справедливост” един ден, но казвам ви — в онзи момент, насред оная гора, откъсната от света, при хора, които говорят странно, държат се странно и пият чай от разтворими прахчета, с двете си деца се почувствахме като във филм на ужасите. Мъжът ми каза, че трябва да тръгнем на момента, но само гладът на детето ни спря за малко.
Връщаме се живи вътре — смутито най-сетне е готово. Сервират ни го в купи и обясняват колко много неща са сложили: фурми, овесени ядки, бадеми и няколко вида растения. Цветът е като на бебешко ако след ядене на пюре от сини сливи. Престрашаваме се да го опитаме — не е лошо на вкус, но са прекалили с билките и ароматът е направо отблъскващ. Детето прави няколко опита да хапне, но не се получава. След поредния вдига към мен умоляващ поглед — очите ѝ са зачервени и по една голяма сълза е на път да се отрони от всяко.
— Мамо, много съм гладна, може ли хляб?
Не че човек не може да издържи без храна няколко дни и не че сме претенциозни, но в този момент няма нужда дори да чувам отново вътрешния си глас. Това на нищо не прилича! Не можеш да отдаваш къща за почивка насред гората и да не подсигуриш нормална храна за хора с деца. Нито пък можеш да принуждаваш гостите ти да се хранят спрямо твоя режим, без да ги предупредиш, че има шанс да бедстват. В този момент единственото, за което се моля, е този Ф. да ни закара с джипа до селото, без да настоява да останем и за обяд.
Казваме, че ще си тръгнем и слава богу, не срещаме отпор. Докато мъжът ми събира багажа, домакинът ми бутва в ръцете някаква декларация — ако съм искала, да стана член на тяхното еко дружество. Търпението ми е изчерпано, но разумът — не. Решавам, че ще удържа линията на любезността до края, защото трябва да си тръгнем от тук веднага. Умореният ми мозък си прави шеги с мен и си представям, че ако откажа, девойката с лозарската ножица ще стане агресивна, а ние, както не сме яли и нямаме защитни реакции, ще се превърнем в тор за червеите. Подписвам се на някакъв хвърчащ лист и хайде към гаската на Ф.!
***
Двайсет минути по-късно ние четиримата вече сме се качили в нашата кола и пътуваме към Своге в пълна безопасност. Сред нас е пълна тишина, опитваме се да излезем от шока и да осъзнаем какво точно ни се е случило.
— Мамо, нали ще идем на ресторант? — обажда се дъщеря ни отзад.
С мъжа ми избухваме в смях. То гладна мечка хоро не играе, но може да се посмее на собствената си лудост и глупост.
Затова и вие, ако някога се отправите към някоя еко къща или еко селище и не сте чували за д-р Пашкулев преди това, проверете ревютата за мястото или поне си подсигурете сухари, два домата и бутилка вино. И в никакъв случай не мислете за Дейвид Линч.
Прочетохте ли и тези забавни истории:
