Моят симпатичен малък, почти бутиков женско-мамешки блог изведнъж се разрасна в нещо чудовищно. Забавната морска история на Ловеца взриви нета и стигна до стотици хиляди потребители и десетки хиляди споделяния във ФБ. Подкрепиха ме един куп сериозни електронни медии, десетки блогъри и хиляди напълно непознати хора. Отговорих на стотици съобщения и благодарих лично на всички за подкрепата. От понеделник насам половината ми ден минава в приказки, обяснения и коментари. Страшна работа, ви казвам!

Снощи с Пеев си говорим и аз се хващам за главата, че в тоталната лудница съм забравила да сготвя.

– Меро, Меро, да не те хване сега звездният грип? – смее ми се моето момче насреща. – Пак ли ще ядем пица?

– Какъв звезден грип, бе, Ванка? Много е трудно да си навири човек главата, когато всеки ден бърше я нослета, я дупета, (понякога с една и съща салфетка, ама винаги в правилния ред), после чисти кучешки лайна от градината и накрая пощи голите охлюви, дето упорито се заплитат в козината на котарака. Това си е жива ваксина срещу звезден грип. За да се възгордееш трябва да си някой от хайлайфа. Слава богу, разминали сме се с тази тежка обремененост.

– Така е, мило, ама не знам дали осъзнаваш, че в момента си яхнала гребена на вълната. Да го беше търсила, нямаше да се случи. – ми вика той.

И днес, докато пълня едни чушки, дето ги купих още в събота от пловдивския пазар (в Пловдив и хубави неща се раждат, някой да не ме е разбрал грешно, аз си го обичам този град), взех, че се замислих.

Какво се случи всъщност? От пет месеца насам пускам разни текстове, бавно си отглеждам една чудесна читателска аудитория. Интелигентна и емоционална, точно по мой вкус, която от сърце ми се смее на щуравите истории, плаче с мен на тъжните и ми носи не по-малко приятни емоции, отколкото и аз на нея. И в момента, в който съм достигнала петдесетина хиляди посетители, изведнъж един разказ прави „Бум!“ и народът изтрещява. Откъде дойде това?

Хронологията е следната. Някъде по обяд в понеделник Ловеца ми прати материала за Вълчо и ол инлузива. Хвърлих му едно око, посмях се с глас и го пуснах в „Будоара“ – категорията ми за гости, които разказват „на ушенце“. Още на същия ден вечерта беше достигнал към пет хиляди прочита и доста споделяния.

До другия ден вече бяха станали десет. Във вторник следобед ми се обади г-жа Митева. Представи се любезно, каза, че е адвокат на г-н Ветко Арабаджиев. Попита ме как може да се свърже със собствениците на блога, защото само този телефон е открила в сайта. Отговорих й, че аз съм мама нинджа и блогът е мой личен.

– В такъв случай точно вие ни трябвате. – ми обясни тя. – Възнамеряваме да повдигнем обвинение срещу вас за статията „Как Вълчо изяде ол-инклузива“.

Ти да видиш!

– Вижте, ако оспорвате съдържанието или не сте съгласни, имате пълно право да коментирате, да отговорите, дори ще публикувам разказа на някой ваш клиент, който е останал доволен. – предложих аз. Все пак така е редно. Добрите медии винаги дават право на отговор и търсят мнението на другата страна. Моят блог може да е съвсем мъничък, но следва някакви етични принципи. Само че дамата отсреща не е доволна от предложението.

– Нямаме такава практика. – отсича безцеремонно. – Не ни устройва това решение. А и не съдържанието ни притеснява толкова, колкото тона.

На момента не успявам да смеля отговора достатъчно бързо, за да й задам контра въпросът, който ми хрумна впоследствие.

„Ако съдържанието не ви притеснява, това означава ли, че сте наясно с изложените в текста проблеми, но предпочитате да ги игнорирате?“

Но така и не успях да задам този въпрос. Вместо това се опитах да обясня, че не виждам нищо притеснително в тона. Да, статията е саркастична, наистина, но е много забавна и в нея реално няма нито една обидна дума, нищо, което да засяга лично когото и да било. Наистина, има алюзия с една детска приказка и нейните герои, но не знам какво его трябва да има човек, за да се обиди от това, че са го нарекли Вълчо.

Дамата ме изслушва и отново смекчава тона.

– Най-добре просто свалете статията – ми дава тя нова идея. – Тогава няма да се наложи да се обръщаме към съда.

– Знаете ли? – казвам аз – Конструктивното решение би било да си оправите курорта. Тогава няма да има такива статии.

Тук дамата малко се подразни. И с право, сигурно не само аз виждам конструктивното решение. Но да го видиш е едно, а да го приложиш е съвсем друга бира. Пък нашите хора не пият  бира, а карнобатско, както се вижда. Разговорът върви към съвсем неконструктивен финал, в който споменавам, че ако решат да ме съдят, все пак е добре да се свържат с моя адвокат Светлана Георгиева. Не знам дамата чувала ли е за Светлето Фурията, но ако вие не сте, можете да прочетете за нея ето тук.

След разговора веднага звъня на Светла и й разказвам. Боже, винаги съм се майтапила с нея как някой ден, ако ми потрябва наказателен адвокат, поне съм подсигурена. Пък то наистина взе, че ми дотрябва. Светлето каза повече да не разговарям изобщо с тях, да им пратя нейните координати за връзка и смело да споделя историята във Фейсбук, защото е адски нагло някой да се обажда и да ми задава тона в личния блог под заплаха от съд.

Е, направих го.

След което настана Големият взрив. Впоследствие блогъри ми писаха, че си има название за това явление – ефект на Стрейзанд. Идвало от случая с Барбара Стрейзанд, която се опитала да спре разпространението на снимките на имението си в интернет преди време. Тоест, колкото повече се опитваш да предотвратиш разпространяването на някаква информация, толкова повече се изостря интереса на хората. Излезе, че адвокатката на г-н Арабаджиев му е направила неволно твърде лоша услуга. А аз направо трябва да я почерпя.

Затова, уважаеми костюмари и адвокати, без твърде голямо уважение към вас, ви отправям следния апел. Не затваряйте устите на обикновените хора. Може би в миналия век е минавало. Но този път ударихте на греда. Тази смешна история вече щеше да е потънала из виртуалните дебри, ако не бяхте се опитали да я заличите от мрежата. Е, сега и да искате, не можете. Цъфнала е по десетки медии и хиляди стени.

А вие сте си наели най-добрите пиари и рекламни лица, това е чудесно. Но още по-добре би било да инвестирате и в най-добрите експерти в хотелиерския бизнес. Оправете си курорта и дори поканете недоволните клиенти на един безплатен уикенд. Лесно ще ги намерите. В букинг, трип адвайзър, десетки български форуми и един куп руски сайтове. И не пропускайте да поканите и Ловеца. Може пък после да напише една приказка с хепиенд, в който всички се напиват дружно с мастика и пеят руския химн. 

Добрата новина за мен е, че стотици хиляди читатели подкрепиха правото на един обикновен човек да си каже мнението. Нищо че засяга интересите на някой „голям“. От цялата история най-много ми хареса това и благодаря на всички вас, познати и непознати, които застанахте зад мен и Ловеца.

И една приятна изненада! Ловеца занапред става редовен съавтор в блога ми. Ще продължа да си пускам моите мамини смехории и няма да разочаровам любимите си читатели, но решихме, че е редно да има и едно мъжко мнение, ориентирано към по-актуалните обществени проблеми.

Така че, очаквайте продължение