Автор: НевенаМитрополитска
“Това на кой език е?“ - пита ме майка ми, подхващайки книгата. Прехвърля я от едната в другата ръка, върти я, взира се в произволна точка в нея. Прави го от време на време, веднъж на няколко седмици. Една и съща книга – лежи на бюрото ѝ от четири години. „На български“ - отвръщам. „На родния ти“ - премълчавам. Разлиства я до втора страница и я оставя обратно, за да не се сети за нея през следващите няколко седмици. Като я гледа човек, трудно би допуснал, че книгите са ѝ били страст от детството, че си е изкарвала хляба, редейки думи в редакция, а нощем е поглъщала томче след томче. Сега книгите за нея са мъртви, нямат повече място в живота ѝ. Ние обаче – книгите, майка ми и аз, споделяме обща история. И най-важното е, че все още я пишем.
Първите ми срещи с книгите започнаха в нейно присъствие. Лягахме с мама на двойното легло – на една възглавница и двете, тя отваряше книжката, гушваше ме и се отнасях. Не се случваше често – тя бе много заета, но пък беше ...
Автор: НевенаМитрополитска
Когато, в началото на века, първото ми дете се готвеше да кандидатства в гимназия, получихме дългоочакваните визи за имиграция в Канада. Тогава не знаех на кое повече да се радвам - че се сбъдва мечтата ни за нов живот отвъд океана, или че кандидат-гимназиалните ни занимания приключват преждевременно. Още същия ден се обадих на частните учителки на дъщеря ми - по литература и по математика, и, трудно прикривайки радостта в гласа си, им съобщих, че тя вече няма да ги посещава. И радостта ми не беше преувеличена: за тези уроци давах половината си заплата. А за да получавам тази заплата, и аз на свой ред бях ходила на уроци - и за гимназия, и за университет. Предполагам, че някои са успявали и без такива, но майка ми бе предпочела да не рискува.
Въпреки двадесетгодишния интервал, протичането на частните уроци при мен и при дъщеря ми беше сходно: учителката диктуваше своите бележки, ние записвахме, а вкъщи дооформяхме нейните думи и ги превръщахме в завършена ...
Автор: НевенаМитрополитска
Беше един горещ следобед на петнайсети юни, приятелите ми бяха захвърлили ученическите чанти и играеха в градинката на сянка, а аз, сама в напечената кухня, палех клечка кибрит. Драснах я, задържах я над мивката с дясната ръка, а с треперещата лява доближих до нея лист от най-омразния в тогавашния ми дванадесетгодишен живот предмет – ученически бележник. Гледах как страницата, запечатала позора ми, почернява, сгърчва се и се разпада, палех нова клечка, поднасях нова страница и така, докато стигнах до пластмасовата подвързия, която първо надрасках с флумастер, а после изхвърлих в отдалечена от дома ми кофа за боклук. Заличих следите в кухнята от импровизираната клада и се присъединих към тайфата. В играта обаче участвах машинално.
В училищния ми живот дотогава се бях научила да намирам баланса. Да играя около онази тънка граница, към която инстинктивно се стремях – положението, при което аз бях относително щастлива, а родителите ми - относително спокойни. ...
Автор: НевенаМитрополитска
“Синът ви разкървави носа на съученик” – чух в телефонната слушалка миналата година и коленете ми омекнаха. Тези думи ми ги каза възпитател от неговото канадско училище (не знам позицията му да има еквивалент в България – special education technician, с тригодишно колежанско образование, по-низше от университетското). Последва предложение да се срещнем в училище, и още в същия телефонен разговор, успокоителни думи – разказа ми накратко за инцидента и че детето ми е било провокирано. Тонът му – доброжелателен и делови. И тъй като нямаше как да прехвърля това задължение на съпруга ми, тогава в командировка, на другата сутрин със свито сърце и прехапани устни влязох в училището.
Моят 9-годишен тогава третокласник е добър ученик и умник, но бунтар по природа: отхвърля авторитети и изпитва граници. Носел е забележки от учителите, които в края на всеки срок, когато беше по-уморен, се множаха. Миналата учебна година, преди да се случи това, проблемите с дисциплината ...