През петте години на моето Hands Free пътешествие разбрах, че най-добрите подаръци не са тези, които подаряваме в кутия. Най-добрите подаръци са тези, които изискват себеотдаване, време и сърце. Затова ми се иска да споделя с вас, кои са най-добрите изненади, които съм правила. Надявам се честният до болка разказ да вдъхнови някого и някой да започне да прави подаръци, които правят живота съвършен за дълги години и влияят, както на получателя, така и на автора им, а дори в някакъв по-философски смисъл и на света. Това наистина е възможно.

Най-доброто, което подарих на мъжа си, е приемането.

През първите 10 години от съвместния ни живот, често мислех какво бих могла да променя в мъжа си. Искаше ми се да е по-открит. Да ме слуша по-внимателно. Мечтаех да се прибира винаги навреме вкъщи, да ме гледа в очите, когато разговаряме и да дъвче по-тихо дъвката си. Искаше ми се да не вдига толкова шум около рождените ни дни и другите празници. (Как смее!?) Отделих немалко време да мечтая мъжът ми да стане някой друг.

Веднъж имахме един доста напрегнат момент. Винаги, когато ми предстои нещо ново, се притеснявам и съм много тревожна. Мъжът ми е съвсем различен, непрекъснато ме съветва да се отпусна. Това ме изнервя и му отговорих: „За мен това е съвсем нов опит. Притеснявам се. Не можеш ли да го проумееш? Аз съм такава, каквато съм. Няма да се променя. И това е нормално. Може би нямам нужда да променям нещо в себе си.“

Ох.

И в този момент, докато стоях пред него, желаейки да ме види и обича каквато съм, най-сетне го видях такъв, какъвто е.

И престанах да мечтая да се промени. След време забелязах, че е по-открит – през нощта, когато светлините са угаснали и сме напълно потопени в себе си. Забелязах, че внимателно слуша, когато казвам: „Това е важно.“ Открих, че поема домашни ангажименти, които дори не бях забелязала. Осъзнах, че прави подаръци, не за да ме подкупи, а защото му харесва да подарява, при това има способността да помни кой какво обича. А когато дъвче дъвка си напомням, че ще дойде време, когато ще тъгувам за този звук и тогава ще ми се струва успокояващ.

Най-доброто, което подарих на мъжа си е приемането. И се оказа, че споделих подаръка му.

Най-доброто, което подарих на голямата си дъщеря, е свободата.

Имах големи очаквания за Натали през първите шест години от живота й. На крехките си рамене това дете носеше огромна тежест, натрапена майка му, която искаше всичко да е идеално и да следва генералния й план. Натали бързо прихвана от моя перфекционизъм. Стана много взискателна към себе си. В погледа й трайно се настани очакването на поражение, започна да дъвче устната си от притеснение. Един ден забелязах, че вратата на стаята й все по-често е затворена и открих причината – моята дъщеря предпочиташе усамотението пред компанията на критичната си майка. Разбрах, че ако искам да участвам в разговорите, тайните и разочарованията на скъпото си дете трябва по-малко да контролирам, да се отпусна и да го насърчавам. Започнах да признавам и приветствам всичко, което Натали вършеше правилно, вместо да акцентирам върху пропуските й. В крайна сметка тя расте и се учи, и има нужда от свобода да опитва, пада и отново да се изправя, без критик зад гърба си.

Когато бяхме заедно, си поставях за цел да направя деня й по-хубав. С времето се научих да отстъпвам, да правя крачка назад и да се вглеждам. Видях как детето ми използва възможностите си и творческото си мислене, как умело управлява компанията от съседски деца, как потъва в сложните си медицински книги и защитава тези, които не са имали шанс. Всяка вечер ние водим задушевни разговори в тъмната й стая и тя ми разказва как мисли да помогне на света. Знае, че въпреки грешките и паденията, които неизбежно ще срещне по пътя си, аз винаги ще я подкрепям.

Най-добрият подарък, който направих на голямата си дъщеря, е свободата да опитва, да губи и побеждава. И се оказа, че споделих подаръка й.

