Продължението на историята за бременността и раждането...

От родилното ме изписаха след два дни. Ако знаех какво чудо ме чака вкъщи, щях лично да си счупя ръка и крак и евентуално носа, само и само да ме оставят да полежа още малко там. В родилното всъщност ми хареса всичко, като започнем от храната и приключим с това, че редовно ме къпеха с една голяма гъба, все едно съм „Мерцедес”.

Вкъщи ме чакаха гладните рибки в аквариума, умерено ситите котки, несъбраната реколта от краставици във фермерската игра и двете врещящи вързопчета, които си донесох от родилното. Вероятно най-дългият сън, който имахме с мъжа ми, се случи през първата нощ след изписването, защото тогава настроихме бебефона, сложихме бебетата да спят в тяхната стая и си легнахме в спалнята. Е, оказа се, че батериите на бебефона са се изтощили, в резултат на което три часа по-късно се събудихме от адски писъци откъм детската стая.

След тази нощ с мъжа ми просто се преселихме в детската.

Децата се наспаха, аз кърмех първото, докато мъжът ми сменяше памперса на второто, след това си разменихме децата и накърмих второто, а после пак първото, защото се оказа, че не си е доял. През това време второто заспа, но се събуди точно когато приключвах с кърменето на първото, и се наложи да го кърмя отново.

През първите три месеца ми се струваше, че този адски кръговрат никога няма да свърши.

Освен това започнахме да си водим дневник, в който записвахме по часове кой колко е спал, кога е ял, пишкал и акал. Започнахме да водим дневника след като веднъж по погрешка объркахме децата и накърмих едно и също два пъти, а другото остана гладно. За да предотвратим друг такъв случай, лакирахме на единия едно от нокътчетата на крачето, но после забравихме кого от двамата точно сме лакирали. След това им лепнахме на гърдите лепенки с имената.

Предполагам, че съм късметлийка, защото мъжът ми много ми помагаше. Не виждам иначе как бих се справила сама вкъщи, дори и децата да не бяха две, а само едно.

Първите четири месеца помагаше и свекървата. Тя готвеше, защото на мен не ми оставаше време дори да отида до тоалетната. А вземането на душ си беше истински празник. И това – при уславие, че за през деня си наехме и бавачка, когато децата станаха на месец и половина.

Дори и когато отскачах за секунда до магазина, се страхувах, че ето сега ще ме прегази някой камион, в болницата няма да има кръв от моята кръвна група и децата ми ще останат гладни. Ако не отидех обаче, се лишавах от храна, което значеше, че лишавам и децата. Съответно много ми беше мъчно и много плачех.

Някъде към петия месец мъжът ми ме заведе при специалист и той ме диагностицира със следродилна депресия. Диагнозата много ми хареса и, честно казано, ми се искаше да я използвам като извинение да спра да кърмя и да минем на адаптирано мляко, но четенето из проклетите майчински групи ме убеди, че съм егоистка, така че продължих да кърмя.

Ако трябва да съм честна, с всеки изминал месец нещата малко по малко ставаха по-поносими и дори с недоспиването в крайна сметка свикваш.

Когато децата станаха на пет месеца, се върнах на работа. Продължих да ги кърмя нощем и сутрин, а на работа се изцеждах и носех вечер кърмата вкъщи, та бавачката да им го дава на следващия ден. Не знам защо, но кърма имах в изобилие. Това продължи до 7,5 месеца. След това те сами престанаха да се будят нощем за ядене, може би защото вечер започнахме да им даваме каша. Така постепенно приключихме с кърменето.

Наивно вярвах, че ето нá – сега най-после ще поспя. Друг път! Започнаха да им никнат зъбите. Нощем спяха на пресекулки, будейки се на всеки час, но никога едновременно. Налагаше се всеки път някой от нас да отиде в стаята им, да ги вземе на ръце, да ги люлее, да ги успокоява и отново да ги приспива. И така, по 24 пъти на нощ (средно по 12 пъти на човек).

Опитахме да ги вземем да спят при нас, но не се получи, защото през цялото време се страхувах, че ако заспя дълбоко, някое от децата ще падне на пода. Веднъж дори мъжът ми ме намери посреднощ да пълзя на четири крака по пода и да търся децата, при условие, че те и двете крокто си спяха в креватчетата.

Днес децата ми са на почти две години. Все още не спят като хората, защото не всички зъбки са им поникнали, но вече сме свикнали. Направили сме си система (по дете на човек), благодарение на която сме започнали да спим малко по-добре.

Децата са нещо прекрасно. Нищо не може да се сравни с усещането, когато детето ви тича в парка към вас, крещейки: „Татиииии!” (а вие всъщност сте мама), стискайки нещо в малкото си юмруче. Отваря юмруче, а в него – изсъхнало кучешко ако. А то се усмихва широко с редките си зъбчета и е гордо, че ви е донесло акото.

И точно това, да – това е щастието!

Прочетохте ли за бременността и раждането? Препоръчваме ви и тази забавна история.

Източник nedorazumenie.livejournal.com

Автор: Мария Пеева

Не знам как е във вашите семейства, но ние с моя съпруг имаме различия в методите на възпитание. Мисля си, че ако нямахме деца, изобщо никога нямаше да се караме. Но то пък какъв живот е, ако няма за какво да се скараш с човека до себе си, нали? Пълна скука.

Но да не се отклонявам от темата.

Не всичките ми момчета са ученолюбиви и амбициозни и съответно не всички са пълни отличници, нито пък нахъсани състезатели с купи, медали и награди. Всъщност странното е, че аз самата бях пълна отличничка с успехи от олимпиади, макар и без да съм особено амбициозна, а татко им изобщо не беше отличник. Той винаги е бил по-скоро неформален лидер в класа, момчето, което учителите не обичат особено, защото не влиза в рамките им. За сметка на това има силен състезателен дух, и винаги държи да е първи в това, с което се захваща. Вероятно затова е и много по-взискателен към успехите на момчетата, докато аз, която всъщност бях отличничката, изобщо не се трогвам от по-слабите им оценки или от нежеланието да участват в състезания. Всъщност тук говорим за единия ми син в учебна възраст. Другият очевидно е наследил състезателния дух на баща си плюс моя афинитет към ученето и с него няма такива грижи. Но по-малкият ми симпатяга, Коко, когото вече добре познавате от историята за Лайфхакера и не само, изобщо не сяда с желание да учи, а писането на домашни винаги се отлага за „след малко“. Иначе схваща бързичко, но също толкова бързичко забравя, а на всичкото отгоре се разсейва с какво ли не – кучетата, котката, братчето си, шума от пералнята, колите отвън… Просто целият свят се е наговорил да му пречи да си учи уроците на това добро дете.

