Мария Пеева
Главен редактор
Автор: Лени Рафаилова
Гледам вчера излезли резултатите от НВО-то на седмокласниците. Ууу, чудно, бравос. И нашата, и тя резултати има, точно такива, каквито очаквахме. Сега децата почиват, но не всички деца. С изместването на датите за външното оценяване с месец напред (напред ли е, назад ли е, аз все бъркам посоките) тази година, министерството и всичките там умни глави вкараха една не чак толкова малка група деца в тотално приключение.
Вероятно знаете, че в България има едни такива по-различни училища, в които български и математика не играят. Това са училищата, които се водят под опеката на министерството на културата. За цялата страна те са точно 23 на брой- училища по изкуства и култура. За тези от вас, които не са наясно, това са училища като художествените гимназии, музикалните училища, хореографските. В тях се кандидатства с отделен изпит и този изпит/изпити никак, ама наистина никак не са от лесните. Децата, които имат желание и дарба за някое от изброените изкуства, се подготвят през годината и за тях, едновременно с подготовка по задължителните български и математика. Сещате се, че след 9-10 месеца такова усилие, тия деца са изтощени до припадък и единственото, което им се иска, е всичко да свърши, на родителите им също. Представете си, примерно, дете, което иска да учи в някое музикално училище ( за справка- в най-големия и пренаселен град в България- София, то е е едно-единствено с общ прием по-малко от 80 деца). Та това дете освен, че ходи на уроци по БЕЛ и МАТ (така сега удобно ги съкращаваме, че чак ми се догадва от тях ), детето ходи поне 2 пъти седмично на уроци по пеене или по съответен инструмент и минимум веднъж по солфеж, което си е висша математика, както и да го погледнем. Хубаво, ще кажете, сами го искат - да се оправят. Така, донякъде е така, но не съвсем. До миналата година, когато седмокласниците се явяваха на НВО през май, всичко свързано със задължителната им подготовка в училище приключваше точно до края на май. Изпитите в училищата по изкуствата традиционно се провеждат в края на юни. Така тези деца имат около месец да отдъхнат и да се съсредоточат върху останалите си изпити. И така е редно, и така е правилно.
Но не! Умните министерски глави решиха, че ще си правят НВО-то, когато си искат, щото много материал имало за учене. Това е безсмислено и го видяхме, че е такова. Нито децата учиха повече, нито по-различен материал им се предаваше. Губене на време, създаване на допълнително напрежение и то в жегите. В повечето български училища се забранява на децата да отварят прозорци, с презумпцията някой да не реши да се метне. Ясно е, че климатизация има сигурно единствено в някои частни училища, в държавните такова чудо няма, вероятно няма и да има. Задухата в класните стаи е нетърпима. През юни става още по-зле. Но вероятно в министерските кабинети има и вентилация и климатизация, та ги е надухало хубаво та седели-седели, па решили да съберат де що има изпит - в края на юни.
Та, да се върнем на ония деца, дето имат и други изпити. Тяхното усилие е наистина много сериозно и заслужава вниманието на обществеността. Редно е да има време между изпитите, за да може децата хем да поемат глътка въздух, хем да завършат подготовката си спокойно. Така и те са по-уверени, и резултатите им са по-добри.
Пожелавам на децата, които още не могат да отдъхнат от натоварване и притеснение, които още не могат да заминат на почивка или поне да излязат да се забавляват с приятели, без душите им да дълбае тревога, желая им да бъдат здрави и да устоят на това изпитание, което някакви стари хора в някакви кабинети са им спретнали. Тия хора, че са за бой, за бой са, ама децата са велики и са смели, и са силни. Те ще издържат, напук на глупостта човеческа. Малките ни творци няма да спрат да свирят, да пеят, да рисуват и да танцуват. Няма бе! А министерството да си вземе бележка, да се самосезира или както там му викат, абе да мислят бе, да мислят, не да се въртят на столовете.
Успех на всички деца и после щастливо лято, милички! Забавлявайте се с всичка сила, заслужили сте си го!
Прочетете още:
Летният лагер - плюсове и минуси
Автор: Мария Пеева
Ако бях писала тези думи късно снощи, щяха да звучат по съвсем друг начин - много по-гневно. Даже си бях намислила как да започна - с онази стара приказка:
Не се дръжте с хората така, както те се държат с вас. Ще вземат да се обидят.
Но тъй като е ранно понеделнишко утро с дъх на роса и морето пред очите ми е гладко и красиво, и птичките наоколо чуруликат, все едно краят на света никога няма да дойде, колкото и да се опитвам, не мога да извикам и грам гняв в душата си. Чисто ми е едно такова, и ми ухае на изпрани чаршафи и кафе. Как да се ядосам?
Имам си една приятелка, която също ухае на чисто. Душата й е като на дете. Храни бездомните котки пред блока и дава стотинка на всеки срещнат просяк. Наскоро тръгна да носи дрехи на една жена в нужда и “забрави” в джоба на дънките 50 лв. Ей такива неща прави. Може би е малко наивна, може би е твърде усмихната, твърде откровена, незлоблива и прощаваща? Такава е. Но аз затова си я обичам.
Е, онзи ден някоя си майка от детската площадка й казала на ушенцето:
- Ама ти стига си се раздавала на хора, които не заслужават. Знаеш ли какво говорят за теб другите майки? Знаеш ли как те наричат? Измислили са ти прякор - викат ти Лудата.
И тя ме попита, моята приятелка.
- Кажи ми честно, луда ли съм наистина?
Ядосах се много. Затова ви казвам, че ако снощи бях писала тези думи, щях да изригвам огън и жупел. Щях да кажа тежки думи за “доброжелателните приятелки”, които бързат да споделят всяка грозна обида, която някой е изрекъл за теб. Вместо просто да те защитят, защото това правят истинските приятели - опълчват се за теб, дори когато не знаеш, че го правят. Щях да кажа тежки думи и за онези, с “чувството за хумор”, които измислят толкова забавни прякори, за да се посмеят на чуждата невинност и доброта.
Но в това прекрасно утро нямам сърце за лоши думи. Мога само да се усмихвам, защото утрото е същото като моята приятелка - чисто, слънчево и ведро.
Да, мила моя, луда си. Луда си, защото се раздаваш в един свят, който предпочита да взима. Луда си, защото не си се научила да нараняваш, когато те обиждат. Луда си, защото обичаш хората, дори когато се присмиват на невиността ти. Луда си, защото не умееш да се защитаваш, защото душата ти е на дете и злобата се плъзга по нея и пада долу, в калта, без да я изцапа. Луда си и слава богу!
Добре, че ги има лудите.
Те със сигурност няма да направят онези - обръгналите, мнителните и коравосърдечните - по-добри хора. Сред тях ще останеш неразбрана и може би дори отхвърлена.
Но ако ги нямаше лудите като теб, светът щеше да е много по-неприветлив, а животът - още по-жесток. И със сигурност усмивките щяха да са много по-малко. Щяха да са изчезващ вид, застрашено цвете като еделвайса.
Носи си с гордост прякора. Ще ти поръчам тениска, на която да го изпишат с големи алени букви. И на мен ще си поръчам такава, защото искам да съм като теб.
Да са живи и здрави лудите!
