Автор: Мария Пеева

Един от въпросите, които работещите майки често чуват, е дали имат време за себе си. Ако питате мен, този въпрос сам по себе си е парадоксален. Все едно някой се интересува имаме ли време за европейско кино или градинарство. Да бъдеш “себе си” не е хоби или странично занимание, за да отделяш специално време за това. Да си майка, професионалист, съпруга, домакиня - това е “себе си”, това е твоята личност. Ти си “себе си” във всеки един момент от живота си, което фактически означава, че цялото ти време е за “себе си”. Друг е въпросът дали имаш достатъчно време за бродерия, пилатес, карти таро и четене на книги, конна езда, аюрведа, вана с ароматни соли, 8-часов сън и изобщо за всички лежерни и приятни неща, които свободните и необвързани жени, (които освен това са и богати наследнички и не им се налага да работят), вероятно правят през всичките 24 часа на денонощието. През тези 24 часа нашето “себе си” е заето да отстоява изборите, които е направило на даден етап от живота си, а именно - майчинство, съпружество, кариера и така нататък. И най-хубавото е, че ние си ги отстояваме с радост и гордост, а ако понякога си позволяваме да изплачем пред приятелка, то е най-вече с чувство за хумор. При това не търсим съчувствие, а съпричастие и повод да се посмеем. Изобщо да си работеща майка е чудесно, удовлетворяващо и вдъхновяващо, както всяка от нас ще ви потвърди. Стига да не улучите момента, в който рине сняг, за да си изкопае пъртина до дома, натоварена с едно-две деца на гърба и пазарска чанта с продукти от първа необходимост (нищо работа - десетина килца), които тепърва ще готви за вечеря. 

Хубавото е, че ние, работещите майки, сме едно кораво племе, което оцелява при всякакви обстоятелства и се справя с всевъзможни бедствия - зомби нашествие, варицела, земетресения, телефонни измами, въшки, косопад и ушни инфекции, и дори съседи-фенове на Шошана. Богатият ни опит ни е научил на някои малки тайни. С тези от вас, които успяха да посетят Академията за родители в София преди седмица, вече ги обсъдихме, а сега ще ги споделя и тук, за да ги изпробвате, ако все още не сте ги открили сами.

1. Първото, на което всяка работеща майка се научава, е да делегира права и задължения.

Най-трудно е да повярваме, че и друг може да се справи не по-зле от нас с домакинството, особено собственият ни съпруг. Истината е, че повечето мъже имат желание да се включват в домакинската работа, а ако нямат такова, можем просто да седнем да си поговорим и да им кажем ясно какво очакваме от тях. Семейството е малка общност, в която всеки има права, отговорности и задължения. Можем да си разпределим задълженията според това кой какво обича и умее да прави. В крайна сметка домакинството не е ядрена физика и всеки достатъчно зрял човек може да поеме своя дял от него, а не да чака като малко дете жена му да се върне от работа, защото не знае как да си пусне котлона.

Когато децата станат на подходяща възраст, те също могат да участват пълноценно в домакинстването. А някой ден ще са ви благодарни, че сте ги подготвили за реалния живот и могат да се справят сами, без да разчитат някой постоянно да ги обгрижва. Тук може да видите списък с домакинските задължения по възраст, който много родители намират за изключително полезен.

2. График, списък, система. Структурата облекчава ежедневието на работещата майка.

В едни далечни времена бях ужасно неорганизирана личност, която спонтанно грабваше сак с две рокли, бански, четка за зъби и Иван, и потегляше на море с първия нощен влак. Но това, което работи за сам човек, дори за двама, не е добър вариант, когато момичето порасне и се сдобие с куп деца и професионални ангажименти. Така че, за добро или зло, дори аз се научих предварително да планирам всички екскурзии и почивки, да си правя списъци за празниците, графици на рождените и имените дни. Предварително организирам и допълнителните занимания на децата - не само заради финансите, а и заради логистиката. Освен това ползвам електронни услуги и разплащания при всяка възможност - това ми спестява необходимостта да помня коя сметка не е платена, кои такси предстоят.
В тази връзка имам една препоръка за работещите майки - осигурете си план Б. Какво означава това? Някои от нас имат щастието да разполагат с баби/лели/стринки, които при спешност могат да застъпят и да вземат детето от градина или да го погледат, ако е болно. За да избегнете инфарктни ситуации, при които съпругът ви е в командировка, а вие в болница с едното дете и няма кой да се грижи за другото, намерете човек, на когото да разчитате. При липса на баба и роднини, това може да е ваша приятелка, съседка, колежка или платена детегледачка, на която да се обадите. Самият факт, че такъв човек има, действа успокояващо, дори никога да не ви се наложи да го потърсите по такъв повод. И дано не се налага!

3. “Крадене” на време 

Работещата майка, също като в онази реклама, наистина често краде време, и то не само за баницата. Тя пазарува на едро, използва доставки у дома или в офиса. Купува подаръците за Коледа и всякакви празници по интернет, за да не обикаля магазините. Ако има възможност, ползва домакинска помощ за основното почистване, и изобщо не се срамува от това. Стига това да не нарушава семейния бюджет, далеч по-приятно е да прекараш уикенда навън със семейството си, отколкото в миене на прозорци и търкане на плочки. Работещата майка също така обожава домакинските уреди. Моят Иван ги нарича “адски машини”, но те ми спестяват толкова много време. Работещата майка освен това разполага с цял арсенал от лесни и бързи рецепти, а от време на време не изпитва угризения и да поръча пица за радост на децата.

4. Коефициент на полезна приятност

Това е един симпатичен израз, който ми хрумна случайно, но много добре описва куп занимания, които работещата майка върши заедно с децата. Факт е, че вечер имаме 3 часа да се видим с тях, а през това време трябва някак и да се сготви, да се пусне пералня, да се изглади, да се отхвърлят разни ежедневни задачки. За целта времето с децата можем да съчетаем с някое занимание, което ще е приятно и за тях. Например висок коефициент на полезна приятност има готвенето заедно с децата, съвместните разходки на кучето, по време на които споделяте как е минал денят ви, къпането, съчетано с игра с вода, състезанието за прибиране на играчки, по време на което действително разтребвате детската заедно, съвместното спортуване, планинарството и т.н.

5. Приоритизиране

Преди време бях попаднала на много приятна статия, която сравняваше баланса в живота ни с четирите котлона на печката. Ако приемем, че здравето, семейството, работата и приятелите са четири котлона, и ако всички работят едновременно на макс, има голям риск просто да изгорят. Затова е важно да не се стараем да сме винаги идеални. В определени моменти е нормално единият котлон да работи по-силно от другите и от нас зависи кога кой ще включим. С други думи - излишно е да се насилваме, да се притесняваме и да се напъваме повече, отколкото ни е по силите. Подредете си приоритетите така, както го чувствате и както изисква моментът. И, за бога, не позволявайте някой да ви държи сметка, че не сте отишли на работа, когато детето е с 39 градуса температура. Или пък че сте пропуснали родителската среща, защото имате да довършите проект, от който ви зависи бъдещето. Винаги ще има хора, които смятат, че биха се справили по-добре от вас и са готови да ви затрупат с укори или компетентни съвети. Но ако се съмнявате в себе си, просто попитайте детето си иска ли да ви смени за някоя по-добра майка. Мисля, че се досещате какъв ще е отговорът. :) Освен това ви моля да си гледате здравето повече от мен, аз редовно се дъня на този фронт.

6. Усещане за смисъл и щастие.

Ако въпреки всичко казано дотук, се чувствате перманентно преуморена и нещастна, потърсете къде е проблемът. Всички имаме своите мигове на разочарование и крайно изтощение, в които изпадаме като в малки черни дупки, само за да се изстреляме в орбита отново на следващия ден с пълна пара, все едно нищо не е било. Но ако тези моменти зачестят, ако изгубим способността си да се радваме на малките неща, които до вчера са ни усмихвали, трябва да спрем и да си зададем някои въпроси. Може би работата ни не е “нашата работа”, може би има нещо в семейството, което ни тревожи и ни пречи да се чувстваме ценени и щастливи. Възможно е и да е здравословен проблем, който се изразява в тревожност и депресия. А може би просто имаме нужда от няколко дни, в които за нищо да не мислим. В случай че е последното, направете го, каквото и да ви струва. Когато мама е щастлива, цялото семейство е щастливо.

А и ние го заслужаваме, нали?

