Поклон пред героите, дали живота си за свободна България.

Мисля си днес за тези, които останаха след тях.

На онзи първи ден на свободата, 3 март 1878 г. българинът, обикновеният човек все още не е знаел вестта. Мълвата се е разнесла от уста на уста, трябвали са не часове, а дни, за да стигне до всекиго. "Ти чу ли? Ти разбра ли? Подписали са договора, свободни сме." Хоро по мегданите, цветя и речи надали е имало. Но е имало тръпка в сърцата, надежда за по-добро и вяра, че ще го постигнем.

А заедно с радостта от свободата, българите сме поели и една голяма отговорност - да решаваме сами съдбата си.

Днес децата ни се раждат свободни, но ние имаме голям дълг към тях. Да ги научим на отговорността, която идва със свободата. Защото да си българин означава много повече от това да знаеш, че Трети март е почивен ден, а Ботев и Левски не са само футболни отбори.

Длъжни сме пред децата си да ги научим да се гордеят с корените си, да познават красивите ни кътчета и прекрасните ни обичаи. Да ценят богатството на езика и да познават културата ни. Да спазват законите и да се грижат за красивата ни природа. Да са състрадателни и с отворено сърце към всеки нуждаещ се.

Да се гордеят, че сме българи, не защото сме по-добри от останалия свят, а защото допринасяме да върви напред.

Защо избрах да ви поздравя точно с този разказ на Вазов? Защото виждам в него най-добрите качества на свободния българин. Онзи, който не е станал герой, не е дал живота си, но е поел на плещите си отговорността на новата свобода, и я е понесъл с доблест, справедливост, чест, състрадание.

Не е трудно да възпитаме тези качества и у децата си. Все пак са ни в кръвта.

ПОБОРНИК

ИВАН ВАЗОВ

От когато една пияна тълпа сопотненци, не помня по какъв случай, би мюдюря¹ в Сопот, турското правителство, за наказание, престана да му праща подобни управници.

Това показва, че и в онова време вироглавите българи биеха околийските си началници!

Върховен представител на султана остана чаушът², началник на жандармерията в Сопот, състояща се от троица заптиета и четворица пандури българи.

През четирите години преди Априлското въстание чауш в този град беше Шериф ага.

Викаха му просто: Шерифът.

Хубавец, млад турчин из Карлово, от добра фамилия, с румено, пълно лице, с черни мустаци и с черна коса, която носеше като християните против турския обичай, с правилен, малко гърбав нос. Той имаше черни големи очи, твърде блестящи, усладени с кротък, нежно-меланхоличен поглед.

Завършен тип на турчин от примеса на азиатска порода с южноевропейска.

В това добро тяло живееше добра душа.

Тоя Шериф обичаше българите.

И те не го мразеха.

Жените го харесваха и се вгледваха в него.

Като същи нововремски турчин, който се почита, Шерифът притежаваше модния и сладък порок да обича ракията, лютата. Той я пиеше скришом по кръчмите в голяма мерулка, гаврътваше изведнъж, без въсене и без вода.

Но той беше добър човек.

Той другаруваше с младежите и често бе канен на пиршествата ни на къра, под сенките. Там, под свирнята на цигуларите цигани и блъсъка на дайретата, пиейки из големи чаши върла бистра ракия, той слушаше или разказваше, в едно сърдечно побратимяване с раите сладострастни турски анекдоти и весели масали.

Точен и съвестен изпълнител на служебните си обязаности, той, по природна доброта, и когато беше строг, умееше да бъде приятен човек.

Една нощ, когато излазяхме десетина младежи из една къща, закъснели на комитетско заседание, срещна ни без фенер нощната стража, предвождана от Шерифът. Той ни спря и строго измъмра:

— Прилича ли на вас, синове на предни хора, да се скитате нощно време из улиците? Не знаете ли, че е забранено без фенер? Чорбаджилар, заповядайте в конака, аз ви арестувам тая нощ.

Закараха ни в конака. Вместо в затвора той ни въведе в почетната с меки миндери стая, дето първенците правеха заседанията си, когато решаваха въпроси общински, свързани с интересите на хазната.

— Тука ще останете до съмване и аз ще се потрудя да не ви дотегне затворът — каза той.

След половин час дойдоха цигулари и до заранта конашкият двор ехтеше от свирни, песни и веселие, на което тона даваше самият домакин!

Той беше позачул за апостолските кръстосвания през града, но правеше тъй, като че нищо не знаеше.

*

На какво се дължеше тая симпатия към българите?

Предполагаха някои, че в жилите му трябва да тече българска или изобщо християнска кръв.

