Мария Пеева
Главен редактор
Автор: Мария Пеева
Децата обичат предизвикателства. Особено когато навлязат в онази възраст на бунта, когато сякаш основната им цел в живота става да вбесяват родителите си и да нарушават всички възможни граници. И ние сме били такива. И техните деца няма да са по-различни.
Лошото е, че понякога тези предизвикателства стават опасни. Спомнете си Синия кит, за който писахме толкова много. Тогава някои родители коментираха, че се всява излишна паника.
После загина дете.
От паника няма нужда. От информираност има.
Задава се нова игра в социалните мрежи. Важно е да знаете за нея и да предупредите и хлапетата си. Ако се правим, че една опасност не съществува, това няма да я накара да изчезне. Затова нека да сме наясно какво се случва и какво можем да очакваме, за да вземем мерки навреме.
Новата игра отново е на принципа на предизвикателство. Този път целта й е детето да изчезне от дома си за 48 часа или за 72 часа. В България все още няма регистрирани случаи, но в Европа са много. Родителите изпадат в паника, полицията издирва тийновете, а те се снимат в полицейската кола и пускат селфита. Голяма забава, няма що. Предишното предизвикателство беше тийнейджърът да се напие и да се снима пиян. Преди това беше Синия кит със самоубийствените мисии. Родителите обикновено изобщо нямат представа, че детето им участва в такива предизвикателства.
Защо го правят? Истината е, че децата нямат нашето усещане за самосъхранение. Те сякаш се мислят за безсмъртни. Да избягат от къщи за 48 часа им се вижда много весело. Така ще докажат колко са безстрашни и самостоятелни, а приятелите им ще им се възхищават. Не можем да се сърдим на децата, че правят глупости. Те са деца и сега им е времето да ги правят. Можем да се сърдим на себе си, ако не сме ги научили, че дори глупостите имат граници.
Какво можем да направим? Първо, да не се чувстваме безсилни и да чукаме на дърво. Това не решава проблема. Второ, да не извръщаме поглед с надеждата, че няма да се случи точно на нашето дете. Може да сме най-добрите и загрижени родители на света, но това не е гаранция, че детето ни е в безопасност. Нещо повече, понякога в загрижеността си, можем дори да навредим също толкова, колкото и в незаинтересоваността си.
Опитах се да направя списък на мерките, които можем да вземем, за да защитим децата си от подобни “предизвикателства”. Оказа се, че никак не са малко.
- Не премълчавайте опасностите пред децата. Обсъждайте реалния живот с тях и ги предупреждавайте. Когато едно дете избяга от къщи, може да му се случат десетки ужасни неща. То трябва да знае това. В бягството от къщи няма никаква романтика. Има трафик на хора, има педофили, има убийци, има опасни хора, има катастрофи, има студ, глад и скърцане със зъби. Ако трябва, гледайте някой филм с подобен сюжет.
- Обяснете му непременно, че да си предизвикан да направиш нещо, не означава, че си длъжен да приемеш предизвикателството. Понякога се иска повече смелост, за да откажеш. Научете детето, че да каже “не” е дори по-смело отколкото да приеме предизвикателството. Обяснете му, че решението е негово, а не на този, който го предизвиква. Отговорността и последствията също са негови. Това, че някой прави глупости и се излага, не го задължава да ги повтаря. Достойнството е в това да взимаш решенията си сам, а не да се водиш по приятелите си. Учете детето си да има самочувствие. Децата със самочувствие са уверени и не се притесняват от отхвърляне, ако откажат да са като другите.
- Бъдете приятел на детето си в социалните мрежи, за да знаете какво се случва. Децата често отказват да са приятели с родителите си онлайн. За да нямат основание да ви блокират, спазвайте дистанцията и не се месете в дейностите им, но ги дръжте под око. Онзи ден моят син написа един ужасен коментар, който ме потресе. Обиди грубо непознато момиче. Говорих с него. Обясних му, че когато разговаря с някого в мрежата, винаги трябва да си представя, че срещу него има реален човек. Би ли казал такава дума на момичето на живо? “Не, нали тя ще се обиди!”, отговори той. Но тя се обижда и когато й го напишеш, му казах, не ти отива да обиждаш така. Той си изтри коментара.
- Моделите за подражание на децата ни са определящи за поведението им. Погледнете на кои звезди се възхищават и ще ви стане ясно какво можем да очакваме от тях. Вижте влогърите, които следват, те са идолите на новите поколения. Изслушайте посланията им. Можете да ги обсъдите с детето си. То ще е доволно от интереса ви. Децата имат нужда от модели. Можем да насочваме интересите им от малки към добрите модели - към успели спортисти, технологични гурута, велики хора, които са допринесли за обществото, интересни личности. Когато звездите, които харесваме, правят неща, които не харесваме, можем да го обсъдим и с децата си. Нека им е ясно, че някой може да е велик певец, но наркотиците са съсипали живота му. Не бива да им спестяваме всичко ужасно, което се случва наоколо, защото така не ги предпазваме, напротив, правим ги уязвими.
