Автор: Мария Пеева

В ония далечни времена на постсоциалистическа България Тино все още не беше Тино. Беше един най-обикновен Константин, наричан от приятелите си Коцето, и работеше като бояджия на свободна практика, докато учеше финанси. Баща му боядисваше апартаменти и къщи преди да почине и го научи на занаята, което определено бе от полза в гладните години на прехода. Дали е съдба или случайност, няма особено значение, но така се случи, че Коцето боядисваше стар тристаен апартамент в един нелош шестетажен блок покрай Марица. Собствениците бяха се изнесли на село и се опитваха да го продадат на по-добра цена, което не изглеждаше неосъществима мечта, тъй като строителният бум не само не беше започнал, ами нямаше дори изгледи за него. И в един хубав октомврийски ден Константин, младеж на 21 години, наскоро уволнил се от казармата и вече студент първа година, получи възможността да изкара цели 300 лв, което се равняваше на едномесечната заплата на овдовялата му майка. Младият човек ходеше сутрин на лекции, след което яхваше колелото си, истински “Турист”, и отпрашваше с бясна скорост към спокойния пловдивски квартал Мараша, където сядаше на облепения с вестници паркет и хапваше увит в салфетка сандвич, а после до късни нощи боядисваше изпразненото от мебели жилище.

Докато работеше една вечер, през отворения прозорец чу момичешки глас да вика отвън.

- Галееее! Галееееее!

Гласчето, едновременно пронизително и треперещо, го накара да остави валяка и да излезе на южната тераса. На два етажа под него в малката градинка зад блока се извисяваше кестен, все още зелен в ранната есен, а под него беше застанало едно дребничко създание със ситно къдрави коси, изправено на пръсти, опряло ръце на широкия ствол, изпънало шия назад и очевидно втренчено в нещо скрито в короната. За да не изглежда, че я зяпа, Коцето извади кутия цигари от джоба и запали.

- Галееее! Галенце, слез при мен, моля те, Галеее! Мац-пис-пис-пис…

Звучеше сякаш всеки момент ще се разплаче. Макар и облечен в  стар работен гащеризон на петна и пръски, останал от баща му, в душата си Константин беше рицар, който няма да остави дама в беда. Единствената причина вече да не е долу беше същият този гащеризон. Младежът никога не би си признал, но в душата си бе донякъде суетен и обичаше да изглежда добре. Най-малкото чист. Нямаше начин да се представи в този раздърпан вид пред непознато момиче, особено хубаво. Защото девойчето с пискливото гласче определено хващаше окото дори от втория етаж. Но на този етап той нямаше намерение да слезе, нито дори да й се обади.

Обаче тя го забеляза. Може би долови острия аромат на цигарата или движението му, но изведнъж извърна поглед към него, пусна ствола и отстъпи назад. Двамата се вгледаха един в друг за няколко мига, тя отдолу, той отгоре, тя малко стресната, той - още повече.

- Вие сте майсторът, нали? - заговори го първа.

- Да. - малко смутен потвърди той. Не беше мислил за себе си като за “майстор”, но звучеше добре, престижно някак.

- А дали имате стълба? - поинтересува се тя. 

- Имам. - отговори той. 

- Олеле, това е чудесно! - момичето само където не подскочи. - Моля Ви, моля Ви, елате да ми помогнете! Трябва ми стълба!

- Ами, добре. - младежът се усмихна малко накриво, но загаси пъргаво цигарата и след минута беше долу, помъкнал сгъваемата стълба под мишница, леко попрегърбен от тежестта й. Когато застана до нея, видя колко дребничка е всъщност, стигаше едва до гърдите му. Приличаше на порцеланова статуетка с идеални пропорции, изящна, бяла, с плътни устни и чипо носле, светлоока и кестенява. Изведнъж се почувства ужасно обикновен и дори грозноват пред нея - облечен в стария, широк, изцапан с боя дочен гащеризон, потен, с бяла боя по косата, а може би и лицето му беше мръсно. Момичето обаче явно имаше други грижи в главата.

- Котенцето ми избяга и се покатери на дървото - посочи тя. - И не може да слезе. Дали ще може да ми подържите стълбата, за да се кача и да го хвана?

