Мария Пеева
Главен редактор
Автор: Мария Пеева
Днес ми е от онези специални дни, които за децата са най-очакваният и голям празник - заради подаръците, и веселбата, и тортата, и свещичките, и емоциите. А за майките е още по-голям и важен ден, макар че децата често нямат идея защо.
- Мамо, защо се радваш толкова, че имам рожден ден, като на теб никой не ти подарява подаръци?
Така ми каза Алекс тази сутрин. Днес навършва само пет, а малката му главица ври от размишления и интересни въпроси.
- О, това е много, много голям празник за мен, Алексче. — му отговарям, докато пъргаво закопчавам копченцата на зелената ризка. Днес ще бъде “много красив и Фициален”, сам го поиска. Даже специално бяхме на фризьор вчера, за да се подстриже, което иначе не му е най-любимото занимание.
- Ама защо ти е чак толкова голям празник? Ти си имаш твой рожден ден съвсем скоро.
- Защото най-големите подаръци майките ги получават на рождените дни на децата си. - трябва да побързам с копченцата, защото тази сутрин татко му ще кара и батко на училище, и тийнейджърът вече подскача нервно на входната врата - обут, навлечен, с раница на гърба, а ние с Алекс още се размотаваме с някаква си ризка.
- Шегуваш се, нали? И на теб ли ще подарят колело? - Алекс се смее в шепи, и съвсем основателно. Право е детето да се чуди. На мен днес никой няма да ми подари специално червено колело за големи момчета, което има дори степенка, и фар, и светлоотразител, и всички важни неща, които имат истинските велосипеди. (ей, за тази степенка побъркахме хората в магазина, наложи се да режат, приспособяват и нагласят два часа, за да може малкото колело да има съвсем истинска степенка, за каквато Алекс мечтае откакто се научи да кара преди две години).
Ризката вече е закопчана, обуваме ботушките, якенцето, гушвам го за миг, преди да отлети с татко си и големият батко.
- Моят подарък го получих на този ден преди пет години. - му казвам вече на вратата, докато се навеждам да си открадна целувката. - И е най-големият подарък на света.
Малките устенца се оформят в пореден въпрос, но виждам как за миг в очичките блясва разбиране, Алекс се смее и се хвърля на врата ми, почти ме бута, както съм приклекнала към него. Колко е пораснал само...
- Ох, мамо, стига сте се лигавили вече, закъснявам! - боботи тийнейджърът. Баща им се усмихва и ме целува. Знам, че помни всеки миг от този ден преди пет години. Знам, че довечера ще ми подари огромен букет, както всяка година. Знам, че би ми подарил и целия свят. Всъщност вече го е направил, макар че това не го знае.
Подаръците ми потеглят всеки по пътя си, а моето сърце е все така пълно. Защото това са от онези вълшебни подаръци, които ме радват, даже когато ги няма. И превръщат в празници всичките ми дни. Дори и не толкова специалните.
***********
Алекс е нашето най-малко момченце, вече петгодишен. Понякога го наричам трудното ми дете, защото е опасен младеж, който винаги знае какво иска и то почти никога не съвпада с това, което искаме ние. В История с телешки опашки разказвам как се появи на бял свят нашето изтърсаче.
Когато прочетох ревюто на Мария Кирова в любимата ми бутикова група за кино Синема Лавърс, още преди да го гледам, веднага разбрах, че този филм е моят филм. Оказа се, че е не само мой, но и на Академията за филмови изкуства и науки. Тази година изборът им не ме разочарова.
Ако ви разкажа за нея, за “Формата на водата”, какво ли да ви кажа? Чудя се… дали това е филм за различното, дали е приказка за любовта и загубата, или пък е разказ за нещо друго? И докато някои се влюбват във властта, то други, ох, тези другите, намират любовта в даването и получаване на разбиране и принадлежност.
За мен филмът е меко казано приказен, но от онези, красивите приказки, които са визуално зашеметяващи. За пореден път Гилермо дел Торо развива идеите на старите филми, комикси, митични архетипи и собственото си неспокойно визуално въображение, за да създаде филм, който изглежда по-малко направен и по-скоро носи вкуса на откритие, сякаш го е изтръгнал от културния етер и му е дал цвят, глас и форма.
Елиза (главната героиня) живее буквално над киното, апартаментът ѝ е в зелени и сини тонове като океана, а препратките към класическото кино, песента You’ll Never Know напомня на публиката колко много филмът обича киното. Гилермо без усилие, с няколко подходящи декора, костюма и тона, успява да ни пренесе някъде там, в мрачните години на Студената война и в рутинното ежедневие на невзрачно нямо, почти невидимо, момиче с обикновен дом и още по-обикновена професия, което се оказва, че е създадено да преживее чудеса!
В тайна лаборатория на Службите е пленено дивно водно същество, считано от примитивните амазонски племена за божество, но пък военните го третират като интересен тест обект, способен да даде тъй бленувана крачка преднина пред Червения враг. И както всяка приказка ни учи, че ако искаш невъзможното, трябва да си готов да направиш нещо дръзко, нещо нечувано и непомисляно преди, трябва да пожертваш всичко, което си бил и да вярваш, че ще се превърнеш във всичко, за което си мечтал! А мечтите на всеки човек са различни - един иска да лети в космоса, друг иска да кара кадилак, а някой трети търси просто своето място под слънцето. И средствата за постигането на изконните американски “Живот, свобода и стремеж” са различни. Филмът така умело поставя разни въпроси за различното! Дали само различният може да разбере и почувства различното? Дали ще протегнеш ръка да докоснеш чудото, ако различното наистина те застигне? Дали всеки различен е способен да разбере всяко различие или пък ще осъди сам събратята от друга категория? Дали има по-тъжна гледка от различния, страхуващ се да бъде себе си? Има ли място за различните в обществото?
