Днес ми е от онези най-специални дни за всяка майка - рождените дни на децата ни. В които ти е хубаво и мило, но и малко тъжно. И докато тичаш по задачи, пазаруваш, готвиш и подреждаш за гостите довечера, разни спомени изникват неканени и ту те усмихват, ту те просълзяват. Ех, как порастват тези деца, и ние с тях.

Сутринта се присетих за една трогателна случка. Като се роди Теди преди 23 години, бяха едни оскъдни и объркани времена. Аз - в Окръжна болница Пловдив след двуседмичен престой с преносено бебе, Теди упорито магаренце си беше още отпреди да види белия свят, всичко си прави със собствен темп, не обича да му се дава зор. Слагаха ме на системи, какво ли не ми правиха, не ще и не ще. Накрая докторът каза - до утре ако не тръгне - секцио. И аз като се притесних... Пък една акушерка ми каза: Момиче, сега изкачи няколко пъти стълбите на Окръжна и ще почнат контракции. Цяла нощ стълби изкачвах с всичките си 90 килца. Най-после Теди реши да излиза, но не успях да се чуя с татко му да го повикам. Някъде по обяд се появи моето синеоко и красиво бебе, а аз още не съм си чула мъжа, защото няма мобилни телефони. Знам, че акушерката е звъннала на майка ми на домашния, но сърцето ми се свива дали Иван вече е разбрал, ще дойде ли да ме види, как ще ме погледне, как ще се зарадва, как ще му трепне сърцето, всички тези неща, които всяка майчица знае. Привечер вече съм се отчаяла, че никакъв го няма и ще заключат болницата и няма да успея да го видя и той да си види бебето. И точно съм гушнала бебето и се чудя кой да попитам как се кърми, когато вратата на стаята се отваря и нахлува Пеев, облечен в сватбения костюм и един преогромен букет рози, пребледнял като платно от вълнение и чак няма глас. А той милият дебнал кога санитарките ще отключат, за да ни внасят храната за вечеря и се шмугнал тайно след тях. Защото естествено при родилките никого не допускат. Аз изписках, хвърлих му се в ръцете с бебето, в този момент отнякъде изскочи бясна санитарка с черпак в ръка и хукна към него. Той само се ухили, връчи ми розите (които после дадох на санитарката, разбира се, цветя в родилно не са разрешени) и избяга. След малко се измъкнах отново с бебето и успяхме да се видим за пет минути през заключената стъклена врата на родилното. Помня как опрях бебешката ръчичка на стъклото и колко беше мъничка спрямо дланта на Иван. Сега е по-голяма от неговата. Такива работи...

Честит рожден ден, Теди! Обичам те!