Автор: Лора Райчева
Това е една случка, за която винаги ще говоря трудно. Случилото се остави голяма рана в мен, голям страх... не минава ден без да се сетя. А щом се сетя, собственият ми глас започва да крещи в спомените ми “губя го, мамо, губя го”. Отдавна искам да ви го разкажа. Не, защото имам нужда да го казвам, напротив, предпочитам да го смачкам в спомените си. Но това е реален риск, реална опасност и, ако историята ми помогне на само една майка в подобна ситуация да запази самообладание и да не прави моите грешки, ще си е струвало.
Нужна е малко предистория. Когато родих първото си дете, макар да бях на 34 години, се чувствах като малко дете, неспособно да се справи с голямата отговорност. Мислех си как човек, кола за да кара, на курсове ходи, изпит държи, а да гледаш дете е толкова по-сложно. Как да стане без подготовка? И започнах да се подготвям - четях, говорех, питах, пак четях. Специално ходих да питам педиатърката на детето какво да правя, ако се задави. Жената ми показа първо с бебето на коляното и, ако това не помогне, как да го стисна като по филмите.
Усърдно си припомнях всеки ден този урок. Щом започнах да захранвам детето, като го сложа да яде, си мислех: сега, ако се задави, правя това и това.
Само че ми се падна дете, което се хранеше бавно, деликатно, безопасно. Освен това се оказа, че за него собственото му тяло е свещено като храм - нищо никога не лапна, освен храна. Може да разпилееш около него монети, копчета, лего... нищо няма никога да отиде в устата му (нито в носа, ушите и т.н.). И тази негова силна любов към себе си и инстинкт за самосъхранение, започнаха бавно да приспиват страховете ми.
Мина малко време и се роди малчо. Аз бях сигурна, че дете със същите гени, гледано и възпитавано по същия начин, ще бъде и със същото поведение. Колко глупава съм била... Съответно не си правех труда да прибирам дребните неща много усърдно.
Беше на около годинка, приспивам го в количката, на обед, насред кухнята. Пързалям я напред-назад и съм пуснала абсорбатора да му шуми. Аз не го виждам, спуснала съм му капака колкото може надолу, да му е тъмно и като хралупка. Не знам какво ме усъмни, какво стана или не. Просто нещо ме притесни и погледнах в количката. И го видях как се дави. В този миг съзрях в ръчичката му монети и се сетих, че е глътнал някоя. Извадих го от количката, стиснах му рязко коремчето, изкарах му въздуха, а с него излетя и монетата. 1 лев. Огромна монета, за това е заседнала, а не е успял да я глътне. После педиатърката, ренген за други монети и така.
Минават още две години, през които нямам подобни истории и напълно се отпускам, че всичко е отминало. Една хубава, слънчева сутрин на вилата им правя закуска, а те са седнали на кухненския плот. По принцип така си седят вкъщи, но на вилата, щом се събудят, излизат на двора и им нося там закуската. Ядат, тичат, смеят се. Бяха вече на 3 и 4 и имаха малко свобода, никой не им висеше на главата непрекъснато. Но тази сутрин решават да са при мен.
Моите деца много обичат кренвирши. Колкото и да не харесвам този продукт, реших да вярвам, че Стара планина са от месо, и им купувам. Въпросната сутрин искат яйца на очи, маслинки и кренвирш. В хладилника има два броя, но нещо ме усъмняват, че са стари и решавам да им дам само единия. За целта го нарязвам на шайби, да им изглежда повече.
Момчетата са захранвани с парчета храна, не с пюрета и винаги сервирам като за големи хора, само по-твърди неща режех на хапки. Кренвиршите ги давах цели, те си ги ръфкаха. Този ден ги режа...
Малкият ми син е много лаком. Не само яде много, ами яде бързо и тъпче много храна в устата, като бобър складира в бузите. И като мен не дъвче много-много, на две, на три и гълта. Започват да ядат, както си седят на плота, не искат да излизат на двора, а аз с гръб към тях си правя закуска на мен.
Изведнъж чувам странен шум и се обръщам. Малчо отворил уста и сумти все едно повръща. Отивам до него и го питам какво става, лошо ли му е, повръща ли му се. Не ми отговаря, само прави кххх, кххх. И започва да реве. Ама не силно - като второ дете, което трябва да надвиква, пищеше пронизително по принцип, а сега промрънква. Прави кххх и плаче, хлипа едновремено. Аз го гушкам и питам “какво ти е?”
В някакъв момент разбирам, че той всъщност не си поема въздух, а само издиша. Реве, хрипти, издиша много въздух, но не вдишва. И осъзнавам, че се е задавил. Свалям го долу. Крещя “мамоооо, мамооо, елаааа” и детето в мен се мол,и майка му да дойде и да реши проблема, както е решавала всичко трудно в живота ми. Мама дотичва, казвам ѝ, че се е задавил и тя се парализира. Нищо не може да направи. Мълчи и гледа. Аз се опитвам пак, както с монетата да му изкарам въздуха. Първи опит, не успявам. Втори опит ... нищо. Изпадам в паника, не знам какво да правя. Казвам му “не плачи, не си издишвай въздуха” и си мисля, че линейка няма как да дойде бързо, а до Пирогов, дори да карам с двеста, си е минимум 25 минути (извън София сме при тази случка). Пробвам трети път да му изкарам въздуха, но дали вече няма какво да се изкарва или просто не го правя както трябва, защото не съм си го повтаряла две години... Нищо не се получава. Започвам да крещя “Губя го! Мамо, губя го! Мамоооо, губя гоооо!”.
Обръщам го към мен. За милисекунда ми минава мисълта, че може да бъркам и да не се е задавил, а да си е глътнал езика. Отварям му устата и бъркам вътре. И в този миг усещам как пръстите ми бутнаха нещо в гърлото му ОЩЕ ПО-НАВЪТРЕ. Не знам как разбрах, че това нещо е кръгче кренвирш. Кръгло, хлъзгаво, голямо, колкото гърлото му, парче. Само с върха на пръстите го докоснах, не го видях, но разбрах, че е това и че му запушва цялото гърло.
Детето вече започваше да посинява. Нямаше въздух повече, за да плаче. Гледаше с широко отворени, уплашени очи, пълни със зълзи и се надяваше да го спася. Имах части от секундата за решение какво да правя. Вече нямах време, свърши ми. Имах секунди, преди да загуби съзнание. Отворих му устата и с разтворени пръсти бръкнах, докъдето самите ми пръсти можеха да стигнат, рязко ги затворих и се оказа, че хванах кренвирша. Издърпах го бързо. Не беше дъвкал въобще, нямаше и от едно зъбче следа. Тъпото, идеално кръгло парче, което сама му отрязах и което почти го уби....
Гушнах го. Плакахме всички - и другото дете, и майка ми... След две-три минути, аз изпаднах в шок. Започнаха първо ръцете ми да треперят много силно, после цялото ми тяло. Пуснах детето навън да играе, защото той за секунди забрави лошото и ревах, ревах, ревах... Пих някакъв алкохол и малко ме отпусна. Мама ми обясни, че не е знаела какво да направи. Че като майка винаги е била спокойна и е действала инстинктивно, но като баба умира от страх и се парализира от опасността. Природата явно дава нещо на майките... не на жените по принцип, а само на майката към собственото ѝ дете дава специална интуиция и неподозирани сили и умения.
