Мария Пеева
Главен редактор
Автор: Мария Пеева
Миналата седмица, докато ние с децата щъкаме напред-назад из Европа, останалата част от нашата фамилия в България изглежда също не е скучала. Първо ни се обади Бен, симпатягата, когото убедихме да гледа кучетата и котарака. Оказа се, че Цезар ухапал Фройд. Редно е да уточня, че Фройд беше вече голям котарак, когато Цезар се роди и съответно когато Цезар порасна и стана 10 пъти по-тежък и едър от него, все още му има уважение като на батко и никога не го е хапал. Игрите им се състоят предимно в шеги и закачки, тоест гоненици по стълбите и мебелите, и дояждане на чуждата храна. Но изглежда внезапното ни заминаване е променило йерархията вкъщи и по някаква причина Цезар го беше боцнал с големите зъби по пухкавото бяло вратленце. Слава богу, всичко се размина без последици, освен че Фройд намрази Цезар и оттогава насам всеки божи ден му пикае в купичката за вода, за да го научи да си знае мястото.
Второто обаждане от България беше по-неприятно – баща ми, за когото една добра жена се грижи в Пловдив, от жегата ли, що ли, получи сърдечни проблеми, и се наложи да обикалят по лекари и да правят изследвания. И това също се овладя, само шепата шарени хапове, която така или иначе пие всеки ден, стана още по-голяма. Точно се успокоихме и звъни Теди. Мамо, не се притеснявай, ми вика. Значи, като ми кажат „Мамо, не се притеснявай“ и мога да получа инфаркт. Няколко пъти съм го чувала – единия път Косьо си беше счупил ръката, втория път Теди щяха да го гонят от училище, третия път вкъщи идвала полиция, четвъртия път ми беше потрошил задното стъкло на колата, като паркирал. Та и сега, както се лашкаме по влакчетата в Леголенд и изведнъж Теди ми звъни от България, за да ми каже: „Мамо, не се притеснявай“. Не знам как не паднах.
Естествено, оказа се, че има защо да се притеснявам. „Ами, нещо ме заболя корем и бях на лекар“. Теди, като повечето мъже в нашето семейство, не ходи на лекар. За да отиде на лекар, трябва много да го боли. „На какъв лекар беше, бе маме?“ „Ами, на коремен хирург. И ми откриха пъпна херния, ама ти не се тревожи. Още тази седмица ще я оперирам и ще съм чисто нов. Докторът каза, че много лека операция било и няма страшно. Сега си лежа вкъщи и си почивам, не ме мисли.“ Толкова се ошашавих, че нищо не успях да кажа, приключихме разговора. Споделих с Иван, и него разтревожих. Коко ревна като магаре, Косьо и той се притесни, само Алекс нищо не му разбира главичката и се ядоса, че Теди има херния, пък той си няма. Ех, това дете загубено, оклюма се Иван. Едни плочки пренесе и ей го на, с херния. Това младото поколение за нищо не става.
Историята с плочките заслужава отделен разказ. Само ще ви спомена тук, че Теди правят един ремонт, нали бебенце чакат, и по-миналата седмица се оказа, че част от плочките, дето им ги доставили, са объркани. Та се наложи да пренася цял камион плочки на два пъти – да връщат старите и да качват новите. Естествено, събра се бригада – Бобо, нашият приятел кучкар, (момче като слънце, хем добро, хем красиво, която девойка го вземе, ще е голяма късметлийка), и Люси, който иначе е виден софийски адвокат, ама и с плочките се справи не зле. Тримата пренесли два тона плочки, след което се оказа, че освен тези, обърканите, са върнали и онези, които не били объркани, и хайде половината наобратно. Та по-миналата седмица голямо разнасяне на плочки се беше случило и Пеев реши, че хернията е оттам.
Поразрових се да почета за тази тъпа херния, брех, мама му стара, верно не става без операция. Ще ми режат детето, то се е видяло. Оплаках се на няколко приятелки, те ме окуражиха. Звъннах и на нашия любим доктор. То е лека операция, успокои ме той. Едно платно ще му сложат и ще забрави. А аз го помолих да ми препоръча лекар, ей така за второ мнение. Каза ми той доктор едикой си, приятел ми е от студентските години, много е добър. Нека да отиде, щом искате, все пак да го види и той.
Звъня пак на Теди, убеждавам го половин час да отиде на другия лекар. Не ще и не ще. „Стига бе, маме. Пак да ме бърникат, пак на ехограф, пак да ме ръчкат, остави ме на мира, аз съм голям човек.“ Звъннах тогава на Яна. „Моля ти се, детенце, убеди го този моя келеш, все пак е операция това, не може без второ мнение.“ Е, добре че беше тя. Обади се да запази час, дадоха й за вторник, а ние междувременно се върнахме. Теди ходи едва-едва, попъшква си, полежава си, Яна, милата, хем бременна, води кучетата на разходка. И на работа не ходи, шефът му казал да си почива, докато мине операцията и се възстанови. По цял ден си лежи нашият Теди на дивана, щастлив и безгрижен, Яна го гали по косата и го съжалява, кучетата му легнали в краката и го гледат с влажен поглед. Напомни ми как аз едно време обожавах да боледувам, щото по цял ден си четях книжки в леглото и мама само ми принасяше кремче и компот от вишни, и ме лигавеше до безобразие. Ако не бяха гадните загряващи компреси, хич и нямаше да искам да оздравявам.
Дойде вторник, Теди се понесе на лекар с Яна за кураж. Пристигат след два часа, Яна усмихната до уши, Теди хем сконфузен, хем доволен.
- Какво каза докторът, маме? За операция ли си?
- Ми, не.
- Е, нали хернията задължително се оперира?
- Ми, да.
- А теб защо няма да те оперират?
- Защото нямам херния.
Оказа се, че не било херния. Някакво възпаление на пъпа било, което… (дръжте се да не паднете), което се лекува с йодасепт. Щяха да ми срежат детето за нищо. То не е дете, вярно, мъжага на 23 години е, ама и мъжете не бива да ги режат току-така все пак.
Ще уточня, че и първият, и вторият лекар са гледали Теди и на ехограф. Имаме епикризи, документи и всичко. Пише си „пъпна херния“. Аз не съм коремен хирург, нищо не разбирам. Но тази херния на ехограф сигурно се вижда. Толкова ли е лесно да се сбърка пъпна херния с възпален пъп? Не знам. Мислех да напиша кои са болницата и докторът, но после реших, че не бива. Сигурно този същият лекар е спасил десетки хора от всякакви гадни болежки. Няма да го излагам заради една грешка. Ако е грешка. А ако не е, ако всичко е било, за да вземе едни пари за операция, нека си направи извода. Всичко се разбира и всичко излиза наяве, такива са ни времената. Следващия пациент може да не премълчи името му.
На вас, приятели, ще кажа следното. Винаги и задължително търсете второ мнение. Нищо, че сте били в престижна болница, нищо, че сте намерили най-добрия доктор, нищо, че сте си платили прегледа. Отидете и при още един лекар. Особено ако става дума за сериозни неща.
Как завърши историята? Обадих се на нашия доктор да му кажа какво е станало. Той доста се смя. Ей затова няма да забогатее доктор Люцканов, ми вика. Доктор Люцканов е готиният лекар, който даде правилната диагноза и ни спести една операция. И го усещам как уж се смее, ама му е тъпо, че има колеги, които са готови за едната здравна пътека да сложат здрав човек на операционната маса.
А Теди отново тръгна на работа и си пое кучетата и домашните задължения. И още сума ти мебели и багаж разтовари и натовари за ремонта. Онази вечер дойдоха на гости, той се изпъна на дивана, пъхти изморен и ми вика:
- Ех, маме, маме… Тая седмица, дето имах херния, май ми беше най-хубавата в живота.
Послепис: Това не е първият път, когато лекар сериозно ни бърка диагнозата. Може да видите и историята на Алекс, който беше обявен за "мъртъв плод".
Автор: Ина Зарева
Първо имах заек. Голям, пухкав и чисто бял. Живееше в една клетка в двора на баба и аз - тригодишната му майка, го обгрижвах денонощно. Един ден реших, че му е неприятно да е толкова еднообразен на цвят, взех кутия блажна боя и го изрисувах на красиви зелени райета. Вечерта, родителите ми много дълго разговаряха с мен, а накрая въздъхнаха, че поне не съм расист.
После започнах да присвоявам едно по едно всички животни в двора и да обявявам, че са под закрилата ми. Така те доживяваха до дълбока старост, вместо да следват клетата фризерна съдба на събратята си.
Веднъж през една люта зима, се роди малко, сладко теленце, което настанихме в голям кашон до печката, в кухнята на баба. Когато някой дойдеше на гости, аз бях инструктирана да го пазя да не издава никакъв звук, за да не се изложим пред хората, все пак. И така в невръстни години усвоих небрежното и уклончиво мучене, което години по-късно щеше да ми върши страхотна работа при всеки от нескончаемите въпроси „Мамо, може ли това?”, „А това?”. Разбира се, овладях и тежкия, влажен поглед, който работи безотказно и до днес, когато реша да правим ремонт вкъщи.
Като ученичка имах огромна и красива овчарка. Баща ми я доведе вкъщи, след едногодишно облъчване на майка ми с всички възможни филми за кучета, които имаха за цел да разтопят челичното ѝ, чистофайническо сърце. Когато големият ден настъпи, на вратата се позвъни и докато отключвахме, чух баща ми да казва на кучето – „Клекни, моля ти се, да изглеждаш по-малко”. Майка ми погледна, извика: „Ооо, не!” и затвори вратата. След известно количество преговори, красавецът беше въдворен вкъщи, а няколко часа по-късно, аз накифлена тийнейджърка, възкачена на най-високите си токове, го изведох на първата му разходка, пръскайки се от гордост. Той беше наистина впечатляващ и около нас бързо се събраха хората от близката градинка. Аз разбира се, се надувах все повече и повече. В един момент, кучето дръпна рязко каишката се, аз се олюлях, паднах по очи и той ме влачи по корем през най-дългата алея, докато гонеше някаква женска. Месеци наред виждах хората, които бяха свидетели на случката как едва се сдържат да не избухнат в смях, като ме срещат. С това прекрасно куче живяхме толкова дълго, щастливо и свързано, че само раждането на дъщеря ми успя да ме съвземе от загубата му.
Като студентка пред една от квартирите ни, заварих малка, черна мяукаща топка, която като отключих вратата, ме заобиколи и влезе вътре. Успях само да я проследя с поглед и да затворя след нея. Беше изключително красива, възпитана и умна. Вероятно и точно заради това, всеки път, когато се прибирах късно през нощта от някой купон, заварвах възглавницата ми красиво декорирана с изпражненията ѝ. Много възглавници смених през това следване.
После покрай бебетата и неизменните премествания, бях по-скоро приемен родител на животните от семейната периферия, докато децата не поотраснаха.
Загледа се Франклин – сдобихме се с костенурка. Терариуми, лампи, нагреватели, храни, витамини се купуваха непрекъснато, за да ѝ е удобно и комфортно. Някъде вероятно сме се престарали, защото получи възпаление на очите. Колко е костенурката, колко ѝ е главата, колко личицето, колко са ѝ очичките, в които трябваше да слагам капки сутрин и вечер. Родителският ми авторитет се покачи поне с две нива.
След „Зоотрополис” и „Сами вкъщи”, логично се сдобихме със заек. Той ръмжеше, хапеше, не обичаше да го гушкат, да го галят. Нищо не обичаше. Само аз изпитвах истински респект към него – той беше мен сутрин, преди кафето.
Независимо от себераздаването ми, децата искаха поне едно куче. Ако може и кон, но в краен случай само куче. Разбира се, искаха котка, прасенце, няколко патета, маймуна и пингвин.
През цялото време аз исках куче повече от всичко, но алергиите им, малкият ни апартамент и честите ни пътувания ме спираха и аз го играех лошата майка, която не разрешава нищо хубаво на този свят, пък.
Децата пораснаха, преместихме се в по-голямо жилище, в близост до разкошен парк, запознах се с Мама Нинджа и нейния вълшебен семейно-животински свят, а накрая и дъщеря ми постави ултиматум:
- Или бебе, или куче! Не може повече да живеем така!
Сега вкъщи има едно прекрасно, малко бебе, което обаче лае и не ползва памперси. Толкова много го обичам, че чак не е за вярване. Децата го носят на ръце, пеят му, шептят и ходят на пръсти като заспи. Ако знаех, че ще са такива и с истинско бебе, кой знае...
А когато синът ми като чу за 222-та милиона покрай трансфера на любимия му Неймар, категорично заяви, че и той ще стане точно толкова голям футболист, за да има точно толкова пари. На въпроса за какво ще ги даде, отговори почти обидено:
- Как за какво?! За кучета!
*********************************
Прочетете още:
От всички прекрасни емоции, които съм преживяла, нито една не може да се сравни с майчинството, с това неповторимо усещане да прегърнеш едно малко човече, безпомощно и жадно за обич, ласка, топлина, жадно за мама. Пожелавам на всяка жена да го изпита поне веднъж в живота си. Струва си всички усилия, грижи и тревоги. Но така или иначе решението да стане майка всяка от нас има право да вземе за себе си, без да е обременена от натиска на обществото. Пиша това, не за да убеждавам момичетата да създават деца, нито да ги заблуждавам колко лесно, романтично и красиво е да си майка.
Защото всъщност не е. Майките далеч не са онези идеални същества от рекламите - с перфектен маникюр и прическа, докарани в елегантни рокли, които подхвърлят безгрижно някое чистичко, пухкаво, бузесто, усмихнато детенце на фона на безкрайни зелени поляни и безоблачно синьо небе. Сигурно има и такива моменти от време на време, но лично на мен с никое от четирите ми деца не ми се е случвало да се озова на зелена поляна под синьо небе и да запазя роклята си чиста (ако изобщо съм с рокля, а не с някой раздърпан анцуг), нито пък помня да сме били навън и моето собствено пухкаво, бузесто хлапе да не е цялото омазано в кал и клечки от тревата. Иначе да, подхвърлянето във въздуха се случва, както и смехът, както и игрите, но майчинството преди всичко е много труд, безсънни нощи, безкрайно отдаване на внимание, грижи и подкрепа, независимо колко изтощена може да се чувстваш. Хубавата новина е, че ресурсите на майката сякаш са безкрайни и в повечето случаи тя е един отличен саморемонтиращ се и самопочистващ се организъм, който успява да изхвърли вредните и токсични емоции от себе си без особени усилия, само с една усмивка или прегръдка, понякога с добър сън или някое малко житейско удоволствие – парченце шоколад или чаша вино. Но тъй като целта ми все пак не е да наплаша още повече бъдещите майки, приключвам с уводите и минавам по същество.
Страховете на бъдещите майки.
През голяма част от тях съм преминала и аз. И имам за вас една добра новина. Повечето от тях са напълно неоснователни, а за други има решение. Всъщност самият факт, че вие изпитвате тези или подобни страхове, вече е предпоставка да се справите добре, защото показва, че приемате сериозно отговорността, която скоро ще поемете. Така че прегърнете страховете си, те са първата проява на майчинския ви инстинкт. Нищо чудно природата да ги е заложила в нас като гаранция, че ще вземем всички необходими мерки да опазим собствения си живот и живота на малкия човек, който ни е поверен. Ето и някои от тях:
1. Животът ми ще се промени изцяло.
Така е. Но имате цели 9 месеца да се настройвате за това. Представяте ли си какво би било, ако забременявахме на единия ден и раждахме на другия? Това, което през втория месец ви шокира, на четвъртия ще ви радва, през шестия ще ви изпълва с желание да подредите и почистите целия си дом, за да създадете уютно гнезденце за новия човек, а през деветия вече ще броите дните до най-важната среща в живота си.
2. Ако не обичам детето си?
Изключително редки са случаите, когато майчиният инстинкт не сработва. Причината за това обикновено се корени в тежки травми в детството. Ако все пак този проблем се появи при вас, най-важното е да го признаете и да потърсите професионална помощ.
3. Дали ще се справям добре?
Вие може да не сте идеална майка, но със сигурност сте най-добрата майка на света за детето си. Не мислете толкова дали ще се справите с майчинските задължения. Никой не е роден научен да сменя памперси, да готви пюренца или да приучва към гърне. Наблюдавайте детето, опознавайте го, радвайте му се и то ще ви научи на всичко нужно, а вие ще ставате все по-уверена.
4. Ще издържа ли финансово?
Наистина ще имате много разходи, но варианти се намират. За бебето няма никакво значение дали носи скъпи маркови дрехи или износва дрешките на детенцето на приятелката ви. За детето е най-важно мама да е спокойна, затова не се тревожете излишно и избягвайте да се сравнявате с другите майки, особено ако това ви разваля настроението. Най-ценните неща в живота наистина са безплатни.
5. Ако бебето боледува?
Няма смисъл да ви лъжа – бебето ще боледува. Всички деца боледуват и това е нормална част от развитието им, така се укрепва имунитетът. Също толкова е нормално и вие да се тревожите. Тревожността е още един начин природата да следи за развитието на малкия човек и да пази живота му. Ще се вглеждате във всяка пъпчица, ще треперите при всяко повишаване на температурата, ще се навеждате да чуете дали диша всяка нощ, докато кротко спи. Майките се тревожат, децата боледуват и така си върви животът.
6. Дали ще погрознея и надебелея?
Със сигурност ще има някои промени в организма и външността ви. И какво от това? За сметка на тези промени ще има едно човече, за което винаги ще сте най-красивата на света и един мъж, за когото ще сте майката на детето му.
А и промените не са необратими. Гледайте да сте здрава, другото ще се нареди.
7. Страх ме е от раждането и болката.
Няма нищо по-естествено от раждането и нищо по-естествено от болката и страхът. Най-важното е да намерите лекар, акушерка, болница, където да се чувствате уверена и спокойна. Добрата новина е, че колкото и да боли, колкото и да е тежко раждането, каквито и страшни истории да сте чели, в момента, в който прегърнете детето, всичко това ще изчезне.
8. А ако бебето се роди с увреждане?
Този страх също е съвсем естествен. Затова и бременните жени полагат всички усилия да живеят здравословно, правят купища изследвания, променят коренно начина си на живот, ако трябва.
Единственото, което мога да ви кажа е, че е важно да положите нужните усилия, за да се роди детето здравичко. Но има неща, които просто са извън нашия контрол. В някои много редки случаи бебенцето се ражда не толкова съвършено, колкото ни се иска. Но знаете ли, несъвършените деца обичат и се обичат не по-малко от съвършените. Така че направете каквото зависи от вас, а останалото оставете на природата. Не всичко зависи от нас и колкото по-рано го осъзнаем, толкова по-малко ще се тревожим.
9. Дали мъжът ми ще спре да ме обича?
Мъжът ви ще ви обича още повече и за него ще сте най-прекрасната жена на света. Ще има известен период, в който самата вие няма да му обръщате чак толкова внимание, защото бебето ще ви отнема повечето време. Обяснете му го и не забравяйте да му казвате, че го обичате. Сексът може да се случва по-рядко, но ви обещавам, че няма да е по-некачествен. А с времето всичко ще си дойде на мястото отново.
10. Това е краят на кариерата и личния ми живот.
Не, тук изобщо не познахте. С кариерата и личния ви живот е свършено, само и единствено ако вие искате това. Ако ви се работи, ще намерите начин да работите. Ако ви се излиза с приятелки, ще намерите начин и за това. Най-важното е да не губите вярата в себе си и самочувствието си. Децата са най-щастливи, когато усещат, че майка им е щастлива. Затова ако кариерата ви е важна за вас, децата няма да са причина да се откажете от нея. А личният живот и излизанията с приятелки не са просто необходими, а задължителни – за да презаредите и да се върнете у дома усмихнати и разнообразени.
Изобщо майчинството не е романтична приказка, но не е и филм на ужасите. То е история - често забавна, понякога тъжна, друг път смешна. История на обич, усмивки и сълзи, в която вие сте белият лист и писалката, авторът и читателят, но вече не сте главният герой. Главният герой е едно малко човече, което занапред ще бъде най-голямата ви радост, притеснение, щастие и болка. И ако му дадете шанс, то ще ви научи да сте майка по-успешно и по-бързо отколкото можете да си представите.
Не знам каква ще е вашата история и не мога да ви обещая, че ще е точно такава каквато сте си я представяли. Моята изглеждаше малко по-различно в мечтите ми, но главните герои имат тази склонност да ви грабват писалката и да шарят по белия лист, понякога да го намачкват, покапват със сок от морков и пюре от банан, да рисуват по него или да правят смешни заврънкулки от красивите букви, които се опитвате да изпишете.
И все пак, ако сега можех да се върна назад и да започна историята си от самото начало, нямаше да променя нито една думичка от нея.
Автор: Мария Пеева
Прочетохте ли На мама, която винаги мисли за другите преди себе си?
Автор: Рада Николова
Може би много родители са се чудили къде и как да насочат детето си да учи след седми клас. Разбира се, има деца, които от малки знаят какви искат да станат, когато пораснат и следват целите си. Но също така има и много деца, които нямат идея какво искат да учат. Защо? Защото не познават себе си. За съжаление в училище не се работи за себепознанието у учениците. Децата не познават силните и слабите си страни. Децата не са наясно със себе си, своите желания, цели, липсва мотивация. Изборът на последващо образование и реализация е един от най-сложните, пред които са поставени четиринадесетгодишните. Аз също се сблъсках с този проблем през пролетта, когато синът ми ме попита „Аз какво да уча?”. Въпреки че познавам сина си и неговите способности, се уплаших от отговора, който трябва да дам. Осъзнах отговорността, която поемам за бъдещето му. Ами ако без да искам, го накарам да учи нещо, с което ще избия болните си амбиции? Ако го насоча към област, към която няма интерес? Много въпроси се завъртяха в главата ми и техните отговори изобщо не ми харесаха. Разбрах, че имаме нужда от професионална помощ. След много търсене в интернет открих в сайта на МОН, че на 11.01.2016 г., със заповед № РД09-8/11.01.2016 г. на Ръководителя на Управляващия орган на ОП НОИР стартира изпълнението на дейностите по проект BG05M2OP001-2.001-0001 „Система за кариерно ориентиране в училищното образование“ по процедура за директно предоставяне на безвъзмездна финансова помощ BG05M20P001-2.001 ,,Система за кариерно ориентиране в училищното образование “. Интересно защо не бях чувала до този момент за ЦКО? А вие знаете ли за него?
Обадих се и записах час за консултация. Последваха три консултации в продължение на няколко месеца, /които са безплатни/ и детето ми стигна самостоятелно до избор на училище след седми клас. Какво се случва в ЦКО? Не знам. Аз не присъствах на консултациите. След всяка консултация обаче консултантът ме уведомяваше как се развива ситуацията. Какво постигнахме аз, детето и консултанта? Синът ми повиши успеха си, стана още по-уверен в себе си, започна сам да си поставя краткосрочни цели, които изпълняваше с успех, мотивира се и завърши с много добър успех основното си образование. Аз съм спокойна, че направих най-доброто за детето си, като не се намесих в неговия избор, оставих го сам с помощта на професионалист да направи своя информиран избор.
Интересно е, че докато синът ми ходеше на индивидуални консултации в училището му се проведе групова консултация с целия клас, отново с консултант от ЦКО. Детето ми е категорично, че индивидуалната няма нищо общо с груповата консултация. Няма и как. Несериозно е да се проведе групова консултация еднократно в рамките на един учебен час! За сведение – индивидуалната консултация продължава повече от един астрономически час и е насочена единствено към личността на консултирания.
А, може би тук се крие отговора на въпроса ми - защо не бях чувала за ЦКО?
Прочетете още:
Автор: Траяна Кайракова
Ако не отида поне три пъти на море, направо не го броя. Какво да се прави, още след раждането пъпът ми е хвърлен там. Ясла там, градина там, на почивка там, после и на работа пак там. Дядо ми, лека му пръст, беше ТРЗ в комплекс „Албена“. За младото и грамотно население пояснявам абревиатурата – труд и работна заплата. През него минаваха заплатите и разни други бумаги на комплекса. И тъй като бях златната внучка на дядо, няма хотел, в който да не съм била, пък за заведения да не говорим. И досега този курорт ми е любим. Зеленината, спокойствието, голямата и подчертавам чиста плажна ивица са представата ми за почивка. След като съпругът ме измъкна от равна Добруджа, за която твърди, че хората вода оттам не вземат, щото бобът им не увира, а той жена домъкнал/ тук се усмихва под мустак, че да не повдигна аз накриво моя/, Албена си остана бая далеч, но все пак веднъж годишно се посещава – със съпруг или без. Останаха ми два варианта – южното или чужбинското Черноморие. Все си е нещо. Чужбинското няма да го обсъждам, на нашето обаче е къде-къде по-интересно и вълнуващо.
Тази година морето е само по женски и да не повярваш – на бунгала. От сто години не бях ходила и нямам много приятни спомени, но не можах да откажа, защото компанията беше супер, а това е определящо. Ол инклузив всеки знае – лукс и тъпчене до пръсване. Тъй де, ама статистиката сочи, че можеш да ядеш зверски до третия ден, после ти втръсва. На хотелиерите всякак им излиза сметката, а на тебе ти излизат сланинките през банските. Честно казано, къде точно ще спя не ме вълнува, само да не е на палатка. Това няма да го преживея, заради гадинките, които най-вероятно ще си въобразявам, че има. Както обичам да казвам, на заведение и в бунгало или хотел никога не ме е валяло и не проваля почивката. Важна е компанията. Щом има душ и креват, другото е бошлаф работа.
Пристигаме и се настаняваме. Три стаи, баня и тоалетна, кухня, климатик. Малко си е като от тоталитарно време, но пък има голяма тераса, барбекю и е сред гора. На фона на другите бунгала, които са стая с две легла, в които се хвърляш направо от вратата, и имат обща баня и тоалетна за целия бивак, нашето си беше жив лукс. Плажът е буквално под носа ни, което има своите плюсове и минуси. На около 500 метра, съвсем до брега има плажно заведение. Едно кипричко, хубавичко, направо си представяш как се поти една мента в чаша в голямата жега. Веят се едни бели завеси, абе цяла идилия. Ако идеш по-наблизо, завеските отиват към сиво и мръсотията те отказва точно там да пийнеш нещо, но това е друга тема. Сега няма да говорим за перилни препарати или за крадец на някакви си там плодове или пердета. Това е друга реклама. Пристигаме в четвъртък, ще стоим десет дни и хукваме на плажа. Ивицата, меко казано, скромна като големина. Платена зона бол – 10 лв. чадър, 10 лв. шезлонг – ако щеш. Свободната зона е претъпкана буквално. Краката на всеки са в устата на всеки. Чадър до чадър, хавлия до чаршаф, бира до ракия. На платената зона повечкото народ е мургавичък, с едни байля големи златни ланци и жени, които не се събличат по бански. Тук логика не виждам освен ако не държат да имат тен, тъй като по рождение са се сдобили с него. Но демокрация е и всеки прави, каквото си иска. Стоим 2 часа и се стягаме за вечерна разходка. Крайбрежната алея е красива и най-вече прохладна. По високия парапет се катерят и разхождат малки дечурлига. След десетина метра обаче им се налага да слязат. Виждат се големи дупки и рискуват или да хлътнат до кръста вътре в арматурата, или да си почупят нещо важно. Голям лунапарк свети и гърми с всичка сила. Цените вървят във възходящ ред – 3, 4, 5, 6 лв. за малко очуканите, но примамливи атракции за по около 3 минути. Аз не се качих на нито една, не поради липса на пари, а заради риска да оповръщам околните и някой да ми изтрещи селфи баш тогава.
Пред скутерите се разиграва чудна сценка. Младо момиче, говорещо английски, иска да наеме возилото. Българско момче вещо й обяснява:
- Ю мама фемили.
- What?
- Ю мама фемили – напира младежът и тика под носа й формуляр за попълване.
Без лична карта скутерите не се дават. Девойката разбира, че майка й е от семейството, сякаш досега не го е знаела, и дотам.
- Ю мама фемили, ма!
Дали се разбраха не знам, ама не я видях да кара скутер. Хапваме, пийваме и се прибираме. Носи се подозрителен шум. Дуфта, дуфта, дуфта! Колкото по наближаваме, толкова по-силен. Майко мила! Плажното барче да било дискотека! Мелодията не се различава, само басите явно се носят в нощта. И те така цяла нощ. Няма сън, братче, няма почивка, само диво виене. В 8 сутринта музиката още гърми оглушително, белите чаршафи се веят и дългокоси дангалаци се клатят вече в никакъв ритъм. Към 10 явно каталясаха, тръшнаха се на мазнички пуфове и се отрязаха, после вече се заредиха леки песни като за плаж. Отправям благодарствена молитва. Опъваме хавлиите и се наслаждаваме на бриза и невероятната гледка. То ивица ли е да я опишеш? Пясъкът буквално е заринат от каквото ти душа сака. Фасове, пластмасови чашки, хартиени и найлонови торбички, опаковки и клечки от сладолед, кочани от царевица, камъни/ за да не хвърчат чадърите/, празни цигарени кутии, всякакви бутилки, парчета стъкло, метални кенчета, скъсани джапанки, пръчки, консерви, плажни атрибути, дори счупен метален чадър. Това са основните, за другите няма да ми стигне цяла нощ. Млада майка с момченце са вайка за пукнатия пояс на Маккуин и мъдро го наставлява:
- Остави го тука, маме, все някой ще го изхвърли.
Кой ще да е този, някой не е ясно. Излиза вятър и всички се втурват да спасяват чадърите. До тази година чадър не бях забивала, все се намираше някой другар от компанията, по-яка моя дружка или мъжът ми, ама тая година – ядец. Ама нали неволята учи, та и аз така. Имам си даже и плажен свредел или както и да се казва това чудно приспособленийце. Първия път в чудо се видях, щото е пълно с камънаци, но втория вече направо се изпедепцах! Руса, руса, колко да съм руса и аз понякога мисля. Взех от едно момиченце лопатка, издълбах си една педя дупка, турих свредела и работата стана „ Спи градът“ от Тончо Русев, както казва мойта дружка Андрюшка. До нас куцо и сакато се мъчи, окопава чадъри, зазидва ги с камъни и току някой е хвръкнал и се е забил право в нищо неподозиращ плажуващ. Слава Богу, жертви нямаше. Направо се възгордях от себе си, вече мога уроци да давам по слагане на чадър срещу скромно заплащане. До нас обаче един як българин също си носи свредел. Тъй де, ама забива, що забива, вади го и слага пръчката на чадъра в чудната дупка. Самия свредел прибира в плажната чанта. Що го носи не ми стана ясно, но всички се пазехме от чадъра му при вятър.