Но това беше предположение само: в минута на доверителни излияния, под омаята на бистрата гроздовица, когато той ставаше особено разположен към откровеност, Шерифът би позагатнал такова нещо, ако знаеше, че съществува.

Други уверяваха, че това благо поведение към немирната рая в града му е било нашъпнато от самото му началство, за да не става врява и да избегне главоболия и отговорности пред по-висшето. Това не изглеждаше правдоподобно.

Други го обясняваха чрез тайните му на мнозина познати връзки с една българка, пленена от черните му очи, която той обичаше. Тая нова Далила трябваше да е отнела силата и обезоръжила фанатизма на тоя мюсюлманин, който покрай нея обичаше и българите.

Това предположение беше по-вярно психологически — любовта прави и по-големи чудеса.

— Но беше ли положително вярно?

Както и да е.

Той желаеше тишина и не желаеше да докарва беда на Сопот.

*

Но един път самият Сопот поиска да я докара.

През едно от последните си посещения на града, Левски, като очакваше извън него да му докарат кон, за да отпътува за Троян, ненадейно го приближава един господин и с думите: „Тая дреха е моя!" зафаща да му тегли новото сукнено пардесю. Сборичкват се. Но противникът му, надарен с голиатски стан, надделява и побягва с дрехата. Смаяният апостол насочва револвера в грабителя, но съобразява, че гърмежът ще събере пръснатите по полето работни хора, мушва оръжието под сетрето и се махва оттам.

Левски не знаеше, че пардесюто, подарено нему от един революционер, беше крадено от друг из разбития една нощ дюкян на горния господин, който случайно си го позна и го зе — чуждото си е сè чуждо! — Като дохожда в къщи, той бръква в джебовете му; но като намира там подозрителни работи, уплашва се и занася дрехата на дюкяна на един първенец, отдето му я повръщат по същата причина и той я занася в къщата на друг първенец, секретар в беледието. Той му разправя още, че виждал няколко пъти крадеца да излиза от къщата на доктора Кошников, че ездил атовете на Ивана Илиев³ и ходил често на училището при даскалите.

Това той беше успял да разкаже на много лица из улиците, и вече целият град знаеше, че се касаеше за дякона Левски, и чакаше уплашен.

Първенецът извади из дрехата подправени тескерета, революционни брошури и комитетски писма от Сопот и от другаде, късове восък с турски печати и прокламации за бунт... Той изгубва глава от страх, вика Шерифът, комуто съобщава всичко, за да излезе от всяка отговорност. Шерифът изслушва със сериозен вид верноподаническите му изявления, че градът не може да отговаря за чапкъните и че „всеки трябва да сърба, каквото е дробил", па, като прибира опасните предмети, попитва:

„Извинявай, чорбаджи, де ви е нужникът?"

И работата се потъпка!

*

По-деликатно стана положението на добрия Шериф срещу въстанието.

На приготовлението му, което ставаше почти явно, на упражненията при манастиря с евзалии пушки, на сноването на агитатори той гледаше с очудване и скръб.

Един път каза на едного от чорбаджиите:

— Ще се запали градът ви, каквото са я зафанали вашите лудоглави младежи... За ваше добро молете бога тук да бъде пак Шериф чауш.

Градът се не запали, защото въстанието не пламна в Сопот.

Тосун бей се завърна от разрушената Клисура, влизайки с безкраен обоз, натоварен с награбена плячка и с шейсет тенекии с газ и пачаври, за да даде огъня на Сопот, записан на тевтеря му като бунтовнишко огнище. Но чорбаджиите припаднаха на молба, като му сложиха пред нозете трийсет хиляди гроша и се заклеха с главите си, а Шерифът в децата си, че царски душмани не е имало и няма в градеца.

*

Сопот се спаси тогава, но се запали на другата година, след възхищеното посрещане Гурковите казаци, дошли от Казанлък и веднага заминали назад. Нападнат от башибозушката сган, Сопот биде напуснат от жителите си, повечето застигнати в Балкана и избити или пленени.

Около стотина жени и деца бяха повърнати и затворени в оцелялата къща на поп Еня. Всеки ден нови пълчища башибозуци налитаха тая къща с цел за плячкосване и изнасилване. Това ужасно положение трая десетина дена. Тук Шерифът зе ролята на провидение и ангел-хранител за нещастниците. Денонощно пазеше с хората си в двора със запънати мартинки, предупреждавайки башибозуците, че ще простре мъртъв всекиго, който се реши да насили вратнята или да мине през зида, за да обижда обезоръжени жени. Нощя се разпореждаше да търсят и да донасят из къщята храна за обсадените. Веднъж фанатиците гръмнаха въз него, но го не удариха. Тъй остана докрай на поста си.