Детето беше весело и спокойно. Но щом дойде следващото хранене, още на първата хапка каза: “не искам да ям, ще се задавя”. Аз казах “няма да се задавиш, ще си дъвчеш добре, но щом не си гладен, ок”. Осъзнавах, че не трябва да го притискам и се държах супер небрежно, неглижирах нарочно пред него всичко случило се. На другия ден отказа закуската. Той яде много и до ден днешен, но е доста слаб. Няма никакви запаси и не може да изкара и ден без храна. И като бебе беше като връв, нямаше гривнички. Като е болен, за ден отслабва видимо и то при положение, че яде, просто по-малко. Абсурд да пропуска хранене. Въпреки това пак не настоях. Дадох му време да превъзмогне случката.
Но не. Не я превъзмогна. Мина денят без да е ял. Пи малко сок и това беше. На следващия ден същото. Казах му, че не може така, храната му е нужна да е здрав. Помолих го пак да пийне сок. На първата глътка каза “не искам, ще се задавя” и го остави. И се започна - казва гладен съм, нося храна, на първата хапка се разплаква, казва, че ще се задави и я плюе. Опитва се да пие. Същото.
Минаха три дни. Какво ли не пробвах - обяснявах, молих, разсейвах, карах му се... нищо. Отказва да яде. Само по малко вода.
Започнах да чета. Оказа се, че страх от задавяне е често срещан проблем, повече при зрели хора. Влизах във форуми (на английски бяха, май в сащ), в които хората с този проблем си споделяха един на друг какво чувстват. Мислех, че пропадам в бездна, от която няма излизане. Още не бях преживяла задавянето, а сега щеше да умре от глад. Или да се мъчи цял живот с този проблем...
Започнах да търся детски психолог, при който да го водя. Четях, ровех се, звънях на приятели. Харесах няколко човека. Звъннах тук-там. Един не бил в Бг, друг имал час след 3 дни чак, трети не знам какво.... Бяха минали вече 5-6 дни и детето беше почти невидимо. Някакви дрешки се разхождаха, без човече в тях. Тогава ми се обади един приятел и ми каза “уредил съм шефа на една болница да ти ходатайства, където поискаш, за да ви вземат веднага”.
Точно затворих телефона с него, карах кола, отивах към София. Помня точното място, на което бях при този разговор. Държах телефона в ръка и се чудех къде най-много искам да отидем, за да ползвам ходатайството за там и в този момент баща ми се обади и каза: “дишай, бръмбърчето изяде половин картоф”.
Боже, колко плаках и повтарях “благодаря ти, Господи!”. Обърнах колата, зарязах всички ангажименти и се прибрах. Гушках го, целувах го, цял ден ми беше в прегръдките. До вечерта изяде и една бисквита и разбрах, че всичко е вече зад гърба ни.
Това, което не знаех е, че никога няма да го забравим. Той започна пак да си тъпче устата и да яде бързо, но все още понякога, ако парче месо или колбас му се проточи малко в гърлото, се уплашва и плюе. Виждам страхът в очите му в тези моменти. И се моля да са само епизоди и никога да не се връщат като сериозен, дългосрочен проблем.
А, аз... аз всяка нощ, докато спи, го целувам и му казвам, че не мога да живея без него, че ми е по-ценен от моя живот и от всичко. Но знам, че от онзи миг насам и завинаги, аз ще съм увредена, защото страховете ми станаха огромни за всичко. И не спирам да си мисля “Те никога не ядяха при мен, а на двора. Ако и този ден беше така, нямаше и да разбера, че се е задавил... как ще съм спокойна като се храни в градината, в училище.. цял живот в чинията му ли ще вися...”.
Аз него и от дъното на басейн съм го вадила, и от пред коли съм го дърпала, и други опасности сме преживели... много е палав и все си причинява опасни ситуации. Но тази случка ме извади от равновесие вероятно завинаги.
Скоро след случката, карах извън града, в един момент чух същите хрипове. Поглеждам в огледалото за обратно виждане и го виждам как се дави!!! Аз храна в колата не съм позволявала никога да се яде. Само вода и то трябва да ми кажат, за да намаля скороста и да предупреждавам за дупки.
Набивам спирачки насред пътя, въобще без да осъзнавам как колата отзад може да ни отнесе, излитам от колата, треперя и заеквам. Отварям задната врата и го питам какво има. Той си отваря устата и виждам, че повръща. Но понеже от 6-месечен, това му е първото повръщане, не знае какво да прави и си го гълта обратно. В резултат на което се е задавил. Изплю, гушнах го, люлях го. Отместих колата и седяхме половин час гушнати, да спра да треперя и да ми е възможно да продължа да карам. Защото в мигът, в който чух ТОЗИ звук, сърцето ми пропусна два удара, а то мойто сърце и без това ги прави тези номера, та се притеснявам да не пукна някъде и децата да останат сами насред пътя....
Още са само на 6 и на 7, а вече имам белези и товари, които вероятно ми пречат да съм по-добър родител... И, бога ми, всеки ден я преживявам тази случка, всеки ден се сещам и сърцето ми спира, а очите ми се пълнят със сълзи. Защото видях как детето ми беше на ръба на смъртта и то в моите ръце...
Прочетете още:
Какво може и какво не бива да прави детето преди и след хранене
Хранителни умения при малкото дете
Автор: Ана Цанева
Всеки родител иска най-доброто за децата си. Често обаче отношенията между братята и сестрите се изразяват в борба за надмощие и родителско внимание. Има ли решение за трудните отношения между децата в семейството? Можем ли да спрем кавгите и да отгледаме приятели за цял живот?
Експертът по въпросите на родителството д-р Лора Маркам предлага практични и доказани стратегии, които всеки родител може да използва, за да покаже на децата си как да разрешават конфликтите помежду си с емпатия, осъзнатост и спокойствие. Посредством ясни примери и практични съвети книгата представя изпитани техники, които да помогнат на децата да се справят с емоциите си, да изразяват нуждите си и да изглаждат сами несъгласията помежду си. Не е нужно да се превръщате в звероукротители, достатъчно е да покажете на децата си пътя към успешното и хармонично общуване. Стъпка по стъпка, следвайки похватите в тази книга, ще сте в състояние да трансформирате враждебността и съперничеството между децата си в приятелство, уважение и любов.
„Пълна с реалистични ситуации и предложения как родителите да превърнат конфликтите във възможности за изграждане на умения, а родителския страх в пълноценна намеса, „Спокойни родители – щастливи братя и сестри“ изкусно насочва родителите как да уважават преживяванията на всяко от децата си, да поставят граници, да сведат до минимум конфликтите и да изградят умения за цял живот.“ – д-р Тина Пейн Брайсън, съавтор на книгите „Осъзнатото дете“ и „Дисциплина без драма“
320 с., 18 лв., ISBN: 978-619-01-0470-4
Откъс:
КАК ДА ПОМОГНЕМ НА ВСЯКО ОТ ДЕЦАТА СИ С ЕМОЦИИТЕ МУ, КОГАТО ИМАМЕ ПОВЕЧЕ ОТ ЕДНО РАЗСТРОЕНО ДЕТЕ В ЕДИН И СЪЩИ МОМЕНТ
Открих, че когато друго дете наблюдава процеса на помощ с емоциите, то започва да разбира и да умее да помага. Моите деца често имитират това, което ме виждат да правя, и дори могат да си помагат сами едно на друго, когато са разстроени, чрез проява на емпатия и разбиране. – Сийсин
Най-трудното в това да имаш повече от едно дете, са онези моменти, когато и двете едновременно имат нужда от теб. Любовта ви може и да е безгранична, но все пак имате само две ръце.
