Поканихме Светлана Комогорова - Комата, една от любимите ни преводачи, да сподели препоръките си за София Филм Фест.

Нямам претенцията, че разбирам от кино, но пък имам доста обширен предварителен поглед върху програмата, така, че мнението ми може и да е полезно на някого.

Работя за София Филм Фест от 1997, когато още се казваше Мюзик Филм Фест, и традиционно покривам музикалната програма. Но всяка година ми върви и на някаква друга тема. Та, тази година ми върви на Северна Корея и ми е много интересно, да ви кажа.

И така:

Сърцето си безапелационно връчвам на „Сбогом, Берлин“ на Фатих Акин (впрочем, предпочитам оригиналното заглавие „Чик“, това е прякорът на единия от героите).

За най-близък ми филм пък обявявам „Радио мечти“ на Бабак Джалали. Предупреждавам обаче, че вкусът ми е порядъчно ексцентричен, тъй, че да си имате едно наум. Но сигурно афганска рок група не сте слушали, така, че го гледайте най-малкото пък заради това. Как Ларс Улрих джеми с афганска рок група също не е за изтърване.

Let's Be Frank, на български върви като „Да бъдеш Франк“, е неочакваният бисер. Не, това не е документален филм за прочут сърфист, а кретенска комедия, завъртяна около прочут сърфист – от тези, дето най-много ги обичам. Естествено, гарнирана с подразбиращите се шеметни кадри със сърфа.

„Под слънцето“ на Виталий Мански е документален филм за севернокорейско семейство, който в момента е наложително да се гледа. Освен това е нагледен урок как да прецакаме онези, които изкъсо ни следят какво и как да снимаме.

„Мрежата“ на Ким Ки Дук – каквото стори Ким Ки Дук, си струва да се гледа, а новият му филм е повече от задължителен.

„Бийтълс и Втората световна война“ - тази стара пушка Тони Палмър мине се не мине, и гръмва в десятката. Много интересно упражнение по навързване на песните с историческите събития.

Gimme Danger, документален филм на Джим Джармуш за Иги Поп. Допълнителни обяснения са напълно излишни. Марш на кино, че ще пиша неизвинени отсъствия :).

Не е нужно да обяснявам защо горещо препоръчвам да се гледат документалните филми за Бйело Дугме, Стоунс и Лайбах.

„Земя на боговете“ е любопитно упражнение на сръбския режисьор Горан Паскалевич по темата „индийски филм“. Струва си да се гледа.

„Виктория“ на Себастиан Шипер от програмата на Гьоте институт е много добър филм, впечатляващо автентичен.

Малцина подозират това, обаче аз обичам трогателни филми. Трогателни, без да се плъзват в блатиста сантименталност. От тях най-топло препоръчвам „Смрадлива приказка“ на Мирослав Момчилович и анимационния „Етел и Ърнест“ на Роджър Мейнуд.

И накрая... за това изобщо не ми се отваря и дума, но все пак... „Това“ е филмът „Рай“ на Андрей Кончаловски.

Съжалявам, но тук няма с какво да ви зарадвам. Подобни филми предизвикват у мен еднозначно позивни за повръщане. И не, не защото е лош в чисто кинематографичен план. Той и „Триумф на волята“ на Лени Рифенщал също не е лош в чисто кинематографичен план...

Автор Светлана Комоговора - Комата

Програмата на феста можете да видите тук.