- Децата имат безкрайна енергия за изразходване. Тя може да се насочи и конструктивно, и разрушително. Помогнете им да намерят правилната посока, в която да я канализират. Препоръчвам ви статията за адреналиновите деца, която засяга тази тема по-обстойно. Детето ви иска да прави опасни неща? Запишете го на екстремен спорт. Това е по-добре, отколкото да се катери по кранове и да бяга от къщи.
- Свободата и границите. Намерете баланса между двете. Ако детето се чувства много ограничено, ако няма никаква свобода и право на избор, резултатът може да е точно обратният - да наруши всички граници. Свобода с разум и граници с мярка. Ако всичко е забранено, те няма да имат реална представа кои от забраните наистина са важни и кои са ненужни. Ако всичко е позволено, няма да знаят кое би представлявало опасност за тях. Нека знаят защо нещо е забранено и кога ще отпадне забраната. Когато се наложи, отстъпвайте. По-добре да знаете, че детето ви е на купон, на който ще има алкохол, отколкото да ви излъже, че ще спи у приятел, а да ви се обадят от полицията, че са го хванали в дискотека с фалшива лична карта.
- Действия и последици. Децата трябва да знаят, че всяко действие има своите последици. Не бива да допускаме да растат с усещането, че са безнаказани. Да, ние ги обичаме. Да, могат да ни кажат всичко и пак ще ги обичаме. Но в живота има правила и тяхното нарушаване винаги има последици. Важи и за малките, и за големите.
- Доверието работи двустранно. Дарете го на децата си и те ще ви отговорят по същия начин. Споделяйте как се чувствате и какво ви радва и натъжава. Тогава и те ще го правят. Не им се карайте, а разговаряйте. Ако сгрешите, извинете се. В това няма нищо срамно. Така ще улесните и тях да се извинят, вместо да крият грешките си от вас. Кажете им, че не очаквате от тях винаги да са идеални деца. Както и те не могат да очакват вие винаги да сте перфектните родители. Хората правят грешки, после си прощават, защото се обичат. Просто някои грешки могат да имат опасни последици и затова е важно да ви се доверяват, както и вие на тях.
Всъщност, не знам дали има по-голямо предизвикателство на този свят, от това да си родител. Можете да кажете и това на децата си. Нека знаят, че тепърва им предстоят десетки предизвикателства в този живот и те са много по-истински от това да си излеят кофа с лед на главата, да се напият или да избягат от къщи за 48 часа.
Автор: Ина Зарева
Знаете ли откъде е произлязъл степ танцът? От опашката пред тоалетната на десетчленното семейство Смит.
Броят танцуващи вкъщи е по–малък, но процентът на успеваемост да се добера до заветното уединение е почти същият. Ставам в 5, за да изпреваря дъщеря си и нейното 40-минутното соло под душа. Баща й пусна брада, за да пести време от бръснене, а синът ни търси упорито бебешкото си гърне.
Вечер надпреварата по стълбите е зрелищна. Съседите правят залози и ни подаряват пантофи с метални подметки, за да се чуват танците ни. Синът ми не може да си измие зъбите, преди да подреди всичките си 78 колички в дълга редица по плочките. „Нали ще ме глобят, ако не са паркирани правилно, бе мамо!“ Сестра му реше косата си по 99 пъти във всяка посока, но понеже математиката не е силната ѝ страна, непрекъснато бърка бройката и започва отначало. Ние двамата танцуваме все по-страстно в коридора.
Когато ни дойдат гости, за достъпа до тоалетната се разиграва томбола. Загубилият си обръща чашата и тъжно кръстосва крака.
Нощем все си представям онези големи къщи с обли тераси, красиви входове, арки, мнооооого стаи и до всяка стая – баня! И мечтая ли, мечтая до напукване. А сутрин – нищо. Подозирам, че някак огледално ме чуват в Онази Инстанция и сега съм голямата стопанка на малката къща, вместо да е обратно...
Веднъж вечно губещите в томболата приятели, подхвърлиха: „Хайде, да си купим къща заедно! Вие ще сте на единия етаж, ние – на другия. Децата ще играят на двора и ще си живеем царски!”
Дива, неподправена радост се разля и завихри във вените ми. Най-накрая разкараха онова огледало Горе. Довиждане „степ”, здравей „валс”!
Направих светкавичен рисърч за условията на всички банки по кредитите им.
Направих план на вноските по заема. На къщата. На двора. На всички бани. На сапуните в баните. На цвета на стените. На прозорците. На пердетата. На картините. На гардеробите. На дръжките на гардеробите. На дрехите вътре в гардеробите.