Ето защо предварителната подготовка е толкова важна, така децата няма да изпадат в емоционални сривове толкова често.
Но неминуемо ще има моменти, когато ще сте единственият възрастен с тях, ще трябва да се грижите за повече от едно дете и те всички ще се нуждаят от вас едновременно или едното ще изисква цялото ви внимание за десет минути, но няма да можете да му го дадете, защото и другото е там. Какво можете да направите?
- Когато и двете деца се нуждаят едновременно от вас, се опитайте да обърнете внимание и на двете. (Ако си изберете едното, те ще решат, че имате предпочитания или вземате страна.) Съобщете им какво става: Имам две разстроени деца и двете в момента са обидени! И двамата имате нужда от тате сега, нали... Елате тук, милите ми, в обятията ми винаги има много място... Ти отдясно, а ти отляво, и двамата в прегръдката ми... Точно така, можете да си поплачете колкото искате... после ще се изясним и ще оправим всичко... каквото и да стане, винаги намираме решение. Това не е лесно, но е възможно. Просто ги дръжте от двете си страни, за да са физически разделени.
- Ако се налага да отидете при едното дете, поговорете с това, при което няма да отидете. Така че когато например едното дете (Брайън) се е ударило физически, а другото (Кейли) е наранено емоционално, можете да вдигнете Брайън и същевременно да кажете: Кейли, чувам, че си наранена и имаш нужда от мен, и веднага ще дойда. Просто помагам на Брайън за раната му и после ще ти помогна с това, което чувстваш.
- Занимайте с нещо детето, което няма чак такава нужда от вас, докато се погрижите за онова, което е по-разстроено. Ако едното дете не изглежда особено разстроено, обърнете му малко внимание, за да се убедите, че е добре. Дайте му голяма прегръдка и му кажете: Имам една специална задача за теб в следващите минути, докато утеша сестра ти. После го занимайте с нещо, което знаете, че обича, като аудиокнига или кутия със занимания, която сте подготвили да ангажирате с нещо детето си, докато храните бебето например (вж. девета глава). Притеснявате се, че няма да е безопасно шестнайсетмесечното ви бебе да се занимава само? Потърсете в интернет сензорни торбички за тепърва прохождащи бебета и използвайте много тиксо, за да няма вероятност то да я разкъса. Нека е в полезрението ви в другия край на стаята, докато помагате на другото си дете да преодолее емоционалния си срив.
- Когато другото ви дете е притеснено за плачещото си сестриче, покажете, че приемате чувствата му, и го уверете, че: Сестра ти е тъжна и ядосана... Помагам ѝ да преживее чувствата си... Скоро ще бъде по-добре.
- Ако другото дете настоява да се приближи, седнете на пода и ги дръжте от двете си страни. Ще се наложи да прехвърляте вниманието си между тях, но можете да уважите чувствата и на двете деца.
- Детето, което има емоционален срив, често ще се ядосва от това, че другото се намесва. Просто му покажете, че разбирате тъгата му: Не искаш сестра ти да е тук... И без нея ти е достатъчно трудно... Понякога е трудно, когато има някой наоколо. След това възстановете чувството му за сигурност: Сестра ти просто се притеснява за теб... Тя ще стои ей там, далеч от теб. Аз съм тук при теб.
- Запазете чувството си за хумор. Две плачещи деца изглеждат като критична ситуация. Но ако успеете да запазите спокойствие, ще им помогнете и те да обърнат енергията си. Когато децата са превъзбудени, те имат нужда от вас, за да разберат защо са разстроени. (Ти си ядосан и тъжен... брат ти блъсна кулата ти и тя се разпадна.) Но също толкова важно е, че те имат нужда да им покажете с поведението си, че са в безопасност; наистина не е краят на света, макар че те мислят така. Затова поемете дълбоко въздух и излезте от състоянието „бий се или бягай“. Просто продължете да дишате и да си напомняте, че те ще се почувстват (и ще се държат) по-добре, след като хубаво се наплачат.
- Опитайте се да не ги поучавате. Когато сме разтревожени, често се опитваме да решим проблема, като търсим кого да обвиним за него. (Ако не беше направил това на сестра си, всичко щеше да е наред. Другия път ме слушай, като ти говоря...) Но когато емоциите се нажежат, центровете за учене в мозъка се изключват, така че детето ви не може да възприема. Да не говорим, че когато сме разстроени, често казваме най-погрешното нещо, защото то произтича от собствените ни страхове. Просто се въздържайте да говорите, освен за да се сближите и да проявите състрадание. „Съжалявам, че ти е толкова трудно, миличко.“
- Ами ако и на вас ви се доплаче? Давайте! Просто му обяснете, че вината за това не е негова и не трябва то да ви утешава и че всеки има нужда да поплаче понякога и вие ще се почувствате по-добре, ако си поплачете малко. Вие давате пример, че емоциите не са нещо извънредно, а това е първата стъпка към здравословната саморегулация. (Разбира се, ако се разридавате всеки път, когато детето ви е разстроено, не можете да му бъдете от помощ, значи е време да потърсите помощ за самите себе си.)
Няма лесни отговори, когато всички се нуждаят от вас в един и същи момент. Затова предварителната подготовка е толкова необходима; тя наистина намалява непредвидените сривове. А да помагаш на децата си с техните трудни емоции си е тежка работа, защото трябва да регулираш и своите собствени. Но когато детето ви наблюдава как помагате на неговото братче или сестриче да се справи с разочарованието си, то се научава как да използва емпатия и да помага на този, който страда, урок, който ще му служи цял живот. Не е зле като за половин час усилен труд!
Препоръчваме ви още:
Автор: Надя Колева & Нинджите
Част 2 – нещата, които ще запомня
и ще предам и на своите деца
Това е втората част на "Мама все казваше". Лично на мен, тази ми е много по-присърце и искрено се радвам, че след многото коментари за нещата, които са ни дразнили в поведението и начина на изказване на родителите ни, се появиха и много положителни примери. Събрали сме ги в тази статия – пожелаваме ви приятно четене и може би някои от тях ще ни допаднат.
И така: Кое е онова нещо - фраза, идея, начин на мислене, на възпитание - което ще пренесете от вашето собствено детство в ролята си на родители? Кое ще запомните от родителите си и ще го предадете на децата си?
Много майки отговориха:
1. Да не се предавам и да разчитам на себе си. – Наистина, много полезен съвет. Светът не е приказка на Андерсен и вече е някак демоде да си „безпомощна принцеса“, много по-добре е да хванеш нещата в свои ръце и да се бориш за мечтите си, от колкото все да очакваш някой да те „спасява“ и да взима трудните решения вместо теб. Определено много полезен съвет.
