Автор: Мария Пеева

Напоследък често пътуваме за уикенда, а моят тийнейджър вече не иска да идва с нас. Един от ужасните ми спомени от моето детство беше как всяка неделя родителите ми ме караха да ходя с тях на вилата и по тази причина очаквах уикенда с огромно неудоволствие. Затова и не го караме насила да ни придружава. В крайна сметка - какво толкова? Той е отговорен младеж, грижи се за себе си, няма да забрави да яде и да спи, даже кучетата ще разходи. По-добре да се приберем и да ни посрещне с усмивка, отколкото да е два дни с нас и да ни се мръщи. А и винаги можем да се чуем по телефона, за да се уверим, че всичко е наред и не му липсваме чак толкова.

Как минават разговорите обаче? Ето един дословно предаден:

- Как си, маме?
- Никак.
- Какво правиш?
- Нищо.
- Какво ще правиш днес?
- Нищо.
- Какво закуси?
- Още не съм.
- Харесаха ли ти спагетите снощи?
- Не, много бяха гадни.
- Трябваше да дойдеш с нас, ние си прекарваме добре.
- Кой щеше да ви гледа кучетата тогава? 

Клетото дете - оставили сме го да скучае, да яде гадна храна и да разхожда кучетата, а ние през това време се забавляваме. Как да не се почувства виновен човек?

Извод първи за родителя: Родителят е длъжен винаги да се чувства виновен за нещо.

Двайсет въпроса

Но това не е всичко. Преди да си тръгнем обратно към къщи, отново се обаждам. Знам, че къщата е с главата надолу (и не очаквам друго), но е редно да му дам време да поправи щетите. 

- Потегляме към София. Липсвахме ли ти?

- Е, само два дни са все пак.

Така де… Колко да му липсваме? 

Прибираме се, в къщи летят пухове от кучета и котки, мивката пълна с мръсни чинии, тенджерата от "гадните" спагети облизана, но неизмита (изглежда не са били толкова гадни все пак), тийнът ни посреща киселяк и почва да обяснява как ние сме си почивали два дни и затова сега трябва баща му да разходи кучетата.
Ние обаче сме в отлично настроение и всичко обръщаме на шега. След няколко реплики, от които разбира, че няма да успее да ни ядоса, изводът му е:
- Не стига, че два дни ви няма, ами и се прибирате напушени.

Оцеляване сред тийнейджъри: кафе, кафе и пак кафе

Извод втори за родителя: Не е приемливо възрастни хора да се смеят и забавляват - това са занимания за младите. Ако все пак родителите си позволят да го правят, най-вероятно са на някакви незаконни субстанции. Родителят има право само да е мрачен, това е нормалното му състояние.

И още една култова реплика от спора кой ще разходи кучетата.

- Само знаете да ми се карате! "Какво дете беше, какво стана" (тук уж ни имитира).

Изпълвам се с възмущение:

- Тая реплика НИКОГА не си я чувал от нас. Едно време баба ти така ми говореше и мразех тези думи, затова и никога не ги използвам.

- Да! АМА СИГУРНО СИ ГО МИСЛИШ!

Гражданската война на семейство Пееви

Извод трети за родителя: Тийнейджърът ОЧАКВА от нас да сме сърдити и да му се караме, и ако не се получи, е недоволен. Каквото и да му кажете, той чува това, което иска да чуе, чува дори мислите ви, затова и всички спорове са излишни.

Мисля си, че моето добро и умно момче, което толкова много обичам и знам, че толкова много ни обича, просто има нужда да покрещи и да ни понамрази от време на време. Иначе как ще порасне и ще се отдели от нас?

Явно трябва да му даваме по-често поводи да ни се ядосва. Точно затова и написах този текст - сега ще има основание да вилнее цяла седмица, че съм нарушила личното му пространство.

Косе, ужасната ти майка те обича! Какво дете беше, какво стана!

Послепис: Ако случайно сайтът ми изведнъж изчезне или профилът ми се затрие - да знаете, това е отмъщението на тийнейджъра. Добрата новина е, че минава бързо, като пролетна буря. Погърми, потрещи, а после слънцето се усмихне отново. Само имайте търпение. 

Снимката е от личния ми архив. Преди има-няма 10 години. :)

********

Ето още няколко забавни истории за пубертета: 

Пубер вкъщи

Пубертетът - неизбежното зло