Баща му съответно изпада в тих бяс, защото може би е свикнал вече от големите му братя, че децата трябва да са само отличници, задължително да носят златни медали от олимпиади, да са на първите места в състезанията, най-добрите на футболния терен и изобщо навсякъде да блестят. Коко обаче блести по друг начин. Той има сияйна усмивка, с която обезоръжава всички. Една учителка веднъж му беше написала следната забележка. „Коко отново е без домашна, но толкова е сладък, че даже не мога да му се скарам. Моля, поговорете му у дома.“ Е, добре, а аз как да му се скарам? Защото и на мен ми е толкова сладък, ако не и повече.

Сега Коко си е вкъщи втора седмица, заради някакви упорити сополи, които се опитваме да прогоним безуспешно. Ние ги давим в капки, те уж се скрият, а после решат да изскочат изненадващо с някоя кихавица точно върху салатата на клетата му майка. Сополите ще преборим, то е ясно, но не знам как ще се оправим с домашните и наваксването. Татко му, разбира се, е на работа, но аз имам удоволствието (или бремето) да работя вкъщи и съответно да поема отговорността Коко да не изостане с учебния материал. Изобщо нямаше да се тревожа чак толкова, но Пеев при всичката му добрина има един особен поглед на неодобрение и разочарование, от който на цялото семейство му изстива кръвчицата. Даже кучетата започват да вият, като въздъхне и измърмори под носа си с леко наклонена глава и поглед, вперен някак встрани, сякаш точно в момента не му се ще да те гледа: „Не съм го очаквал от теб.“ И в тази връзка с Коко умножаваме трицифрени числа (във века на развитите технологии). Спорим кой е коренът на думата кухня – кух или кухн. (Ако щете вярвайте, май е „кух“. От „кухен“, а не защото ставаме „кухи“ лейки като си прекарваме там цялото време). С две думи „общуваме си пълноценно“ и „правим разни неща заедно“. Само където са скучни. Поне за него, защото в интерес на истината е адски забавно да преподаваш на дете като Коко. Мисълта му скача от тема в тема, а изводите, които прави са толкова отнесено екзистенциални, че се губя в странната им логика и се смея с глас. Той е роден философ, казвам ви. Философ, който мечтае да стане готвач и на всичкото отгоре е артистичен, колкото можете да си представите. Сигурна съм, че някой ден ще си намери мястото под слънцето и ще си избере професия, защото му харесва да я върши и вижда смисъл в нея, а не за да печели много пари и да направи убийствена кариера. И съвсем не е задължително да завърши висше, или да е пълен отличник, или да е номер едно в някой спорт или наука, ако желанието за това не му идва отвътре.

Със сигурност има и много амбициозни деца на неговата възраст, но той просто не е от тях. Но пък е роден с умението да се радва на живота, да обича, да се усмихва, да пълни сърцата на всички наоколо. А под привидната му мекота се крие твърдо характерче и добро самочувствие, което няма да остави нито на мен, нито на баща си, нито на образователната система да го накара да се чувства глупав, неосъществен или недостоен.

Знаете ли какво ни каза, все така усмихнат до уши, с неговия си палав, сияен поглед, онзи ден, когато баща му се ядоса за нещо и го нарече „вчерашен“?

- Не, тате, изобщо не си прав. Не съм вчерашен. Аз съм утрешен.

И е прав. Затова изобщо не се притеснявам за него, колкото и да беснее баща му.

В крайна сметка, все пак трябва да има нещо, за което да се скараме от време на време. Толкова обичам да се сдобряваме.

**************

Вижте още:

Най-обикновена случка - Защото Иван всъщност е най-добрият човек на света :)

Моето трудно дете - За най-малкия ми син, който не е слънчице като Коко, а същинска буря :)

Футболът - този омразен спорт - Или как ме развалиха моите момчета :)

Да съм бременна не ми хареса. През първите месеци непрекъснато ми се искаше или да спя, или да повръщам, а в последните коремът ми беше толкова огромен, че мъжът ми се принуди да ме разкарва из вкъщи в инвалидна количка. Веднъж, докато го нямаше вкъщи, ми се прияде ябълка и тръгнах към хладилника. Отворих го и приседнах, за да достигна долните рафтове, където съхраняваме ябълките. Взех си една, обаче да се изправя на крака в изходна позиция не ми се получи, поради което натъпках ябълката в устата си и пропълзях към дивана, за да се подпра на него и да се вдигна. Котките ужасено се разбягаха от мен.

Постоянно бях в гадно настроение. Освен това непрекъснато ме сърбеше стомахът, а пред 30-те ми килограма отгоре никой не оставаше равнодушен. Познатите ми щом ме погледнеха, мърмореха: „Ега си!” Особено забавен им се струваше фактът, че всъщност изобщо не се бях разширила настрани – просто коремът ми изхвръкна напред и заприличах на гондола. Беше ми много трудно да седя на масата за хранене, всичко, което се опитвах да хапна, падаше от устата ми върху корема. Спането също беше неприятно. По гръб не става, настрани – също. Нощем ходех до тоалетната на всеки 40 минути, поради което спането всъщност не беше спане, а дяволска борба със собствения ми корем. Понякога си поплаквах, мечтаейки за момента, в който ще родя и ще се наспя. Друг път! Но за това – по-нататък.

И досега побеснявам, когато чуя, че – видите ли – бременността е щастлив период.

Гледайте си работата! Красиво в този период им е само на жени, които не са с всичкия си. На нормалния човек никога няма да му стане приятно да е в постоянен дискомфорт и наред с това да е с далеч не привлекателна външност (и не ми говорете, че бременните са красиви – това си е най-нагла лъжа, измислена за да повдига духа на нещастните дебели жени, които толкова си падат по фотосесиите на бременни).

От раждането се страхувах, още откакто бях дете. Растейки сред голям брой бременни, аз от рано бях разбрала, че съществена част от раждането е прословутата клизма. Именно от нея се боях. Без значение, че ми предстоеше планово секцио в 38-та седмица, непрекъснато се страхувах да не родя преждевременно. През последните две седмици преди раждането на два пъти будих мъжа ми и през глава тичахме в родилното, защото си мислех, че раждам. Странно, но никой не ми се развика заради лъжливите тревоги. Само дето мъжът ми след втория фалшив сигнал престана да ми се връзва. Затова и когато на 15 октомври станах и му казах, че днес със сигурност ще родя, той просто махна: „Да, бе, да!” И тръгнахме за поредната консултация при гинеколога. За всеки случай обаче си взех чантата с необходимите неща.

На прегледа ми казаха: „О-ле-ле! Ами че вие вече имате разкритие. Нима не усещате контракции?” Зачудих се дали да им кажа, че контракции усещам вече осем месеца. Но знаех, че така или иначе никой няма да ми повярва, та – не, да приемем, че не усещах.