Вечерта всичко се повтаря като в турски сериал – и да не си гледал някоя серия, следващите 235 я повтарят с други думи. Музиката плющи, хлапета се кълчат, ние се блещим. Тук даже и не действа и оня спрей, дето като си пръснеш, след петата минута си умрял, а чашата ти с мляко се маже по вратата на хладилника. Добре, че в неделя беше последната дискотека. Сигурно някой звънна в някоя телевизия, иначе аз бях наскачала. На следващия ден раничко хвърляме хавлиите, намерили сме чисто място пред малко капанче и блажено пием кафе. Пием, ама 15 минути, а на мен ми трябват поне 2 часа, щото пуша, говорим си, общо взето кефим се. Пристигат две двойки семейни на по около петдесет и няколко. Първият мъж светкавично изчезва към барчето, а вторият в морето. Жените разпъват хавлии и по-яката българка започва словесна тирада:
- Ей, Ванче, добре, че го накарах Иван да дойдем, че ако чакам на него и децата нямаше да ги има. Майтап де, да не ме помислиш за някаква. И тука е хубаво, ама като бяхме в Турция да знайш какво беше – направо не си и сънувала таквоз нещо.
- Ама аз съм била в...
- Направо да си умреш от кеф – продължава другата, без да чува какво й се говори. Там си изгубих едната надуваема възглавничка. Имах три. Сега останаха само две и пак ми е мъчно за оная. Кой знай кой ми я взе или я пукнах, не помня, ама много ми липсва. Де отиде оня моя? Ако ней на барчето, пък да ме заплюеш! Ей, кво беше туй пиене, кво беше туй чудо, умът не ми го побира. Това ще да е нещо като наркоманите, да знаеш! Все ти се иска!
- Ама...
- Как може все да ти се пие бе? За нищо не става, казвам ти. Оня ден му викам хич да не ме търси и сам да си оправя багажа, аз да не съм майка му или слугиня. Гледам го сложил едни сини гащи, дето за нищо не стават. Бе, махай се, че направо полудявам, аз ще ти събирам багажа! Ще ме излага с тия сини гащи! Не отидохме на Мармарис, ами тука с простаците ще се тъпчем. Нали с тебе гледахме оная оферта, дето е за 9 дни 400 лв?
- Не беше за 9, а за 7.
- Не ми стига дискотеката, ами и тая другарка ми идва в повече. Чак въздух не си поема, да не би другата да се включи и да каже и тя нещо. Ама как не млъкна, какви бяха тез дробове, какво бе туй чудо? Уплаших се да не си изплюе сливиците.
- Не беше за 7, за 9 беше, аз да не съм кьорава? Три пъти я гледах!
- Не си разбрала нещо, за 7 е. Как за 9 дни за тия пари?
- За 9 е, знам аз!
- Бе ти да не си малоумна? – не издържа дружката й!
Това затваря устата на другарката, но за съжаление само за половин час. Иван не се върна от барчето, а другият мъж стоя в морето, додето посиня и спасителят взе да му свири. Около двете жени всички се дърпат настрани съвсем дискретно, защото главите им са станали на канчета и дрънчат доста след разговора. Идваха на плажа още няколко дни, а Иван само забиваше чадъра. Ако аз бях на него, не на плажа, а денонощно щях да вися някъде и да съм алкохолик и пройдоха едновременно.
За двата дни с мъртво вълнение няма да се впускам в големи обяснения. Вълни до шия, народът не му пука, а спасители свирят като бесни. Таман изкарат едно стадо от двайсетина удавници и ги предупредят да влизат до коленете, айде зад гърба им напира друго, за да влезе до под шамандурата. И тъй няколко часа. Съжалих ги момчетата. По няколко свирки смениха от толкоз надуване.
Последната вечер сме на цирк. Не сме загубили детското в себе си, нищо, че поодъртяхме. Последно май ходих с някое от децата. Като спомен са ми останали недодяланите номера на клоуна, острата мириза на животни и тор, мръсотията – демек нищо особено. Този обаче си е баш елитен. Само като видиш караваните, ти става ясно, че е друга марка. Дресура на туй, дресура на онуй, акробати, клоуни, глобус на смъртта, а в него колумбийци с мотори – живи наркотрафиканти, поне на такива удряха, колело на не знам какво си, жонглиране и т.н. И по едно време угасна всяка светлина. Пуснаха един прожектор и в центъра на манежа се яви един младеж. Ама младеж да ти види окото! Тъмнокос, с изваяно тяло, пък едно синьо око – да се удавиш в него веднагически. Изваян тоз човек ви казвам! Плочки на корема, плочки на гърба, плочки, където се сетиш, все едно фаянсаджия му ги е лепил собственоръчно. Гол до кръста, пък с един бял панталон със сребърни кантове. Свети, та дрънка. Автоматично цялото женско присъствие оправи фризурата си, поизпъчи се и примлясна червилото. Бърз преглед на програмата показва – Альоша от Италия. Альоша пък от Италия, от Италия пък Альоша. Ха върви ги разбери. Пуснаха се от купола два бели сатенени чаршафа, че като се метна тойзи ми ти мъж на тях, че като се заджаска, ум да ти зайде. Ха на една ръка, ха на другата, ха на крак, ха без крак – муха да бръмне, ще се чуе. Фърля се, фърля се, па накрая разпери ръце като Исус на кръста и полетя. Иде ти да се хвърлиш и ти да литнеш. Спуснаха се плавно тез ми ти чаршафи и леко го приземиха. Обрахме му кахъра да не се потроши.
Всичко беше чудно хубаво само едно не им харесах. Мениджмънтът им куцаше. В антракта – около 20 минути, можеш да се разходиш и да си купиш нещичко. Кеф ти крем, памук, безалкохолно, пуканки, тоалетна. Цирковите актьори са продавачи. Тъй де, ама баш Альошата го няма. Аланкоолу, тури го тоз младеж, където и да е, че да видиш опашка от майки с деца. Хич да не им се яде нищо, пак ще им го купят! Тъй антракта ще изкара цял час, че и повече, пък и оборотът ще е чуден. Питайте, като не знайте!
Гарантирам ви, че след цирка всяко същество от женски пол е сънувало... сатенени чаршафи. :)
Толкоз за морето. Догодина пак ще се видим с него, но не точно на това място...
Четат ли ви се още морски истории? Вижте тези:
Автор: Мария Пеева
Много родители дискутираха двете статии, които публикувахме – Българчетата, които не говорят български и Българчетата, които говорят български. Една майка сподели с мен нещо, което ме накара да се замисля за друг аспект от възпитанието, който сме засягали в някои теми, но не сме се фокусирали върху него. Бих искала да насоча вниманието ви към този въпрос и честно казано, не знам как сме го пропуснали досега, след като очевидно е толкова съществен. Ето какво ми каза тя всъщност.
Постоянно говоря български на моите деца, дори когато ми кажат нещо на английски, аз им отговарям на български, но те ми се сърдят и се правят, че не разбират, макар че аз отлично знам, че ме разбират. Дълго време се чудех защо, докато един ден разбрах, че в новия си клас синът ми дори не иска да каже на съучениците си, че е от България и се срамува от това. Ядосах му се, защото моето желание е да се гордее със страната си и не виждам причина да се срамува от нея. Но от обяснението му разбрах, че той всъщност не се срамува, че е от България, а се притеснява, че е чужденец И НЯМА ДА ГО ПРИЕМАТ.