2. "Понеже са момичета, ще се опитам да им предам нещо, което научих от моя баща. Той казваше, че ако нямам 50 стотинки за кафе е по-добре да си остана вкъщи, вместо да чакам да ме черпят. Тази фраза ми се е запаметила много на дълбоко и е основа за мисленето ми по много финансови въпроси. И до сега не обичам някой да плаща за нещо, което ям, пия, ползвам вместо мен."
3. "Поисках съвет от баща ми веднъж и той просто ми каза да казвам истината. Няма да забравя тази случка. От майка ми нещо хубаво - убеждение, че една жена трябва да има собствени пари и да е независима. И двамата ме научиха да съм работлива."
4. "Уважението. Родителите ни ни уважаваха. Приемаха ни за хора, не за деца. Разговорите с детето като възрастен, доверието и даването на избор... И показването на любовта - да гушкаш, да целуваш, да казваш “обичам те”." – Отново много полезен съвет! Уважавайте децата си, мили родители, уважавайте ги така, както вие очаквате те да уважават вас! Връзката родител – дете е двупосочна! Освен да ги уважавате, подкрепяйте ги да изразяват чувствата си! Така те ще се научат, че няма нищо страшно в това да показваш какво мислиш и чувстваш! Ще бъдат много по-уверени в действията и мислите си!
5. "Мама и до днес казва - само с гроб не мога да се справя, докато си жив и дишаш няма начин да няма начин! От баба - една жена кога има един чифт ботуши е като без ботуши, кога има едно палто - е като без палто!" – Права е тази майка, докато сме живи, начини и варианти много! А бабата сигурно е била кипра жена и е също толкова права – така де, за къде сме само с един чифт обувки!
6. "Хората ще те свързват с името ти, пази го”! Или както беше казал един мъдър човек, най-хубавото нещо, което може да оставиш на децата си, е доброто име.
7."Любовта и загриженоста на родителите си я предавам на децата си. Страшно ми липсва сега това внимание от татко, милите думи, как ми казваше, че като ме види, слънцето изгрява." – Мили родители, именно такива моменти децата ни ще помнят. Нека бъдат повече!
8. От майка - ако ти направят добро, да отвърнеш с добро, на злото да обърнеш гръб!
9. Искам да пренеса усещането, което аз винаги съм имала - че винаги и за всичко мога да споделя и да говоря без да имам грам притеснение и без да си мисля, че ще се чувствам неразбрана, отритната или наказана. Майка ми е свършила добра работа в това да ми обясни всичко, което е трябвало да знам - вкл. за педофилите, ексхибиционистите (още като бях дете), после като по-голяма и за секса - това е най-важното, за което се сещам и което ми е дало увереност и яснота относно неприкосновеността на тялото ми. Понякога някои теми са трудни за обсъждане с децата, особено в определена възраст, но и аз подкрепям идеята, че с децата трябва да сме максимално откровени, особено що се отнася до сериозните теми, за да знаят, че в наше лице имат доверен човек, на когото могат да разчитат. Всъщност, голяма част от децата не смеят да споделят с родителите си нещата, които ги тревожат и притесняват и това се оказва доста сериозен проблем. Родители, не се страхувайте да говорите с децата си за важните неща от живота. Обяснете им как стоят нещата просто и ясно и нека знаят, че вие сте тяхната опора.
10. "Когато съм била бебе, баща ми е казал, че най-важното нещо за него е да бъда добър човек, искам същото и за дъщеря ми. От майка ми съм се научила как да се грижа за хората, независимо дали са ми близки или не." – Още един много добър съвет. Нека учим децата си, че действията им си имат последствия. Нека станат отговорни към другите хора. Само така ще бъдат отговорни и към себе си.
11. "От баба ми по майчина линия и от дядо ми по бащина - много неща. При баба ми всичко беше общо. Когато има, има за всички. Когато няма - няма. Парите всички знаехме къде са. Така беше и с работата. Всички вършим каквото се налага, после почиваме. Няма женски или мъжки задължения. И свободата да бъдеш себе си. Самостоятелността. Никога да не се срамувам, а да питам и да се уча. Да бъда различна и да го отстоявам. Да работя едновременно на няколко фронта. Може и цяла нощ да не се мигне, но всичко да е свършено в срок. Все ми казваше: "Казвай Добре! и после прави каквото ти си знаеш." И да правя малки жестове към околните. Едно букетче от градината да е, ама да го вържа с червен конец и да го поднеса с мила дума. Други нейни реплики - "Прави се хубава! Носи си само новите дрехи и не излизай без червило" или "Остави ги да говорят. Завиждат. Ти си гони целите, пък те нека се пукнат от яд".
От дядо ми - да разказвам с чувство за хумор дори най-трагичното си преживяване. И че нищо не е фатално освен смъртта. Другото е поправимо. Да преследвам целите си и да съм добър организатор. Все ме вземаше с него двамата да работим. И винаги се държеше с мен като с възрастен. Научи ме как със селския човек да говоря като селянин и как да се държа пред големия учен човек.
И двамата бяха много дейни и много сръчни. От тях съм се научила, че като искам нещо, мога да си го направя и сама."
Не се извинявай, не се страхувай, не крий сълзите си
12. "Научили са ме да бъда мъжко момиче и да се справям сама. Мога да ползвам винтоверт, мога и да нося високи токчета. Никога не са ми висяли на главата докато си пиша домашните и са ми давали свобода на избор с кого да излизам, какво да уча и тн. От баща ми съм взела любопитството да уча нови неща, а от майка ми - това, че никога не е късно да започнеш да правиш това, което искаш. А, и най-важното - майка ми все ми се караше никога да не нося грозно и старо бельо."
13. "Майка ми има една много хубава черта на характера - да не обвинява и да търси и другата страна. Иначе имам си няколко фрази, които ми помогнаха много пъти в живота. От тати: "Винаги слушай хората и от най-глупавия може да чуеш нещо умно". От мама: "Всяка жабка да си знае гьола". И от баба: "С хубост на чело се не живее".
14. Мойте родители ми дадоха криле, подкрепяха ме и продължават да ме подкрепят във всяко мое решение. Доверието, уважението, отговорността към семейството...
15. "Баба ми казваше “За едната чест живеем.” Абсолютно пасва на моята житейска философия. А родителите ми са ме научили на труд и дисциплина." – В наши дни, се наблюдава едно „изключване“ на децата от семейните задължения, лично мен този коментар ме накара да се замисля, че всъщност това да научим децата си на труд и дисциплина, си е чисто наша отговорност. Един ден тези деца вече нямат да бъдат деца и ще трябва да се справят сами с много неща, за това семейната среда е идеален „инкубатор“ за способности, които ще им бъдат много полезни за в бъдеще!
16. "Че винаги са “там”- за мен! Независимо на колко години съм и в коя част на вселената съм, независимо колко нетърпима и нервна мога да бъда с годините, зная че те винаги ще бъдат зад мен във всичко и винаги ще има кой да ми помогне и къде да се прибера."
17. "От майка ми: не причинявай на другите това, което не искаш те да ти причинят! Винаги, винаги ми е в главата това. Не винаги е за добро, но ми е кодирано, не мога да му избягам.