*************

Иска ми се да добавя накрая основните проблеми, които споделиха родителите, с които се срещнах на форума на Академията. В общи линии могат да се разделят в две групи - вътрешни или семейни, и външни или обществени. Сред първите се открои недостатъчната подкрепа от страна на бащата и семейството. Макар че повечето съвременни бащи са доста отговорни, все още не всички са осъзнали колко е важно за семейното щастие да бъдат пълноценни участници в отглеждането на децата и грижите за домакинството. Друг проблем, който споделиха майките, е чувството за вина - защото са се върнали на работа и са пратили детето на ясла или градина, защото детето боледува, а те наемат помощница, защото се измъчват от чувството, че не са идеални, като майките по рекламите, които винаги имат време за децата си, никога не повишават тон и на всичкото отгоре изглеждат перфектно и радват окото на съпруга си (и няколко милиона зрители). Ще пишем много по всички тези въпроси и занапред, и не е да не сме писали. Хубаво е, че можем открито да разговаряме по тези теми и всеки да сподели мнение, без да съди другите. Затова са форумите, академиите и майчинските сайтове - да се подкрепяме и да намираме не само информация, но и разбиране.

Във втората група на обществените или външните проблеми, с които се сблъсква работещата майка, най-ясно се открои факторът неразбиране от страна на работодатели. Затова също сме писали и ще продължаваме да се борим. Моето лично убеждение е, че работодателят само може да спечели, ако се довери на работеща майка. Ние сме мотивирани, нахъсани и способни да се справим с всякакви предизвикателства. Стига да ни се даде шанс.

Автор: Мария Пеева

Приятелки на всякаква възраст ме питат какво е да си баба. Връстничките, защото и тяхната наближава, младите, защото са чували, че чувството на обич било дори по-силно от майчиното.

Затруднява ме този въпрос. Чувството определено е различно, но знаете как е с чувствата. Не е като да сравниш две рокли. Роклите са лесна работа - от пръв поглед се вижда разликата. Едната ще е разкроена, другата - по тялото, едната избухва в пищни цветя, другата се мръщи в строго райе, едната те гали копринено, другата топли с меката си вълна. Макар че, ако се позамислим, да, чувствата приличат малко на рокли. Само където не ги обличаме на тялото си, а на душата. Примерно днес ти е крив ден, събуждаш се, наболява те нещо, а имаш хиляда дела на главата и събираш сили да се изправиш и да започнеш деня. И в този миг едно усмихнато хлапенце отваря вратата и, хоп, скача в леглото ти с плонж - същинско ниндже. И тогава душата ти захвърля недоспалата пижама, копнееща за още час в топлото легло, и мигом нахлузва слънчевата рокля с воланчета от обич. А после припряно връзва отгоре и престилката на майчината грижа и става да приготви закуска.

Но да си дойдем на думата, че като заприказвахме за рокли, и така ми се дощя да е пролет и да облека фуста на точки от закачлива женственост.

Чувството да си баба е различно, наистина. Но колкото и да го мисля, разликата не е в количеството обич, нито в силата й. Ами, това малко човече, което твоето някогашно малко човече държи в ръцете си, е също толкова невинно, чисто, нуждаещо се от закрила и любов. То също си е твое да го обичаш и да му се радваш, да го обгрижваш и да трепериш за него, да го гушкаш и да пееш същите тези трийсет песнички, които си пяла на децата си преди него. И също толкова фалшиво, впрочем, ама това е друга тема.

Но един нюанс липсва и това прави чувството различно. Ще се опитам да ви го обясня с тази стара история от детството на първия ми син Теди, настоящ татко на моето първо внуче.

Млада станах майка за първи път. На двайсет години, на същия този ден 22 февруари. Като погледна назад, си мисля, че самата аз още съм била дете. Теди не беше просто първородният ми син. Той беше и моят невръстен учител - научи ме да съм майка. Когато беше на три годинки, а може би три и половина, не помня с точност, един ден ги оставихме, весели и щастливи, да скачат на леглото с Тина, дъщеричката на приятелката ми. Точно седнахме да пием кафе в съседната стая и Тина дотърча и ме задърпа за ръката.
- Мими, Мими, ела да видиш Теди!

Скочихме двете с Таня, хукнахме към спалнята. Теди лежи на пода, с пяна по устата. Тина се разплака. Майка й я заразпитва, паднал ли е, що ли. Аз го грабнах на ръце. Настана паника, губи ми се кой повика Иван, кой ни закара до болницата… В болницата казаха енцефалит и го прибраха в спешното. Пратиха ни у дома. Вкъщи се зарових из енциклопедиите (тогава нямаше Гугъл) да прочета какво точно е енцефалит. Издирих го, прочетох и ми причерня пред очите. Буквално. Но само за секунди. Повече не можех да си позволя. Трябваше да разсъждавам, да съм силна и разумна, да разбера какво се случва и защо, да търся решение, да изляза от това усещане за безсилие и обреченост. Мисля, че тогава разбрах какво е да си майка, истинското значение на тази дума. Майката не е просто човек, който обича и обгрижва. Майката е човекът, който взима решенията. Всички решения, от най-простичките - какви дрешки са подходящи за сезона и дали да захрани с грах този месец или следващия. До най-сложните - на кой лекар да се довериш, когато животът на детето ти виси на косъм. Не че думата на бащата не се чува, не ме разбирайте грешно, винаги всичко сме обсъждали с Иван. Но откакто свят светува, финалното решение за децата е на майката и всички гледат нея. Особено ако е въпрос на живот и смърт. Може би защото тя ги е довела на белия свят с кръв, пот и сълзи. И с появата на нов живот е поела огромната отговорност за него. Докато един ден е способен да я носи сам.

Ето тази отговорност почувствах тогава със сина си и не усещам сега с внучето. Сега Яна решава дали Борис трябва да се води на лекар заради червената пъпчица, дали да му облече плетена шапка, дали да излязат на разходка в студения ден. Тя ще реши кога да тръгне на градина и кога ще притежава собствен телефон. Тя ще решава след време кога е редно да се прибира вечер и дали да му се скара, задето е изкарал двойка по математика.

О, да, аз ще се притеснявам заедно с тях всеки ден по пътя на израстването му и ще ги отменям винаги, когато имат нужда от мен. Но никой няма да очаква да взимам решенията за него.

Достатъчно ще е просто да го обичам.

Затова да си баба е привилегия. Или ако трябва да се върна на сравнението с роклите - бабината рокля е весела и пъстра, с безброй джобчета за бонбони и играчки, за книжки с картинки и цветни моливи. Бабината рокля е безгрижна и удобна, без претенции и фасони. Но най-хубавото на бабината рокля е, че милион малки буквички изписват по нея историите от десетки изминали години.

Някой ден Борис ще прочете всичките.

****************

Прочетохте ли Бебе в кофа? Една от забавните ни семейни истории, когато Пеев реши, че искам да удавя клетото ни бебе.

Може би ще ви хареса и Предсватбено. Тя обаче може малко да ви просълзи. :)

Снимката е от личния ми архив, фотограф Ивелина Чолакова

Автор: Сева Николаева

Как да отровиш Мария? Много е лесно.

Избираш си една Мария. За предпочитане е да е мила, състрадателна, влюбена в половинката си.

Мария трябва да обича цветята и танците, да обожава да плува, докато вали дъжд или да прави дъъълги разходки по тихи пътеки. В конкретния случай нашата Мария обича да излиза на верандата и да си пийва бира или вино, докато споделя залеза със своето момче.

И понеже Мария е от тази изчезваща порода хора, които вярват, че споделена радост е двойна радост, щедро шерва (хихи "шерва"! Каква хубава българска дума), та тя щедро шерва своите късчета щастие на стената си (!?)(Господи, тук звучи малко сюрреалистично, но вие ме разбирате). Греят, значи, снимки на цветя и залези от стената на Мария, споделя колко е щастлива и милата, очаква всички да се радват заедно с нея. Да подаряваш хубаво настроение някому... Ами не е малко днес, нали?

Мария празнува годишнина от сватбата си. Разказва и показва снимки. Прекрасно!

Мария е попаднала на една красива приказка, харесва я и бърза да я разкаже на приятелите си. Надява се, че и те ще я харесат. Или пък дори да не я харесат, няма да я изплющят през лицето с думите:

Престани с тези глупости! Малко се усмири! Няма нужда да навираш всеки път в очите на другите колко си щастлива/тъжна/уморена и пр.

И тук стигаме до началния въпрос - как да отровим Мария. Особено една Мария, която е позагубила съпротивителните си сили срещу лошотията, защото живее сред доброта. И както казахме по-горе, много е лесно.

Започваме да изсипваме на тъъънки струйки злост, ирония, добре опаковани обиди; започваме тихичко да съскаме или направо да й крещим (нали знаете как се прави? С главни букви цялото изречение).

Мария е далече от нас. Живее си на нейния остров с любимото момче и се радва (от разстояние) на децата си, които отдавна вървят по своя си път.

А Мария може да е в съседната къща или на горния етаж, може даже да няма любимо момче. Може или не може да танцува, да бродира, да пише красиви думи или скучни цифри на лаптопа си. А може дори да не се казва Мария. Просто тя е едно прекрасно момиче на 70, на 47 или на 37, може дори още да е на 17.

Знаете ли колко лесно можем да отровим една Мария? Не се иска голямо усилие, още повече ако ни идва отвътре. Малко завист, щипка злоба, жлъч - колкото поеме, мачкаме дълго и накрая печем на бавен огън.

Хайде! Можем! В това сме добри! Пък и какво толкова? Това е само една Мария.

А и тя може да прощава.

Прочетете още: 

"Подлярски" номер 

Търпимост и търпение

Автор: Мария Пеева

Много ми се иска идеите ми винаги да са ужасно оригинални и нечувани, но подозирам, че не съм чак такъв корифей във възпитанието и всичко това други родители вече са го открили и въвели преди мен. Въпреки това със сигурност има и такива, за които ще е полезна идея. Лично аз бих се радвала, ако някой ми я беше казал по-рано, вместо да се налага да стигам до нея по трудния начин.

Ето за какво става въпрос. Предполагам, всички сме наясно, че децата ни послъгват. Не става дума за някакви грозни, опашати лъжи, а за дребни преувеличения, спестяване на информация, малко преиначаване на фактите, което би ни убедило да постъпим така, както те предпочитат. Ако ги уличите незабавно в лъжа, те ще се обидят ужасно и може би ще са прави, защото наистина виждат ситуацията от друга гледна точка и са убедени в това, което казват. Ето ви един пример.
- Мамо, колко джобни ще ми дадеш за лагера?
- 20 лв.
- Ами, добре. Макар че на всички други деца ще им дадат по 50…

На мама й става съвестно и макар че нищо не казва, в деня на лагера, когато изпраща детето, в портмоненцето се мъдрят 10 банкноти по 5 лв. В крайна сметка, ужасно е, когато детето се чувства ощетено спрямо връстниците си и никой от нас не би го искал за любимото си същество, нали?

Интересно е обаче, че детето всъщност дори не лъже. Наистина всички останали деца също носят по 50 лв, но не защото родителите им от самото начало са решили това, а защото са провели подобен разговор по някое време преди лагера. И не, децата не го правят, защото са малки лъжци и коварни манипулатори, а защото преди това в училище са имали следният диалог.

- Ти колко пари ще носиш на лагера?
- Не знам, колкото ми дадат, а ти?
- И аз не знам. Но Жоро каза, че сигурно ще му дадат 50 лв.

Всъщност на лагера децата имат храна и вода, и дали джобните им са 20, 50 или 100 лв няма толкова съществено значение, просто ще изхарчат повече или по-малко пари за глупости. Което наистина не е фатално, стига семейството да не разчита на тези средства. Но подобна ситуация се разиграва не само с джобните, а и по много други спорни теми.

- Мамо, ще ме пуснеш ли на наргиле-бар?
- Много си малка да ходиш на наргиле-бар.
- Хайде стига де, всичките ми приятелки ги пускат, даже Мила! А майка й е адски строга. Сега заради теб ще ме изхвърлят отвсякъде и ще се забавляват без мен.

Мама си спомня как нейните родители никъде не са я пускали и колко изолирана се е чувствала заради това. И ако е от по-либералните родители като мен, най-вероятно тийнейджърката ще отиде на наргиле-бар въпреки опасенията на родителите си. Мила със строгата майка също е провела този разговор у дома и пред заплахата детето й да се превърне в аутсайдер, строгата майка е предпочела да я пусне, може би с уговорката да отиде да си я прибере в определен час.

В подобна ситуация изпаднах наскоро с моите момчета. И тийнейджърът, и 10-годишният си имат любими игри - големият на компютъра, малкият на плейстейшъна. След като го приеха в желаното училище след сериозна едногодишна подготовка, големият действително имаше нужда да си почине, да прави каквото иска, и ние с баща му позволихме общо-взето сам да си прави режима. Макар че е много отговорно дете, в един момент го уловихме, че буквално лъже себе си, като се убеждава, че е играл само час, а всъщност са поне три. Решихме, че не е достатъчно голям сам да решава колко часа ще играе на компютър и наложихме ограничение, при което 14-годишният ни пубер ужасно се ядоса и ни обвини в нарушение на правата и личното му пространство и всички грехове на света. 10-годишният Коко не играе толкова много, но веднъж ми се обади обезпокоена приятелка, че синът й се разсърдил, че го ограничава, защото според него Коко играе “колкото си иска”. Междувременно в неделя излязохме с близко семейство, чийто син е съученик на тийнейджъра и се борят със същия проблем - твърде много време на компютъра и плейстейшъна и рязък отпор при опит за налагане на някакви разумни ограничения.

Ще ви кажа какво направихме поотделно за големия и за малкия. Свързахме се с родителите на децата, с които играят. Повечето “зарибяващи” игри са отборни, а докато децата са малки, отборите обикновено са съученици, съседи или от близки семейства, по простата причина, че на 10-12, а дори и на 14 години децата все още не са си създали приятелска среда извън класа, спортния клуб, съседските групички. Тоест, момчетата ни играят най-вече с деца, с чиито родители бе лесно да осъществим контакт. Оказа се, че всички сме притеснени от прекаляването с часовете на компютъра/плейстейшъна. При някои хлапета спада интересът към училище, други стават твърде изнервени или изоставят всичко извън игрите. Изобщо, като с всяко прекаляване, се създава пристрастяване, което е вредно. А всички деца, при опит за ограничение, изтъкваха като аргумент как приятелите им играят и родителите им не “правят проблем от това”.

Познайте какво направихме ние, родителите. Може да ви се стори малко прекалено, но така децата приеха много по-спокойно разумните ограничения. Обсъдихме заедно колко време е приемливо и в колко часа играта ще бъде прекратена и казахме на децата всеки поотделно, в дома си, какво сме решили. Без да се караме, без обвинения и въпроси защо са ни послъгали, просто им съобщихме, че занапред условията ще са такива за всички тях.

Честно казано, очаквах повече отпор от Косьо и Коко, но когато разбраха, че това важи и за приятелите им, го приеха много леко. Хубавото е, че пак играят и се забавляват, пак правят любимите си неща, но в определения час всичко приключва и устройствата биват изключени. Постоянните спорове за "още малко" приключиха. 

Мисля си, че този метод - родителското споразумение - може да се прилага за всякакви ситуации, не само за компютрите. Може да обсъдим заедно колко джобни ще носят на лагера, дали е редно да ги пуснем на наргиле-бар, дали наистина партито у Криси е с приспиване и ще има ли родители у дома. Поне докато децата са малки. От една възраст натам можем да ги оставяме сами да взимат за себе си подобни решения, но на 14 години не ми се струва редно да ходят на наргиле бар и мисля, че повечето родители са на същото мнение.

Не знам доколко децата са доволни, че ние, родителите, постоянно поддържаме връзка и толкова бързо разбираме всичко. Кой знае как се ядосват клетите ни хлапета, които всъщност са много добри деца и не искат нищо по-различно от това, което всички ние желаем - свобода. Но за да има пълна свобода, човек трябва първо да се научи да носи отговорността за нея, за което трябва малко повече време. Дотогава те ще правят това, което правят децата - ще пробват границите и ще бързат да пораснат. А ние ще правим това, което правят родителите - ще се грижим за здравето и щастието им, докато са способни да поемат тази отговорност. И няма да сме сами в тази грижа, а заедно с много други родители като нас. Едно от хубавите неща на социалните мрежи е, че отново превърнаха големия свят в селце, в което всеки всекиго познава.

Още няколко статии, които може би ще ви се сторят полезни:

Планът Х - една добра идея как детето да поиска помощ от нас, без да се "изложи" пред приятелите си.

В тази статия може да видите теста за пристрастеност към електронния екран.

За проблемите в пубертета споделям малко личен опит в Пубертета - неизбежното зло.

Разкажи на „Мама Нинджа“ как ти предложи твоят любим

и спечели 14% отстъпка от сватбена агенция „Кадифе“!

Честито на всички влюбени, които са си казали „да“ на 14 февруари! Можете да спечелите 14% отстъпка от услугите на  сватбена агенция „Кадифе“, публикация в mamaninja.bg и други награди, като участвате в конкурса за най-добър разказ „Каза ли „да“ на 14 февруари?".

За да участвате, изпратете ни до края на месеца кратък текст с историята на вашето предложение (до 3000 знака) на следния адрес: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.. Можете да приложите и снимки, които искате да публикуваме, но това не е задължително.

За да изберат трите най-въздействащи творби, в морето от любов и романтика ще се потопят членовете на журито: Мария Пеева – Мама Нинджа, сватбеният агент Генка Беломачева и блогърът-журналист Мая Цанева.

Трите избрани от журито разкази ще бъдат публикувани на сайта на „Мама Нинджа“, а авторите им ще получат 14% отстъпка от цената на услугите на агенция „Кадифе“, валидна за каквото и да е празненство, до края на 2018 г. Победителят ще получи безплатно услуги за подготовка на булката в сватбения ден на стойност над 200 лв, а класиралите се на второ и трето място ще спечелят предметни награди.

Автор: Мария Пеева

Наблюдавам татко, седнал срещу мен, как примлясква доволно, и бавно, с наслада облизва пръстите си. Сепвам се, все пак сме в ресторант. Хвърлям поглед към съседната маса и засичам възмутения взор на девойче с грижливо изправена коса, изписани вежди и ярко червило. Смутено подавам на татко салфетка.

- Остави го да си яде спокойно. - сръчква ме Иван. - Виж как се радва на тортата. Като малко дете е.

Оставям го. Няма как да сложа на родителите си табела, че имат заболяване и при все че са облечени чистичко и хубаво, през повечето време поведението им е като на шестгодишни, като това включва и обноските на масата. При татко най-вече. Мама и досега използва нож и вилица правилно и държи кутрето встрани, докато фината й ръчица повдига порцелановата чашка към устните. Татко, за разлика от нея, вече трудно си връзва и обувките. При него фината моторика е по-засегната. Но ето, той например, почти никога не забравя коя съм и помни имената на децата.

- Бебето се казва Борис, нали? - пита ме той. Дори това помни.

Показвам им снимките на първото им правнуче на телефона. Бобчо в родилното, Бобчо в огромните ръце на баща си, Бобчо с блажена муцунка, гушнат у майка си. Радват му се от сърце. Те са щастливи баба и дядо, ми казват. Всъщност са прабаба и прадядо, само че това не го помнят и аз си спестявам излишните приказки. Мама на моменти е твърдо убедена, че Теди е сираче, което тя е отгледала. Или все още е малко момченце. Бързо забравя, че той вече има бебе.

- Очичките му са сини, също като твоите - радва се майка ми. Днес е в по-добра форма от обичайната. Само веднъж се поизнервя и се скарва на сервитьорката, че й донесла салата от листа, сякаш не знае, че тя изобщо не обича салата. Момичето се притеснява и започва нещо да обяснява. Спирам я. Салатата е отнесена и мама тутакси забравя за нея. Сега е дама и нейният джентълмен я е завел на ресторант.
- Много ми е добър той - гали го по косата. - Цял живот една лоша дума не ми е казал. Голям късмет извадих с този мъж.

Татко мига смутено и не знае какво да отвърне. Имат 55 години брак с мама, а тя никога не е била човек, който умее да изразява чувствата си. Той просто не е свикнал да го хвалят и да му се радват така. Обикновено мама го захапва и дъвче дълго и напоително за някое дребно прегрешение преди трийсет-четирийсет години. О, не че не го обича, дори напротив. Но това си е нейният начин. И с мен така беше, все назидателна, все критична, все готова да ти припомни с какво точно си я ядосал на този ден преди три или тринайсет години. По едно време подозирах, че си записва някъде, да не повярва човек как успяваше да запомни всичките ни простъпки. Болестта изтри и това, наред с повечето спомени. Нещо изплува от време на време, но погледът обикновено е мътен и несигурен - точно както гледаме човек, когото бегло познаваме и се опитваме да си спомним откъде, без да се изложим.

- Искате ли да ви заведа в един почивен дом, мамо? - най-после задавам трудния въпрос. Живея на 150 км, не е чак толкова далеч, но не е и като да мога да скоча в колата и да реагирам на момента. През деня една добра жена се грижи за тях - компания, бавачка и настойник - три в едно. Но когато си тръгне, мракът се спуска и те остават сами. И аз започвам да звъня, понякога часове наред, докато ми вдигнат и се успокоя, че са вкъщи, не са излезли навън сами, не са се изгубили някъде из тъмните улици, без да помнят адреса или дори името си. Защото когато са тревожни, дори това забравят. Вече няколко пъти се случва да звъня по телефона и никой да не ми вдига. Можете да си представите какви мисли ми минават през главата.

След дълги разговори с приятели в подобно положение, съм се решила. Нещо повече, разучила съм за хубав “почивен дом”. Не мога да го нарека "старчески", защото за тях старчески дом означава страшно място, където се отърваваш от ненужните си роднини. Така е било по тяхното време и друго не могат да си представят. А това си е точно почивен дом. Резиденция за възрастни хора. В планината, защото майка ми обича чист въздух. Близо до София, за да можем да ги виждаме по-често. С хубава просторна стая за семейство и отделна тоалетна и баня, да им е спокойно. Със занимания за хора с деменция, лекар два пъти седмично и медицинско лице денонощно. С огромен двор, където старите хора се припичат на слънчице (мама обича), отглеждат зеленчуци (татко обожава). С гимнастика и занимания по ръкоделие. Сред хора в тяхното състояние, с които могат да общуват, по техния си начин - всеки в паралелния си свят. По всички показания изглежда по-добре от затворения им живот в малкия апартамент. Но няма да ги притискам. Решението ще бъде тяхно. Доколкото все още могат да решават. И най-после се престрашавам да ги питам.

Майка мълчи. Винаги тя взима решенията за двамата, затова първо се обръщам към нея. Погледът й отново е мътен. Дали го обмисля или просто не е разбрала? Не знам. Тъй като не получавам отговор, поглеждам татко.

- Ти какво ще кажеш, тате?
- Ааааа, аз нямам проблеми. - усмихва се татко. Говорът му е все по-бавен, но все още е съвсем ясен. Само понякога запъва на някоя думичка и едва издържам на порива да я довърша вместо него. - Каквото каже Еленка.
- Маме, ти как мислиш? Искате ли да ви заведем в един почивен дом? За известно време, да видите дали ще ви хареса? Близо е до София, ще водим децата по-често, и аз ще мога да идвам по-често да ви видя. И по-спокойно ще ми е. Там има сестри, хора да се грижат за вас постоянно.

Вместо да ми отговори, мама се взира през прозореца на ресторанта към красивата червена сграда с бели прозорци и грижливо поддържан двор.

- Виждаш ли това училище? Търговската гимназия. Някога учих там. Къщата ни беше на тази улица, на петдесет метра от нея, после я бутнаха… Нито веднъж не закъснях за училище.

Поглеждам мама с изумление. Една от постоянните й натрапчиви мисли е, че старата, отдавна отчуждена и съборена къща на “Руски” все още си е на мястото, а баба е жива и я чака да се прибере. Но точно в този миг по неведом начин връзките са се наместили и мама отпреди болестта отново е тук. Дори погледът й сякаш се е избистрил и виждам тези добре познати, пронизващи пъстри очи със зелени точици.

- А натам е Альоша, паметникът. - посочва тя. - Някога ходехме на Бунарджика с баща ти на разходка. Напролет, като дойдеш пак, да ни заведеш. И децата ще заведеш, да видят колко е хубаво там горе. Когато можеш. Ти много деца имаш, тях гледай, за нас когато успееш.

Не знам какво да кажа и хващам ръката й върху масата.

- Тях гледай, а за нас - каквото решиш. - повтаря мама и добавя с някак притихнал глас - Ние бяхме и вече не сме.

Онази добре позната буца ми запира на гърлото и се опитвам да я преглътна, но в този момент, за щастие, татко бута вилицата си на земята и се опитва несръчно да я вземе, от масата падат прибори и салфетки, в суматохата се разсейвам и дори се засмивам.

Другия път ще заведем правнучето да го видят. А "почивният дом" ще го отложим.
Мама сбърка. Те все още са.

****************

Осъзнавам, че темата за деменцията и възрастните родители е тежка и мрачна, затова и дълго време я избягвах. Но старостта е част от живота и е безсмислено да се правим, че не съществува. Вече не се страхувам от заболяването на мама и татко. Единственото, което си пожелавам е, ако дойде и при мен, да имам хора, които да ме обичат. Те ще знаят какво да правят.

Може да прочетете и Сънувах мама или Мъдростта боли, ако тази тема ви интересува.

Автор: Елица Сиракова