Когато майката презира бащата на децата си и им предава това отношение (понякога съзнателно, понякога не толкова), детската душа се разкъсва от противоречия: „Нима тате, който ме обича, може да бъде лош? Може ли да обичам тате, ако мама го мрази?“ С какво са опасни подобни ситуации и защо е важно да се поддържа любовта на детето към бащата, дори ако не е най-добрият мъж за жена си? Ето една история.

Аз бях единствено дете в семейството. Мама вечно беше недоволна от живота си и постоянно изискваше нещо от останалите, или ги обвиняваше, че ѝ дължат нещо, или че са ѝ дали не каквото трябва. Общуването ми с нея се градеше на два основни принципа:

Чувството за вина. Милиони пъти съм слушала историята за шепата малини и кифлата за 9 стотинки, които хапнала една сутрин. После чакала на спирката, щяла да ходи на работа, слънчево утро, вкусна закуска и изведнъж ѝ станало лошо. Бременност, токсикоза. Случва се. Но изводът, който стигна до мен и след десетилетия, беше: „Още в утробата започна да ми тровиш живота!“

Опитите да стана достойна за любовта ѝ. Всяка секунда трябваше да доказвам, че заслужавам да бъда обичана. Другите деца все бяха „по-“, а аз „наказание Господне“, „цялата на баща си“. Не е чудно, че когато пораснах, любовта за мен беше като бягане с препятствия. Непрекъснато доказвах, че не съм виновна, стремях се да заслужа любовта, полагах всички усилия да бъда удобна. Разбира се, не бях щастлива.

Рецепта за сладкиш с горчив привкус

Безусловната бащина любов

Моят баща. „Паразит“, „пияница“, „нещастник“, както го наричаше майка ми, наистина ме обичаше, с искрена, безусловна любов. Независимо от това колко „рядка“ ми беше косата, независимо от това дали се смея прекалено силно и преча на останалите, или се държа, както е редно „по-ниска от тревата“. Независимо от това дали ще му кажа, какво говори майка ми за него, за това, че е гадина.

Когато съм навършила година, тате влязъл в затвора. Получил две години ефективна присъда и три години принудителен труд в химическо предприятие. Някакво автопроизшествие… не знам подробности. А и не исках да знам. Но от затвора получавах подаръци от него. Рисунки на момиченце, което пие чай, а на масата сложени кифлички; тигър и още нещо. Не помня всичко, което беше нарисувал, но на гърба винаги пишеше: „От тате“. И усещането ми беше – аз имам татко.

Веднъж го пуснаха в отпуск за две седмици, за добро поведение. Той ме носеше на раменете си и това беше супер. Светът от раменете му беше огромен и свободен. Не бях на себе си, връзвах на опашчици косата му. Майка ми се опитваше да ме укроти, а тате се радваше. Не ми се караше, приемаше ме каквато съм. С детските си ръчички бях му направила толкова опашки, че почти се оскуба, докато се опитваше да ги развали… но беше радостен.

Когато бях в предучилищна той се върна завинаги. Дойде в училище и сглоби мебелите – нови чинове, нови креватчета… никакви възражения, че другите не са се включили. „Бяхме само ние двамата, никой друг не дойде.“, така казваше мама. Срамувах се за нея. Чувствах се виновна – все пак аз съм ученичка, създавам куп проблеми. С тате се възприемах по друг начин. Просто дойде и си свърши работата. Гордеех се с него. Възхищавах му се. Чувствах се обичана.

Веднъж, когато взе заплата, тате ми купи огромна торта – 5 кг. Работеше в завод и с колегите традиционно се бяха почерпили за заплатите, но все пак за мен имаше торта. Носил я в автобуса, по улиците, буквално на два метра от къщи се спънал и тортата паднала на земята. Помня как седеше на стълбите и плачеше. Искал да направи подарък на дъщеря си, но не успял. Баба събра тортата с лопатката. Онова, което беше останало чисто, го хапнахме двете. Това беше най-вкусната торта в живота ми, а тате седеше и плачеше.

Мога да си спомня много подобни истории. Всичко радостно, ярко и запомнящо се от моето детство беше дело на баща ми. Защото той наистина ме обичаше.

Защо любовта се превръща в претенции към другия

Да се откажа и да забравя… заради мама

Струва ми се, че беше 16 септември. Тате лежеше в болница втора седмица. Две години преди това попадна в авария и пострадаха бъбреците му. След това често боледуваше.

Бях в шести клас. Същия ден се скарах с едно момиче, после се сдобрихме и дори заедно се прибрахме от училище. Денят беше някак странен – медицинската сестра влезе в час за нещо и ме погледна изплашено и със съчувствие. Не можех да разбера защо ме гледа така. Сякаш нещо ми застана в гърлото, усещах някаква беда. Пропъдих мислите и се прибрах у дома. Видях, че чантата с вещите на тате стои в коридора. Ярко-жълта плетена чанта. На дъното – кафяви обувки, панталони и зелена карирана риза. Радостно се втурнах в стаята, а там разплакани седяха мама и нейна колежка от работата.

Не можех да разбера какво се случва. Мама мълчеше, а колежката ѝ въздъхна и каза: „Баща ти почина“. Много добре помня реакцията си. Маска на равнодушие и пренебрежение: „Виж ти, един пияница по-малко.“ Казах го и погледнах мама – „Е, как е, правилно ли се изразих?“. Уви не, пак не познах с реакцията. Неблагодарница. Мама ме изпепели с поглед. Срамуваше се от мен пред чуждата жена. Опитах се да изгладя нещата, извадих папката с рисунки, разказвах им нещо, виждах, че не им е до мен. Незабелязано излязох на улицата. Чувствах, че пребледнявам, че гърлото ми се свива. Светът наоколо ми беше като в мъгла… но останах в съзнание. Разплаках се.

На следващия ден беше погребението, възрастните се занимаваха с някакви странни неща. После започна подялбата на имуществото. Никой вече не се сещаше за баща ми.

След две години, спорехме с мама за нещо и аз ѝ заявих, че баща ми беше добър човек. Получих поредния смъртоносен поглед, заедно с твърдението, че е бил гадина. И че щом е умрял, всичко е свършило. И да не смея повече да споменавам за него. Така и направих. Но забравих не само баща си, забравих какво означава да те обичат.

Какво искам да кажа с историята си?
Ето какво – няма значение какъв е мъжът. Може да е успешен бизнесмен или невзрачен работяга. Кой както може. Мъжът като мъж е нещо друго. Той може да направи жена си щастлива. А може и да не я направи. Може да я направи нещастна и озлобена. Мъжът като баща е съвсем друга страна на личността. Затова каквито и да са били отношенията ни с бащите на синовете и дъщерите ни, ние трябва да ги разграничаваме от тези с децата им. И ако загубят баща си те трябва да имат хубави спомени за него. И за себе си също.

Трябва да можем да дадем шанс на бащите да бъдат бащи. Шанс да покажат на детето си, че го обичат. Не бива да лишаваме детето от възможността да отговори на баща си с взаимност. Аз обичам баща си. Не го познавах като човек. Но за мен той беше не просто баща, той ми даде най-ценният опит – да бъда обичана. Той – моята способност да съм любима на някого. Без тази способност едва ли бих могла да бъда щастлива някога.

Препоръчваме ви още:

Детето - оръжие за отмъщение

Мъжът и дъщеря му

Момичето на тати