От баща ми: златото е презрян метал, кървав. И не понасям злато, нито то мен.
От дядо ми: не късай цветята, така ги убиваш - е, късам си, но някак ми е гузно. И: вечер си сгъвай дрехите и ги подреждай, ако стане земетресение, да ги грабнеш набързо. Сгъвам и подреждам."
18. "Искам всичко да пренеса.... добротата, търпението, безграничната обич, усещането за семейство, споделянето, доверието!"
19. "От майка ми - да помагам и с думи и с дела на децата си. Да се стремя да ги събирам и сближавам, дори когато имат свои семейства."
20. "Да държат на думата си... Това съм научила от баща си и на това искам да науча синовете си!"
21. Размах на мечтите и свобода във всичките ѝ форми, но с поемане на отговорност и действие, чест, духовност, винаги при трудност да се усмихнем и да скроим с настроение план за действие. Това беше за мен дядо ми и това искам да пренеса към децата.
22. "Ако мога да пренеса цялата ми майка в моя стил на родителство, с удоволствие ще го направя. От нея се научих на любов, такт, толерантност, доброта, уважение."
Събрахме тези прекрасни мисли, фрази, начин на възпитание, за да бъдат пътеводна светлина по пътя на родителството ни. Нека греят като звезди за нас, родителите, които понякога се лутаме между това кое е правилно и кое – не.
Споделяйте и вашите положителни спомени от собственото ви детсво, споделяйте ги с любов с децата си! Децата са като гъбки – наистина попиват всичко, което им казваме, всичко, което правим, те го запомнят! От нас зависи да им даваме частица светла родителка мъдрост, която те на свой ред, да предадат нататък, когато един ден самите те станат родители....
Прочетете още:
Автор: Калоян Явашев
Кога мина една година и пак стана време да ходим на плаж?! Росица оправя багажа още предната вечер, за да не губим време сутринта и към 8:00 да сме опънали хавлиите на пясъка. Сутринта се събуждаме в 6:00 и по най-бързия начин храним и обличаме децата. Към 9:30 успяваме да излезем от входа на блока и звуковата вълна удря съседните тераси, а на първите етажи им събаря прането и щорите. Всички си крещим, но понеже сме нечетно число понякога си крещя сам на себе си. Товарим децата, раниците, торбичките с играчки, басейните, харпуните, извънбордовите двигатели… и потегляме към бургаския плаж. Докато шофирам, с умиление си спомням времето, когато ходех само с хавлия на плажа. Паркирам до капаните и по инерция тръгвам да си поръчам бира и калмари. Росица ми крещи да извадя Габриел изпод едно такси, щото подгонил котка и се заклещил. Хаотично се замъкваме до пясъка и произволно разхвърляме всичко в широка окръжност. След нас идват съседите и аз подло съм замислил общо мъжко слънчасване, което да ни отведе до най-близкия капан, където да си починем и съвземем от опасното заболяване. Поръчваме си по едно фрапе от барчето и започваме да изпълняваме мощно и акапелно трагичната оперета "С деца на плаж":
- Габриелееее, къде отиваш бе, шемет?!
- Боримиреееее, отивай да върнеш брат ти тука!
- Боримиреее, това не нашето бебе! Върни го това детенце откъдето си го взел и намери Габриел бе, слепок!
- Микаелооооо, отиди да намериш братята ти!
Съседите се настаняват до нас и аз с ужас установявам, че мъжете липсват. Робърт трябвало "спешно" да отскочи до работа, а на Владо му "станало лошо"! Т'ва на хората в днешно време вяра не можеш да имаш! Жените си поръчват мохито и ми заповядват да гледам децата. Знам кога съм малцинство и кога да си замълча! След една седмица започва Уимбълдън и е хубаво жена ми да натрупа дългове, които да осребря по-късно. Гледам децата строго, но и те ме гледат така. Хвърлям им един пакет бисквити и за секунди изчезва барабар с половин кубик пясък. Пираните ядат по-възпитано и са по-гнусливи от тия деца! Сядам под чадъра и овчарският ми инстинкт се пробужда, за да ми помогне да държа всички в компактна група:
- Р-р-р-р-р, бря, бря, бря! Върете тука ваш'ти майки замаени ТПРУУУ, ТПРУУУУ бе! Микаело, стига си са дръгела кат крастава! Боримире, чумо ниедна, слез от Кристин бе, че ще играе гегата! Кристияне, не бий Микаела между рогите, щото ще те острижа! Габриеле, стига дъвка тая торбичка, че ако я глътнеш ще се запечеш!
След шест минути установявам, че съм загубил бебето, но се успокоявам, че едно от шест е добър резултат, макар че Росито едва ли ще го оцени. Една възедра лелка надава възмутени крясъци, а на мен не ми е нужно шесто чувство, за да разбера, че причината вероятно е Габриел, който се оказва, че й рови в чантата и се опитва да й изяде тампоните. Жената ме поглежда сърдито и пита:
- Това дете ваше ли е?!
С физиономията на случайно натъкнал се на ловна дружинка чакал, отговарям:
- Не!
- Как така не?!
- Познавам само майка му.
- Тя къде е?
- Пие - издавам подло жена си и я посочвам с нескрита злоба.
- Ще пие ами! Да дойде горката на плаж сама с децата, а мъжът й кой знае къде спи и хърка!
- Аз само им бях кръстник на сватбата - уверявам я, докато вадя Габриел от чантата й.
Връщам се на поста си и броя децата. Станали са девет и аз връщам три на две руски семейства, въпреки че лапетата крещяха нещо на немски. Сядам под чадъра и Боримир се дере откъм морето:
- Татеееееее, пикае ми се!
Сещам се за отговора на баща ми, когато аз бях малък - "Ми пикай бе, цяло море имаш, да те еВа и в шопа превзет!" Разбира се, аз бях много по-добър родител от него и отговорът ми беше изпълнен с любов и разбиране:
- Ми пикай бе, туй море за к'во е!
Росито крещи от съседния шезлонг:
- Не го учи да пикае в морето!
- Що?
- Щото е гнусно и има тоалетни!
Тая пък! Да обясниш на бургазлия, че трябва да пикае в тоалетна на плажа е същото като да обясниш на рапан нуждата от ютия. Дори в момента не съм сигурен какво е това кафяво нещо, с което Габриел си играе. На български плаж може да е умряло попче, салам или лайно, а тя ми говори за хигиена!
Боримир заема недвусмислена поза и се заема с регулирането на нивото на морето. Микаела гледа и му казва:
- Боре, чурката ти е станала голяма!
Големият ми син отговаря равнодушно:
- Да.
Дъщеря ми взима една лопатка и произнася думи, от които на всеки мъж би му призляло:
- Чакай да я ударя и ще стане пак малка!
Очевидно Боримир все още не е мъж и затова с ентусиазъм се съгласява:
- Добре, давай!
Конфискувах лопати, кофички и камиони, за да произнеса стегната лекция по непреходната ценност на мъжките атрибути. Прибрах децата под чадъра и трябваше да ги баламосам с нещо. Започнах импровизиран урок по биология:
- Тате, вие знаете ли кое е плод и кое е зеленчук? - сам се учудвам защо си го причинявам, а първа отговаря Микаела:
- Амииии, ябълката е плод, а морковът е зеленчук.