Ликуваща и непоколебима представих най-успешния бизнес план на живота си:
1. Теглим кредит.
2. С парите на приятелите и кредита купуваме къщата.
3. Настаняваме се на единия етаж, а втория даваме под наем и така изплащаме кредита.
4. Семейният финансов баланс остава непроменен.
5. Всички сме щастливи!
Съпругът ми с тихо прокашляне (в което, кълна се, можех да чуя същото стенание, както и на учителя ми по математика в гимназията), промълви:
- Всички сме щастливи, освен горките хора, които според твоя план ни дават парите си, а после остават на улицата...
Имах смътно усещане, че нещо не се връзва, но все ми се струваше, че е цветът на абажурите...
Приятелите ни напуснаха големия град и заживяха в мечтания дом. Сами.
Децата спечелиха няколко купи по степ танци. Подредили са ги в багажника на колата, да са на широко.
Ние с мъжа ми спряхме течностите.
Мумифицираме бавно и полека, че да останем за поколенията.
Само в петък сънувам една голяма баня, в която дълго танцувам валс.
Вие да си търсите къща?
**********
Четохте ли Оазисът на мама?
Препоръчваме ви още Къща на морето.
Снимката е на Даниеле Гюнтер.
Автор: Мария Пеева
Преди време превеждах този великолепен филм “Спотлайт” по действителен случай. През 2002 г. малък журналистически екип в Бостън се заема със скандална тема - случаи на педофилия в Католическата църква. Инциденти, прикривани от години. Нещо, което всички не просто подозират, те го знаят и отвръщат очи. Бостън е град, в който Католическата църква има огромно влияние. Въпреки обществения натиск и реакциите на влиятелни хора, журналистите събраха всички нужни факти и пуснаха материала, с който доказаха, че църквата е прикривала систематични практики на педофилия, в които са замесени десетки, стотици свещеници. Разследването им предизвика толкова широка обществена реакция, че отпуши прикриваните с години мръсни тайни на най-голямата религиозна институция навсякъде по света.
Преди няколко дни материалът на Ронън Фароу, активист, журналист, син на Миа Фароу и Уди Алън, публикуван в “Ню Йоркър”, предизвика подобна сензация и най-вероятно ще промени още една порочна практика - сексуалният тормоз не само в Холивуд, но и по света. За да публикува този материал, са били нужни години проучвания и събиране на доказателства. Включително запис от полицейско разследване. “Ню Йоркър”е сериозно издание и не биха пуснали материал без факти и доказателства. След публикацията, в която се цитират и много жертви, други актриси се осмеляват да проговорят. Светът на Холувид няма да е същият. Може би и светът извън Холивуд. Може би още една порочна практика ще бъде прекратена.
Защо споделям това с вас? Защото това е истински журнализъм. Това е журнализъм, който прави добри неща и променя света. Какво се случи междувременно у нас?
Тази сутрин Дарина Рангелова ми писа. Помните статиите й, които публикувах и при мен - Из групите на София и Какво научих от Майките на София?
Една голяма българска медия просто ги е… харесала. И ги е публикувала, поизкривени и поомачкани, без да сложи линк към източника. Оттам статията се появява и в други медии - като тези на свой ред цитират първата медия като източник, отново не оригиналната статия. Дара е възмутена, защото й се случва за първи път. Ние с нея сме блогъри, не журналисти. Храним някакви илюзии за лоялност, ако щете и за прецизност. Мненията ни са субективни, защото това са лични сайтове. Но пък са искрени и затова имат широк отглас. Редно е когато истинските, професионални журналисти използват наши материали, да цитират откъде са, с линк и източник. Това е добрата практика. И добрите издания го правят. Мои материали можете да прочетете в десетки сериозни български медии - от Капитал, Дневник и Офнюз, до дамски и детски издания - публикувани с мое съгласие, с връзка към оригиналната статия. За разлика от журналистите, блогърите не получават заплащане за труда си. Затова е редно да получат поне кредит.
“Какво да правя? Мога ли да ги съдя?”, ме попита Дара. Тя все още се надява, че нещо може да се промени. Не знам какво да й отговоря. Преди седмица един сайт с 250 000 последователи само във фейсбук, публикува мой материал, даже със снимката ми, не само без линк към оригиналната ми статия, но и без да ме попитат. Опитах се да се свържа с някой в редакцията им и за мое учудване се оказа, че няма никакви контакти за връзка - нито във фейсбук, нито в сайта. Даже опцията им за съобщения е изключена. Сайт-фантом.
И докато това се смята за нормална практика в България, медиите в чужбина ще променят света, а нашите читатели ще разчитат на блогърите, за да прочетат нещо оригинално, откровено и истинско.