В последните години си има явна тенденция да се правят творби за маргиналните екземпляри, които трудно се вписват в общоприетия калъп, за индивидите, определяни като неудачници и често тези творения са крайно досадни с нравоученето си и с явния си мерак да са част от модното течение по подмяна на ценностите на обществото. “Формата на водата” някак успява да избяга от клишетата в жанра и по доста деликатен начин да ни разкаже за любовната история между Човека и предубежденията му, а с любопитен похват да ни обрисува страха от различното и пътя към преоткриването и приемането.
Способни ли сме да приемаме и разбираме, виждайки околните такива каквито са, а не такива каквито на нас ни се иска да бъдат?
И всичко това е облечено в ярки цветове и дълбоки сенки, леко глуповато като мюзикъл (и за кратко се превръща в такъв), ярко като анимационно филмче и мрачно като филм ноар. Не знам дали ще получи награди от критиката, но от мен със сигурност.
“Формата на водата” беше номиниран в 13 категории и получи четири “Оскар”-а - за най-добър филм, най-добра режисура на Гилермо дел Торо, най-добър дизайн и музика. Повече за наградите "Оскар" тази година може да прочетете тук.
Прочетете и ревюто ни за "Чудо".
Автор: Мария Пеева
Убедена съм, че няма майка, която да не си е приготвила предварително дрешки за изписване, пелени, чаршафчета, бодита, гащеризони, чорапи, памучни шапчици и ръкавици, хавлии, одеяла и всички тези толкова сладки и необходими за новото човече вещи. В повечето случаи обаче младата майка не е съвсем наясно с не чак толкова сладките, но също толкова важни за бебето аптечни принадлежности, а повечето от тях влизат в употреба веднага след изписването, още на първия ден у дома. Подготвих кратък списък с покупките ни за Борис от аптеката, надявам се да ви е полезен. Можете да пратите таткото или някоя от бабите да ги купи в последния момент, а може да си ги напазарувате и вие сама, преди да дойде моментът за раждане.
Най-важната хигиенна операция, която ще правите за бебето след изписването е почистването на пъпчето. То най-вероятно няма да е паднало толкова рано, затова ще се наложи да го почиствате при всяка смяна на пеленката. В родилното отделение ще ви покажат как се извършва тази процедура. Ако пропуснат, напомнете им. Важно е да знаете, че при нея бебето не изпитва никаква болка и ако плаче, то е защото не му харесва самото преобличане, а не защото страда. За почистването на пъпа ще ви трябва етилов спирт, памучни тампони или марли за еднократна употреба и сулфатиацол пудра. С напоен в спирта и добре отцеден тампон почиствате внимателно и прецизно пъпчето при всяка смяна на пеленката. Старайте се върху кожата отстрани да не попада излишен спирт. Това ускорява процеса на изсъхване на остатъка от пъпната връв, докато падне сама. Два пъти дневно напудряте със сулфатиацол. Има и препарати, които се пръскат или мажат, но нашият педиатър предпочита сухата пудра. До няколко дни пъпчето ще потъмнее и изсъхне, и ще падне без допълнителна намеса. Един ден просто ще го намерите в памперса или дрехите.
Тук ще си позволя да вмъкна една не чак толкова полезна, но за сметка на това забавна информация. Ако си падате по старата традиция, може да си запазите пъпчето и да го хвърлите някъде в течаща вода или на някое хубаво място. Всичко това са суеверия, разбира се, но какво от това? На Теди пъпчето е в Марица, на Коко - в Сена, на Косьо е в Онтарио, а на Алекс още го пазя вкъщи и не съм решила какво да го правя. Пъпчето на внучето ми Борис обаче го изяде кучето, не знам какво означава това според традицията :) Слава богу, Яна и Теди не са суеверни. И една знакова история в тази връзка. Веднъж, преди много години Иван беше на обучение във Вашингтон, а моята скъпа колежка и приятелка, известният филмов преводач Боряна Богданова наскоро беше родила и го помоли да занесе пъпчето на детето и да го хвърли в Белия дом. :) И за всеобща наша изненада Иван успя да го направи. Добре че не го спипаха, щяха вероятно да го арестуват за атентат с биологично оръжие, върви обяснявай после, че в България си имаме такава традиция. Така че нищо чудно синът на Боряна да стане някой ден президент на Америка. Убедена съм, че ще се справи съвсем не зле. Но да се върнем на полезните неща.
Процедурите по пъпчето плашат родителите, но всъщност няма нищо тревожно в тях. Лекар се налага да потърсите в някой от тези четири случая - ако околността на пъпчето се зачерви, ако започне секретиране, силно кървене или ако пъпчето замирише неприятно. След падането е възможно леко да провърви, но ако са няколко капки, няма страшно.
Да обобщим какво е нужно за почистване на пъпа: етилов спирт, памучни тампони, сулфатиацол пудра.
Най-честата хигиенна операция, която ще правите не само след изписването, а и в идната година-две-три, е почистването на дупето. Отново напомням, че споделям единствено своя опит и това, което при моите деца работи добре.