- Браво, Мики! Боре, я кажи един плод и ти!
- Ябълка.
- Добре де, друг плод знаеш ли?
- Знам
- Кажи де!
- Какво?
- Плод, бе!
- Ябълка.
Туй лапе май слънчаса. Питам го внимателно:
- Тате, кажи един зеленчук!
- Зелен чук.
- Не чук, бе тате! Зеленчук кажи, като марулка, лук, краставица, репичка…- май ми се яде зелена салата и спрях преди да добавя варено яйце.
- Ябълка.
- Росо, ставай да си ходим, че Боримир слънчаса!
Прибираме се уморени, обезверени и мръсни. Следва почистване на децата, на площадката пред апартамента, на самия апартамент, хранене, пак апартамента и накрая лягане за следобеден сън. За последен път пробвам Боримир:
- Тате, сега знаеш ли някой зеленчук?
- Рак!
Е, поне се успокоих, че явно ще спестим от университетски такси!
Не разбирам кой ненормалник ходи с деца на плаж и му харесва. А, сетих се! Жена ми, която щом заспаха децата започна да се уговаря със съседките за следващия ден и да гледа рецепти за мохито.
Не обичам да ходя на плаж!
Прочетете още:
Автор: Йоана Боянова
Разказах ви за историите ми в магазина. Вече ви е ясно, че вероятно като ме видят момичетата за щанда и си казват "Тази милата не се отказва" . Но искам сега да ви разкажа за мъж в магазин. Трескаво, със списък в ръка, той обикаля по 100 пъти коридорите, втурва се напред, връща се назад, ще си каже човек ,че е в някоя ескейп стая и търси точния брой скрити съкровища, за да може да излезе навън и да въздъхне с облекчение.
Моят мъж е от обичащите да пазарува, стига да не му кажа някоя сложна дума като - спанак, зелен боб, царевица в кутия. В началото ми ставаше много мило. Моля го да вземе зелен боб, а той се връща победоносно с 2 килограма пресен спанак, целия потънал в кал и плевели, много сладко. Два часа на мивката после лист по лист почиствам, и само с любов го споменавам. Но вчера… вчера направо ме разби. Пратих го с три, подчертавам ТРИ неща в списъка за пазаруване. Телешко месо, кашкавал и течен сапун. И имам само една задача за него - да изпълни списъка и нищо да не забрави - то какво можеш да забравиш от три неща?
Донесе ми телешки дроб, гауда и интимен течен сапун.
Почвам да си мисля, че това е с цел, леко да се откажа в един момент, но да не помислите, че съм вчерашна? Намерих му цаката. От утре на пазар с телефона - да живее вайбър и мобилният интернет. Ще пазарува само след одобрение на снимка.
Същият този мой мъж, от срам да се върне, че е забравил торбичка, беше напъхал всичките купени продукти в якето си. Сега представете си - мъж върви по улицата с напъхани в якето хляб, тоалетна хартия, мокри кърпи и още куп неща. Как се е дотътрил да вкъщи, не знам, но беше невероятна гледка как ги вади отвсякъде. Почти като фокусник, очаквах всеки момент и някое живо зайче да измъкне изпод якето, или гълъб поне.
И все пак нека сме снизходителни. Опитайте се да си представите стреса в очите на пазаруващия мъж, мислите, които бясно препускат в главата му. “Сега за тоалетна хартия ли ме прати или кухненска беше? Я да взема и една хартия за печене за всеки случай.” Не им е леко, никак дори! Затова, ако видите тотално дезориентиран мъж в магазин, питайте го, мили дами, помогнете му, ще спасите една изтерзана душа. А ако е вашият собствен половин, простете му, че е купил плодово кисело мляко вместо цедено. Импровизирайте! Нека грешката му е само повод да имате десерт.
Вероятно има мъже, които спазват точни указания, не отричам, че съм чувала или чела някъде за съществуването им. Уви, моят, не е от тях и затова всекидневно ме изненадва и предизвиква кулинарните ми умения. Вече свикнах и реагирам според обстоятелствата. Когато мъжът ми пазарува, вечерята вкъщи винаги е кулинарно предизвикателство като от готварско шоу. “Разполагаш с бамя, 17 вида ориз и пуешко филе с изтичащ срок за годност. Да те видя сега какво ще спретнеш за вечеря, мастършеф.” Може би трябва да поканят мъжа ми някой път да пазарува за предаването, тогава да видите какво е шоу.
Но важното е, че се забавляваме. Всичко друго са подробности, много важно, че е взел вместо веро препарат за прозорци.
Но и аз обичам да го предизвиквам! Ей така за спорта днес му поръчах мицеларна вода. След два часа звънна по телефона и ми каза: “Пред водата съм, всичките дълго и внимателно ги разгледах, такава марка минерална вода НЯМА.”
Да не ме издадете само! Мъжът ми няма фейсбук, нека това си бъде нашата малка тайна.
Вижте какво сладко отмъщение спретна на мъжа си тази майка.
Мама все казваше...
Автор: Надя Колева & Нинджите
Нещата, които ми се иска
майка ми никога да не ми беше казвала
След историята на Кристина за това как започваме в някакъв момент да приличаме на майките си, в майчинската ни група се появиха интересни истории. Решихме да ги споделим с вас и ще започнем с тези фрази, които сме намразили дълбоко още от детството ни и сме си обещали, че никога, никога няма да ги използваме отново.
Ето и най-често срещаните от тях:
1. Какво ще кажат ХОРАТА? – Да кажат, да кажат, какво пък толкова да кажат, все едно те деца нямат. Определено считаме тази фраза за отживелица, деца се гледат не според критерия „какво ще кажат хората“, а по-скоро трябва да имаме едно на ум – след време какво ще кажат децата ни за нас?
Заради “Какво ще кажат хората”, трябвало да се омъжа за първото си гадже, защото съседите са ни видели да се държим за ръка по улицата, а то повече и нищо нямаше... Напомнях й го всеки път, след като се прибрах за няколко месеца да живея при тях разведена с две малки деца - а сега какво казват хората, а?
И надменното “Ти накъдето отиваш, аз оттам се връщам”... Да, ама не, защото в много различна посока отидох и се справих!
2. "Преклонена главица сабя не я сече!" – една майка с право отбеляза: Като видят преклонена главица, сабята може да я пропусне, ама ще те тъпчат и газят постоянно. По-добре да я отсекат и да се свършва.
3. Най-много мразех - “Само смей да се прибереш с оценка различна от 6.” За майка ми всичко свързано с ученето беше на първо място. И то да съм отличничка, каквато тя не е била... Това какво искам и какво ми харесва беше тема “табу” – споделя друга майка. Оказва се, това също е често срещано, и за съжаление, си е съвсем актуално и днес. Понякога, натоварвайки децата с всичките тези очаквания, те изобщо нямат възможност да открият кои са всъщност. Да проектираш собствените си несбъднати мечти върху детето си, е много вредно, а последиците могат да бъдат катастрофални – детето ще расте постоянно в напрежение, че не е постигнало заветните цели, които са му поставени.