Денят, в който пораснах

Най-доброто, което подарих на малката си дъщеря, е времето.

Когато малката ми дъщеря навърши четвъртата си година, аз вече бях й дала ясно да разбере, че нейният подход към живота в стил „трябва-да-спра-да-помириша-розите“ откровено изнервя мен, ефективната й майка. Но докато не чух голямата ми дъщеря да й прави забележка за същото, нямах представа какъв удар нанасям на собствените си деца.

Този ден погледнах Ейвъри в очите и й казах: „Извинявай, че те карам непрекъснато да бързаш. Харесва ми твоят начин и бих искала да мога поне малко да приличам на теб.“ Двете ми дъщери бяха еднакво изненадани от необичайното признание, но лицето на малката буквално засия от удоволствие. Знаех, че ако удържа обещанието си и се старая повече да приличам на нея, животът ни ще се промени.

Всеки път, когато беше възможно, позволявах на Ейвъри да задава темпото. Хвалех я, когато забелязваше нещо, което беше убягнало на другите. Започнах и аз да забелязвам същите неща. Виждах колко се радва, когато бавно облича любимата си пижама, внимателно полива пилето си с ябълков сок, нежно утешава тъжния си съученик или търпеливо чака дядо си. Детето ми е Наблюдател. Бързо разбрах, че такива деца са прекрасен и рядък подарък за света. Тогава осъзнах, че тя е подарък и за моята луда душа.

Сега тя композира. Това е много интересен процес с китара и ноутбук, но има талант, увереност и търпение, и ще се справи. И преди всичко – сега времето е на страната на Ейвъри – няма никаква потребност да бързаш, когато отправяш послания с песен на този суетен свят.

Най-доброто, което подарих на малката си дъщеря, е времето. И се оказа се, че споделих подаръка й.

10 подаръка, които детето ни няма да забрави

Най-доброто, което подарих на себе си, са размислите.

Ще пропусна важен подарък, ако не спомена, какво поднесох на самата себе си. Нито един от изброените по-горе подаръци нямаше да бъде факт, ако не бях си позволила да престана да бъда тази, която може да направи всичко с усмивка на лице, докато душата й бавно умира. Позволих си да изключа звука на външния свят и да последвам зова на сърцето си. Разреших си да бъда човек, да използвам собствените си грешки като стъпало към по-добрата си версия. Разреших си да плача, да се радвам, да дишам. Не бих била тази, която съм днес, ако не си бях позволила да пиша поне по 10 минути дневно, с надежда да стана автор, който може да помогне и на другите да преживеят същото.

Преди пет години си подарих размислите.

Те станаха подарък за мъжа ми, за децата ми и за всички, с които споделях своите истини и надежди. Аз и досега не умея да прави хубави материални подаръци, но добих навик да копая дълбоко в търсене на най-важното, което мога да дам.

Надявам се този текст да ви помогне да се почувствате по-малко притиснати да търсите нещо, което може да се опакова в кутия, и да се съсредоточите върху търсенето на подаръците, които носите дълбоко в душата си. Тези подаръци са време, присъствие, прошка, приемане. Те влияят не само на получателя им, но и на целия свят.

За тези, които са заинтригувани, един изящен цитат, който сподели с мен приятелката ми Кейтлин.

„Бъди по-мил със себе си. Ти си нечия глътка въздух, нечий спомен, дом за цял живот.“ – Наира Уахид.

Да. Значимите подаръци започват с това да бъдеш по-мил. По-мил със себе си, с него, с нея.

Няма да сбъркаме, ако сме по-мили, по-добри, по-открити, снизходителни, приемащи.

Винаги е добра идея да се започне с любов.

Авторката Рейчъл Мейси Стафорд, води блог, който е нарекла Hands Free Mama. В този блог, в продължение на пет години и повече тя разказва как се освобождава от всичко, което я измъчва, натоварва и отнема от времето й, за да сграбчи истински ценните неща. Рейчъл води лекции и е автор на няколко книги.

Прочетохте ли
Последните хора на света