Автор: Дани Рангелова
Историята с американския продуцент и носител на четири "Оскара" Харви Уейнстейн, упражнявал сексуален тормоз години наред върху млади жени в киноиндустрията на Холивуд, заля мрежата като опустошително цунами и предизвика след себе си милиони коментари. Защото всички обичаме, когато от някое лустросано, недостижимо за много от нас място, изневиделица изскочи нечия кирлива риза, а когато става въпрос за меката на киното, тогава бързо вадим пуканките и изчитаме всичко по темата.
Вече знаем фактите, благодарение на разследването на "Ню Йорк Таймс", публикувано в началото на този месец: Харви Уейнстейн - един от най-влиятелните мъже в киноиндустрията, създател на филмовите компании "Miramax", и "The Weinstein Copmany" и продуцент на филми като "Влюбеният Шекспир", "Секс, лъжи и видео" и "Криминале" е подлагал на сексуален тормоз в продължение на 30 години жени от филмовата индустрия на Холивуд. Жертвите му са асистентки, модели, служителки и разбира се актриси, които искат да се доберат до заветния Оскар. Според публикацията в "Ню Йорк Таймс" между 1990 и 2015 година холивудският продуцент е постигнал извън съдебни споразумения с поне осем жени.
Последваха признания на звезди като Гуинет Полтроу, която разказа, че на 22 годишна възраст Харви я поканил в хотелската си стая, за да му направи масаж, а Анджелина Джоли сподели, че категорично отказвала да работи с него, защото била "тормозена" от продуцента в началото на 90те. В момента единственият журналист, пред когото се очаква Уейнстейн да проговори е Опра Уинфри.
Сред цялата истерия от факти, изявления и коментари около случая "Харви Уейнстейн", обаче един въпрос остана незададен - как се случват подобни истории у нас, кой е еквивалентът на мастития холивудски продуцент в България и защо тук рядко попадаме на такива разкрития? Лично аз си спомням само една история, която излезе в новините през август за младо момиче - футболна съдийка от Монтана, която обвини председателя на БФС в града, че й изпращал нецензурни съобщения по телефона. Темата приключи много бързо, защото вероятно у нас за такива неща никой не наказва, а безнаказаните винаги продължават.
Има ли изобщо някой, който се съмнява, че такива хора съществуват много по-близо до нас, отколкото предполагаме, има ли жена, на която не й се е случвало да получава намеци за сексуален контакт на работното място от по-висшестоящ, има ли младо момиче, на което не му е обещавано нещо в замяна на една вечеря /като за начало/?
Тук рязко излизам от темата за кино индустрията и мръсните й тайни, защото това е проблем много по-голям от ищаха на дебел, богат чичко към млади девойки. Проблемът е, че такива хора особено у нас се чувстват защитени, те знаят, че тяхната дума винаги ще натежи повече, а влиятелните им приятели са готови да покрият всяка мръсна тайна. Харви Уейнстейн е навсякъде около нас - той диша, живее, работи, жъне своите успехи и често триумфира по медиите като готин тип, постигнал всичко сам "само с тия две ръце". Не е задължително българският Харви Уейнстейн да е свързан с развлекателната ни индустрия /макар че най-често е от там/ дори да притежава лъскав офис или скъпа кола, достатъчно е да има малко власт, за да може да наема млади жени на работа. Квалификацията и опитът обикновено нямат никакво значение, защото Харви Уейнстейн "ще ви обучи", на него опитни, знаещи и можещи жени не са му нужни. А докато ви обучава, вие ще си мълчите, защото ви е даден "шанс за развитие" и дори за миг да допуснете в главата си еретичната мисъл да разкажете какво се случва в офиса ви, веднага ще си кажете "Та кой ли ще повярва на мен?".
В началото всичко ще е много невинно - ще започне с комплименти към вас и неволни докосвания, когато сте насаме. Все по-често ще ви се налага да оставате след работа по негова "молба", защото има нещо супер спешно, изникнало в последния момент. През уикендите, разбира се изневиделица ще се обади клиент, което автоматично ще ви изстреля в офиса, за да помогнете в организирането на допълнителната работа. Много бързо след това той ще свали картите си, защото хора като Харви Уейнстейн не чакат, те получават всичко веднага, щом го поискат. И когато намеренията му станат ясни вие ще имате своя избор - да си тръгнете с 200 километра от леговището на хищника или да останете, защото работата ви е нужна - точно сега.
Всички ние познаваме момичета, направили втория избор. Ако трябва да съм честна, не само ги познаваме, но и много често те се оказват наши приятелки - приели са, че това е нещо, през което трябва да минат, защото иначе не става. Защото по другия начин е не просто трудно, а понякога невъзможно. Причините им са различни - желание за бързо развитие в кариерата, запознанство с влиятелни приятели или необходимостта от допълнителните бонуси, които вървят с направените компромиси.
Проблемът не е, че Харви Уейнстейн съществува, неговото присъствие е гарантирано, докато на света има млади, красиви жени с големи амбиции. По-скоро проблемът е, че ние все още робуваме на вярвания, че за тези неща трябва да се мълчи и че колкото по-известен, силен и могъщ е "Харви Уейнстейн", толкова по-невъзможно е да разкажеш истината за него.
**************
Вижте още:
Всички, които не са феминисти, са сексисти
Автор: Мария Пеева
Моите момчета понякога си правят много погрешни изводи относно майка си, които никак, ама никак не отговарят на действителността. Въпреки това подхранвам техните заблуди, най-вече защото ми е забавно. Ето някои от тях.
Мама е много силна.
Една вечер точно се бях зачела в нещо увлекателно и съвсем бях изключила за лудницата наоколо, когато четиригодишният Алекс изведнъж дотича и ми подаде някакво бурканче с плътно капаче. Баща му ръкомахаше бясно отзад, но аз недосетливо го отворих. А вътре – някакъв гадна и силно цапаща смеска от експериментите на момчетата. Иван казал на Алекс, че бурканчето е стегнато много здраво и не може да го отвори, а аз го щракнах без никакво усилие. И сега Алекс обяснява на всички, че съм най-силната майка.
А Пеев, защото ми завижда, му каза:
- Да, в нашето семейство мама е силната, а аз съм умният.
Мама е малка.
На хладилника съм си залепила една снимка като 16-годишна. Не питайте защо, най-вероятно защото толкова ми е акълът. Да ми убива апетитът. Че й надпис съм си сложила. „Меро, двайсет години назад не можеш да върнеш, но двайсет килца можеш.“ Алекс гледа снимката и не може да ме познае.
- Това съм аз, мамче. Но много, много отдавна. Съвсем малко по-голяма от Косьо.
Косьо е 14-годишният ми син, който вече е по-висок и по-едър от мен.
Алекс се замисля.
- И как така тогава си била по-голяма от Косьо, а сега си станала по-малка от него?
Мама е на 25 години.
Преди време много се притеснявах, че родителите в групата на Коко в детската градина са с 10-15 години по-млади от мен. Веднъж Коко ме попита на колко съм години, а аз без да се замисля, отговорих:
- На 25.
След година-две Коко се научи да смята и веднъж ме попита.
- Мамо, ти на седем годинки ли си родила Теди? Защото той сега е на 18, а ти си още на 25.
Измъкнах се. Обясних му, че жените имат право да са на толкова години, на колкото се чувстват.
Мама тежи 52 кг.
Веднъж тичах запъхтяна след Коко, който караше тротинетка, а той ме съжали и ми я предложи.
- Не мога да я карам, миличък. Тя е до 50 килограма.
- А ти колко тежиш, маме?
- Ами… 52. – излъгах съвсем безогледно.
Коко ме погледна съчувствено и ме гушна.
- Няма нищо, мамо, не се тревожи. За годините си изглеждаш много добре.
Не знам дали това трябваше да прозвучи утешително, но със сигурност прозвуча смешно.
Косата на мама не побелява.
Един ден Коко забеляза посребрелите слепоочия на баща си.
- Колко е нечестно, нали, тате? На мъжете косите им побеляват, а на жените – никога.
Най-любимата ми заблуда е тази на баща им. Той все още си въобразява, че съм най-красивото момиче на света, също както преди повече от двайсет и пет години. Виждам как ме гледа. Бръчици, килца, стрии - сякаш не ги забелязва изобщо.
Вярвам му, защото истината е, че и аз все още виждам в него онова палаво момче с топлите кафяви очи, в което някога се влюбих. То е там всеки миг, наднича зад сериозния мъж с многото ангажименти и големите отговорности, от които косите побеляват и челото се мръщи. Също като някоя стерео снимка от онези едновремешните, на които уж виждате нечие мрачно лице, а само да я мръднете, и лицето изведнъж се усмихва и ви намига. Така и ние с моето момче никога няма да остареем, погрознеем, надебелеем. Дори когато се сбръчкаме и спаружим съвсем, две млади и красиви лица ще надничат зад смачканите физиономии и ще се усмихват един на друг с блеснал поглед.
Това обаче вече не е заблуда. Нарича се любов.
**********
Прочетохте ли Денят, в който пораснах? Вижте и Царят на комплиментите.
Разказано от една не много мила мама
Автор: Симона Николова
Да родиш и отгледаш дете хич не е лесна работа, дори бих казала адски трудна. Да бъдеш майка е съвкупност от стотици неща, които трябва да научиш и овладееш до съвършенство, като смяната на пелени и храненето по сто пъти на ден са си купон и половина, сравнени с всичко останало, за което трябва да мислиш. Определено си е побъркващо преживяване и човек трудно запазва здрав разум, особено в 21 век и общодостъпния интернет. Но да си признаем честно – всички прибягваме към чичко Гугъл за въпросите, които ни интересуват. Няма как да минем без това, най-малкото да проверим вече дадената ни информация за болести, хранене, ваксини (най-модерния въпрос за обсъждане), кърмене и т.н. И дори и да ми се иска, за съжаление не мога да пропагандирам 100% доверие в съветите на лекарите, защото дори аз нямам такова към тях. Нямам пълно доверие и на статиите, които чета, както и на всеки съвет, който получа.
Изводът е, че наред с всички неволи и болки покрай майчинството, липсата на точен наръчник с инструкции за гледане на дете се оказва пагубно предвид всичката налична информация, която трудно се синтезира и смила от иначе следродилно депресирания мозък на майката. И в помощ на всички нас обърканите, изперкали млади майки няколко интелигентни жени с добри намерения са създали затворени групи във Фейсбук, където майките да си помагат, споделяйки своя опит и получавайки отговор на въпросите си от хора на тяхното дередже. Четейки писанията на всякакви жени вътре в групите, забелязах няколко тенденции, които някои намират за смешни, други за жалки, а има и жени, за които са си нещо съвсем нормално.
Твърде лично – преди във форумите всеки използваше потребителско име и това беше единствената информация, която друг потребител има за даден човек. Само че във Фейсбук пише доста повече неща, в повечето ситуации безобидна информация, която няма за какво да крием – в кой град живеем, с кого имаме връзка и някоя друга снимка от почивката на морето, рождения ден или сватбата. Безобидна само на пръв поглед. По групите има доста хора с фалшиви профили, най-често мъже с профил на жена, които са там с цел да гледат или дори да свалят снимките, които тези жени доброволно публикуват всеки ден. Това са снимки на деца, понякога снимки на голи деца, майки, които кърмят и бременни жени. Мисля, че може да си представите за какво са им на тези хора такива снимки. И колкото и да се правим, че те не съществуват или че сме защитени от подобни интернет маниаци, истината е, че качвайки снимка в интернет, дори в затворена група, ние даваме съгласието си тази снимка да бъде видяна или свалена от всеки един човек! Най-съзнателно качваме бебешки снимки, за да се похвалим, че „нашето гардже е най-хубаво“ или колко е сладко и мило, когато кърмим детето си. Ще дойде момент обаче, в който ще трябва да обясним на децата си как да се пазят във виртуалното пространство. Тогава изразът „Аз знам какво правя, но ти си малък още“ едва ли ще свърши работа. Другото нещо, за което може би повечето майки не се замислят, е как излагат членовете на семейството си пред десетки хиляди непознати – „Свекърва ми е ужасна, а мъжът ми не взима страна и си мълчи – помагайте!“. Първо, винаги има ПОНЕ две гледни точки. Второ, влизайки в профила на тази жена, веднага виждаш кой е мъжът й и дори свекървата и как изглеждат те. Трето, четвърто и пето – едва ли тези непознати жени ще ти помогнат да разрешиш личните си проблеми в семейството, по-скоро ще ти кажат, че мъжът ти не става за нищо, ‘щото нали това е причината за всеки проблем. Пусти мъже…
Плашещата неграмотност – почти всеки пост написан в групите съдържа най-малко две правописни грешки. Елементарни грешки, които ти избождат очите и съвсем забравяш какво всъщност се пита във въпроса – „мили мами можели да ми каже те кога превеждат децките от НОЙ?“. С недоумение чета коментар „незнам, маи утре“ и се питам аз ли живея в изкривена реалност или проблемът е повече от огромен. Ако някоя жена си позволи да посочи грешките, все се намира друга, която гордо и непреклонно да заяви, че това не е група за правопис! Представям си как същите тези неграмотни майки наказват децата си за двойките по български, а после обвиняват държавата за всичко лошо в образователната ни система… Мъка, мъка…
Милимамински език – това е нов език, измислен от милите мами, за който още няма написан речник или преводач. След доста старателно изучаване и изумление от наученото ще се опитам да преведа поне по-често употребяваните думи и съкращения:
ММ – моят мъж
АМ – адаптирано мляко
КМ – кисело мляко
Каката/баткото – голямата ми дъщеря/големият ми син
Ние – детето ми (често създава объркване у четящия за това кой всъщност извършва действието – ние имаме колики, ние сега хапнахме, ние вече сме с 2 зъбчета!)
Педито – педиатърът на детето
Доки – доктор
ЛЛ – личен лекар
АБ – антибиотик
Гости или МЦ – менструален цикъл
Таткото – бащата на детето ми
Награда – еднократна помощ от държавата при раждане (?!?)
Не знам дали е нова мода или старият познат мързел, но понякога си мисля, че чета закодирани съобщения.
Отношението към мъжете – първият интересен казус е дали мъжът трябва да присъства на раждането. Въпреки сериозните убеждения на повечето лекари в чужбина, че присъствието на бащата е силно препоръчително, защото помага на майката да се чувства по-спокойна, защото той съпреживява този момент с нея, защото това заздравява връзката и още много други „защото“, в България майките сами не желаят мъжете им да са там. „За какво ми е той вътре“, „За него ли да мисля, или за себе си“, „Той ще припадне, като види какво става“, „Срам ме е да ме гледа така“, „Това си е момент между мен и детето ми“ и „После няма да иска да правим секс“ са само част от коментарите против. Излиза така, че според голяма част от българските майки, бащата по никакъв начин не е длъжен, а и не трябва да бъде част от нищо по време на майчинството. За голямо мое щастие има и доста жени, които нямат такива предразсъдъци. Другата дискусия, която ме изуми, беше на тема „Липсва ли ви мъжът ви след раждането?“. Да си призная, очаквах доста ревливи романтични коментари, но за огромно съжаление прочетох колко много жени твърдят, че са по-спокойни, когато мъжете им ги няма. „Когато си е вкъщи, само се караме – по-добре да го няма!“, „Моят си намери втора работа даже, защото се побърква, когато си е у нас“, „Свикнах без него и ми е много по-спокойно“. Най-интересното е, че в коментарите им почти не се усеща нотка на тъга, че нещо се е променило, че им липсва любовта или че са самотни. Те просто предпочитат да се грижат за детето и да не се занимават с мъжете си. Честно казано – не знам дали има нещо по-жалко от това.
Без да навлизам в подробности, ето още няколко неща, които често се появяват из групите:
Мрънкане колко е нископлатено майчинството в България (нищо, че само тук е толкова дълго)
„Моля ви кажете ми име за момче с буквите С или А“
Който направи аборт, не кърми, пуши, пуска детето си голо на плажа, дава му да си играе свободно и да се изцапа (КРАЙ – МИКРОБИ!!!) или не следва съветите на СЗО (Световната здравна организация), трябва да бъде публично линчуван или „Какви майки са това, по дяволите?!?!“.
В България да имаш дете е страшно скъпо и почти непосилно – в същото време трябва да си купиш много скъпа (и нова) количка, легло, столче за кола и задължително най-скъпите неща за детето.
Като се роди детето, трябва да го опее попа, да му сложим червено конче, чесън и нож под леглото, синьо око да виси на количката и да го държим в изолация 2 месеца ПОНЕ!
Мъжът трябва да работи, да мълчи, да ни търпи и да ни обича.
За съжаление доста често се получава следният сценарий: виждаш двете чертички, пищиш от радост и не след дълго осъзнаваш, че щом си бременна, имаш по-голяма власт в семейството. После ставаш майка и забравяш всичко останало в този свят. Постоянно критикуваш мъжа си, че не прави нещата правилно и в един момент той просто спира да ги прави. След това мрънкаш постоянно, че той не ти помага изобщо. Забравяш да се поддържаш, забравяш, че да се чувстваш красива е най-вече важно за теб. Забравила си, че ти си личност, жена, имаш съпруг и си част от общество, но ти си МАЙКА и вече всичко е различно, защото това е най-важното (или вече единственото) нещо, което си. Не обръщаш внимание на мъжа си, а той има нужда от това. Не правите секс 6-7 месеца след раждането, защото си много изморена и нямаш желание. Мрънкаш постоянно и той започва да си търси поводи да го няма вкъщи. Вкопчваш се в детето си, защото то има нужда ти да се грижиш за него (или май да го задушаваш и глезиш) и след някоя друга година, когато то вече излиза с приятели и има нужда от свобода, се сещаш, че имаш мъж и сега вече може да му обърнеш внимание, но той вече или не иска, или си го е намерил другаде.
Истината е, че тези групи са доста полезни и е успокояващо за майка без опит да прочете, че няма нищо страшно бебето понякога да яде по-малко (или на милимамински език – ние също хапвахме по-малко през лятото). Но от друга страна, четейки постове и коментари като горепосочените, ми става смешно и същевременно тъжно. Тъжно, защото не са една или две жени. Искрено вярвам, че в тези групи има доста жени, които като мен само наблюдават и отсяват само информацията, която им е нужна и са запазили здравия си разум – благодаря Ви, че Ви има!!! Но при другите ясно се вижда българската народопсихология „Всеки друг е виновен, но не и аз“, особено съседите, свекървата, държавата, учителите, телевизията. А преди да оплюем днешните деца, нека първо си спомним, че ние сме техните родители и те взимат пример първо от нас. Всяка „мила мама“, която прочете този текст и се припознае в него, мигновено ще го заклейми като поредният хейт. Дори така да е, обръщайте внимание на хората, които обичате. Намирайте време да си спомните, че преди да станете майка, сте били много други неща. Научете децата си, че „не знам“ са две думи, за да не се излагат след време. И бъдете сигурни, че любовта и комуникацията между вас и мъжа ви са най-доброто лекарство за следродилната депресия. Pura vida!