Когато гледаше жените как плачат и си скубят косите за загиналите си мъже, братя, деца, гледайки дима и пламъците, които следваха да изпепеляват домовете им и имотите им, и той плачеше.

— Не олду, ей аллах яребим!⁴ — казваше покъртен при вида на тия човешки злочестини.

*

Но слънцето на свободата скоро изгря над димящите се още пожарища.

Раите станаха господари, господарите станаха подчинени на раите.

Шерифът си остана в Карлово без служба, сиромах, с тежка фамилия и с фатализма, свойствен на едноверците си, покори се на божията воля.

Но свободните българи не забравиха добрите му дела към бившите роби. Първото румелийско областно събрание пожела да му отпусне за благодарност пожизнена пенсия. Решението беше единодушно. Станаха само кратки разисквания върху въпроса от кой параграф на бюджета.

Отпуснаха му пенсия като на поборник!

1 Мюдюрите бяха един вид второстепенни околийски началници.

Милена Иванова е дамата с безгранично въображение, която изработва красиви бижута от полимерна глина. Казва, че е от щастливците, за които едно увлечение се е превърнало работа носеща удоволствие. Страстта си споделя с близка приятелка и има подкрепата на цялото си семейство.

Детето като вдъхновение

Детството ми премина в кръжок по приложна керамика. Материалът дойде като естествено продължение на основите, които са положени там. Имах дълга пауза, в която не се занимавах с изкуство, докато не си дадох сметка, че работата в офис не е за мен. Имах нужда от промяна и тя дойде с появата на сина ми преди шест години. Приливът на емоция, чувства и любов намериха израз и в бижутата, които започнах да изработвам. От две години неизменна част от Jewelry by Milena Ivanova е Елица, с която освен дълго приятелство ни свързва и страстта към полимерната глина.

Бижуто – не просто накит

Според мен, бижуто не е просто накит, то е израз на характер, настроение и стил. Стремим се да създаваме бижута, които да представят индивидуалността на дамата, която ги носи. Те са романтични и пъстри, заредени с положителна емоция и често дават живот на съвсем семпъл тоалет.

Всичко започва от детайла

Идеите ни идват спонтанно. Обикновено започваме с много дребен детайл, върху който надграждаме и добавяме подходящи елементи. Има модели, при които редим пъзела с дни. Мисля, че за един автор е много важно да има собствен почерк и да бъде последователен. Не бих изработила нещо, което не импонира на моята визия за красиво. Обичаме индивидуалните поръчки, обсъждаме с клиента и търсим най-точния подход, с който да се доближим максимално до желания резултат, без да изневерим на стила си.

Любимата ми колекция е всяка следваща, а това, което предстои, е… нещо свежо с аромат на пролет. Още красота с марката Jewelry by Milena Ivanova можете да видите тук.

Материала подготви Янка Петкова.

Автор: Мария Пеева

Не е мит, поне при мен. Всяка пролет изпадам в тези ужасни периоди на пролетна умора, когато се чувствам отпаднала, губя обичайното си добро настроение, нерядко и се разболявам. Всъщност всички по-сериозни болести, които съм карала, винаги се проявяват напролет. Загледах се и в момчетата тези дни – въпреки че цяла зима почти не са боледували, и те ми се струват бледи.

Време е за пролетно освежаване.

Неслучайно март е месецът, в който нашите баби са правили основното почистване, проветряване, изхвърляне на ненужни вещи. Сега започват и постите, за всички, които ги практикуват, а последователите на Дънов тези дни приключват с житния режим. В моето семейство подобни хранителни ограничения не се приемат добре от никого, затова нашата програма срещу пролетна умора е доста по-семпла, но пък работи добре. Никога не съм я възприемала като програма, бих казала, че възникна съвсем спонтанно, но я прилагам всяка година и за ваше удобство, я систематизирах в 6 стъпки.

1. Ударни дози слънце и въздух. Когато човек има куче и/или бебе, разходките са задължителни всеки ден, дори и през зимата, но не са чак толкова приятни и желани. Обаче дойде ли март – цялото семейство прекарва на открито минимум час на ден. Няма значение дали сте майка с количка, дали имате куче (идеален повод за дълги разходки) или не, дали работите в офис, нищо не бива да ви спира да си вземете обяда и да го хапнете на открито или пък просто да се поразходите навън през обедната почивка, рано сутринта или след края на работния ден. Напоследък софийските улици са доста запрашени, така че столичани да търсят паркове и градинки, и да стоят далеч от булевардите. Не забравяйте крема за слънце, разбира се. Изгаряла съм ужасно точно през този сезон, особено в обедните часове.