Замислих се за ученическите си години и колко беше важно това усещане – да се чувствам приета, да принадлежа някъде. Винаги съм била малко по-различно дете, твърде начетена и вглъбена, малко затворена, не бях ходила на детска градина, а всичките ми съученици вече се познаваха от кварталната градина, изобщо може да се каже, че в първи клас бях аутсайдер, нищо че бях хубаво, умно и неконфликтно дете. Може би дори заради това. Трябваха ми три-четири години, докато си намеря мястото и приятелите и докато се почувствам оценена и щастлива в училище – не от учителите, а от хлапетата. Ясно си спомням някои ключови моменти, които може би за родителите ми са изглеждали много несъществени, но за мен бяха истински кошмар или напротив – празник. Ще ви разкажа две случки, вероятно и вие можете да изровите подобни спомени от паметта си. В четвърти клас мама ми донесе от Германия червени мокасини, които може би са били скъпи и хубави, но всичките ми съученици носеха маратонки, а тя ме караше да ходя с мокасините. Мразех ги, имах чувството, че всички ме гледат в краката и мъничко намразих и майка си, че ме излага така и не иска да ме разбере. Втори пример – купиха ми дънки „шалвари“ в пети клас, каквито бяха върхът на модата по онова време, готините деца ги носеха, и самият факт, че и аз притежавам такива, ме правеше щастлива и ме караше да ходя с удоволствие на училище. Изобщо не исках да облека нещо друго и когато майка ми ги переше, треперех да не би да не изсъхнат до следващия ден.
След като в моето детство такива дребни и несъществени неща са определяли как ще се чувствам в училище и какво ще е самочувствието ми, нищо чудно, че някое дете би се срамувало, че е различно от останалите, че е чужденец, или от друга религия, или говори с акцент, че носи очила или брекети, че е по-пълно или по-слабо от другите. Защото за децата има една възраст, в която най-важното е да бъдат приети и да са като всички останали. Чак по-късно идва времето, когато вече искат да са различни, уникални и неповторими и тогава всяка особеност може да бъде повод за гордост. Но за да стигнат изобщо до момента, в който ще се гордеят, че са различни, първо трябва да минат през етапа на приемане. Ако не го преживеят, ако не се почувстват част от групата си, никога няма да съберат куража да се откроят от нея. Често такива деца в по-късна възраст се поддават на вредни влияния, само и единствено заради този peer pressure – социалния натиск, заради който те са готови да правят вредни и опасни неща, за да не се отличават от другите или да ги впечатлят. По тази причина някои деца пропушват, други спират да учат, трети бягат от час или се държат грозно с някое дете, което групата е нарочила за аутсайдер, въпреки че самите те нямат нищо против него. Това по-трудно се случва с деца, които вече чувстват принадлежност, те разполагат с достатъчно увереност да откажат нещо, което не им харесва, независимо че други от групата им го правят. Те са си извоювали правото да имат собствено мнение и да са уникални, а не просто странни.
Според мен една от важните задачи на родителя е да помогне на децата си най-напред да чувстват принадлежност и да бъдат приети в средата си. Има хлапета, които наистина са много различни от другите и това в един по-късен етап от живота им ще е най-ценното им качество. Но в ранната детска възраст може да се окаже проблем, защото ще се чувстват аутсайдери. Какво бихме могли да направим ние, родителите?
1. Първото е да покажем на детето, че е прието и обичано в дома си. Ако често изразяваме неодобрение към детето с реплики от сорта на "Не виждам какво сложно има в тази задача?", "Аз бях такъв добър футболист на времето, излагаш се", ако се дразним от някоя негова особеност "Ама каква си мъжкарана! Вземи да облечеш една рокля!", или му я натякваме "Никакъв шоколад, на теб веднага ти се лепи сладкото", ако брат му или сестра му го обиждат или дразнят заради характера или външността му, то със сигурност ще се чувства аутсайдер в дома си. Това се среща далеч по-често отколкото си мислим. Всъщност най-големите грешки на родителите най-често се правят с най-добри намерения.
2. Второто, което можем да направим, е да повишим самооценката на детето – и то именно заради различността му. Ако детето е умно и ученолюбиво, трябва да го научим да се гордее с това. Не да се притеснява, когато някой го нарече зубър, което неминуемо ще се случи един ден. Разказвайте му за постиженията на велики и успели хора, за живота им в училище, споделяйте своите собствени преживявания. Нека знае, че качествата, с които някой ден ще успее в живота, са тези, за които сега може и да му се присмиват. Ако го научите да се гордее с тях и да се приема и харесва, нападките скоро ще престанат. Същото важи и за външния вид на детето. Знаете историята на „хубавата жена“ Джулия Робъртс, която в училище е била твърде висока и слаба и съучениците й са я подигравали за това. Важно е да хвалим детето за постиженията му в това, в което е надарено и да нямаме твърде високи очаквания за неща, в които не се справя добре. Представете си например как едно момче, от което баща му очаква да е звездата на училищния отбор, ще се почувства, ако дори не се класира за него и разочарова татко си. Много е важно да преценяваме правилно способностите на детето си, да не проектираме върху него собствените си надежди и да не изразяваме разочарование, когато то има съвсем различни интереси и цели от нашите очаквания.
3. Много е важно също така да осигурим подходяща среда за детето, в която то да се изявява и да се чувства прието. Дали ще е някой клуб, кръжок, спорт, танцувална трупа – когато то попадне сред деца със сходни интереси и таланти, това ще повиши самочувствието му и ще го научи да се изявява. Да не забравяме, че то трябва да избере полето на изява. Ние можем да го наблюдаваме и подкрепяме, и ако се наложи да направим някаква промяна. Ако детето е поискало да се запише на лека атлетика, но след няколко загуби на състезания се откаже, дали ще постигнем добър ефект, ако го принудим да продължи да спортува, за да го научим "да не се предава"? Или ще го накараме да се чувства аутсайдер, който дърпа отбора назад? И с какво това ще помогне на самочувствието му и на усещането му за принадлежност?
4. Детето трябва да има право на избор за външния си вид и дрехите си. Твърдо съм убедена в това. Някои от най-тежките ни комплекси се заформят още в детска възраст и впоследствие могат да доведат до ужасни проблеми. Ако детето ви иска да ходи облечено само в черно, просто го оставете на мира и му купувайте само черни дрехи. Ако се пристрасти към една тениска и не иска да я сваля, перете я всяка вечер, или му вземете няколко еднакви. Ако дъщеря ви изведнъж започне да се гримира силно, оставете този период да отмине, без да й правите забележки. Разбира се, всеки родител има някаква граница на търпимост, но моето лично мнение е, че детето се нуждае от тази свобода да се изяви, защото нерядко конкретното облекло или визия са задължително условие, за да бъде прието в групата, която си е харесало. Възможно е вие да не одобрявате тази група, но това няма да спре един тийнейджър да направи всичко, за да бъде част от нея. Тук влиза и съответния жаргон и стил на групата, колкото и нелепи да ви изглеждат. А не е ли по-добре детето ви да ходи със скъсани тениски и развлечени дънки и да използва странни изрази, за да бъде част от дадена тайфа, или предпочитате да пропуши трева, само за да докаже, че е като останалите, нищо че не изглежда като тях? Първото не гарантира, че няма да пробват второто, но децата, които са възпитани с мисълта, че имат правото на избор и са достатъчно добре информирани да знаят кое е вредно за тях, се чувстват свободни и да изберат да НЕ го правят. Децата, които са научени на конформизъм, отстъпчивост, послушание правят повече глупости в желанието си да се харесат и да бъдат приети. Ако сте ги научили да се подчиняват сляпо и да нямат собствено мнение, по същия начин ще се отнесат и към новите лидери на тайфата, в която се озоват и ще са готови на всичко, за да им се харесат. Моят личен принцип за външния вид на децата ми е – Ако не вреди на здравето, е позволено. Досега работи добре.