Попитаха ме дали съм яла нещо сутринта и казах, че само леко съм закусила преди прегледа – две варени яйца, чаша мляко, четири наденички с кашкавал, половин купичка орехи, сушени плодове и два домата. И чай. И малко кисело мляко. Казаха ми да се кача на 3 етаж – там била моята стая. Раждането – в 16:00 часа.

Попитах кога ще е клизмата. Погледнаха ме леко тревожно.

Стаята ми хареса, защото беше достатъчно голяма и вече бяха постлали допълнително легло за мъжа ми. Сложиха ми някаква странна шапчица, казаха ми да не ям и да не пия нищо повече и ми пратиха някаква лелка, която ме преоблече в смешна нощница с връзчици. Аз търпеливо си чаках клизмата. И започнах да пращам на всичките си познати съобщение, че ето – най-накрая днес ще раждам. Ох, по-добре да не го бях правила, но кой да знае, че така ще стане!

Някъде към 15:00 ми донесоха да подпиша документ, в който пишеше, че ако случайно взема, та умра по време на раждането, сама съм си виновна. С радост се подписах и попитах кога все пак ще ми направят клизмата.

Петнайсет минути по-късно се появи една сестра, която заяви, че е тук, защото изрично съм била помолила да ми се направи клизма. Казах ѝ, че хич никак не държа даже, но ако ще се случва, искам да се подготвя психически. Тогава тя ми обясни, че те обикновено не правят клизма преди раждане, но ако наистина много държа, ще направят изключение. „Не, в такъв случай не”, отвърнах.

И наистина се зарадвах. Вярвайте ми, това беше първият път, когато се зарадвах на нещо, откакто бях бременна.

След няколко минути ме поведоха към операционната, а мъжа ми го изпратиха в друга стая да се преоблече в престилка на хирург. В операционната ми сложиха епидурална упойка в гърба и престанах да си чувствам краката. Така и така не си бях виждала стъпалата от два-три месеца, така че не ми беше чак такъв проблем да спра и да ги усещам.

Много интересно усещане! Оставате с едно такова чувство, че краката ви са два масивни отпуснати каменни стълба, които нямат нищо общо с туловището ви, а освен това са и в странно положение – сякаш ще танцувате балет.

Стаята изведнъж се напълни с някакви хора с маски и изведнъж един от тях се наведе над мен и ме целуна. Минаха сигурно пет минути преди да схвана, че това трябва да е мъжът ми. Преди това бях готова да повярвам, че предлагат и такава услуга в родилното – целуни нещастницата.

Мъжът ми беше много добър. Непрекъснато тичаше из операционната с фотоапарат в ръце и снимаше от всеки възможен ъгъл, при това не спираше да напомня на хората с медицинските маски да се усмихват.

Отначало не разбирах защо се е натъпкала цялата тая навалица в стаята, но после ми обясниха, че за всяко от децата е предвиден по един педиатър и две медицински сестри, та затова.

След малко пред очите ми опънаха някакво платно.

Появи се моят лекар и ме попита как се чувствам. Казах, че се чувствам отвратително. Да лежа в някаква стая, претъпкана с хора, в пижама с връзчици и в балетна позиция, с оголени корем и дявол знае какво още – това ми е сбъдната мечта.

Докторът помоли да му пуснат музика, но вместо това някой му подаде скалпел и започнаха да ме режат. Не усещах нищо и точно това ме безпокоеше. А докторът го безпокоеше това, че мъжът ми продължаваше да снима всичко. Накрая го помолиха да седне до главата на жена си и да не мърда повече от там.

Пет минути по-късно извадиха от мен първия ми син и той каза: „Ааааааа!”

Увериха ме, че това е добре, и го изнесоха да го почистят.

След още една минута извадиха и втория, който каза абсолютно същото. Изнесоха го и него и три минути по-късно ми ги донесоха и двамата повити и накипрени в смешни шапчици. А аз ги гледах и си мислех: „Ах, ето значи какво толкова мърдаше в корема ми!”

И не усещах абсолютно нищо.

Семейна снимка на нас четиримата ни направи една от сестрите, след което откараха децата нанякъде, а мен ме увериха, че и на двамата апгар-тестът бил с резултат 10/10, което било изключителна рядкост при близнаци. После ме подкараха обратно и всички започнаха да ръкопляскат така, сякаш току-що всички сме се отървали на косъм, приземявайки се със самолет само с един двигател, управляван от пияна стюардеса.

Не разбирах защо, така че започнах и аз да ръкопляскам, но мъжът ми ме плесна през ръцете: „Недей! Аплодират теб, покажи поне малко скромност!”

За кратко ме оставиха в реанимацията, където ми сложиха под завивката някаква тръба с топъл въздух. Да ме постоплят. А после ме откараха в стаята, където цялата рода, ухилени до уши, вече се беше насъбрала около креватчетата на двамата малчовци.

Малчовците тъкмо ги преглеждаше педиатър.

Мен всички ме забравиха напълно. После обаче все пак се сетиха за мен и пак започнаха да ме аплодират. Честно казано, това адски ме подразни, защото нито бях облечена както подобава, нито си усещах краката все още. Допълнително ме напрягаше фактът, че бях с катетър и плик за урина.

После започнаха да пристигат още хора. Онези, които са присъствали на сватбата ми, помнят каква тълпа беше там. Е, сега всички те дойдоха до един. В родилното няма определени часове за свиждане, така че който иска, може да дойде когато поиска. Ако знаете как ми писна от народ за двата дни, в които бях там!

В ръката си винаги държах въженце, с което можех да позвъня, ако усетех болки в шевовете. Дърпах го на всеки 15 минути и винаги идваха уж да ми поставят обезболяващо, докато не ме светнаха, че всъщност ми слагат плацебо – нямало такива обезболяващи, които да могат да ми слагат толкова начесто.

И това не ми хареса.

Нощем, през два часа и половина ми докарваха децата да ги накърмя. Когато чуех по коридора колелцата на количките им, се опитвах да се преструвам на умряла, но сестрата не се върза нито веднъж. Всеки път настойчиво ме разтърсваше и казваше: „Децата ви са гладни!”

Идеше ми да ѝ кресна нещо от рода на: „Ами нахрани ги тогава! Вече ме болят гърдите от това кърмене!”

Разбира се, не го направих нито веднъж – не исках да си помислят нещо лошо за мен. И да, наистина болеше зверски, докато ги кърмех. Предполагам, че има жени, при които не е така болезнено, но всички мои познати казват, а и аз се убедих лично, че първите месеци си боли яко.

Освен това постоянно бях уморена, защото за сън почти не ми оставаше време. За тези два часа не успявах дори да се унеса като хората.