2. Витамини в натурален вид. Не ги обичам под формата на хапчета и сиропи. Взимаме ги в този вид само по изрично лекарско предписание и при конкретен дефицит. Наскоро голям австралийски учен обяви, че приемът на мултивитамини няма особени ползи, освен че произвеждате "много скъпа урина", така че май съм права да ги избягвам. Без никакви претенции да се храним свръхздравословно, у нас на масата винаги има салата и плодове. Момчетата ядат всеки ден сурови плодове или зеленчуци, често хрупат морков или краставица ей така, докато приготвяме салатата. Както казва таткото ни: "Измивам материал за две салати, защото едната я изяждат, докато нарежа другата". Но напролет правя и нещо друго – изкарвам машината за сок на кухненския плот и всеки ден се цедят промишлени количества ябълки, портокали, морков, каквото имам подръка. Една година Косьо беше с нисък хемоглобин и компенсирахме дефицита само със сок от цвекло. Прибирам въпросната машина чак през лятото, когато се появят сезонните плодове. Пробвала съм и смути, което Коко нарича „смучи“, но не можаха да свикнат с тази консистенция, затова наблягаме на фрешовете. 

3. Направете си профилактичните прегледи. В моето семейство всяка пролет са задължителни, успявам да замъкна дори съпруга си. Към стандартната ПКК миналата година добавих и изследване на Б12 и Д. Не струва кой знае какво, а моите родители пострадаха много тежко и необратимо заради този въпросен Б12. Напомням ви и за редовните прегледи при гинеколог, мамолог, както и да обърнете внимание на заболяванията, към които сте предразположени. При мен слабото място са бъбреците и затова си правя винаги и такова изследване. За склонните към алергии сега е времето да се подготвят за сезонните дразнители. За Коко обикновено се налага да направим кратък курс с противоалергичен препарат.

4. Освежете дома и гардеробите. Може би ще ви се стори странно, че го слагам при мерките против пролетна умора. Но лично на мен ми се отразява много освежаващо да изтърбуша къщата, да заделя всички дрешки, които са омалели на момчетата, да раздам играчки, да изхвърля куп боклуци и неизползвани вещи. Принципът ми е, че щом една година не е използвано – няма да ми потрябва повече. Отново го правим всички заедно – всяко дете отговаря за собствените си вещи. Планирала съм го за този уикенд. Обикновено отнема половин – един ден. А на следващия с огромно удоволствие отивам в мола и си купувам нещо новичко, ярко, свежо и пролетно. Старая се да не прекалявам, защото в крайна сметка и то ще се озове в чувала след някоя година.

5. Раздвижете се. Ако сте от моята мързелива порода, която предпочита да си лежи с книжка, крайно време е да се събудим от зимен сън. Щом аз го мога, значи можете и вие. Това, което ми е най-лесно, и много препоръчвам, са петте тибетски упражнения. Не отнемат повече от 15 минути всяка сутрин. Аз ги правя преди да се събудят децата, така ми е най-спокойно. Нужна е само постелка за йога, или плътен килим, нищо друго. Спокойно може да ги правите и по пижама. След третия ден ще научите упражненията. Не бързайте, започнете с две-три повторения и увеличавайте постепенно. Важно е да няма насилване на организма и прибързване. 

Ето и видеото с въпросните тибетски упражнения. Дишането при тях е особено важно. Трябва да се прави бавно и да няма запъхтяване. Вдишвате, задържате, издишвате, задържате. Бавно. Ако се запъхтите или ако главата ви се замае при въртенето, спирате. Започва се от 2-3 повторения и всеки ден увеличавате по едно, докато стигнете до 21 повторения на всяко упражнение.

6. Забавлявайте се, обръщайте си внимание, поглезете се. Най-доброто лекарство срещу пролетната умора (и не само), е смехът. Усмихвайте се по-често, шегувайте се, смейте се, не се хабете за дреболии. Направете добро там, където можете, а където не можете – усмихнете се и не си го слагайте на сърце. От опит ви го казвам – почнем ли да се вторачваме само в черното, в мрачното, в непоправимото, губим посока. Затова забавлявайте се и си гледайте живота. Отидете на педикюр или на някоя любима процедура. Направете си прическа. Поглезете се. Обичайте се. Знам, че това са все клишета и не откривам топлата вода. Но и аз самата имам нужда понякога да ми се напомни, че човек трябва да се грижи за себе си винаги и на първо място, за да има сили да грее и за хората, които обича.

Толкова от мен за пролетната умора. Ще я преборим и тази година.