Най-добре е детето да се измива на течаща вода. Мокри кърпички използваме, но когато сме навън. Вкъщи водата почиства идеално и е най-безвредна за кожата. Може да използвате и някакъв лек почистващ гел или пяна, но само ако детето не е с много суха или чувствителна кожа (за суха и чувствителна кожа най-добре използвайте специалната вода за чистене без изплакване и я нанасяйте с тампон). Попивайте внимателно с мека тензухена пелена гънките. Изобщо тензухените пеленки вършат много работа и ви съветвам да се запасите добре с тях. След като подсушите много добре, намажете с бебешко олио телцето и краченцата с лек масаж, а около интимните части, в гънките и около ануса (не вътре) нанесете обилно памперс крем - това са плътни бели кремове, които създават защитен фон на кожата, така че да не се дразни от урината и изпражненията. Кремът не се опитвайте да го втриете в кожата, функцията му е предимно защитна, така че е важно да е в голямо количество, а не да попие навътре.
Къпането... Можете да къпете бебето спокойно, след като падне пъпчето. Може и преди това, но е по-сложно. За къпането има различни препоръки. Някои родители къпят всеки ден, някои изобщо не къпят първия месец. Според нашия педиатър родителите трябва да решат сами, като се съобразят с това дали на бебето му е приятно. На детето няма да му навреди ежедневната баня, но няма да му навреди и да не се къпе първия месец, стига да се измива на течаща вода. Ако не къпете във ваничка, а на течаща вода, не забравяйте да измивате ръчичките и лицето. Ръцете събират много мъхчета от дрехи и завивки и трябва да ги почиствате редовно и да режете ноктенцата, за да не се наранява детето. Вани има два вида - лежащи и кофи. Ползвала съм и двата. За кофата съм писала ето тук. За деца със суха кожа къпането е препоръчително да се разреди.
Най-важното, което трябва да знаете за къпането е, че родителят не оставя бебето нито за миг само във ваната, затова всичко си пригответе да ви е под ръка. Под всичко имам предвид - шампоана, хавлията и душа или каничката, с която ще го поливате.
Освен това през цялото време с една ръка придържайте детето. Не забравяйте, че от гела или шампоана, телцето му се хлъзга лесно. След вана увиваме в топличка хавлия и гушкаме за малко. Ако бебето плаче, може да го накърмите, за да се успокои за подсушаването, мазането и обличането. После следва процедура като след измиване на дупе - подсушаване с тензухена пелена (не пропускайте зад ушите, по шията, мишничките, крачетата, интимните части). Намазване с леко олио или крем с масажни движения по цялото тяло. Нанасяне на памперс крем и обличане.
Да обобщим какво е нужно за къпането: ваничка или бебешка кофа, хавлия, пеленки, шампоан, олио, памперс крем.
Ако бебето е с чувствителна и суха кожа и има пъпчици, може вместо да миете на течаща вода, да използвате почистваща вода, която не се изплаква, или мицеларна. С моите деца не се е налагало, но бебе Боби се оказа с доста чувствителна кожа и бузките му са в пъпчици, затова с него използваме от тези специални води, които доста облекчават зачервяването. В аптеката ще откриете най-различни марки, важното е да са предназначени за бебета, не за сваляне на грим. (Макар че съвсем успешно стават и за това). На снимката отдолу виждате малкото ми внуче с чувствителна кожа - обърнете внимание на малките пъпчици. При миене и къпане те се зачервяват, затова тези процедури са възможно най-разредени.
За почистване на очичките може да ползвате физиологичен разтвор (или преварена и охладена вода) и стерилна марличка (или памучен тампон). Движението, с което се почиства е винаги отвън навътре, от слепоочието към нослето. Ползвайте нова марля/тампон за всяко оченце. При бебетата очите често сълзят. Ако забележите, че се залепват от гурелчета или слъзният канал се запуши, заведете детето на лекар. Поискайте да ви покаже и как се прави масаж на слъзните канали.
В ушите на бебето не се бърка с клечки. Почиствате само външно. При нужда може да използвате физиологичен разтвор и за нослето. Ако видите бели сополки вътре, капвате няколко капчици и вадите с помощта на тампони.
За първия месец това е козметиката, която ще се налага да използвате и е добре да сте подготвени предварително с нея. Впоследствие вероятно ще ви изпишат и капки с витамин Д, може някой ден да се наложи да използвате панадол или друг антипиретик, вероятно ще вземете и нещо за коликите. Но няма нужда да се запасявате предварително с всичко това, а когато се наложи. Моят съвет е да използвате колкото може по-малко козметика и лекарства. Залагайте на качеството, не на количеството. Не е лоша идея да кажете на приятелите си каква марка предпочитате, ако решат да ви подаряват козметика за бебето.
Ето и списъка за ваше улеснение:
1. Тампони, памук, марли
2. Тензухени пелени
3. Етилов спирт
4. Сулфатиацол пудра
5. Бебешко олио
6. Памперс крем
7. Лек почистващ гел или шампоан
8. Вода за почистване без изплакване или мицеларна вода (ако бебето е с чувствителна кожа)
9. Мокри кърпички
10. Пеленки според килограмите (не се презапасявайте, защото бързо се израстват)
11. Ножичка за рязане на нокти, подходяща за бебе
12. Физиологичен разтвор за почистване на очите (евентуално и нослето)
След първия месец може да добавите към списъка:
1. Витамин Д на капки (лекарят ще ви ги изпише на първата консултация)
2. Препарат против колики (ако се налага)
3. Антипиретици (панадол или нурофен за бебе, свещички или сироп - само при нужда, по лекарско предписание и температура над 38 градуса).
Важно! Аспирин НИКОГА не се дава на бебета и деца под 14 години. Аналгин също! Изписва се хексалгин, само от лекар, при температура над 39,5- 40 градуса. Това не са лекарства, които родителят дава по собствена преценка.
Забелването, осоляването, разтривките със спирт при температура, даването на сокче на едномесечно бебе са отдавна отхвърлени от добрите медицински практики. Ако ви се оказва натиск за тях от роднини, не забравяйте, че решението е ваше, както и отговорността.