После ни изписаха и дойде ред за онова, за което никой не пише в книгите. Ще разказвам по-нататък на онези, които проявяват интерес.

Източник nedorazumenie.livejournal.com

Може би ще ви е интересна и тази история за раждането в домашни условия. А тук вижте женските тайни, които научаваме твърде късно.

Автор: Мария Пеева

Две-три комплектчета с ританки и бодита, две шишенца, одеялце, един биберон, няколко пакета памперси и една ваничка. Понякога толкова е нужно на една млада, объркана, изгубена майка, за да не изостави детето си. Не, грешка. Пропуснах най-важното. И една добра дума.

Сградата на фондацията се намира на тиха, сенчеста софийска улица. Може и да я подминете, на външен вид прилича на най-обикновенa детска градина. Преди тук е имало дом за изоставени деца. Сега отново е дом, но много различен. Дом, където помагат на майки и семейства да не изоставят децата си.

Съвсем до скоро домът за изоставени деца и домът, в който се борят да няма такива, се помещавали врата до врата в тази същата сграда. Точно тогава една майчица, току-що родила и изписана от болницата, разплакана, сама, уплашена и виновна, с притихнало живо вързопче в ръцете, сбъркала входа и вместо да влезе при едните, попаднала при другите. В резултат на което вместо да излезе с празни ръце и празно сърце, си тръгнала с бебето, с надежда, че не е сама и има кой да я подкрепи, и с гореописания пакет за първа грижа. Детенцето вече е на няколко месеца и си има мама. То никога няма да разбере колко близо е било до това да попадне в графата на тези хиляди деца, които слагаме в категория „от дом“, все едно те не са родени от майка. На една врата разстояние. Тази история е съвсем истинска, макар че звучи като сюжет на филм. Разказа ми я Десислава, която е толкова млада, усмихната и мила, че никак не й отива да носи вдъхващото респект звание „старши социален работник“ във фондация „За Нашите Деца“.

Случаите с двете изоставени дечица не ми излизат от главата (и от сънищата) вече месец. Затова и търся Деси. Искам някой да ми разкаже „от кухнята“ как се стига дотам, че една майка да изостави детето си. И най-вече какво може да се направи, за да й се помогне. Разговорът е дълъг и емоционален. Ще се опитам да ви предам накратко най-важното от него. Това, което може да спаси дете. И майка. Защото както Деси казва, майчинският инстинкт е толкова силен, че няма майка, която да не изпитва огромна вина и угризения, дълбоко страдание, когато изостави детето си под натиска на обстоятелствата, които й се струват невъзможни за преодоляване.

Отдел „Закрила на детето“ е първата институция, към която може да се обърне всяка жена в нужда, застрашена от невъзможността да се грижи за детето си. Ако случаят е в София и София област, както и в Пловдив, може директно да се обърнат и към фондация „За нашите деца“. Ако майката е в родилен дом, може да каже на акушерките там, че е финансово затруднена и няма как да се грижи за детето. Те ще се свържат с хората, които могат да й помогнат – Закрила на детето или фондацията. Социалните работници имат редовни дежурства в някои от родилните домове, където най-често има случаи на изоставяния. Точно с тази цел – превенция. Първото, което се опитват да направят е да предотвратят тази стъпка – оставянето на детето в институция или приемно семейство. Защото за всяко малко човече най-доброто е да си е при мама. Така че, казва Деси, най-напред се борим да помогнем на мама да му осигури необходимите грижи.

А после ми разказва как се случва това.

1. Подкрепата на социалния работник. Понякога се случва да ни търсят с молба за финансова помощ. Но нашата цел не е да помогнем веднъж и да вдигнем ръце. Нашата цел е да научим хората как да се измъкнат от безизходицата и да си помогнат сами. Правим го по няколко линии. Ако майката няма дом, търсим къде може да бъде настанена, консултираме я каква е процедурата, придружаваме я за набавянето на необходимите документи. Не оставяме майка с дете или деца на улицата. Помагаме й да получи помощите, които й се полагат за отглеждането на детето и да си организира бюджета. Осигуряваме консумативи за детето. Второто, което е необходимо за оцеляването – работа. Когато детето е на подходящата възраст, й съдействаме за прием в детска ясла или градина, както и за намиране на работа. Освен това се свързваме с близките й роднини, за да й осигурим семейна подкрепа там, където това е възможно. Понякога жената излиза от родилния дом и буквално няма с какво да облече детето. За тези дечица е и пакетът за първа грижа и не са малко случаите, подобни на гореописания, в които дори само един такъв пакет може да вдъхне на жената увереност, че все някак ще се справи. Социалният работник има една основна мисия. Не да помогне еднократно и да си измие ръцете, а да осигури дългосрочно решение на кризата, довела майката до такова съдбоносно решение.

2. Подкрепа на психолог и семеен консултант. Това е другата важна линия, по която работим. В случаите на възможна реинтеграция, семейният консултант оценява родителския капацитет на майката, дали тя е психически способна, дали има ресурсите да се грижи за детето. Той проследява състоянието й, разговаря с нея за миналото й, за семейната й история, има ли такива случаи в семейството й преди, за зависимостите и заболяванията, за начина й на живот и дали има мотивация да отгледа детето си. Когато такава мотивация липсва и съществува риск за здравето и живота на детето, ако е застрашено от насилие или ще попадне в рискова среда, в негов интерес е да отиде у приемно семейство или Център за настаняване от семеен тип, поне докато майката отново е способна да поеме отговорност за него. Това преценява социален работник.

Основната цел винаги е превенцията на изоставянето. И Агенцията за закрила на детето, и фондация „За нашите деца“ работят първо по тази линия. Когато това е невъзможно, детето бива настанено в приемно семейство. Деси няма точна статистика, но приблизително половината й случаи се решават на етапа на превенцията.

Ако детето все пак бъде оставено в приемно семейство, майката има шест месеца срок, в който да подаде молба за реинтеграция в агенция „Закрила на детето“. Тогава се започва подобна процедура със социален работник и семеен консултант, които й осигуряват подкрепа, преценяват дали родителят може да осигури нужните условия, а ако не може – дали може да разчита на подкрепа от роднинския кръг. и има ли рискови фактори за детето. За жалост, има случаи, когато родители подават такава молба на всеки шест месеца с цел да запазят правата над детето, което възпрепятства осиновяването му. Ясно е, че ги измъчва чувство за вина или все още таят надежда, че някой ден ще са способни да се грижат за него, но може би все пак трябва да има някакъв законов срок, в който имат правото да отлагат осиновяването му. Не бива да съдим майките, които оставят детето си за осиновяване, казва Деси. Понякога това е най-доброто, което могат да направят за него. Важно е да им се даде шанс и избор. Шанс да отгледат детето си, ако имат ресурсите и мотивацията. И избор да го дадат на родители, които ще се грижат за него, както заслужава, без да изпитват чувство на срам и вина.

Какво можем да направим ние, които не сме социални работници или психолози? Да се огледаме около себе си. Има ли майка в нужда? Има ли дете в риск? Можем да помогнем според възможностите си или да потърсим съдействие.

Най-лесното е да осъдим. Най-човешкото е да подкрепим.

Вижте защо тази тема ми е толкова на сърце в историята ми с Райчо, който не стана мой.

Автор: Траяна Кайракова

Обичам семейството си.

Обичам да ходя на почивка няколко пъти.

Обичам да ям, пък нищо да не качвам/ не ми се получава/.

Обичам да съм слаба / виж предното/.

Обичам да пея, че и успявам/поне аз тъй си мисля, за комшиите не знам/.

Обичам да танцувам.

Обичам цветя/ хеле, ако не трябва аз да ги копая/.

Обичам да чета.

Обичам да ми е чисто.

Обичам да ми правят ремонт всяка година и после някой да изчисти.

Обичам морето.

Обичам да живея в къща/ама без много за копаене и обръщане на буци/.

Обичам да готвя.

Обичам работата си, приятелите, купоните, шоколада, мента със спрайт, селски домати, люти чушки, мазни баници, да люпя семки, да се карам на децата, че хора да станат, да командвам и още 8672 неща.

Но най обичам да се смея. Ама не само да се усмихнеш някак си тъй скромно, да присвиеш устни и да си прикриеш зъбите с ръка, че да не ти излизат бръчки, ами с пълна сила. Никакво лекичко „ хаха“, а направо „ Мухахахахаха, бухахахаха, охахаха и т.н.“ Само дето „Иху“ не викам и бяла кърпичка не размахвам. Пропускам и „Хо, хо, хо“, щото още на килограми не съм достигнала добрия старец, но натам отивам май. Тук ви говоря за нещо, което аз наричам смехавица. Удари ли ме един път – край! Човек да умира покрай мене, нямам озаптване. И мене ме е срам, ама туй си е природа, а върви го спри. Който ме познава, почва веднагически да се хили с мен. Знае, че не го правя нарочно и не влагам зла умисъл. Който не ме познава обаче, смята , че се подигравам с хората, и не ме харесва особено, но такъв и аз не го харесвам особено, тъй че сме квит. Да знаете, че и като умра, ще повдигна капака и пак ще се хиля като ярешка глава на фурна, ако не дай си, Боже, някой припадне или падне отгоре ми в дупката.

Обажда ми се една дружка от село, че ще дойде до града, да ми донесе разни зарзавати. Да ида да я чакам на спирката в центъра, че ще е бая натоварена. Няма грижи – в уречения час съм там. Иде селският рейс и какво мислите става. Изнизва се половината народ и подир мойта дружка. Ударила едно червило, опънала едни ролки/ нали ще е в градска днеска/, даже мустака обръснала и с модерна пола се путеперчила. То хубаво, ама полата до средата на прасеца, тясна, едвам си мърда краката и на едни кокили покачена. Дорде ме види и се ухили, хич не гледа де стъпя. Автобусното стъпало високо, тротоарът нисък и стана едно мазало, в рамка да го сложиш, не е за разправяне. Като се запетлаха тия крака в тез модерни чепици, като се усука тая ми ти пола, Минка моменталически се озова по гръб на земята в поза пергел. Хвръкнаха домати и чушки, паприкаши, гулаши, гювечи и прочее. На коленете две дупки, оттам се видят космите по краката/ виж тях ги беше забравила/ тъй наболи, че пармезан да рендосваш на тях, пък полата на кръста й тъй се увила модерно, че разкрива розови кюлоти. Че като ме удари смехавицата. Умрял да беше някой, щеше да стане и той с мене да се хили. Треса се аз като малеби, стискам зъби някой да не ме чуе, ама няма, братче. Скрих се зад едно дърво, стискам си устата да излиза само лекичко „кис, кис“, ама не би. Накрая влязох във входа на един блок, че като пуснах бурията, двайсет минути хълцах и със сълзи се смях. Всички паткани по дупките си се скриха. Излизам оттам, хората вече я бяха повдигнали душата златна, беше се понаместила що-годе и ме търси с поглед. Явявам се аз, запотена и зачервена, с подпухнали очи и Минчето ми вика:

Злато, недей плака, ти за мене ли се уплаши? Няма ми нищо, малко се понатъртих, ама язък за доматите.

За тебе викам ревах, мога ли й каза що са ми червени комбалите. Жива ще ме одере.

Ако някога ви се случи такова нещо, немедленно се ухапете, ритнете или поне си счупете някой пръст без значение на крак или ръка, за да млъкнете. Иначе рискувате да ви застрелят на място.

Жега, жега един ден, та се не трае. Спим си вечерта с мъжа и децата и към четири сутринта чувам аз подозрителен шум и стържене по външната врата. Брех! Туй да не е смъртта? Ей сега ще се яви на вратата, стиснала косата и ще рече:“ Идвам за душата ти!“. Ама аз съм се подготвила психически. Ще ръгна мъжо и ще му кажа :“ Ставай! Тебе търсят!“ Аз и без туй тъй му викам - „душа“. Ама сетне се сетих, че ако е смъртта, хич няма да ме предупреди, ами направо ще дойде и ще избере по-красивия у нас. Аз и без туй съм си грозничка и понакуцвам, пък и мъжът ми кога ли е бил късметлия, че жена му да умре преди него. Абсурд! Сръчквам го аз да става, щото акъла си изкарах. Изморморва сънено нещо той, спира дъскорезницата и става. Става, ама гол до кръста, само по едни боксерки, рошав и страшен. Лангъъъъър! С такъв ряз отвори вратата, че в целия блок прозорците издрънчаха. Че като се люсна едно течение, че като му се развяха гащите като два бели парашута в тъмното, стой, та гледай! „ Стой! Кой там?“ – като изрева тоя ми ти стокилограмов мъж, който беше в коридора, трябва да се е одрискал. „А-а-аааз съм, ба-ба...“- чува се заекващ глас в тъмницата. „Ми ко прайш там посреднощ, ма?“ „О-о-о-тивам на погре-бе-ние, че чи-чо ти Пеньо у-у-у-умрял зарана.“ „Ааа, добре, гледай да заключиш.“ Че като ме удари смехавицата, като ми мина страхът, че като не мога да спра, ужас ви казвам. Все тез бели гащи са ми пред очите и страшният глас на мечка стръвница. Стисках, стисках, че като се разхилих, няма спиране. Леглото се тресе, щото е от ония с таблите и пружини, дето като легнеш, задните ти части в земята опират. Ядоса се накрая мъжът ми, сто пъти ме кара да спра, че му се спи, и накрая избухна: „ Другия път, като чуеш нещо, ти ставай! Ай ще му се не знай!“. Изнизах се в кухнята и цял час с глас се смях и не със сълзи, ами с реки ревах. Спрях чак когато комшиите взеха да святкат лампи и заблъскаха по пода. Пък баба му как не получи удар не знам. Ей го, скоро ще удари стотака и нищо й няма. Страшно сърце ей!

Не знам да има бременна жена, коята да е нямала газове. Най-вероятно не си признават, за да минават за по-изискани. С първата бременност бях добре. Дъщерята ме пожали и нищо не разбрах ни от много газове, ни от раждане. Шест години по-късно обаче синковецът ми разказа играта. Напъни ужасни ви казвам и то от третия месец. Бебето щяло да е с голяма коса, затуй съм имала газове, хубаво щяло да е, не знам какво си, направо врели - некипели. В едно бях сигурна – или ще ме удуши, или ще излезе вмирисано. Направо ме беше страх да изляза на кафе. Не знам къде и кога ще ме свари. Вече в почти десетия месец не се траех. Не излиза туй дете и не излиза. Ми в тая жега и аз да съм, ще се опъна да се плацикам в корема на някой и ще си правя кефа, докато захладнее. Лежа си като кит и пъшкам в най-големите жеги в спалнята към 21 часа. До мене съпругът, в кошарата каката. Усещам аз поредния залп и го изтрелвам с пълна мощ. Двамата до мен първо се засмяха, сетне работата стана „дорде се ухилили, се озъбили“. „Жена, пак почваш, ще се караме“. Ми хубаво, ама аз каква вина имам? Син нали искаше, наследник, сега ще търпиш, без туй не остана.

Пък и в крайна сметка хубав човек лошо нещо в себе си държи ли? Аз явно съм бая лошотия, щото много лоши неща пуснах да си хвърчат по живо и здраво, но миризливо.

Втория път по терлици пуснах леко и фино, обаче обгазяването ме предава веднага. „Жена, бягай до магазина за противогази, че с детето няма да доживеем да видим второто“. Тъй ли, викам? Ще се подиграваш, а? Ей ся ще видиш как империята отвръща на удара! Че като заредих оръдието, че като застрелях едни откоси равномерни и силни, чак аз се не траех. Ама пуста човещинка, можеш ли я спря!

Детето се уплаши и ревна, пък баща му пак бърника радиото: „Ей на, на детето му залютя на очите, да знаеш, от малко ще ослепее. Татеееее, да знаеш майка ти или умира, или нещо гние в нея. Милост няма тая жена, милост няма, ееееей! Жена, я се погледни, да не би вместо да си пуснала газове, направо да си се одрискала“ и все в тоя ред. „ Дъще, сутринта да дойдеш, да ме провериш жив ли съм, или съм се озъбил и посинял от задушаване“. Подхилквам се аз под мустак, търпя, щото съм без вина виновна, ама карай, туй да е. След поредната серия мъжът ми не се стърпя. Стана от леглото, почна да се кръсти и да нарежда: „ Господи, помилуй, Господи, помилуй!“. Ей тука вече казвам ви не издържах. Не смехавица, ами смехавище ме задави. Вече бяхме на матрак. Тъй се тресеше, че входът го усети като земетресение силна степен по Рихтер. Бе ха хълцане, бе ха сополи, бе ха сълзи – няма спиране. Само се притеснявах да не ме хванат контракции, че както беше бесен и замаен от газове и до родилното нямаше да ме закара. Смях се и хълцах като разпрана около час и на сутринта родих. Ако случайно преносвате, не слушайте какво ви разправят – да се киснете в гореща вода, да пиете мента с мастика, да поскачате на ластик. Ударете му един смях, ама поне час, коремът да ви заболи, устата ви да се разчекне, да се разхълцате яката и до сутринта или вечерта, както там ви се пада, сте готови. Изпитано е, няма да ви подведа.

Дано не раждам трето, че и пак мъжко, че ако не ме застрелят вкъщи, ще се наложи да се самообеся или да изчезна безкрайно!

Прочетете още:

До сина ми

Децата мълчат, значи ядат тебешир 

Ужасен ужас

Автор: Мария Пеева

Моите първи срещи… Толкова далечни и толкова незабравими. Сигурно всяко момиче, всяка жена помни първите си срещи, независимо дали е била на 16 или на 60. И независимо дали са били първи и последни, или са имали продължение.

Момчето, което говореше само за себе си.

Чаровен, популярен, усмихнат, красив, че и умен отгоре, всички момичета искаха да излязат с него. Момче с бъдеще, както би казала майка ми. Най-разочароващите три часа в живота ми. През цялото време говореше за себе си, за успехите си, за плановете си, за мечтите си, за способностите си и за желанията си. Едва ли не трябваше да съм поласкана, че ме е забелязал. Не, благодаря. Не искам да се чувствам втора цигулка в една връзка, нито да гоня някой мъж, ако ще да е най-готиният на света.

Момчето, което сваляше звезди.

Поетична, нежна душа, симпатично затворен и безупречно интелигентен, а колко влюбен… Но oще на първата среща, преди да сме се целунали, ми обясни как ще свали целия свят в краката ми и ще ме направи щастлива до края на живота ми. Най-бомбастичните три часа в живота ми. Рецитираше ми стихове – свои и чужди, и се превъзнасяше толкова много, че дори не забеляза, че се прозявам. В крайна сметка човек отива на първа среща, за да се позабавлява, не да се омъжи. Чак толкова сериозност няма нужда.

Момчето, което искаше само едно.

Всяко момиче обича да е желано, но е някак дразнещо да се чувстваш желана колкото всички останали. Не върви да ти говори колко си секси и как иска да е с теб и не може да мисли за друго, а в същото време да стрелка с поглед големите цици на сервитьорката, дългите крака на девойката от съседната маса и дори гаджето на приятеля си. Веднага си мислиш дали иска да е с теб, или просто иска да е с някоя. Кое момиче иска да е „просто някоя“? Най-пропилените три часа в живота ми.

Момчето, което беше чело книги „през друг“.

С претенции за интелектуалец, говори със сложни фрази и често използва цитати. В началото си впечатлена. Възхитен е, че и ти си чела това-онова и вземеш, че разпознаеш някой цитат. Той винаги е харесвал „интелигентните“ момичета, всъщност затова и те е поканил на среща, не защото си красива, забавна и секси. Защо ли тогава изглежда малко учуден? Задълбаваш в темата и се оказва, че всъщност не е чел книгата, ами някой му е разказал за нея. Не е проблемът, че не е чел всички книги, а че дава такъв вид. Лустрото го има, дълбочината – не. Спъхва се като балон с всяка следваща тема. Най-разочароващите три часа в живота ми.