5. Понякога все пак се налага да се намесим. Ако прецените, че то не се вписва в класа, че тормозът над него е твърде голям или влиянието става опасно, че няма начин да се справи без ваша помощ, не се колебайте и сменете средата. Представете си го така – вие не се чувствате щастлив и оценен на работното си място, но някой ви принуждава да останете там, само и само за да докажете, че можете да се справите и да оцелеете. И така години наред. Преди време едно от момчетата ми не се чувстваше добре в новия си клас, където го преместих заради математиката. Имаше групичка момчета под влиянието на едно хлапенце, същински малък интригант, които веднага го намразиха и изолираха, защото е нов ученик, а се справя по-добре от тях. От друга страна класът беше твърде малък, само с пет момчета и с повече момичета, така че той не успя да си намери приятели, с които да си пасне. Виждах как ходи с все по-голямо неудоволствие и губи мотивация. Просто това не беше неговото място. На следващата учебна година го преместих в училище с по-големи класове, където учи до седми клас и създаде чудесни приятелства. Сега е дете със самочувствие и успехи, и може да се впише във всяка среда, без да прави компромиси със себе си. Всеки заслужава втори шанс.
6. И накрая, но не и най-маловажно - показвайте на детето, че уважавате различията между хората, за да е уверено, че ще уважавате и него, ако е различно по някакъв начин. Ако детето от малко знае, че няма нищо лошо в това човек да е различен, то ще се приема и харесва каквото е. А до голяма степен отношението на групата се определя от това дали ти самият се харесваш. Дали си „странен“ или „уникален“ се определя само и единствено от самочувствието. И тъй като всеки от нас е уникален в някакво отношение, нека вдъхнем на децата си увереността да бъдат себе си, да се обичат, харесват и гордеят със своите различия и да уважават останалите заради техните.
Автор: Мария Пеева
Рано или късно всички се сблъскваме със смъртта. И преди нашата собствена идва тази на близък човек.
Първият човек, когото изгубих в живота си беше баба Славка, моята весела, червенобузеста бабичка с очи като сини копченца и мекички дебели колене, на които толкова удобно се седеше, ама почти като в кресло. Обичах я много тази баба, макар че не ми беше родна, а се падаше леля на майка ми. Но тъй като си нямаше нейни деца, баба Славка ме беше „осиновила“, аз бях нейното внуче и всичките й приказки, прегръдките й с дъх на карамфил и анасон, дървената й кутия със съкровища (напръстници, помади, мъниста и сребърни медальончета), захарните й курабийки и карамелените бонбони, които се криеха в чантата й, изобщо тя и всичко нейно бяха само за мен. Тя ме изслушваше. Всичките ми детски радости и тегоби я вълнуваха, защото ги чуваше за първи път. Друго детенце не беше споделяло на ушето й със старомодна обичка-треперушка как лошият Митко от съседната улица му дърпа косата или колко е тъжно, че Мечо вече няма оченце. Другите баби, кръвните, делях с цяла сюрия братовчеди, но тази баба си беше лично моя. Почина от онази гадна болест, дето не искаме дори името да й казваме с тайната надежда и тя да забрави за нас. Накрая се беше стопила до неузнаваемост, мама се грижеше за нея в последните й дни, а аз бях отпратена при другата ми баба.
Разбрах, че нещо е станало, когато леля и чичо си зашушукаха нещо и ме поглеждаха. Другата ми баба се забърза нанякъде с изопнато лице, после разбрах, че е отишла да помогне на мама за това, което трябва да се направи, когато един човек си отиде. А баба ги разбираше тези работи, защото вече беше погребала мнозина – като почнеш от син, та стигнеш до родители, сестра и съпруг. И на леля се падна тежката задача да ми каже. На пет годинки съм била, не повече.
Не плаках. Децата имат някаква вродена мъдрост, с която приемат смъртта като нещо естествено. Може би наистина е такава. Може би не е толкова страшно да си отиде човек, когато времето му е дошло. Може би смъртта идва като приятел, когато болката е твърде голяма. И децата някак го разбират това, когато са още съвсем мънички и невинни. За нас, големите е трудно.
Днес си отиде една колежка, за която плаках. И тя от същата тази гадна болест. Прекрасен, слънчев човек, винаги усмихната, винаги готова да помогне. И все се канехме да се видим на кафе, а може би и на винце, да си побъбрим и за нещо извън работата. Е, не успяхме. Някой ден, в някой друг живот, или в някой друг свят ще наваксаме. Млада си отиде, но има ли изобщо подходяща възраст за умиране?
На същия този ден преди две години си отиде и близко дете, което обичах. Днес и за него си поплаках. И се замислих за това, което се случва, когато някой напусне този свят. Какво остава след него? Липса, празно място. За най-близките – бездна. Имаше човек, който се смее, плаче, обича и е обичан, прави всякакви неща, върви напред, създава или руши, оставя следи. Имаше го и вече го няма. И никога няма да се върне, не тук и сега. Как изобщо можем да живеем с тази мисъл – че някой ден ще оставим бездна след себе си?
Може би смъртта ни учи на нещо. Може би трябва да живеем всеки ден, все едно е последен. Не в онзи лошия, разпиления, безхаберния смисъл. А ей така – да не оставяме неизречени думи, недовършени дела, несподелени чувства. Ако днес е последният ни ден на тази земя, да оставим след себе си повече обич, отколкото гняв или безразличие. Да раздаваме повече отколкото взимаме и да не се жалим твърде много. Дали това ще ни топли там, където всички сме запътили? Не знам. Но ще топли тези, които оставяме.
Плета си мост от спомени с всички хора, които срещам по пътя си – тези, с които го извървявам и тези, с които се разминавам. Най-плътните нишки са на Иван и момчетата ми. Те са основата. После идват родителите ми – тези мои стари деца, които помня и като здрави, силни млади хора. После приятелите, роднините, колегите, съседите. Всички са там – живите и мъртвите. Вплела съм в него и баба Славка с нейната голяма и топла прегръдка и захарните курабийки. Вплела съм и усмивката на Тони, моята колежка. Филип с обелените колене, който обичаше шоколадовите ми мъфини... Вплитам нишки за всеки, който е докоснал сърцето ми с добро или лошо. Слагам всички усмивки и хубави мигове, всяка приятелска ръка и всяка плесница, всеки смях и сълза, всяка история – смешна, затрогваща, тъжна или страшна, всяка дума – тежка или мила. Вплитам моята същност в този мост, целият ми живот. Става пъстър, здрав и плътен. Ще устои. Ще помогне на мен да прескоча някои бездни. В други по-скоро ще се изгубя и дано ми бъдат спестени. Но по-важното е, че някой ден ще помогне на тези, които обичам, да прескочат и моята бездна.
Защото животът продължава и без нас.
Слава Богу.
***********
ПС. Благодаря на всички ви за коментарите, просълзихте ме.
Копирам тук този прекрасен стих на Албена Дамянлиева:
Мост от спомени тихо плета
и в сърцето основи наливам.
със усмивки и малко тъга,
да се връщам, когато заспивам.
Да прекрачвам прашния праг
на отдавна забравени стаи,
да дочувам тихия смях,
да го браня от вечни забрави.