Снимките са от семейния ни архив. На основната е най-малкият ми син Алекс, когато беше почти на годинка, а на останалите е внучето ми Борис.
Препоръчвам ви да прочетете още:
Маркери на детското развитие до една година
По темата за забелването - Доверете се на природата
Подготовка за почивка - Малка аптечка за морска почивка
Автор: Криста Василева
И аз се чудя какво съм. Не съм родена в България, значи не съм българче. Родителите ми обаче са родени в България, с паспорти и всичко останало. Дъщеря съм им, т.е. българче съм.
Не живеем в България, също като много българи. Говоря български, пиша с правописни грешки, чела съм немного български книги и малко бъркам българските царе и важни дати. Като повечето българи.
Мразя да ми дават съвети. Все съм недоволна, но и аз не знам какво искам. Всички са ми виновни. Знам всичко как се прави. Мога да го обясня, но няма да го свърша! Не мога да лъжа добре родителите си, защото ме заболява корем, честно! Но пък съм само на 13, имам време да се науча.
Обаче обичам Велинград. Мирише на зелено (тук при нас вали малко само през декември и януари, и не е зелено). Искам да живея в България, защото е красиво. В България вали сняг, водата може да се пие от чешмата, имаш си близки, които ти се радват и те затрупват с подаръци. Всички ми се усмихват. Чудя се защо тогава хората, които срещам през ваканциите си, искат да отидат другаде. То и аз не искам по 10 месеца да съм на остров, но никой не ме пита. Да се сменим?
Може сега да не живея в България, но нищо българско не ми е чуждо. Значи? Аз съм българче.
П.С. Нямам правописни грешки, защото г-жа Йонкова ми ги поправи. После ме накара да препиша текста. Четири пъти.
Криста е само на 13 години и живее с родителите си на гръцки остров, откакто се е родила. След като семейството й се ослушва дълго и не я записаха на китара, тя взе нещата в ръцете си и сама се научи. Засега планира да учи психология, но това е към днешна дата. Очевидно има талант да пише, а освен това владее идеално български, за което заслугата е на майка й и баща й, които говорят само на български у дома и я мотивират да чете български книги. Освен това е посещавала българско училище, но сега се подготвя сама. Всяко лято прекарва известно време у баба си и много обича България. Спечели второ място в конкурса на Асоциацията на българските училища в чужбина преди две години, а освен това има и поощрителна награда във фотографски конкурс, защото много обича да снима. Основната снимка на статията е нейна.
Криста е едно прекрасно българско дете, което надали някога ще живее в България, но това не й пречи да обича корените си и да се гордее с тях. Наше дете.
Прочетете и други вдъхновяващи истории на нашите деца:
Натали, която мечтае да пътува
Марина, фурията, която няма граници
Автор: Мария Пеева
Един от въпросите, които работещите майки често чуват, е дали имат време за себе си. Ако питате мен, този въпрос сам по себе си е парадоксален. Все едно някой се интересува имаме ли време за европейско кино или градинарство. Да бъдеш “себе си” не е хоби или странично занимание, за да отделяш специално време за това. Да си майка, професионалист, съпруга, домакиня - това е “себе си”, това е твоята личност. Ти си “себе си” във всеки един момент от живота си, което фактически означава, че цялото ти време е за “себе си”. Друг е въпросът дали имаш достатъчно време за бродерия, пилатес, карти таро и четене на книги, конна езда, аюрведа, вана с ароматни соли, 8-часов сън и изобщо за всички лежерни и приятни неща, които свободните и необвързани жени, (които освен това са и богати наследнички и не им се налага да работят), вероятно правят през всичките 24 часа на денонощието. През тези 24 часа нашето “себе си” е заето да отстоява изборите, които е направило на даден етап от живота си, а именно - майчинство, съпружество, кариера и така нататък. И най-хубавото е, че ние си ги отстояваме с радост и гордост, а ако понякога си позволяваме да изплачем пред приятелка, то е най-вече с чувство за хумор. При това не търсим съчувствие, а съпричастие и повод да се посмеем. Изобщо да си работеща майка е чудесно, удовлетворяващо и вдъхновяващо, както всяка от нас ще ви потвърди. Стига да не улучите момента, в който рине сняг, за да си изкопае пъртина до дома, натоварена с едно-две деца на гърба и пазарска чанта с продукти от първа необходимост (нищо работа - десетина килца), които тепърва ще готви за вечеря.
Хубавото е, че ние, работещите майки, сме едно кораво племе, което оцелява при всякакви обстоятелства и се справя с всевъзможни бедствия - зомби нашествие, варицела, земетресения, телефонни измами, въшки, косопад и ушни инфекции, и дори съседи-фенове на Шошана. Богатият ни опит ни е научил на някои малки тайни. С тези от вас, които успяха да посетят Академията за родители в София преди седмица, вече ги обсъдихме, а сега ще ги споделя и тук, за да ги изпробвате, ако все още не сте ги открили сами.
1. Първото, на което всяка работеща майка се научава, е да делегира права и задължения.
Най-трудно е да повярваме, че и друг може да се справи не по-зле от нас с домакинството, особено собственият ни съпруг. Истината е, че повечето мъже имат желание да се включват в домакинската работа, а ако нямат такова, можем просто да седнем да си поговорим и да им кажем ясно какво очакваме от тях. Семейството е малка общност, в която всеки има права, отговорности и задължения. Можем да си разпределим задълженията според това кой какво обича и умее да прави. В крайна сметка домакинството не е ядрена физика и всеки достатъчно зрял човек може да поеме своя дял от него, а не да чака като малко дете жена му да се върне от работа, защото не знае как да си пусне котлона.
Когато децата станат на подходяща възраст, те също могат да участват пълноценно в домакинстването. А някой ден ще са ви благодарни, че сте ги подготвили за реалния живот и могат да се справят сами, без да разчитат някой постоянно да ги обгрижва. Тук може да видите списък с домакинските задължения по възраст, който много родители намират за изключително полезен.
2. График, списък, система. Структурата облекчава ежедневието на работещата майка.
В едни далечни времена бях ужасно неорганизирана личност, която спонтанно грабваше сак с две рокли, бански, четка за зъби и Иван, и потегляше на море с първия нощен влак. Но това, което работи за сам човек, дори за двама, не е добър вариант, когато момичето порасне и се сдобие с куп деца и професионални ангажименти. Така че, за добро или зло, дори аз се научих предварително да планирам всички екскурзии и почивки, да си правя списъци за празниците, графици на рождените и имените дни. Предварително организирам и допълнителните занимания на децата - не само заради финансите, а и заради логистиката. Освен това ползвам електронни услуги и разплащания при всяка възможност - това ми спестява необходимостта да помня коя сметка не е платена, кои такси предстоят.
В тази връзка имам една препоръка за работещите майки - осигурете си план Б. Какво означава това? Някои от нас имат щастието да разполагат с баби/лели/стринки, които при спешност могат да застъпят и да вземат детето от градина или да го погледат, ако е болно. За да избегнете инфарктни ситуации, при които съпругът ви е в командировка, а вие в болница с едното дете и няма кой да се грижи за другото, намерете човек, на когото да разчитате. При липса на баба и роднини, това може да е ваша приятелка, съседка, колежка или платена детегледачка, на която да се обадите. Самият факт, че такъв човек има, действа успокояващо, дори никога да не ви се наложи да го потърсите по такъв повод. И дано не се налага!
3. “Крадене” на време
Работещата майка, също като в онази реклама, наистина често краде време, и то не само за баницата. Тя пазарува на едро, използва доставки у дома или в офиса. Купува подаръците за Коледа и всякакви празници по интернет, за да не обикаля магазините. Ако има възможност, ползва домакинска помощ за основното почистване, и изобщо не се срамува от това. Стига това да не нарушава семейния бюджет, далеч по-приятно е да прекараш уикенда навън със семейството си, отколкото в миене на прозорци и търкане на плочки. Работещата майка също така обожава домакинските уреди. Моят Иван ги нарича “адски машини”, но те ми спестяват толкова много време. Работещата майка освен това разполага с цял арсенал от лесни и бързи рецепти, а от време на време не изпитва угризения и да поръча пица за радост на децата.
4. Коефициент на полезна приятност
Това е един симпатичен израз, който ми хрумна случайно, но много добре описва куп занимания, които работещата майка върши заедно с децата. Факт е, че вечер имаме 3 часа да се видим с тях, а през това време трябва някак и да се сготви, да се пусне пералня, да се изглади, да се отхвърлят разни ежедневни задачки. За целта времето с децата можем да съчетаем с някое занимание, което ще е приятно и за тях. Например висок коефициент на полезна приятност има готвенето заедно с децата, съвместните разходки на кучето, по време на които споделяте как е минал денят ви, къпането, съчетано с игра с вода, състезанието за прибиране на играчки, по време на което действително разтребвате детската заедно, съвместното спортуване, планинарството и т.н.
5. Приоритизиране
Преди време бях попаднала на много приятна статия, която сравняваше баланса в живота ни с четирите котлона на печката. Ако приемем, че здравето, семейството, работата и приятелите са четири котлона, и ако всички работят едновременно на макс, има голям риск просто да изгорят. Затова е важно да не се стараем да сме винаги идеални. В определени моменти е нормално единият котлон да работи по-силно от другите и от нас зависи кога кой ще включим. С други думи - излишно е да се насилваме, да се притесняваме и да се напъваме повече, отколкото ни е по силите. Подредете си приоритетите така, както го чувствате и както изисква моментът. И, за бога, не позволявайте някой да ви държи сметка, че не сте отишли на работа, когато детето е с 39 градуса температура. Или пък че сте пропуснали родителската среща, защото имате да довършите проект, от който ви зависи бъдещето. Винаги ще има хора, които смятат, че биха се справили по-добре от вас и са готови да ви затрупат с укори или компетентни съвети. Но ако се съмнявате в себе си, просто попитайте детето си иска ли да ви смени за някоя по-добра майка. Мисля, че се досещате какъв ще е отговорът. :) Освен това ви моля да си гледате здравето повече от мен, аз редовно се дъня на този фронт.
6. Усещане за смисъл и щастие.
Ако въпреки всичко казано дотук, се чувствате перманентно преуморена и нещастна, потърсете къде е проблемът. Всички имаме своите мигове на разочарование и крайно изтощение, в които изпадаме като в малки черни дупки, само за да се изстреляме в орбита отново на следващия ден с пълна пара, все едно нищо не е било. Но ако тези моменти зачестят, ако изгубим способността си да се радваме на малките неща, които до вчера са ни усмихвали, трябва да спрем и да си зададем някои въпроси. Може би работата ни не е “нашата работа”, може би има нещо в семейството, което ни тревожи и ни пречи да се чувстваме ценени и щастливи. Възможно е и да е здравословен проблем, който се изразява в тревожност и депресия. А може би просто имаме нужда от няколко дни, в които за нищо да не мислим. В случай че е последното, направете го, каквото и да ви струва. Когато мама е щастлива, цялото семейство е щастливо.
А и ние го заслужаваме, нали?