Момчето, което се правеше на лошо и се оказа лошо.

Той е сбъднатата мечта на всички момичета, които копнеят за корави момчета с нежни сърца. Тайно си мечтая да извадя наяве доброто в него, което само чака истинската любов да го събуди. Докато ти разказва как го е мачкал живота и как всъщност не иска да е толкова лош, сърцето ти се свива за него и си въобразяваш как го спасяваш от блатото и го превръщаш в добро момче. Само че не работи така. Най-изгубените три месеца в живота ми. Човек може да спаси само себе си, никой друг.

Момчето, което дойде с анцуг.

За него трябва да ви разкажа малко повече. Какво ще си помислите, ако отидете на среща с най-хубавите си дрехи, гримирана и с прическа, а насреща ви се появи младеж с анцуг и колело? И вместо да ви заведе на кафе или на кино, той ви метне на рамката и ви замъкне на тенис на маса? А ако ви кажа, че това бяха най-щастливите три часа в живота ми? Или по-точно първите от многото, защото и до днес се забавляваме с този младеж, макар че скоро не ме е водил на тенис на маса. Защо беше най-хубавата ми първа среща? Защото той беше истински. Не се правеше на друг. Не се стараеше да ми се хареса повече отколкото трябва. Не си придаваше важност и не оригиналничеше. Не се оплакваше, не се и хвалеше. Не размахваше чувствата си като оръжие, което да ме срази. Беше ясно, че е влюбен до ушите в мен, но ми даде време да се влюбя и аз, а не просто да поддам. Най-вече беше искрен. Показа ми неговия свят и ми позволи да свикна с него и да го харесам. И досега сме много различни. Той си остана спортен, аз си останах неспортна. Той си остана нахъсан да побеждава, аз си останах лежерна и с усещането, че живея на шега. Турнирът ни продължава и все още си подаваме топки. Понякога го изненадвам с някоя висока, понякога той ми прави жестока забивка. Но все още ни е интересно. И все още виждам в него онова усмихнато момче с колелото. Нищо че косите посребряха и бръчиците стават все повече.

За двайсетата годишнина от сватбата му подарих статуетка, на която попаднах случайно в някакво антикварно магазинче. Момче и момиче на колело. Целуна ме и нищо не каза, но в кафявите очи видях влага. Не вярвайте, ако някой ви каже, че с времето хората си омръзват. Когато обичаш някого, няма как да ти омръзне. Може да ти омръзне, ако се е представял за друг, ако измами очакванията ти. Омръзват фалшът, лъжата, илюзията. Ако го познаваш истински и обичаш него, а не представата за него, как ще ти омръзне? Все едно ти сама да си омръзнеш. Не съм чувала за такъв случай досега – човек сам да омръзне на себе си. Истината никога не идва в повече и никога не омръзва. Тя просто е. Или я приемаш и оставаш, или я отхвърляш и си тръгваш.

Онзи ден най-големият ми син, вече мъжага, се шегуваше с брат си, тийнейджърът, умно, сериозно момче, спортна натура като баща си. Трябвало да му даде някои съвети как да се представя на среща пред момичето, за да го хареса.

- Да не си посмял! - му казах. – Нека бъде такъв какъвто е. Ако момичето не го хареса, значи не е неговото момиче.

Не знам, може и да греша. Все пак моят опит с първите срещи не е чак толкова богат. Но го вярвам и до днес, колкото и наивно да звучи.

Човек трябва да е истински. Даже и на първата среща. Ако не е истински, как ще го познае истинската му любов?

Прочетохте ли Истински мъж? Може би ще ви хареса и Жега.

Автор: Дани Рангелова

За Нидерландия е казано, изписано и коментирано почти всичко.

Преди да решим да се влеем в редиците на пишман емигрантите и ние като средностатистическо българско семейство с приличен стандарт и добри професии тук, дълго стояхме заклещени пред дилемата - да емигрираме или не. Странното в нашия случай беше, че причините, които ни заведоха в страната на лалетата са същите, които ни върнаха тук - година по-късно: доброто бъдеще на децата, или поне на едното, защото второто беше на път тогава.

От опит /горчиво-сладък/ мога да заявя, че нищо не е такова, каквото ще ви го опише някой друг, особено българин за пребиваването ви там. До момента, в който не стъпите на местна почва и не започнете да трупате своите впечатления от Холандия, имайте пред вид, че не знаете нищо за тази страна.

В следващите редове не искам да налагам мнението си на никого, защото съзнавам, че колкото са емигрантите по света, толкова са и причините да смениш родината си с надеждата за по-добър живот. Аз само споделям впечатленията си и опита, през които минахме ние, а оценката къде е по-добре оставям на вас.

Сблъсък първи:

След регистрирането ни в общината и сърдечното приветстване с "Добре дошли" от страна на любезния служител, трябваше да изберем училище за детето, което беше на шест години. Проблемът беше в това, че "избор" всъщност нямаше и въпреки, че в района около нашето жилище имаше три училища, детето трябваше да пътува до другия край на града, за да учи в училището за бежанци ?!? Оказа се, че и там както тук вратички има, стига да си достатъчно умел в преговорите. След като се представихме на един от училищните директори в близкото до нас училище и покрихме критериите за това кои сме, какво работи бащата на детето и какво е нивото ни на владеене на английски език, синът ни беше записан в училището до нас.

Сблъсък втори:

Един от двамата родители може спокойно да влиза в часовете на всяко нидерландско училище първите няколко дни, докато детето му е ново в класа. Това, което видях там като изпълняващ функцията "придружител" беше как шест годишни деца се учат да описват с думи плюшените играчки в класната стая, както и да придобиват елементарни умения в общуването. За моето дете това беше добре, като емигрант, който не знаеше езика, но не можех да не се запитам това не са ли "знания", които се усвояват във втора група на детската градина у нас? Явно така работеше системата на една от страните с най-високи резултати в образованието в света.

Сблъсък трети:

В класа, в който записахме детето си учениците масово бяха болни и с въшки. И ако у нас това е причина да прибереш детето си у дома поне за няколко дни, там това не притесняваше нито родители, нито учители. В качеството си на новодошъл се опитах да приема тази странност по възможно най-мъдрия начин, до момента, в който се оказа, че във физкултурния салон зимата събличат децата по бельо, без значение дали искат или не. Уважавам свободата на всеки човек, дори тогава, когато е решил да не ползва никакво бельо, стига да уважават избора на детето ми, когато отказва да се събуе по долни гащи пред непознати хора.