Прочетете още:
Въпросите, които всяка бъдеща майка си задава
Есенно временце, пълен пазаря до чюшмята /както викат наш`те лелки/ със сергии. Наредили едни зелки, тамън на мойта зелка мязат – рошави, кръгли и съвсем зелени. А пък ний у нас си обичаме кисело зелце – де с мръвка, де с оризец, де само с ракийца – както падне, зависи колко ни е ударила кризата.
Само дето има голем проблем – кът наредим пусто зеле в кацата и се почва едно чудене и маене – аджеба кой да го претака и как точно. Половинът държи един гумен маркуч и ме овиква:
- Духаш, претакаш, сетне леко смучеш навътре и пускаш в кофата. Не се научи, еееееей, няма оправия с вас жените. За нищо не ставате.
Детето седи и гледа умно, то и без туй зеле не яде, ама стои за компания и лаф.
Аз се дърпам, не ща да вадя с маркуч пуста саламура, че повечето нагълтвам и все ми се чини, че ще се удавя.
Тъй ли само ний не си купихме бидон с канелка – хем по-лесно, хем по-интелигентно някак си! Пуснеш си я канелката, развийш си я и си църцори саламурката в кофата. Ама на кого да разправяш! И тъй си я карахме до оня ден.
Влизам с детето в кварталната бакалия. Всички ни познават, радват се на малката, питат туй-онуй. Пълним ний кошницата и айде на касата. Касиерката навирила ролки, джвака една дъвка и се хили на детето:
- Я, да видим какво сте си купили днеска. На тате луканка, на тебе шоколадче, ами на мама?
Детето я поглежда сериозно и казва:
- Тате каза, че за мама няма, като не ще да лапа маркуча...
Жената - червена, аз - зелена, изхвърчаме от бакалийката и се чудя да рева ли, да се смея ли, детето ли да бия или баща му. Както и да е, вече зеле не правим, а и в тая бакалия не ходим!
*********************
Прочетете още от Траяна:
36 деца ще получат годишни стипендии, за да разгърнат потенциала си в „Талантът обича всяко дете”
Десетки талантливи българчета ще развиват своите таланти в специализирани курсове благодарение на bTV Media Group и „Фондацията”. За поредна година „Талантът обича всяко дете“ осигурява стипендии за обучение в специализирани курсове по „Творческо писане”, „Изобразително изкуство”, „Театър”, „STEM”, „Роботика” и „Инженерство и архитектура” в „Юнити Академия“.
Водени от убеждението, че всяко дете заслужава възможност да прояви и разгърне потенциала си, както и че бъдещото поколение професионалисти, които израстват в България имат нужда от насърчаване и подкрепа, bTV Media Group осигурява възможност на 36 деца между 6 и 16 години да се обучават в рамките на „Талантът обича всяко дете“.
Проектът поставя на фокус личността на детето и творческото мислене като отличителен белег на детството, което има нужда от съзнателно развитие. Изследвания показват, че насърчаването на творческия потенциал е от решаващо значение за отглеждане на поколение на новатори, чийто начин на мислене и умения могат да разрешат едни от най-големите предизвикателства, които стоят днес пред човечеството.
През 2016 децата обучавани в проекта „Талантът обича всяко дете“ реализираха представлението „Алиса в страната на чудесата”, създадоха архитектурни макети, робопаркове, участваха в изложби, учебни практики, фестивали, издадоха собствен сборник с приказки, писма и стихове.
Поради практичността и полезността на курсовете, обучението помага на децата да направят съзнателен избор за бъдеща професия и да развият качества и умения необходими за успешната им реализация по време и след завършване на висшето им образование. Базирано е на академичен подход, отворена комуникация, възможности за преживяване, експериментиране, взаимообучение и взаимопомощ, групово творчество и креативност.
„Талантът обича всяко дете“ набира кандидати за обучение, творчество и реализация, ученици от гр. София, на възраст от 6 до 16 години. Желаещите да кандидатстват трябва да се запишат за участие до 3 ноември на Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. или 0882 104 048, като посочат три имена, възраст, направлението, в което искат да усъвършенстват своите заложби и информация за контакт. Подробна информация за конкурса може да бъде намерена в официалния сайт на „Фондацията”. Участниците ще имат възможност да разкрият своите таланти пред жури от утвърдени професионалисти и популярни лица от ефира на bTV, а победителите ще бъдат обявени 12 ноември 2017 г. от 11.00 на официална церемония в театър „Theatro”, който също е партньор на проекта.