*************
Иска ми се да добавя накрая основните проблеми, които споделиха родителите, с които се срещнах на форума на Академията. В общи линии могат да се разделят в две групи - вътрешни или семейни, и външни или обществени. Сред първите се открои недостатъчната подкрепа от страна на бащата и семейството. Макар че повечето съвременни бащи са доста отговорни, все още не всички са осъзнали колко е важно за семейното щастие да бъдат пълноценни участници в отглеждането на децата и грижите за домакинството. Друг проблем, който споделиха майките, е чувството за вина - защото са се върнали на работа и са пратили детето на ясла или градина, защото детето боледува, а те наемат помощница, защото се измъчват от чувството, че не са идеални, като майките по рекламите, които винаги имат време за децата си, никога не повишават тон и на всичкото отгоре изглеждат перфектно и радват окото на съпруга си (и няколко милиона зрители). Ще пишем много по всички тези въпроси и занапред, и не е да не сме писали. Хубаво е, че можем открито да разговаряме по тези теми и всеки да сподели мнение, без да съди другите. Затова са форумите, академиите и майчинските сайтове - да се подкрепяме и да намираме не само информация, но и разбиране.
Във втората група на обществените или външните проблеми, с които се сблъсква работещата майка, най-ясно се открои факторът неразбиране от страна на работодатели. Затова също сме писали и ще продължаваме да се борим. Моето лично убеждение е, че работодателят само може да спечели, ако се довери на работеща майка. Ние сме мотивирани, нахъсани и способни да се справим с всякакви предизвикателства. Стига да ни се даде шанс.
Автор: Мария Пеева
Приятелки на всякаква възраст ме питат какво е да си баба. Връстничките, защото и тяхната наближава, младите, защото са чували, че чувството на обич било дори по-силно от майчиното.
Затруднява ме този въпрос. Чувството определено е различно, но знаете как е с чувствата. Не е като да сравниш две рокли. Роклите са лесна работа - от пръв поглед се вижда разликата. Едната ще е разкроена, другата - по тялото, едната избухва в пищни цветя, другата се мръщи в строго райе, едната те гали копринено, другата топли с меката си вълна. Макар че, ако се позамислим, да, чувствата приличат малко на рокли. Само където не ги обличаме на тялото си, а на душата. Примерно днес ти е крив ден, събуждаш се, наболява те нещо, а имаш хиляда дела на главата и събираш сили да се изправиш и да започнеш деня. И в този миг едно усмихнато хлапенце отваря вратата и, хоп, скача в леглото ти с плонж - същинско ниндже. И тогава душата ти захвърля недоспалата пижама, копнееща за още час в топлото легло, и мигом нахлузва слънчевата рокля с воланчета от обич. А после припряно връзва отгоре и престилката на майчината грижа и става да приготви закуска.
Но да си дойдем на думата, че като заприказвахме за рокли, и така ми се дощя да е пролет и да облека фуста на точки от закачлива женственост.
Чувството да си баба е различно, наистина. Но колкото и да го мисля, разликата не е в количеството обич, нито в силата й. Ами, това малко човече, което твоето някогашно малко човече държи в ръцете си, е също толкова невинно, чисто, нуждаещо се от закрила и любов. То също си е твое да го обичаш и да му се радваш, да го обгрижваш и да трепериш за него, да го гушкаш и да пееш същите тези трийсет песнички, които си пяла на децата си преди него. И също толкова фалшиво, впрочем, ама това е друга тема.
Но един нюанс липсва и това прави чувството различно. Ще се опитам да ви го обясня с тази стара история от детството на първия ми син Теди, настоящ татко на моето първо внуче.
Млада станах майка за първи път. На двайсет години, на същия този ден 22 февруари. Като погледна назад, си мисля, че самата аз още съм била дете. Теди не беше просто първородният ми син. Той беше и моят невръстен учител - научи ме да съм майка. Когато беше на три годинки, а може би три и половина, не помня с точност, един ден ги оставихме, весели и щастливи, да скачат на леглото с Тина, дъщеричката на приятелката ми. Точно седнахме да пием кафе в съседната стая и Тина дотърча и ме задърпа за ръката.
- Мими, Мими, ела да видиш Теди!
Скочихме двете с Таня, хукнахме към спалнята. Теди лежи на пода, с пяна по устата. Тина се разплака. Майка й я заразпитва, паднал ли е, що ли. Аз го грабнах на ръце. Настана паника, губи ми се кой повика Иван, кой ни закара до болницата… В болницата казаха енцефалит и го прибраха в спешното. Пратиха ни у дома. Вкъщи се зарових из енциклопедиите (тогава нямаше Гугъл) да прочета какво точно е енцефалит. Издирих го, прочетох и ми причерня пред очите. Буквално. Но само за секунди. Повече не можех да си позволя. Трябваше да разсъждавам, да съм силна и разумна, да разбера какво се случва и защо, да търся решение, да изляза от това усещане за безсилие и обреченост. Мисля, че тогава разбрах какво е да си майка, истинското значение на тази дума. Майката не е просто човек, който обича и обгрижва. Майката е човекът, който взима решенията. Всички решения, от най-простичките - какви дрешки са подходящи за сезона и дали да захрани с грах този месец или следващия. До най-сложните - на кой лекар да се довериш, когато животът на детето ти виси на косъм. Не че думата на бащата не се чува, не ме разбирайте грешно, винаги всичко сме обсъждали с Иван. Но откакто свят светува, финалното решение за децата е на майката и всички гледат нея. Особено ако е въпрос на живот и смърт. Може би защото тя ги е довела на белия свят с кръв, пот и сълзи. И с появата на нов живот е поела огромната отговорност за него. Докато един ден е способен да я носи сам.