Може би ще са ви полезни и тези статии: 

Какво да правим с ненужните дрехи 

Основно почистване - какво да не пропуснем 

Как отслабнах 15 килограма

За всички, които правят някаква пролетна диета като мен, но не искат да се подлагат на прекалени лишения и да си отнемат малките радости от живота - попаднах на тази доста обнадеждаваща статия и незабавно реших да я споделя с вас :) Пролет е, за бога, нека отслабваме с настроение! Четете, забавлявайте се и не го взимайте твърде насериозно!

Не знам за вас, но всеки път, когато изляза на сутрешно кафе с приятелка, дълго се взирам във витрината с торти и други сладкиши. Отчаяно искам да си поръчам парче, но всеки път си напомням “Не може да ядеш шоколад за закуска, нелепо е!”

Но се оказва, че малко шоколад за закуска е добре дошъл и има своите предимства.

Много готино, нали?

Мама ни е казвала, че закуската е най-важното ядене за деня, пък и кой не обича яйца на очи?

Ами тези от нас, които обичат да си похапват сладичко?

Гофрета с няколко плодчета не може да ни засити. Но всичко е наред, защото имаме добри новини! Шоколадовата торта е закуската на бъдещето.

Лиз Москоу, експерт по кулинарни трендове в Стърлинг-Райс Груп, сподели за Food Business News, че шоколадовата торта най-вероятно е най-новото въведение в любимото ни ястие за деня - закуската.

Много проучвания сочат, че няма нищо лошо в това да си похапнеш шоколадова торта за закуска. Тя има много предимства, дори може да ни помогне да отслабнем. Изследователи от университета в Тел Авив са открили, че малко торта за закуска, заедно с балансиран прием на въглехидати и протеини, може да помогне да затъпим желанието за нещо сладичко по-късно през деня. Не само това, но и закуската всъщност е най-доброто време за тортичка, защото тогава метаболизмът ни работи най-усилено, позволявайки да се изгорят калориите.

Ето и малко статистика:

За период от 32 седмици 193ма човека с наднормено тегло са разделени в две групи. Едната група получава закуска с ниско съдържание на въглехидрати и 300 калории, а другата получава по-блансирана закуска от 600 калории, включваща шоколадова торта. Двете групи ядат едни и същи ястия през останалата част от деня.

По средата на проучването и двете групи свалят по средно 15кг на човек. Но до края на проучването се оказва, че групата, която е приемала закуска от 300 калории си връща 10кг, а шоколадовата група сваля по още 7 кг на човек.

Ръководителят на проекта, професор Даниела Жaкубовиц казва, че и двете групи приемат еднакво количество калории през останата част на деня, но въпреки това тези, които са на нисковъглехидратната диета не се чувствали сити - често им се похапвало нещо сладко, което ги карало да не спазват диетата си.

Това са добри новини, нали? Става и още по-хубаво!

Малко шоколад на закуска може да засили когнитивните ни способности. Друго проучване пък сочи, че черният шоколад помага на паметта, концентрацията и абстрактното мислене.

Трябва да сме внимателни, естествено!

Въпреки че шоколадът е вкусно и желано допълнение към закуската ни, да изядем цяла торта рано сутрин не е най-добрата идея на света!

Александрина Делова

Из Романс за емиграцията

Молитва Първа

Първата ми работа беше да наглеждам няколко монитора.

Те бяха прикрепени към възрастна жена, която се луташе между живота и смъртта,

а нейните деца се лутаха между нея и баща си, който упорито настояваше да си живее у дома.

Затова за майка си те бяха наели две медицински сестрички от новодошлите,

с единствената цел до нея да има непрекъснато някой, който да следи

дали официалният медицински персонал се отнася с подобаващо уважение и компетентност.

Заплащането беше минимално, но и работа нямаше никаква, освен през няколко минути да се

проверяват цифрите на зелените екранчета. Изчетох една библиотека преди да светне правата

зелена линия и всичките деца на възраст около шейсетте да се изредят да ми стиснат ръка и да ми

благодарят. До ден днешен споменавам в молитвите си тези мили хора, за всеки родител е

похвално да има такива деца, дори когато вече не може да го усети. Или може би точно тогава е

най-важно.

