Автор: ЛюсиБаровска
Седя си в парка, слушам наоколо групите деца, изведени от околните занимални и си мисля. Прекрасно е, че дори при съвремието на работещи родители, без баби под ръка, децата във ваканция са навън и прекарват деня в игра с други деца.
Децата и госпожата
Заслушвам се в репликите около себе си:
„Госпожо, елате да ми видите замъка!“
„Госпожо, Калина ме дърпа.“
„Госпожо, може ли да ме люлеете?“
А госпожата в този момент разиграва сценарий на викингска битка с други трима и своевременно се провиква към Пепи да си сложи жилетката и към Дани да пие вода.
Работата на госпожата ми е до болка позната, но не за нея си мисля в момента. А за несамостоятелността на децата. Децата са в ранна училищна възраст, колкото големи, толкова и малки. Това, което обаче вече от години наблюдавам, е едни прекрасни, умни, добре обгрижени и много несамостоятелни деца. Те имат нужда от партньор в играта си, от арбитър на споровете, дори от някой, който да ги подсети да пият вода, ...
Автор: ЛюсиБаровска
Един въпрос ме мъчи напоследък. Къде е мястото на децата в съвременното ни градско общество?
Работя с деца и вече 12 години се сблъсквам с въпроса къде трябва да бъдат тези деца. Всеки от нас като родител иска училището/занималнята/школата да бъде близо до дома му, за да му е удобно да води детето там. В жилищните райони в София обаче има основно жилищни сгради. А там се сблъскваме с хората, които пък живеят на това място и не искат "деца да им пискат на главата". Нагледала съм се и съм се наслушала на истории - на един му пречели децата, които идвали с велосипеди и ги вкарвали (забележете ВЪВ школата), защото му било трудно да се разминават с тях по стълбите (1 път седмично за половин минута), на друг му пречел шумът, на трети му пречели родителите, които придружавали децата, четвърти са ми искали да им оставя невъзвръщаем депозит, за да си ремонтирали апартамента, след като ние напуснем (това преди да сме го наели още), защото децата щели да им го съсипят (!). ...
Автор: ЛюсиБаровска
Иска ми се да разкажа за живота „на село“. Или по-точно във вариант да живееш едновременно на село и в големия град. Как се случва това? Ами ние живеем в малко село до София, в подножието на Стара планина.
Израснала съм в Младост, типичен панелен комплекс с всичките му красоти и нерадости. Да кажа, че животът там ми е харесвал, не смея, както не смея да кажа и че не ми е харесвал. Всъщност не съм познавала по-различен „софийски“ живот. Като дете мечтаех за ваканциите, които прекарвах в малкия град при баба си, а времето в София... някак си минаваше покрай приятелите и училище. Удобно беше – спор няма. Магазинът до нас, поликлиниката и общината през два блока. Е, училищата ми все бяха далеч – първото на другия край на Младост, а второто – на другия край на София. Такъв ми бил късметът. Явно обаче винаги съм носела някаква любов към земята у себе си, защото наистина обичах през ваканциите да се занимавам с баба ми в градината, познавах целия земеделски процес.
Години ...
ЛюсиБаровска/Елеазар
Ето някои съвети към родителите, базирани на нашия дългогодишен опит и като преподаватели, и като родители на малки деца.
1. Гледайте филмчета и клипчета на английски език
Използвайте времето, което така или иначе сте позволили за компютъра/телевизора, за да гледа детето филмчета и клипчета и да играе игри на английски език. Интернет е пълен с многообразни обучителни ресурси (към някои от тях сме предложили линкове), а за дете, което не живее в средата, видеото от оригиналната среда си остава най-добрият начин то да се пренесе там.
Вероятно детето има любими герои от любими филмчета. Дори и не целия филм, поне клипче от него вероятно може да се намери в youtube или в друг сайт за видео споделяне онлайн. За детето ще бъде удоволствие да гледа любимите си герои и ще бъде особено склонно да имитира начина, по който говорят. Не се притеснявайте, че няма да го разбере. Децата, особено в по-малка възраст, възприемат изключително по жестове, мимики, интонации, движения ...
От „Пепеляшка“ насам ние, момичетата, чакаме приказката да ни се случи. Рядко си го признаваме, защото сме „модерни жени“, но тайно се оглеждаме за белия кон. И докато чакаме, храним мечтателката в себе си с любовните истории на някой друг. Вероятно бихме могли да четем Платон, Софокъл, Еврипид и Вергилий, но кой знае защо ръката ни по-често се протяга към лавицата с любовни романи. Сигурно виновен е вечният глад на женската душа за романтиката, която може да разтопи дори „сърце от камък“.
С Люси Елеазар, авторката на романа „Сърце от камък“ поговорихме за новата й книга и за това как се създават красиви истории, които ни просълзяват от „Ромео и Жулиета“ до днес.
Как ви хрумна сюжетът на „Сърце от камък“?
Обичам истории, които разказват за любов. Мислех си как в съвременното ни общество сме свикнали да търсим тези истории в клишираните американски филми и книги, дори в турските и индийските сериали. Търсим красивите и успелите хора и искаме да съпреживеем техните силни емоции ...