Ето тази отговорност почувствах тогава със сина си и не усещам сега с внучето. Сега Яна решава дали Борис трябва да се води на лекар заради червената пъпчица, дали да му облече плетена шапка, дали да излязат на разходка в студения ден. Тя ще реши кога да тръгне на градина и кога ще притежава собствен телефон. Тя ще решава след време кога е редно да се прибира вечер и дали да му се скара, задето е изкарал двойка по математика.
О, да, аз ще се притеснявам заедно с тях всеки ден по пътя на израстването му и ще ги отменям винаги, когато имат нужда от мен. Но никой няма да очаква да взимам решенията за него.
Достатъчно ще е просто да го обичам.
Затова да си баба е привилегия. Или ако трябва да се върна на сравнението с роклите - бабината рокля е весела и пъстра, с безброй джобчета за бонбони и играчки, за книжки с картинки и цветни моливи. Бабината рокля е безгрижна и удобна, без претенции и фасони. Но най-хубавото на бабината рокля е, че милион малки буквички изписват по нея историите от десетки изминали години.
Някой ден Борис ще прочете всичките.
****************
Прочетохте ли Бебе в кофа? Една от забавните ни семейни истории, когато Пеев реши, че искам да удавя клетото ни бебе.
Може би ще ви хареса и Предсватбено. Тя обаче може малко да ви просълзи. :)
Снимката е от личния ми архив, фотограф Ивелина Чолакова
Автор: Сева Николаева
Как да отровиш Мария? Много е лесно.
Избираш си една Мария. За предпочитане е да е мила, състрадателна, влюбена в половинката си.
Мария трябва да обича цветята и танците, да обожава да плува, докато вали дъжд или да прави дъъълги разходки по тихи пътеки. В конкретния случай нашата Мария обича да излиза на верандата и да си пийва бира или вино, докато споделя залеза със своето момче.
И понеже Мария е от тази изчезваща порода хора, които вярват, че споделена радост е двойна радост, щедро шерва (хихи "шерва"! Каква хубава българска дума), та тя щедро шерва своите късчета щастие на стената си (!?)(Господи, тук звучи малко сюрреалистично, но вие ме разбирате). Греят, значи, снимки на цветя и залези от стената на Мария, споделя колко е щастлива и милата, очаква всички да се радват заедно с нея. Да подаряваш хубаво настроение някому... Ами не е малко днес, нали?
Мария празнува годишнина от сватбата си. Разказва и показва снимки. Прекрасно!
Мария е попаднала на една красива приказка, харесва я и бърза да я разкаже на приятелите си. Надява се, че и те ще я харесат. Или пък дори да не я харесат, няма да я изплющят през лицето с думите:
Престани с тези глупости! Малко се усмири! Няма нужда да навираш всеки път в очите на другите колко си щастлива/тъжна/уморена и пр.
И тук стигаме до началния въпрос - как да отровим Мария. Особено една Мария, която е позагубила съпротивителните си сили срещу лошотията, защото живее сред доброта. И както казахме по-горе, много е лесно.
Започваме да изсипваме на тъъънки струйки злост, ирония, добре опаковани обиди; започваме тихичко да съскаме или направо да й крещим (нали знаете как се прави? С главни букви цялото изречение).
Мария е далече от нас. Живее си на нейния остров с любимото момче и се радва (от разстояние) на децата си, които отдавна вървят по своя си път.
А Мария може да е в съседната къща или на горния етаж, може даже да няма любимо момче. Може или не може да танцува, да бродира, да пише красиви думи или скучни цифри на лаптопа си. А може дори да не се казва Мария. Просто тя е едно прекрасно момиче на 70, на 47 или на 37, може дори още да е на 17.
Знаете ли колко лесно можем да отровим една Мария? Не се иска голямо усилие, още повече ако ни идва отвътре. Малко завист, щипка злоба, жлъч - колкото поеме, мачкаме дълго и накрая печем на бавен огън.
Хайде! Можем! В това сме добри! Пък и какво толкова? Това е само една Мария.
А и тя може да прощава.
Прочетете още:
Автор: Мария Пеева
Много ми се иска идеите ми винаги да са ужасно оригинални и нечувани, но подозирам, че не съм чак такъв корифей във възпитанието и всичко това други родители вече са го открили и въвели преди мен. Въпреки това със сигурност има и такива, за които ще е полезна идея. Лично аз бих се радвала, ако някой ми я беше казал по-рано, вместо да се налага да стигам до нея по трудния начин.
Ето за какво става въпрос. Предполагам, всички сме наясно, че децата ни послъгват. Не става дума за някакви грозни, опашати лъжи, а за дребни преувеличения, спестяване на информация, малко преиначаване на фактите, което би ни убедило да постъпим така, както те предпочитат. Ако ги уличите незабавно в лъжа, те ще се обидят ужасно и може би ще са прави, защото наистина виждат ситуацията от друга гледна точка и са убедени в това, което казват. Ето ви един пример.
- Мамо, колко джобни ще ми дадеш за лагера?
- 20 лв.
- Ами, добре. Макар че на всички други деца ще им дадат по 50…
На мама й става съвестно и макар че нищо не казва, в деня на лагера, когато изпраща детето, в портмоненцето се мъдрят 10 банкноти по 5 лв. В крайна сметка, ужасно е, когато детето се чувства ощетено спрямо връстниците си и никой от нас не би го искал за любимото си същество, нали?
Интересно е обаче, че детето всъщност дори не лъже. Наистина всички останали деца също носят по 50 лв, но не защото родителите им от самото начало са решили това, а защото са провели подобен разговор по някое време преди лагера. И не, децата не го правят, защото са малки лъжци и коварни манипулатори, а защото преди това в училище са имали следният диалог.