Радистката Кет, или за знанието на майчин език

Децата, тези цветя на живота, които като кукувича прежда са ни хванали здраво и не ни дават да

дишаме – те са такъв лесен начин да се преодолее изначалната изолация на емиграцията. Седи си

човечето мрачно на прозореца и гледа как съседчетата щастливо се плацикат в нещо, което в

други страни и народи би минало за средно голямо корито. В очите на малката самота коритото

расте, пластмасовите му риби са почти истински китове в естествен размер, водният басейн е

горе-долу колкото Средиземно море, макар в него тримата момци и по-голямата сестра на двама

от тях да се побират само на смени. Лято е, по местните понятия е направо жега (там, откъде идва

наблюдателката, това е зимна температура). На хоризонта се появява торта! Със свещи! Има и

шапки, триъгълни шапки-идиотки, които вървят в комплект с едни шумни свирки! А девицата седи

на прозореца на първия етаж насреща! Не забелязва някакво шушукане между съседите на

пожарната стълба, не чува как някой звъни на входната врата и нещо се обяснява с родителите й

на език, който тя още не знае. Но мама глади най-хубавата й рокля, макар че какво ще прави в

тази рокля в басейна, утре ще ходи за бански костюм, а сега може и по шорти, и тортата е

гарантирано кашерна, халална, няма фъстъци, няма орехи, няма глутен, какво всъщност има в тази

торта, та й се струва най-вкусния сладкиш досега? На мама преводът нещо куца, и как няма да

куца, другите мами също си общуват главно с жестове, тъй като общ език всъщност нямат. Добре,

че се явява един татко и на испано-франко-английски радва групата, че пакистанската леля от

третия етаж е била уговорена от истинския квебекуа от втория етаж да не пречи на децата да се

забавляват.

Такива приятелства са най-сигурни. Когато месец по-късно младата дама тръгва на училище, тя

няма никакви проблеми с ескорта – двама кавалери са готови да се бият до кръв с всеки, който

посегне на мълчаливката. Няколко пъти се налага. Совите не са това, което са били, и също така не

са същите емигрантските училища. По-малкото отроче получава първата си тълмаческа работа на

шест свежонавършени лазарника. Единствено нашето от трите българчета в училището всъщност

говорело български така, че новопристигналото нашенче да го разбере и да спре да реве.

Минало е време. Мълчаливката от отсрещния прозорец си е останала мълчаливка, но идеално се

разбира с непрекъснато приказващия ми наследник. Те двамката на връщане от парка вървят

пред мен и майката на мълчаливката. Ние двенките влачим кофички, лопатки и камиончета, и си

разменяме женски клюки на нейния абсолютно прекрасен и моя абсолютно ужасен френски.

Изведнъж двете малки създания драсват, държейки се за ръце. Родителките им стартираме от

висок старт, защото зад ъгъла има булевард, а дребните не се виждат зад паркираните коли.

Двамата беглеци чинно спират до пешеходната пътека да изчакат останалите без дъх мами и

гледат невинно и донякъде неразбиращо. Всъщност, правилно не разбират донякъде. Едната

мама вика на чист български, другата на чист арабски, напълно забравили всичкия френски

политес. А онези двамката, все още държейки се за ръце, свиват еднакво раменца и се

споглеждат, после прихват. Още го правят!

Едно дете не е дете. Особено ако детето е емигрантче и си няма никакви други роднини наблизо.

Затова амбициозните планове за покоряване на страната се отлагат и аз съм на задължителната

инспекция на местната болница месец преди появата на втория наследник. Единични родилни

зали, дежурни екипи, надписи „На раждането могат да присъстват не повече от четирима

възрастни придружители, като за децата е необходимо да имат отделен възрастен придружител!”

Неподправен ужас се изписва на лицето ми при перспективата акушерката да разбутва с лакти

четиримата възрастни и неограничения брой деца, които могат да правят компания на родилката.

Милата медицинска сестричка регистрира това като недоволство от видяното и започва да се

извинява: „О, вие в Европа вероятно сте свикнала на къде по-голям комфорт, разбирам ви, но

нашата болница по план догодина ще я ремонтират, ще бъде страхотно, следващото като дойдете

да го раждате при нас, ще ви хвръкне шапката!” Стискам здраво зъби и само кимам, защото съм

преброила шест различни вида ръкавици – по една кутия от всеки, а пред очите ми е

Пловдивската Държавна Болница, където мила медицинска сестричка завива еднократни

ръкавички в марля за стерилизация. Разбира се, ние в Европа на какво ли не сме свикнали, дете

мило, само не ме карай да ти разказвам, че вероятно ще започнеш да заекваш. Няма да ти трябва

много, само цитати от писмото на завеждащия гинекологията, който пише на началника на

снабдяването защо офталмологичните конци, които са били изпратени, не стават. Нищо, че са

били откъснати от сърцето на офталмолога, на гинеколога му трябват откъснати от червата на

котка. А нетравматичните игли само на тази сервитьорска масичка биха предизвикали буен

възторг на цяло отделение. Разбира се, всичко това е защото пак е август и аз просто нямам

шапка, която да хвръкне.