Нека не поставяме децата в рамки, а да им позволим сами да открият онова, което едновременно ще им носи удовлетворение от постигнатите резултати и щастие.
4. От родителите ми нямам такива фрази, но баба ми много често ми посочваше някой с думите: “виж ... (еди-кой-си) как добре си хапва, а ти нищо не ядеш”. Не ме дразнеше, че иска да ям, макар да бях злояда. Дразнеше ме, че ме сравнява и че иска да съм дебеличка. Никога не съм казвала подобно нещо на децата си. Не ги сравнявам с никого и за нищо.
Още една определено дразнеща родителска черта – децата да бъдат постоянно сравнявани, независимо за какво! Скъпи родители, не правете това! Последиците са също толкова неприятни, както при фразата „искам да ми изкарваш само 6-ци“! И това няма да доведе до нищо добро, а детето ви ще е със самочувствие близко до кота 0.
5. Друга майка споделя - "Моята майка всяка свободна минутка отделяше на къщата, да е чисто, да блести, да е сготвено. И наистина винаги беше чисто, хубаво и много вкусно сготвено. Но нямам никакви спомени от разходки и разни хубави разговори с нея, никакви. Сега се вижда отстрани и се опитва да наваксва, което е хубаво."
Наистина, забързани в ежедневните грижи, често забразяме, че децата имат нужда преди всичко от нас, като присъствие, да споделяме с тях моменти и преживявания. Според някои проучвания, децата много повече оценяват подаръци като някакво семейно приключение, отколкото поредната играчка, която всъщност изобщо не им е интересна. Нека наистина намираме време за тях, това е безценно! Домакинството няма да избяга.
6. Друга „любима“ фраза - "Стига си се лигавила" - като по-голямото дете в семейството, от мен в повечето случаи се очакваше да се държа като възрастен. Всяко разплакване се възприемаше като лигавщина. Опитвам се да оставя децата да си изразяват свободно чувствата и емоциите.
7. Майка споделя - Когато не бях съгласна с тях за нещо и съответно спорех, автоматично "каква си неблагодарница". Днес, разбира се, не им се сърдя, няма идеални родители, но ако някой ме нарече "неблагодарница", всичко започва да ми ври...
Скъпи родители, децата не са ни длъжни за нищо! Не може и не бива да очакваме от тях благодарност за всяко малко нещо, което правим за тях! Не бива да ги натоварваме с излишно чувство за вина, което често е толкова дълбоко „посадено“ в съзнанието, че е почти невъзможно да бъде „изкоренено“ на по-късен етап.
8. “ЗАЩОТО АЗ ТАКА КАЗАХ!” и “Провери в тълковния речник”. Съответно и двете са следствие от хилядите въпроси, които бълвам в секунда. При всички положения съм си решила,че ще устоя на евентуално хипер питащо дете и ще отговарям винаги, ако знам.
9. "Ти ще станеш майка и ще видиш". Аз се зъбех озлобено как никога няма да бъда като нея. Майка съм и тая фраза сама съм я казвала на сина си... ("някой ден ще имаш свое дете и ще разбереш")
10. Където и да отивам, винаги имаше "И умната!". Бррр, тръпки ме побиват само като се сетя! До ден-днешен ми го казва, идва ми да вия просто!!!
11. И коронното, "Пожелавам ти някой ден същата такава ужасна дъщеря!" Да поясня, че бях много послушно дете, чак смачкано, и пълна отличничка...
12. Има нещо, което майка ми повтаряше, и е вярно, но някакси все ми е ставало гадно - "Животът не е честен и колкото по-рано свикнеш, толкова по-добре." Казваше ми го всеки път, когато самият живот не се нареждаше по справедлив начин за близките ни. Парадоксалното е, че с времето и аз почнах да я използвам.
13. Много са, "любимата ми" беше "Докато живееш в моя дом, ще спазваш моите правила", а смея да твърдя, че бях доста кротък тийн и се стараех максимално да избегна тази реплика. Втората в личната ми класация е натякването за жертвите, направени в мое име, все едно са били кредит в миналото, който трябва да изплащам до безкрай без право на отказ, нищо че никой не ме е питал дали искам да бъде направена тази жертва. Затова в моето семейство в моята класация аз съм на първо място и след това са мъжът ми и децата, да, егоистично звучи, но мама не е ли на кеф, става по-взискателна и по-малко търпелива, а така вече и децата не са на кеф.
14. "Ти дом нямаш ли?"- когато закъснявах; "Да не съм умряла?"- когато правех нещо на своя глава, без да съм й казала/питала първо и натякването - "Аз какво ти казах/нали ти казах". Тя самата си дава сметка за доста неща, но времето няма как да се върне назад.
15. "Не ми философствай!" - всеки път, когато се опитвах да обясня защо съм направила нещо не точно така както е "трябвало" Това убива всякакво желание да водиш разговор и да си обясниш гледната точка.
16. "Къщата е на вили и могили“, или с други думи - разхвърляно е. Ей това го разбрах, като ми се роди дете! Ми, няма как да е подредено, просто няма!
17. Ох, да! Пустото хорско мнение как беше над всичко... И никога не се интересуваше аз как съм, каква е истината. Хората, та хората! Никога нищо не показваше и не обясняваше. Искаше да знам и да мога всичко. Съответно беше вечно недоволна. Аз отличничка, спортувам, работя, въртя цялата къща, тя докато работи. И пак беше недоволна. Все й пречех и все бях виновна за всичко. А пък онова със злоба и през зъби как съм била същата като еди кой си роднина... Все едно имам вина за гена си! Хем обижда мен, хем обижда роднина, когото обичам, хем без вина съм виновна. Друго "любимо" ми е избирателното сравнение. Когато й е угодно - защо не съм като еди кой си. А когато не - "Мен другите не ме интересуват". И най-любимата ми фраза "Не ме занимавай с твоите глупости", дори когато се отнасяше за здравословен проблем.
18. А понякога стигаме и до този извод. Ползвам почти всички, които не можех да понасям от майка ми. “Не те ли е срам?” “На майка си така няма да говориш!” и т.н.
19. "Спри да ревеш, иначе ще ти дам причина" мразех го и до днес мразя този начин на мислене. Децата не плачат без причина! Искало ми се е да се опита да ме разбере, а не да ме кара насила да спра да плача. Така се научих да не показвам чувствата си...
Нашето заключение е – майките (а и не само те) трябва наистина да внимават какво говорят! Някои изречения са просто отлитащи фрази и клишета, като например: "Ще видиш ти някой ден на мен какво ми е било". Да, нищо кой знае какво, но звучи като орисия. За това казват, че майката да благослови или прокълне има вселенска сила. Нека я използваме, за да благославяме!
В крайна сметка, повечето коментари, макар и съдържащи различни фрази, се обединиха около две основни майчински грешки – вменяването на чувство за вина и високите очаквания. Знаем, че майките ни обикновено са ги изричали с любов към нас, да ни предпазят, да направят живота ни по-лесен. Но добрите им намерения не са намерили правилния израз, затова и ние търсим други начини. И съответно правим други грешки. Добре че децата умеят да прощават.
Очаквайте скоро и история с най-хубавите думи, които сме чували от майките си.
Прочетете и