- Ти колко пари ще носиш на лагера?
- Не знам, колкото ми дадат, а ти?
- И аз не знам. Но Жоро каза, че сигурно ще му дадат 50 лв.
Всъщност на лагера децата имат храна и вода, и дали джобните им са 20, 50 или 100 лв няма толкова съществено значение, просто ще изхарчат повече или по-малко пари за глупости. Което наистина не е фатално, стига семейството да не разчита на тези средства. Но подобна ситуация се разиграва не само с джобните, а и по много други спорни теми.
- Мамо, ще ме пуснеш ли на наргиле-бар?
- Много си малка да ходиш на наргиле-бар.
- Хайде стига де, всичките ми приятелки ги пускат, даже Мила! А майка й е адски строга. Сега заради теб ще ме изхвърлят отвсякъде и ще се забавляват без мен.
Мама си спомня как нейните родители никъде не са я пускали и колко изолирана се е чувствала заради това. И ако е от по-либералните родители като мен, най-вероятно тийнейджърката ще отиде на наргиле-бар въпреки опасенията на родителите си. Мила със строгата майка също е провела този разговор у дома и пред заплахата детето й да се превърне в аутсайдер, строгата майка е предпочела да я пусне, може би с уговорката да отиде да си я прибере в определен час.
В подобна ситуация изпаднах наскоро с моите момчета. И тийнейджърът, и 10-годишният си имат любими игри - големият на компютъра, малкият на плейстейшъна. След като го приеха в желаното училище след сериозна едногодишна подготовка, големият действително имаше нужда да си почине, да прави каквото иска, и ние с баща му позволихме общо-взето сам да си прави режима. Макар че е много отговорно дете, в един момент го уловихме, че буквално лъже себе си, като се убеждава, че е играл само час, а всъщност са поне три. Решихме, че не е достатъчно голям сам да решава колко часа ще играе на компютър и наложихме ограничение, при което 14-годишният ни пубер ужасно се ядоса и ни обвини в нарушение на правата и личното му пространство и всички грехове на света. 10-годишният Коко не играе толкова много, но веднъж ми се обади обезпокоена приятелка, че синът й се разсърдил, че го ограничава, защото според него Коко играе “колкото си иска”. Междувременно в неделя излязохме с близко семейство, чийто син е съученик на тийнейджъра и се борят със същия проблем - твърде много време на компютъра и плейстейшъна и рязък отпор при опит за налагане на някакви разумни ограничения.
Ще ви кажа какво направихме поотделно за големия и за малкия. Свързахме се с родителите на децата, с които играят. Повечето “зарибяващи” игри са отборни, а докато децата са малки, отборите обикновено са съученици, съседи или от близки семейства, по простата причина, че на 10-12, а дори и на 14 години децата все още не са си създали приятелска среда извън класа, спортния клуб, съседските групички. Тоест, момчетата ни играят най-вече с деца, с чиито родители бе лесно да осъществим контакт. Оказа се, че всички сме притеснени от прекаляването с часовете на компютъра/плейстейшъна. При някои хлапета спада интересът към училище, други стават твърде изнервени или изоставят всичко извън игрите. Изобщо, като с всяко прекаляване, се създава пристрастяване, което е вредно. А всички деца, при опит за ограничение, изтъкваха като аргумент как приятелите им играят и родителите им не “правят проблем от това”.
Познайте какво направихме ние, родителите. Може да ви се стори малко прекалено, но така децата приеха много по-спокойно разумните ограничения. Обсъдихме заедно колко време е приемливо и в колко часа играта ще бъде прекратена и казахме на децата всеки поотделно, в дома си, какво сме решили. Без да се караме, без обвинения и въпроси защо са ни послъгали, просто им съобщихме, че занапред условията ще са такива за всички тях.
Честно казано, очаквах повече отпор от Косьо и Коко, но когато разбраха, че това важи и за приятелите им, го приеха много леко. Хубавото е, че пак играят и се забавляват, пак правят любимите си неща, но в определения час всичко приключва и устройствата биват изключени. Постоянните спорове за "още малко" приключиха.
Мисля си, че този метод - родителското споразумение - може да се прилага за всякакви ситуации, не само за компютрите. Може да обсъдим заедно колко джобни ще носят на лагера, дали е редно да ги пуснем на наргиле-бар, дали наистина партито у Криси е с приспиване и ще има ли родители у дома. Поне докато децата са малки. От една възраст натам можем да ги оставяме сами да взимат за себе си подобни решения, но на 14 години не ми се струва редно да ходят на наргиле бар и мисля, че повечето родители са на същото мнение.
Не знам доколко децата са доволни, че ние, родителите, постоянно поддържаме връзка и толкова бързо разбираме всичко. Кой знае как се ядосват клетите ни хлапета, които всъщност са много добри деца и не искат нищо по-различно от това, което всички ние желаем - свобода. Но за да има пълна свобода, човек трябва първо да се научи да носи отговорността за нея, за което трябва малко повече време. Дотогава те ще правят това, което правят децата - ще пробват границите и ще бързат да пораснат. А ние ще правим това, което правят родителите - ще се грижим за здравето и щастието им, докато са способни да поемат тази отговорност. И няма да сме сами в тази грижа, а заедно с много други родители като нас. Едно от хубавите неща на социалните мрежи е, че отново превърнаха големия свят в селце, в което всеки всекиго познава.
Още няколко статии, които може би ще ви се сторят полезни:
Планът Х - една добра идея как детето да поиска помощ от нас, без да се "изложи" пред приятелите си.
В тази статия може да видите теста за пристрастеност към електронния екран.
За проблемите в пубертета споделям малко личен опит в Пубертета - неизбежното зло.