- Не е ли по-добре аз да се кача? Да не паднете. - попита той. Имаше нещо в нея, което го предизвикваше да я закриля.

- Добре. - съгласи се тя незабавно. - Аз ще Ви държа отдолу.

Константин подпря стълбата на дървото, разпъна я, закрепи я, и анализира ситуацията наум. От втория клон го гледаше сърдито  грозновато чудовище, еднооко при това, с настръхнала козина. Изобщо нямаше вид на изплашено или беззащитно, а по-скоро на ядосано, че му се нарушава личното пространство и правото да се катери там, където сметне за добре. 

- Не изглежда като да се страхува. - позволи си той да отбележи. - Дали няма да слезе, ако я изчакаме?

- Няма. - отговори твърдо момичето. - В момента умира от ужас, сигурна съм. Вижте, ако се притеснявате, аз ще се покатеря.  Просто ми трябваше стълба.

При мисълта, че прекрасното създание може да го помисли за страхливец, Константин само махна с ръка и чевръсто се изкатери до третото стъпало. Ужасното животно го изгледа надменно, изсъска почти в лицето му и се отдръпна назад на безопасно разстояние. Момчето погледна надолу разколебано. Девойката беше извърнала глава към него и го гледаше отдолу с широко отворени очи, зяпнала като птиче, вкопчена в стълбата, все едно би могла да я задържи, ако тръгне да пада.

- Ще успеете ли? - отчаяната молба в гласа й го накара да се изкачи до последното стъпало. Стълбата се залюля, аха да се сгромоляса, но Констатин се задържа за клона с лявата ръка, запази равновесие и с другата бързо се протегна и някак успя да сграбчи косматия змей. В този миг обаче проклетата гад го одра силно по ръката и се изплъзна, при което кой знае как се шмугна под широкия гащеризон и се вкопчи в тялото му, зверски задирайки корема му и о, ужас, промушвайки се все по-надолу към тайните места, които всеки мъж пази повече от зеницата на очите си.

Момчето, забравило срам и страх, се разкрещя, скочи на земята и пред смаяния поглед на девойката смъкна бързо гащеризона и измъкна звяра, преди да го е лишил от мъжкото му достойнство. 

- Галенце! - извика момичето и грабна от ръцете му мяукащото,  настръхнало, еднооко чудовище, което като по магия мигом се преобрази в сладко коте, измяука и отърка глава в гърдите й. Тя притвори очи, наклони глава и притисна животинчето към бузата си, след което се опомни, погледна засрамения младеж, който бързо и несръчно нахлузваше гащеризона, и къде през смях, къде през сълзи възкликна:

- Ох, добре ли сте! Ама Вие ми спасихте котенцето! Благодаря! Толкова много благодаря!

И така, с котката под мишница, му се хвърли на врата и го целуна. Точно тогава Константин за първи път видя този  възторжен, грейнал поглед, това щастливо изражение, за което стана дума по-горе, и в един кратък миг осъзна веднъж и завинаги, че това е лицето, което иска да вижда всеки ден до края на живота си. Също така осъзна, че дори не знае името на момичето, което само за минута беше успяло първо да го смути, после да го превърне в герой, и накрая да го накара да се влюби.

- Аз съм Константин. - каза той, ни в клин, ни в ръкав, след като тя се отдръпна от него, изведнъж утихнала и някак засрамена.

А момичето се вгледа в него, косо, леко присвила очи и вече сериозна.

- Катерина - каза тя накрая, с тържествен тон, все едно му се врича. И веднага се засмя отново.

- Хайде вече да си говорим на “ти”, след като те видях по гащи. И да знаеш, че ще ти казвам Тино. Така се казва героят в една мафиотска книга, която чета в момента…

И започна да му я разказва.

Няколко месеца по-късно се ожениха и заживяха щастливо, макар и невинаги спокойно. А след почти трийсет години се озоваха в красивата испанска къща, след която нищо вече нямаше да е същото.

Семейство Катерина и Константин Куман са главните герои в криминалната ми поредица "Случаите на семейство Куман". Първата книжка "Инцидент в Мадрид" вече е издадена от Софтпрес. Този разказ е откъс от книгата. Видео с кратко представяне може да видите тук.

Прочетете също:

Коледата на семейство Куман