Минало е много време. В семейството на мълчаливката се очаква попълнение. Ние сме още

пресни от опита и отговаряме на всякакви въпроси. Обаче. Винаги има едно обаче. Мълчаливката

е също едно дете на родители, които нямат никакви други роднини наблизо. Баща й е начетен,

интелигентен човек, който прекрасно оценява възможностите си да прекара със съпругата си

часовете непосредствено преди и по време на раждането. Просто няма да стане. Добре, казвам,

аз ще отида с нея, нашият татко ще пази двете наши и едното ваше у дома, ти пред вратата на

родилната зала за всеки случай, ние двечките вътре. Става. Две фалшиви тревоги, вече дори

директорът ми е нащрек и знае, че ако звънят за мен лично, вероятно имам около три минути да

сдам поста. За късмет майката природа решава, че тайнствата е добре да са през нощта и ние се

явяваме в болницата по късна доба. Докторката я няма. Тя е на поклонение, защото по непонятна

причина тези неща се правят също късно вечерта. Пристига както си е в жалейните дрехи и

протяга на дружката ми ябълка, донесена направо от почерпушката за покойника. Да се подкрепи

жената, нали ще ражда! Седмица и нещо преди това тази същата жена е отказала да обсъжда

сделка за покупка на къща, защото къщата, да, правилно, гледа към гробището. А тук гробищна

ябълчица и се тика в лицето! Правя лъвски скок иззад леглото и грабвам запретния плод, ето, ще

го сложа тук, на нощното шкафче, може би за след малко, тя току-що яде, да не й стане тежко.

Дружката ми внимателно проследява отиващата си докторка, аз се измъквам по следите й и

метвам ябълката в кофата отвън. Връщам се, бърша шкафчето.

Работата върви към раждане, докторката все още спи на долния етаж. Аз съм минала от вежливо

настояване към преки заплахи спрямо дежурния стажант на етажа. Пести си силите, сладка моя, и

дишай, аз мога да пустосвам за двете ни на двата местни езика. Пръстите ми са вече сини и не ги

чувствам, но със сигурност чувствам как докторката я очакват неприятности. Най-накрая

ескулапката идва и тъкмо навреме да поеме малката красавица. Искате ли да отрежете пъпната

връв? Не, госпожо, благодаря ви, това е ваша работа. Докторката завива младата дама в една

пелена и ми я връчва, вероятно е някакъв инстинкт за самосъхранение, но краткотраен. Дайте ми

човечето! Няма да ви я дам, вие се занимавайте с майка й! У докторката вторично сработва

инстинктът за самосъхранение, все пак аз съм с една глава по-висока. Боже, каква прелест, точно

копие на баща си, защо се мъчи толкова с нея, подкачам майка й, докато нагласяваме малкото

човече да започне да закусва. Докторката приключва и се изнася. Аз излизам, за да влезе таткото

при двете си прелести. Слагам си сакото и търгвам за вкъщи пеша малко да ми се изветри всичко

от главата. Нашият татко ми отваря сънен и се вторачва в мен.

- Ти така ли ходи през града?

- Защо? - проследявам погледа му. Стерилната ми бяла блуза е на петна от кръв и слуз.

Нищо чудно, че ранните минувачи се стряскаха по пътя.

Вече е светло, събуждаме новоизпечената какичка и отивам да я водя да види сестра си. Малката

е още по-прекрасна, отколкото си я спомням. Баща им клати глава и казва, не можеш да си

представиш какво изживях: отвън чувах само как жена ми се моли на Аллаха, а ти се разправяш да

доведат доктор и нещо казваш на български. Имаш късмет, казвам му, че не знаеш какво казвах

на български. И докторката има късмет, че жена ти ме държеше за ръка.

- А как се казва сестра ми?

Този въпрос вече сме го отработили, мила моя, вашите родители бяха избрали за нея едно

прекрасно име, изпълнено с множество значения и благословии, а освен това съдържащо поне

три звука, несъществуващи нито в английския, нито във френския, и изписващо се с около един

пълен ред букви. Сестра ти нямаше да може да го напише сама до трети клас, а вероятността

учителките й да го запомнят и да го произнесат беше някъде около температурата на замръзване

на водата. Ако твоите родители бяха християни, аз щях да й бъда кръстница на малката сладурана,

а така дълго и усърдно пледирах за нещо кратичко, простичко, ясничко и на трите езика, с които

ще започне живота си. Сега тази прелест носи име от три букви и три звука, също изпълнено с

множество значения и благословии, и една повече – всеки пък когато попълва формуляр, ще се

сеща за мен и колко много я е обичала дори преди да я познава жената, която първа я е носила на

ръце. А на галено на сладураната може пак да си й викаме онова дългото име, особено ако играе

на жмичка, може да дотича от четвъртия етаж, да мине през училищния двор и да се заплюе

преди този, който търси, да може да го каже! Хайде сега да вървим на училище, да оставим

родителите ти да дремнат на смени, нощта беше дълга.