Сблъсък четвърти:

"Холандската здравна система е една от най-добрите в целия свят" - на тази статистика ще се натъкнете навсякъде. Моите впечатления влизат в рязко противоречие с това твърдение, след като се наложи спешно да се приберем в България, заради остър ларингит на сина ни, който холандското "джи пи" се опита да излекува ... със сиропче. И след като се наложи да летя няколко пъти бременна обратно до България, за да го прегледа личната ни лекарка тук, реших че особен смисъл в пребиваването ни там няма, ако все така ще я караме - на път беше втория ни син, а децата както всички знаем боледуват често. Най-странното в цялата ситуация обаче беше, че самите холандци вече открито признават, че понякога чакат с месеци за преглед и че твърде често за смъртните случаи, причинени от лекарска грешка там не се говори. Или както казват те "тук никой не шуми".

Сблъсък пети, шести и седми бяха по-скоро забавни, за разлика от по-горе описаните:

В Холандия обществената хигиена е на много високо ниво това, обаче не винаги важи за личната, да накараш местен да си измие ръцете, преди да се нахрани е мисия почти невъзможна, защото това е "безсмислено" според голяма част от холандците.

Ако в апартамента ти парното неочаквано спре посред зима, никой не търси причините за това. Хората просто се увиват с одеялата, които имат и чакат.....някой да го пусне, същото важи за интернета, кабелната и всички услуги, защото там нищо не е чак толкова спешно, че да звъннеш един телефон на доставчика на услугата и да попиташ какъв е проблема. Имахме съсед, който изкара цяла седмица без ток, защото не знаел какво да направи.

Да видиш група тийнейджъри, които посред бял ден пикаят на витрината на магазин в центъра на града е често срещано явление, защото там всичко се случва по много "естествен" начин.

За срещите ни с българите там и за техните разочарования от една или друга система няма да разказвам, защото смятам, че е коректно да описваш само собствените си преживявания. През цялото време не можех да разбера само едно: ако мястото, на което живееш не ти харесва, не разбираш хората около себе си и вече десет години не можеш да се приспособиш към една държава, не е ли по-справедливо към собствения ти живот и този на децата си на смениш страната, вместо да бъдеш отчаян и нещастен години наред.

И за да бъда докрай откровена, тук е мястото да изброя останалите предимства, които истински ме впечатлиха в холандците и страната им, защото нещата никога не са само черни или бели, тъжни или весели или добри и лоши.

Позитив първи

Ако говорите английски в тази страна никога няма имате затруднения в общуването или в намирането на работа, всички там говорят освен холандски и английски.

Позитив втори

Може да пътувате свободно през уикендите или когато решите до съседните държави за ден - два. Транспортът е идеално организиран и сравнително евтин за стандарта там, ако пък в началото си купите кола, то тогава става още по-лесно.

Позитив трети

Там никой не се интересува от това каква кола карате или в каква къща живеете, хората са възпитани да бъдат скромни, а трудът е единственото, с което се гордеят, много често работят в доброволчески организации, за да се чувстват полезни на обществото. Да караш голяма и скъпа, нова кола в Ниската земя се счита за проява на лош вкус, ако пък ходиш и с нея на работа рискуваш много бързо да бъдеш изолиран от колегите си. Сами се досещате може би джипове с каква регистрация най-често виждахме в града, в който живеехме.

Позитив четвърти

Хората са наистина любезни и усмихнати през цялото време. Повярвайте ми, дори да осъзнавате, че това е маска, която обществото им налага или поза, в която те доброволно влизат, ежедневието ви е много по-леко, когато всички са приветливи и любезни, а като прибавим към това и прословутото им спокойствие нещата си стават съвсем поносими.

Позитив пети /тук истински шокираха балканската ми душа/

В много от магазините, в които пазарувахме продавачите, освен че правеха всичко възможно да ни помагат и консултират, накрая ни убеждаваха, че няма смисъл да купуваме избрания от нас по-скъп продукт и ни предлагаха по-евтин негов вариант със същите качества. Много ми се искаше на моменти по бай ганьовски да ги попитам някой неща, но европейката в мен се усмихваше широко и смутено благодареше.

Позитив шести

С една средно голяма заплата в Холандия семейство с едно или две деца наистина може да живее прилично, да пътува спокойно, да вечеря навън веднъж или два пъти седмично, до ходи на кино или концерти - изобщо да си позволява неща, които тук за много от семействата са лукс.

Накрая ще добавя само, че след като внимателно претеглихме и позитивите и негативите на това място, взехме лесно решението да се върнем в България, защото на този етап детето ни се чувства по-добре тук, а ние съответно по-спокойни. Не знам дали щяхме да сме на това мнение, ако бяхме без дете и второ на път, но нито за миг от деня, в който се прибрахме не сме съжалявали - никой от нас.

Единственото сигурно нещо в този живот е промяната и може би някой ден отново ще потърсим друго място за нас, но дотогава ще изпълваме всеки свой ден със смисъл, благодарност и много любов.

Може би ще ви е интересно да прочетете още:

Холандското образование - училище без стрес:

Как от гражданка станах селянка

Норвежката Мария и българската Мария

В „Българи“ ще ви разказваме по интересен и достъпен начин историите на наши сънародници, които с будната си мисъл, изобретенията, труда си, са допринесли за развитието и благосъстоянието на цялото човечество. Някои от тях вече не са между нас, а други са съвсем млади и тепърва ще творят. Някои са останали в страната, други са я напуснали, за да потърсят по-широки мащаби. Но всички те са обединени от две неща – от произхода си и от гениалността си. Ще се учудите колко са много и колко световно значими открития тръгват от нашата малка държава.

Моето лично убеждение е, че всяко дете трябва да знае историята на семейството си, за да се вдъхновява от нея, да черпи поука и ценен опит и да не повтаря грешките на дедите си. По същия начин е ценно и полезно да се знаят и историите на вдъхновяващите ни сънародници. Не само, за да се гордеем с постиженията им, но и за да вдъхнем увереност на децата си, че тази наша България не само е красива, не само има богата история, но и ражда умни, стойностни, успяващи хора.

Тази рубрика е за всички хора, които вярват, че корените са важни, дори ако си далеч от дома си. За онези, които обичат изобретенията, науката и технологиите. За всички родители, които искат да разкажат на децата си нещо интересно и важно за нашите успели сънародници. За тези, които се вдъхновяват от успеха на другите, противно на общоприетото схващане, че българинът бил завистлив.

Рубриката е с авторски текстове, но е подготвена изцяло по исторически и биографични материали, като източниците са описани подробно. Надяваме се да ви хареса, да я следите редовно и да четете статиите и на децата си. Ще се радваме, ако ни пишете с ваши идеи за значими българи-изобретатели, учени и творци, за да я допълваме.

Първата публикувана статия е Асен Йорданов - българинът, който научи американците да летят. За вас я подготви нашият редовен автор Валентина Вълчева. Приятно четене.