Скъпи хора по него вървят,
обичта им отново усещам
и макар да са в другия свят,
често-често при мен ги посрещам.
Мост от спомени - път във нощта,
тъмнината далеч разпилява.
Мост от спомени - смях и сълза,
болка, мъка, но и обич и вяра.
Жените, които не са могли да кърмят, нямат нужда от общественa присъда
Автор: Веселина Гарчева
В момента тече световната седмица на кърменето. В тази връзка се появи някакъв бомбастичен доклад на Световната здравна организация. Според него, ако поне половината от световните бебета се кърмят до 6 месеца, това ще спаси живота на 823 000 деца и 20 000 жени годишно! Да не говорим за милионите долари, които ще се спестят от лекуването на некърмените деца. Кърменето увеличава коефициента на интелигентност, понижава заболяемостта и риска от затлъстяване.
Какво разбрах от тази новина? Че моето некърмено дете е по-глупаво, по-податливо на заболявания и почти сигурно ще има наднормено тегло. Синът ми е почти на 5 години. До момента нито е боледувал повече от кърмените си връстници, нито е по-глупав, нито е затлъстял. Прочетох свидетелствата на десетки майки на некърмени деца, които твърдят същото. Някои включително казват, че първото им дете, което не е било кърмено, е значително по-здраво от второто, което е кърмено.
Пишейки това, се надявам да не ме разберете погрешно. Кърмата е най-добрата и най-подходящата храна за бебето. Съвсем не оспорвам този факт. Но понякога не става, не е възможно. Всяка майка, който е минала по този път, знае колко тежи вината, че не си успяла да дадеш на детето си най-доброто за него. Защо е нужно да се насажда допълнителна вина от обществото? Защо трябва на всяка цена да ни карат да се чувстваме лоши майки? Тази страстна борба да наложим на всяка цена кърменето и да тъпчем всяка жена, която не е кърмила, кому е нужна, на кого помага?
Ще ви кажа на кого не помага. На неопитни млади майки, които могат до такава степен да се стресират, че да се предадат. И цял живот да живеят с вина, допълнително подклаждана от кърмещото войнство. Цял живот да се чувстват лоши майки.
Ето защо реших да разкажа историята си, въпреки че за мен тя е доста болезнена. Разигра се в Испания. Това за тези, които обичат да обвиняват, че всичко на запад се величае. Ами не, не всичко е перфектно. И тук също има много несправедливости и недомислици. Една от тях е 4-месечното майчинство. Но що се отнася до кърменето, смятам, че тенденцията е световна. Затова мисля, че моята история можеше да случи, а вероятно се и случва, навсякъде по света.
Докато бях бременна, не се интересувах особено от темата за кърменето. Не ми дойде и на ум да чета или да се осведомявам. В съзнанието ми това беше естествен процес, който просто се случва. Бях убедена, че ще кърмя. Това, което не знаех беше, че кърменето ще се превърне в моя малък кошмар. Спомените ми от 3 дни опити за кърмене са по-болезнени от спомените от самото раждане.
Непосредствено преди да родя, посещавах курс за бременни. Акушерките се постараха да ни подготвят по най-добрия начин за раждането. Бяхме около 20 жени. Когато ни попитаха дали имаме намерение да кърмим, всички закимахме утвърдително. Обясняваха ни подробно как да поставяме главата на бебето, за да е в най-удачната поза, че е хубаво да кърмим при поискване, а не на определени часове. Всякакви интересни и нужни неща. Но не ни обясниха, че може да е много трудно, че може да боли, че може да ти текат сълзи, докато се опитваш да нахраниш детето си. Даже ни казаха да не си носим помпа в болницата, от самото сучене се стимулирало производството на кърма. Това е така, но в идеалния случай. Не и когато бебето не успява да засуче, така че да стимулира. Толкова държаха да кърмим, че се погрижиха да не ни оставят друг избор. От толкова повтаряне, че ако дадем на бебето шише, то ще свикне с биберона и няма никога повече да пожелае да суче, аз бях останала с впечатлението, че едно шише е краят на всякакво кърмене.
Веднага след като синът ми се роди, го сложиха на гърдите ми, за да суче. Той обаче се оказа от тези бебета, които или не знаят как, или им идва в повече усилието. Опитвахме да се храним буквално през половин час, но той така и не успяваше да засуче добре. Ако е изсуквал изобщо някаква коластра, то тя съвсем не беше достатъчна. Въпреки всичките обяснения, аз не знаех как да му помогна. Но и сестрите не успяваха. Не знам ние ли бяхме особен случай, те ли не си свършиха работата. Но е факт, че се изреди де що имаше сестра на смяна през трите дена, в които бяхме в болницата, и нито една не успя да го накара да суче. Стискаха ме, даваха ми силиконови зърна, местеха го от едната на дугата гърда. Всеки опит за кърмене беше като изтезание. Представете си, току-що родила, с малко вързопче на ръце, с което не знаех какво да правя. А то беше гладно и искаше да яде, по няколкостотин пъти на ден. И аз опитвах, не е като да не опитвах. При всеки опит плачех от болка. Но не това ме притесняваше най-много. Притесняваше ме, че детето ми залиняваше. Роди се 3200 грама и два дена по-късно беше загубил 200 грама от теглото си. Беше отпуснат, все едно нямаше сили. Беше блед, а плачът му стана един такъв тъничък, като мяукане.
Бях ошашкана, изплашена, не знаех какво да правя. Може би беше моя грешка, че не говорих повече със сестрите, не споделих опасенията си. На следващия ден ни изписваха. Аз виждах детето си така отпаднало и се ужасявах. Как щях да го храня вкъщи сама, без помощта на сестрите? Чувствах пълен провал. Тогава взех решението да поискам шише с мляко. В размътения ми мозък това значеше край с кърменето. Сестрите ме попитаха дали съм сигурна. Но не ми казаха, че могат да ми дадат шишето, пък после да си продължим с опитите. Или аз нямам такъв спомен. Накараха ме да подпиша, че нося отговорност за решението си. Донесоха ми шишето за бебето и две хапчета за спиране на кърмата.
Шишето беше с минимално количество мляко, за да видят как ще му понесе. Изгълта го на секундата. Малко по-късно донесоха още. И него изгълта. Започна да живва, да си връща розовия цвят. А аз се отпуснах, успокоих се. Но все не ме напускаше онова червейче на вината, че се стигна до там, че не се преборих докрай.
Прибрахме се вкъщи, синът ми си пиеше млякото и беше щастлив. А на мен ми се плачеше. Гърдите ме боляха. Предполагам, че кърмата ми беше тръгнала, но беше беше късно. Изпитвах огромна вина и хиляди угризения. Дори сега, когато пиша този текст, 5 години по-късно, не мога да се освободя от тях. Кърменето се оказа моят личен провал.
Но се опитвам да живея с решението си, може би с грешката си. Виждам, че детето ми не страда от факта, че не е кърмено. Като по-малък боледуваше, както и всички други деца около него. Имаше налепи, които бяха отстранени с операция и оттогава почти не боледува. Интелектуално си е съвсем наред, дори изпреварва в някои отношения съушениците си, поне според учителката му. Физически е в добра форма, тренира плуване и футбол.
Изобщо нямам нужда да ми се повтаря безброй пъти колко лошо съм сторила, като не съм кърмила. Нямам нужда да ми се натяква, да ми се вменява допълнителна вина. Ако наистина искате да помогнете на майките да кърмят, говорете с повече разбиране. И не демонизирайте на всяка цена некърменето. Защото голямото престараване може да има и обратния ефект.
Прочетете Помощ, ще раждам от същия автор.
Полезна информация за кърменето, можете да прочетете в тази статия за кърменето.
Препоръчваме ви още и тази галерия с прекрасни български майки.