Минали са още много години. Сестрата на мълчаливката е училищен шампион по правопис.

Вероятно онова дългото име ще може да ми го издиктува отзад напред по букви. Мълчаливката

усвоява професия. Говорителка. В телевизията. Ще се наложи да си купя телевизор.

Откъса от "Романс за емиграцията" публикуваме със съгласието на Александрина Делова. Снимката е от интернет. Александрина открих съвсем случайно, покрай историята за Норвежката Мария и българската Мария. Не знам как не съм попаднала на нейните текстове преди. Моя загуба и ваша! Ще наваксаме.

Момичетата от града ви канят на деветото издание на Mish Mash Fest – Spring Edition. Очаква ви един шарен, усмихнат и пролетен празник на оригиналните идеи, талантливите хора и добрия вкус. Над 40 щанда с вдъхновяващи творения!

Пролетното издание на Mish Mash Fest е в подкрепа на The Refugee Project/ Проект Бежанци с благотворителен щанд. Повече за каузата, за която ще бъдат дарени събраните средства, можете да намерите тук. Mish Mash Fest ще се проведе на 11 и 12 март, в Център за култура и дебат "Червената къща", в столицата.

Въпрос от родител: Детето ми се страхува от лекарите. Още на входа на поликлиниката изпада в паника и е невъзможно да го успокоя, нищо не помага, никакви уговорки. Как да му помогна да се справи със страха си?

Нека сме реалисти - децата, които обичат лекари, са описани в Червената книга. Напълно обяснимо е. Да погледнем на нещата от тяхната невръстна гледна точка. Лекарите са хората, които те докосват без разрешение, понякога ти причиняват болка, нарушават границите ти. Освен това обичат да командват: „вдигни си блузката, дишай, не дишай, отвори уста, изкашляй се“ и т.н. На всичко отгоре, родителите, които трябва да те защитят от тези „страшилища“ ги слушат, изпълняват техните „заповеди“, имат тревожни лица, дори им позволяват да ти правят инжекции и други неприятни процедури. Вероятно така изглежда прегледa в очите на малкия човек. Как можем да му помогнем да се справи със страха си от „хората в бяло“?

Първо, ще трябва да се избавим от собствените си страхове и притеснения.

Знаем, че в поликлиниката ще трябва да преживеем поредната истерия, детето ще крещи, ще тича из цялата поликлиника и всеки срещнат ще ви пита: „Чие е това дете? Защо така реве?“. Детето „чува“ този наш „вътрешен“ разговор. Усеща тревогата ни и неговата собствена тревога нараства успоредно с нашата. Попива като гъба емоционалното ни състояние.

Второ, ще трябва отрано да го подготвим за „похода“ в поликлиниката, обяснявайки му всяка дума, всяка стъпка, която предстои: „Сега ние ще отидем в поликлиниката. Ти не обичаш лекарите, но трябва да те прегледат. Нашата лекарка ще те прослуша със слушалката, ще ни каже какво да правим по-нататък.“ или „Ние отиваме в поликлиниката, ще се качим на втория етаж, ще почукаме на вратата на кабинета, ще влезем в него. Аз ще бъда с теб, ще те гушна, ще се държим за ръка, докато лекарят те преглежда.“

Колкото по-подробен и по-спокоен е разказът ни за предстоящите процедури, толкова по-уверено ще бъде детето.

Трето, вкъщи можем да проиграем ситуациите с посещението при лекаря.

Можем да „заведем“ плюшеното мече на доктор. Да разиграем преглед с играчки от медицинския комплект. Или нека детето поеме ролята на родителя, а ние да се превъплътим в уплашеното от лекаря дете. Можем да се тръшкаме, да ревем сърцераздирателно и да се търкаляме по земята, а „родителят“ да се опита да ни успокои. Така детето има възможност да види реакциите си отстрани и да оцени собствените ни усилия да наложим спокойствие, изпълнявайки функцията на родител.

Четвърто, в ситуация, в която е невъзможно детето да бъде успокоено, можем просто да го прегърнем силно и кажем: „Знам, че те е страх, но аз съм с теб и всичко ще бъде наред".

Пето - нека винаги има награда. В някои кабинети педиатрите предлагат близалка на всяко прегледано дете. Ако вашият лекар не го прави, можете вие да му я дадете след прегледа.

Янка Петкова