Майките, които са тук

Автор: Ина Зарева

- Какичко, какичко, виж, аз плувам! Виж, какичко! Плувам!

Трябва ми доста време, за да разбера, че се обръща към мен. Не са ме наричали „какичка” от миналия век. Момчето е около десетинагодишно. Стройното му тяло се извисява в скок над вълните, а след това изведнъж пада настрани, за миг потъва, а после изскача отново и следва неизменният и пълен с възторг вик:

- Какичко, видя лиии? Плувам! Аз плувам!

Вече нямам никакво съмнение, че очаква точно моето одобрение и отвръщам също толкова възторжено:

- Браво на теб! Ти плуваш!

Добрите му очи, кацнали като две кафяви, палави мечета на кръглото личице, се изпълват със слънце. Започва все по-старателно да ми показва „плуването си”, вдъхновен от всяка моя похвала. Оглеждам се за някой родител или близък, който е до него, но изглежда момчето е влязло само на плиткото. Вече е направило над 30 скока на всяка страна. Неуморно, искрящо от радост, неподправено, всемогъщо детенце на 3, в тяло на 10.

Шумът на плажа заглушава този на вълните. Закачлив смях, злочест детски плач, изчерпателен асортимент на смугли продавачи, последни музикални хитове – водовъртежът от звуци и стонове се е плиснал по целия бряг. Хората пълнят шепи, очи, души със заобикалящото ги. Събират слънце и море, колкото фибри имат по телата си.

Излизам от водата, за да взема топка за неизменните водни игри. Мокрият пясък рязко се сменя с въглени под стъпалата ми. Бързам да се върна в приятната хладина на вълните, но в този миг съзирам майката, вперила притеснен поглед в безстрашния си плувец. Грижата й не е типичната като на всички останали майки. Тя е остра и мъчителна. Лицето й е твърдо и непоколебимо като скала, а красивите му черти са се вкаменили в едно единствено изражение - тревожност. Наблюдава хората, приближаващи сина й, готова всеки миг да скочи и да го защити. Тя не е на плажа, не е в този град, не е на тази земя. Тя е само и единствено в детето си – в израженията, в мислите, в емоциите, които е свикнала да разчита още преди да са се проявили. Говори с някого до себе си, но очите й не изпускат щастливото момче. Тя е там с него, около него, в него. Бризът понася част от думите й до мен:

Да не пречи там… Да не пречи на хората… Дали да го извикам… Толкова е щастлив… Да не пречи само…

Веселякът ме забелязва отдалеч. Махва на майка си, но после бързо се обръща към мен:

- Какичко, виж! Аз плувам! Виж, какичко!

Следват нови скокове и потъвания, след които личицето му е още по-ликуващо.

Хвърлям топката към децата си, а аз оставам още малко до този несекващ извор на радост и чистота:

- Аз плувам, какичкооо! Видя ли? Видя ли!

Една по-млада от мен жена се опитва да си проправи път навътре в морето. Минава покрай нас и нов залп вода и радост избухва точно върху нея.

- Безобразие! – възмутено отсича дамата.

Малкото-голямо момче рязко спира представлението си. Лицето му придобива сериозно и уплашено изражение, добрите му очи леко потъмняват, докато сканират като рентген жената, след което внезапно възвръща сладкия водопад от щастие и с най-възторжения и невинен глас й казва:

- Бабичко мръсна, виж аз плувам! Виж, бабичко мръсна, плувам!

Жената се ококорва, изсумтява нещо и бързо се отдалечава от нас. Едва сдържам смеха си. Момчето продължава ликуващия си танц с водата, аз поглеждам майка му, която ни е доближила, усетила с цялото си същество, че нещо се случва. Усмихвам й се и тя се връща обратно.

Идва ми да я прегърна и да й кажа:

- На никого не пречи твоето прекрасно момче! То цялото е едно сърце, което тупти извън тялото и мозъка, които нещо са се поразминали някъде във времето и сега се догонват, но не могат да попречат на пулсациите му. На любовта му. На радостта, която ще го пази, защото не той пречи, а на него му пречат да бъде дете, туптящо от щастие. Но той знае как да се справи с всичко, защото притежава затрогваща сплав от интелигентност, сърдечност, хумор и интуиция, каквото и да показват медицинските стандарти за развитието му.

Много неща искам да кажа на тази майка с вкаменено от тревога лице, но в този момент едно дете започва да стъпква с настървено озлобление пясъчния замък на сина ми. Майка му го държи за ръка с безизразно изражение и рее поглед някъде, докато то отчаяно се опитва да привлече вниманието й, за да бъде и тя тук с него.

Синът ми избухва в плач, а малкото-голямо момче ме изпреварва и го приютява в прегръдката си. После тъжно и объркано ме поглежда и пита:

- Какичко, какичко, той защо плаче? Защо плаче? Нали мама е тук.

 

Последно променена в Четвъртък, 30 Март 2017 09:51
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Губя го, мамо!

Губя го, мамо!

28 Юни, 2019 Хранене

Татко Калоян отново на плаж

Татко Калоян отново на плаж

27 Юни, 2019 Татко Калоян

Смелостта да си нормална

Смелостта да си нормална

03 Юли, 2019 Добра форма

Децата с трудна съдба

Децата с трудна съдба

02 Юли, 2019 Истории

Мъж в магазин

Мъж в магазин

28 Юни, 2019 Забавно

Летни тела

Летни тела

10 Юли, 2019 Общество

Пътеки, пещери и огромни лъжици

Пътеки, пещери и огромни лъжици

23 Юли, 2019 Развлечения

Нека да е лято

Нека да е лято

23 Юли, 2019 Добра форма

Вдигнете ги тия глави, бе!

Вдигнете ги тия глави, бе!

22 Юли, 2019 Забавно

Една Неда

Една Неда

21 Юли, 2019 Истории

Как уча децата да взимат решения

Как уча децата да взимат решения

19 Юли, 2019 Образование

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам