Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

На всяка почивка някой от фамилията пада жертва на повръщане (или разстройство, или и двете), друг на слънчево изгаряне. Някое от децата ще изреве от възпалено ушенце, друго ще пусне сопол, трето ще се разкашля като магаре. Един ще го ужилят оси, друг ще го налази кърлеж/паяк/скорпион, трети ще получи алергия. Тази година ни сполетяха четири злини – слънчево изгаряне, жесток летен вирус, алергия и възпалено ухо. А най-интересното е, че и четирите удариха една и съща кротка и безпомощна жертва – моята скромна особа.

Всичко започна със слънчевото изгаряне. Напук на всичките ми био-еко-органични мазила и макар че се криех под чадъра като градска кокона от миналия век, успях да се подредя още на първия ден и от бяла станах розово-червена с нюанси на пурпур. Въпреки това тъпо и упорито отидох на плаж и на втория ден с надеждата, че клин клин избива. Свих се под чадъра, увита с огромен син шал от глава до пети, с една малка дупка за очите и носа, и тъжно наблюдавах как момчетата търчат под жарките слънчеви лъчи и скачат във вълните, безстрашни и неуязвими като млади полубогове от котилото на Нептун. По едно време забелязах, че съседите по чадър ме гледат с неприкрито любопитство. Веднага се досетих, че с тази бурка най-вероятно им напомням мюсюлманка от най-крайните фракции. Направих грешката да споделя с Иван подозрението си, а той, нали си мре да ме поставя в крайно неудобни ситуации, нарочно взе да ми маха и подвиква закачливо „Аллах акбар“ всеки път, като излезе от морето. Накрая се принудих да се разкрия – обърнах няколко менти и запалих цигара, действия твърде неприсъщи за една благоверна фундаменталистка дори и на плажа. Да не си помислите, че иначе бих пила коктейли преди пет часа, в никакъв случай! Пожертвах се само, за да успокоя подозренията им и да ги оставя да си почиват спокойно.
Не знам дали от ментите или от друго, но вечерта, сякаш изгарянето не ми беше достатъчно, се подредих и с отвратителен… не мога да намеря евфемизъм, затова ще си го нарека направо дрисък. (Разстройство ми звучи някак твърде снизходително). Натъпках се с ентерол и на другата сутрин се почувствах малко по-добре, затова отново потеглих към плажа с ентусиазъм и надежда, че дрисъкът може да се обиди и да ме напусне окончателно, ако го игнорирам.
Но дрисъкът се оказа широко скроен и се върна със страшна сила. Злата сервитьорка в близкото кафе ми обясни, че не предлагат такива екстри като тоалетна за клиенти, но такава има не в съседното, нито в следващото, а в по-по-следващото кафе, ей онова там само на два километра нагоре по плажа. Няма да ви разказвам как се тича по горещия пясък, увита в бурка. Няколко пъти. Не беше най-щастливият ден в живота ми, но мисля, че свалих успешно два-три до пет килограма.
На следващата сутрин ми изби ужасна алергия, която уплаши дори дрисъка. Но лекарството за алергия е фотосензитивно, тоест противопоказно за слънчеви бани, така че остатъкът от почивката ми премина на прекрасната сенчеста тераса на хотела, на хлад и проветрение, с книжка в ръка. Някъде по това време започна да ме боли и ухо, но бях толкова доволна от спокойствието и тишината, че излях половин шишенце отипакс в него, запуших го с малко памук, надрусах се с два нурофена и забравих за него. Прочетох една семейна драма, един кървав трилър и една жестока комедия в пълно блаженство, без никой да ми мрънка за сладолед, царевица, гевреци и сокчета, да ме залива с кофи студена вода, да ми хвърля пясък върху хавлията, да ми крещи в ухото и да ми пуска водорасли, рапани, рачета, медузи и други морски твари по гърба.

Пеев упорито продължи да води бандата на плаж, вечер се връщаше изтерзан като войник от бойното поле, натоварен с плажни чанти, кофички, топки и деца, след което за мое изумление пускаше момчетата неуморимо да беснеят в басейна на хотела до вечерта. Мисля, че тайничко се надяваше да се разболеят и да сложат край на мъките му, но не му се получи. Като истински мъж той удържа фронта до последния ден, а когато вече натоварихме багажа в колата и потеглихме, само въздъхна с облекчение и отбеляза:

– Е, Мерке, поне ти си почина.

Как не го е срам да говори така на горката си болна жена.
Впрочем, следващия път отиваме на планина.

Ако пресметна часовете, които съм прекарала във висене пред лекарски кабинети с моите хлапета… сигурно за толкова време щях да завърша медицина, че и да специализирам даже. Слава богу, най-после си намерих педиатър, който наистина ми лекува децата, а не просто ги тъпче с лекарства и добавки, докато накрая оздравеят сами. Моят най-искрен съвет към всички майки – не само на бебешори, но и на големи деца, е да бъдат абсолютно безкомпромисни и взискателни към педиатъра си. В негови ръце е най-ценното ви – здравето на вашите деца. Ако се усъмните в компетентността му, без колебание побързайте да потърсите друг. Имате това право и процедурата изобщо не е сложна. Дори не е нужно да го уведомявате, макар че вероятно би било полезно за него да знае причината за смяната и евентуално да се коригира.

Ето пет основания, които би трябвало да ви светнат червената лампичка да потърсите по-добър педиатър:

1. Всеки вирус, настинка, сопол водят до усложнения и в крайна сметка се лекуват с антибиотик.

Ако детето ви няма тежко заболяване, вродено или придобито, което да усложнява нормалните детски вируси, не би трябвало да се стига до лечение с антибиотик всеки път. Ако диагнозата се постави правилно и се предпише добро лечение, изобщо няма да се стигне до антибиотик, а нерядко и до два. Една приятелка наскоро ми каза: „Какво правя и къде бъркам, че се налага да сменяме по два антибиотика, когато детето се разболее?“ Никъде не бъркаш, й отговорих. Единият път детето ти направи ангина, а го лекуваха с антибиотик, който на моите деца предписват за бронхит, след което го смениха с правилния антибиотик за ангина и чак тогава оздравя. Втория път направи бронхит, а му предписаха същия антибиотик, защото го е „оправил“ предния път, но в конкретния случай нямаше как да помогне и накрая отново се наложи да го сменят. Четири антибиотика за три месеца! И ти търсиш вината в себе си? Сменяй лекаря и не се колебай. Добрият педиатър е преди всичко диагностик. И тук стигаме до второто основание за смяна.

2. Педиатърът отказва направления за други специалисти или не ви назначава изследвания.

Колкото и добър диагностик да е педиатърът ви, понякога вирусните и бактериалните инфекции могат да имат сходни симптоми. Тогава се правят кръвни изследвания, които диференцират заболяването и му помагат да постави вярната диагноза и да назначи правилното лечение. Освен това, ако детето боледува твърде често, също се налага да се правят изследвания, за да се види дали няма други фактори, които понижават имунитета му. Понякога се налагат консултации с алерголог, пулмолог или всякакви други специалисти. Ако вашият педиатър се смята за всезнаещ и си „пести“ изследванията и направленията, определено е за смяна.

3. Педиатърът не следи развитието на медицината.

Медицината е една от най-бързо напредващите науки. Заболявания, които са били нелечими или много трудно лечими само преди няколко години, вече могат да бъдат стопирани или дори напълно излекувани. Практики, които преди десет години са били считани за правилни, сега се отхвърлят тотално. Добрият педиатър трябва да е в час със съвременната медицина. Не може съвременен педиатър да съветва майката да спре кърменето, ако е болна, да настоява момченцето да бъде „забелено“, да препоръчва ранно захранване и други такива напълно остарели и отхвърлени методи. Чувала съм приятелки да споделят с мен как лъжат педиатъра, че захранват тримесечното си бебе, за да не им се кара. Не е нормално да търсим съвети от форуми и приятелки. Редно е педиатърът да е достатъчно добре информиран, за да ни даде правилните насоки за отглеждане на детето, а не да разчитаме на интернет.

4. Педиатърът ви постоянно предписва безумно скъпи хранителни добавки и твърде много лекарства.

Ако вашият педиатър ви изпраща всеки път с рецепти за хранителни добавки и витамини, има нещо гнило. Хранителните добавки са изследвани далеч по-малко от лекарствата и много по-бързо навлизат в търговската мрежа. Постоянната им употреба никак не е препоръчителна и един истински лекар би трябвало да го знае. Не се предоверявайте, защото можете да навлечете на детето неприятни алергии, без дори да разберете откъде ви е дошло. Бизнесът не бива да е за сметка на детското здраве. А ако предписва твърде много лекарства, има вероятност да не е съвсем сигурен какво точно ще помогне и за всеки случай се застрахова. Което по-скоро вреди на детето, отколкото да му помага. Не допускайте такива експерименти.

5. Педиатърът ви не си вдига телефона и е трудно откриваем при спешни ситуации.

Един лекар би трябвало да е винаги на разположение. Човек не се разболява само в работно време. Нормално е да можете да разчитате, че ще имате връзка с педиатъра си по всяко време и разбира се, ваша отговорност е да не го притеснявате за съвсем безобидни проблеми. Но когато сте започнали лечение и въпреки това състоянието на детето рязко се влоши, педиатърът би трябвало поне да отговори на обаждането ви и да ви каже какво да правите, дали сте за болница или може да овладеете положението и у дома. Обяснението „Колкото ми плащат, толкова работя“ от устата на лекар е престъпно. Лекарят е положил хипократова клетва и е поел отговорност за човешки живот. Той няма право да откаже помощ по всяко време и дори напълно безплатно. Спомнете си това следващия път, когато педиатърът ви се скара, че му звъните в 22 часа, защото детето е вдигнало 40 градуса.

И за финал ще завърша с думите на моя педиатър, който освен че е страхотен лекар има и прекрасно чувство за хумор. Любимата му фраза след някое боледуване на момчетата е:

Е, и този път въпреки усилията ми детето взе, че оздравя.

Препоръчвам ви и тези три статии за здравето на децата ни: „Това, което няма да ви кажат“, „Ранна диагностика на психични проблеми“, и „Скъпи родители, лъжат ви.“

 

Ако искате да изкажете признание към своя акушер-гинеколог, акушерка, педиатър или неоталотолог, както и да отличите АГ болниците или родилните отделения, от които сте доволни, се включете с номинации в класацията на Puls.bg тук. Регистрирайте се за участие на шестото издание на Форум бременност и детско здраве, организиран от Puls.bg, тук.

Арх. Пенка Станчева, PS-ARCHITECTS

Мамето-нинджа, познатата на всички вас моя приятелка Мария, ме попита преди няколко дни дали няма да й напиша нещо за рубриката ДОМ. Разбира се. И първата история, която й разказвам, е за т.нар. уют. Тази дума е едно от „любимите“ мои термини-клишета в интериорния дизайн. Но има ли някой, който да не иска домът му да е уютен? Едва ли. Все пак задайте си въпроса какво точно имате предвид когато го кажете, дори пробвайте да си запишете вашия отговор преди да продължите да четете. Аз също го направих преди да започна да пиша. Отгоре виждате една визуална зимна версия, която да ни помогне с дефинициите.

Моите първи отговори по темата безспорно са свързани с МАТЕРИАЛИТЕ. Това, което кара често хората да определят едно място като уютно, е наличието на ДЪРВО. Но използването му има своите особености – то уплътнява много силно средата и неговото присъствие трябва да се балансира умело със светлина и лек цвят. Ако таванът е облицован с дърво, това прави още по-притворено пространството. При така широко разпространената у нас „светла“ височина в помещенията от 250 см, това направо е равносилно на ефекта „пещера“. Така че дървото, използвано умело, с мярка, би направило мястото уютно със сигурност. Но употребата му трябва да е премерена.

2 MXMAarchitectureetdesign LaCasadePauletSigi 1 2 AdrienWilliams 02

Вторият отговор на въпроса какво всъщност е „уют“ е – „огън“, „приглушена светлина“, „свещи“ или иначе казано СВЕТЛИНАТА. Тя е ключ към резултата „уют“. Извън камината и свещниците, за които няма да разсъждавам сега, ще обърна внимание на стоящите лампи в помещенията. Чрез тях в определени моменти можете да приглушите основното осветление и да осветите само ъглите на стаите. Така атмосферата става мека и топла.

3 cosy home

Вероятно тук е моментът да вметна, че така широко разпространената напоследък мода на „голата крушка“ може и да е ефектна и бюджетна, но със сигурност не е нещо, което аз асоциирам с „уют“.

4 cosy home

И още един елемент в рецептата – ТЕКСТИЛЪТ, или с други думи – пердета, килими, декоративни възглавници. Вероятно само слагането на много възглавници няма да реши сам по себе си въпроса, но в една по-цялостна разработка ще добави „щипка сол на гозбата“.

5 cosy home

Всичко това са само някои малки насоки в една доста сложна материя, наречена интериорен дизайн, няколко „лесни рецепти“ за това на какво да обърнете внимание.

Всъщност като човек, създавал много домове през годините, съм стигнала до разбирането, че домът е уютен, когато не е нито прекалено празен, нито прекалено пълен. За да можеш да го направиш такъв трябва добре да разчиташ даденостите на пространството и вкусовете на клиентите, да насочваш така процеса, че накрая да остава простор, въздух, но да не е празно. Пространството трябва да ни кара да се чувстваме обгърнати от него, но без да сме затиснати – това е моето разбиране за уют.

 

 

ps

 

Един полезен сайт за майките с малки деца, които искат да се реализират професионално. Идеята е на Силвия Трифонова и тепърва ще помага на много жени. Сайтът се казва Her Startup ( http://herstartup.today, www.facebook.com/herstartup) и е с мисия да свърза, вдъхновява, промотира и дава практични знания и мотивация на предприемчиви български майки, с цел да изградят успешен бранд или да се завърнат отново в офиса - но с много повече заряд, знания и умения.

 

Her Startup изготвя и списък на компаниите в България, които са “приятелки” на майките с малки деца (mom-friendly на английски) и дават на родителите различни придобивки като например - бонуси, възможност за работа на половин работен ден, възможност за работа от вкъщи определен брой дни в годината, детска градина, др. Ако искате да препоръчате такава компания или да видите кои са споделени до момента, присъединете се към групата им във Facebook. Ако сте такава компания, непременно им пишете, за да се представите.

 

Кога придобиваш най-голяма смелост да осъществиш мечтите си?

Когато разбереш, че всъщност нямаш никакво време за губене.

Обичам да пътувам с метро. В пиков час – не, разбира се, но през уикендите е толкова спокойно и полупразно. Сядам на ъглово място, тиха и невидима, и наблюдавам хората около мен. Не чета книга, не се вторачвам в телефона, просто се оглеждам и колекционирам. В метрото всеки се чувства сам и незабележим и можеш да прочетеш толкова много истории.

Възрастната женица с яркото червило отсреща. Палтото й е захабено, но от дебела, качествена вълнена материя. От 80-те, майка ми имаше навремето палтенце с такава кройка от „Валентина“. Сигурно още й топли. На сбръчканата шия се мъдри фишу с лъскави нишки, вързано умело на кипра фльонга. На краката ортопедични обувки подават обли връхчета под вълнен панталон с ръб. Сигурно глезените й се подуват и не може да носи ботуши дори в снега. Жената стиска здраво черна чанта с две дръжки и розово найлоново пликче, пълно с евтини лакомства, от типа, който децата си купуват от училищната лафка въпреки забраната на родителите – зрънчовци, вафли и смучещи бонбони. Ясно, отива на гости при внучетата. Вперила е поглед право пред себе си и е стиснала здраво тънките начервени устни. Усмивка няма нито в очите, нито на устата. Подозирам, че е от онези баби, които обичат да правят забележки, да оглеждат преценяващо и да дават поучителни примери от личния си живот. Вече й е късно да се научи да е мила. Домъчнява ми за нея. Смъртта е достатъчно студена, та да прекара човек и живота си в хлад.

На следващата спирка се качва младеж. Хубаво тъмнооко момче с високо чело, късо подстриган перчем и гладко обръснато скулесто лице. Носи дънки и тъмно яке. Дънките са изчистена стандартна кройка, леко изпънати по бедрата, не смъкнати, без кръпки и декорации. Под якето се подава тъмносин пуловер и якичка на риза. Якичката е подгъната накриво и веднага ми се набива в очите. Направо ми идва да се пресегна и да я наглася, но разбира се, не го правя. Младежът очевидно живее сам, си мисля. Никое момиче, никоя майка не би го пуснала да излезе от къщи с така подвита яка. Сяда на моята тройна редичка, по диагонал срещу бабата, и тръска спортен сак в краката си. Вероятно отива на фитнес или плуване, има широките плещи и самоувереността на редовно трениращ човек. Вади телефона си, с привичен жест плъзга пръст по екрана и потъва.

След три спирки ще слизам. Вагонът е все така празен – само аз, възрастната дама и младежът. В този момент вратата се отваря и влиза невъобразимо красиво момиче. Не от кифленския тип, а от онези естествените красавици, които изпълват с възхищение и мъже, и жени. Екзотична красота, малко широки скули, плътни вежди с естествена извивка, вълнисти черни къдрици и леко мургаво лице, на което още по-ярко се открояват зелени очи с пронизващ поглед. За такива очи, мисля си, преди няколко века биха изгорили горкото момиче като вещица. Старицата свива устни още повече. Младостта и красотата не понасят добре на всекиго. Момичето сяда точно срещу младежа и кръстосва две стройни крачета в тесни дънки и високи ботуши. Поглежда го с видим интерес, нашето момче определено хваща окото. Но той продължава да си зяпа телефона, леко приведен напред. Идва ми да го сръчкам. Какво толкова му гледаш на този телефон, виж каква хубавица седи срещу теб. Следващата спирка наближава, старицата става и се отправя към вратата, но розовото найлоново пликче се закача в нещо, може би в кокалестите й пръсти, и цялото му съдържание се разпилява по пода. Женицата изписква нещо и се опитва да се сгъне и да събере покупките преди да се затворят вратите, но младежът я изпреварва, хвърля телефона си на седалката между нас, с бърз жест събира всичко в голямата си ръка, натъпква го в ръцете й, хваща я под ръка и й помага да излезе точно навреме. Старицата се обръща да му благодари, но вратите вече се затварят, а момчето се връща на мястото си обратно и пак хваща телефона. Момичето вече го гледа с неприкрито възхищение. „Вдигни очи, глупчо“, си мисля. Насочвам цялата си мисловна енергия към него, опитвам се да подам телепатичен сигнал. Не работи. Покашлям, въртя се неловко на мястото си. Виждам как една тръпка е на път да угасне, още преди да се е родила. Виждам нежна женска ръка, която наглася изкривената яка под пуловера и погалва гладката буза. Виждам красиви дечица със зелени очи и високи интелигентни челца, които никога няма да видят белия свят. Кипя от вътрешно негодувание, а ето че и моята спирка идва.

Скачам импулсивно и си изпускам чантата на земята. Жестът е абсолютно несръчен и изкуствен и в никой филм нямаше да мине за достоверен, но тези двамата са толкова погълнати – тя от него, той от телефона - че не забелязват самото изпускане, а само разпилените по земята тефтерчета, кърпички, червила, портмоне. Момчето реагира по абсолютно същия начин, хвърля телефона на седалката до него и бързо се навежда да събере всичко от пода. В този миг, в тази наносекунда правя нещо, което никога не бих помислила. Грабвам телефона му от седалката и го пъхвам в джоба си. Той се обръща и ми подава събраните от пода дреболии, аз ги грабвам, усмихвам се неловко и изхвърчам навън миг преди вратата да затвори. Сърцето ми направо ще изскочи от вълнение. Боже, затова ли крадат хората?

Обръщам се и за миг погледът ми се кръстосва с този на момичето. „Сестро, сега е твоят момент. Ако ви е писано, ще бъде.“, си мисля. Виждам как младежът се изправя и започва да се оглежда смутено. Тя вдига глава към него и сякаш понечва да му каже нещо. Влакът се отдалечава, завесата пада.

Тръгвам към изхода на метрото с толкова широка усмивка, че отстрани сигурно изглеждам като напушена. Не ми пука. И без това няма никого. На изхода се спирам за миг и се навеждам над прозорчето на касата.

- Прощавайте. - казвам със сериозен тон, макар че усмивката все още играе на ъгълчетата на устата ми. – Намерих един телефон.

 

Финалът, естествено, е въображаем. В последния миг надделя споменът за баба ми, която ни е строила петима невръстни братовчедчета и ни боцка розовите длани с голямата губерка, задето сме обрали черешата на съседа. Така че моралистите могат да са спокойни. Няма нарушени закони. А трябваше, трябваше...

Мария Пеева

 

На теб,

дето дойде сякаш от нищото и успя да повдигнеш брадичката ми, 

за да ми видиш очите, когато не можех сама да вдигна глава,

 

дето отметна нежно онзи мой така дразнещ кичур и каза, 

че е като посребрена трева и ухае,

 

дето кротко избърса изпоцапаното ми от прах, 

безпътица, безсъница и някакъв дъжд лице,

 

дето ми даваше въздух всеки път, 

когато отново отказвах да дишам,

 

дето ме вдигаше на ръце, 

когато падах защото отказвах да ходя,

 

дето чуваше всеки мой писък, 

когато мълчах най-дълбоко,

 

дето просветваше при всеки тънък лъч 

на възможна усмивка в очите ми,

 

дето събираше прашинките от опустошения ми смях 

и един ден ми го дари - леко нащърбен, но мой,

 

дето успя да върнеш от пътя душата ми и я убеди, 

че си струвам връщането,

 

дето събуждаше сетивата ми едно по едно, търпеливо, 

и се радваше тихо на всяко потрепване,

 

дето чуваш всичко, което не ти казвам, 

онемяла от страх, че може би само сънувам...

 

На теб не мога да подаря почти нищо, 

освен каквото остана от мен.

Всичкото и до края.

Знам, че е малко, но толкова имам.

И е твое.

Това е.

 

Надя Костова

Пътеписите на душата ми
 

 

 

Чудесен старт за национален ансамбъл девойки в състав Мария Спасова, Галатея Герова, Биляна Писова, Биляна Везирска и Бояна Гелова! Заслужена победа на момичетата! Да са здрави, да продължат да се борят и да ни зарадват на Европейското първенство в Унгария през май месец!

През последните дни се появиха предупреждения за една опасно зарибяваща тийнейджърска игра в интернет – наричат я Синия кит. Играта наподобява „Саймън каза“ или „Руска рулетка“ и принципът е следният – след като се присъединиш, гуру или ментор ти поставят разни предизвикателства, които трябва да изпълниш, снимаш и качиш в мрежата. Задачите стават все по-опасни и според руски сайтове са довели до десетки самоубийства. Тези, които искат да се откажат, биват подложени на виртуален тормоз, обиждани и заплашвани.

Дали тази информация е вярна или подвеждаща, все още е рано да се каже, няма потвърждение от достоверни източници. Но лично аз смятам да поговоря с моите хлапета и ви съветвам да направите същото. Играта в голяма степен ми напомня секта, която манипулира детето, отделя го от реалния свят, от семейството и приятелите, и му създава измислена реалност, в която представите за добро и зло са объркани и волята му е подчинена изцяло на „гуруто“. Някои деца са по-податливи на подобен контрол от други. Сектата, или в случая, Играта ги кара да се чувстват харесвани, приети, интересни, запълва потребността им от разбиране и съпричастие. Притеснително е, че интернет дава достъп на подобни манипулации до много повече деца, докато едно време сектите разчитаха предимно на личен контакт за зарибяване.

Какво можем да направим?

Поговорете с децата си непременно за манипулацията, за намесата в личното пространство и контрола. Уверете ги, че каквото и да направят, каквото и да ги притеснява, винаги могат да го споделят с вас. Разговаряйте с тях по-често и на всякакви теми. Няма „ранна“ възраст за темата за насилието и кибер хулиганството, то може да се случи на всякаква. И накрая нещо, което може да ви прозвучи алогично, но ви уверявам, че е проверено. Не им спестявайте зловещите истини за света. Децата, които растат „в саксия“, уверени, че всеки им мисли доброто и няма лоши хора, много по-лесно стават жертва на тормоз и манипулация. Разбира се, не е нужно да са страхливи и мнителни, но трябва да знаят, че не всеки, който се държи мило с тях, непременно е добронамерен. Другото, което трябва да знаят, е че могат да споделят с вас всичко, абсолютно всичко, дори грешките си, и вие няма да ги съдите или критикувате. Обикновено децата, които стават жертва на подобни престъпления, не са споделили навреме с родителите си, защото се страхуват, че ще бъдат смъмрени или наказани.

Ще приключа с разказа, който ни прати Нина Неделчева-Георгиева за преживяването си в секта преди много години. Слава богу, при нея финалът е щастлив.

Когато учиш чужд език с кеф, много те влече да си говориш с хора, на които им е роден… И аз така – учех английски и ми беше мерак да говоря с ЖИВ англичанин… И ми се случи в девети клас. Връщам се от училище първа смяна, по заобиколния път до спирката… И чувам – АНГЛИЙСКА реч… Супер! Заслушвам се – момче и момиче – на около 20 години – питат къде имало книжарница! Ама чакайте, защо питате другите – АЗ съм Вашият човек!

Запознахме се. Той се казваше Матю и беше кокни от Лондон. Тя испанка – Бегония. Чудна картинка бяха – той бял и русоляв, тя смугла и чернокоса… Та заведох ги до най-близката книжарница… За благодарност, ме поканиха на гости, там където живеят със свои приятели в централната част на града…

Ама естествено, още повече хора да си говорим на английски! И без това не се разбирам особено нито със съучениците, с родителите още по-малко. Естествено, че отидох. Черпиха ме чай! И си говорихме. Като типична тийнейджърка, комплексирана от наднормено тегло и не само… нещастни влюбваници и т.н. От приказка на приказка ми станаха един вид много близки дружки… После ме поканиха в събота ли беше или в неделя на сутрешна служба… Те вярвали в Исус. И там отидох, колко му е… Е, пяха песни, говориха, че Бог е Любов…

Минаха няколко седмици и аз поне 2-3 пъти седмично ходих там и пиехме ЧАЙ!

Превърнаха се в единствените ми приятели. Положението с досадните родители и роднини ставаше все по-нетърпимо. Откъде накъде ще ме питат какви са тези хора и ще ми се бъркат… Започнах да се упражнявам да пея онези песни – как Исус ни обича и ще ни спаси… Но като не знам как да пея, единствено прегракнах… Нищо.

Накрая, нашите предприеха крути мерки и ми ЗАБРАНИХА да ходя там повече. Ужасни хора! Никаква толерантност! Оплаках се на моите единствени и вечни приятели. Те казаха, че ще си дадем срок от 40 дни! Колко Библейско, а? И ако след 40 дни моята любов към Исус и към тях надделее, да ида пак. Ако не – значи съм ги лъгала вече колко време.

Е, останах си вкъщи. Изпаднах в униние и самота, но с всеки ден имах все по-малко желание да ходя там. Чак наскоро се сетих, че може да има връзка с ОНЗИ ЧАЙ!

Та, „ужасните ми родители“, със съдействието на класната, ме терапираха доколкото можаха, така че да се върна към нормалния за една тийнейджърка живот. НО! Можеше да не се усетят навреме… Или пък да пренебрегнат проблема. Защото сега се сещам, че там освен чужденци и доста семейства – междурасови, което не е лошо по принцип, но пък твърде често срещано беше в тази общност… имаше и девойки, и младежи на моите крехки години, от други градове в страната… Неясно как тръгнали сами с нашите ПРИЯТЕЛИ! Които са единствените, които ни разбират…

Не мисля, че има много за спор тук – един се пали по спорт, друг по вяра, трети по нещо друго… НО, говорете с децата си! Обръщайте внимание на сигналите… Надявам се този тип тайни общества да бъдат елиминирани. Сега действат по-прикрито, но пък на Панаира на книгата ми се привидяха доста щандове с подобна литература – в най-луксозни издания.

Кръстих се в православен храм на 15 години – малко след като си стъпих на крака – по мое желание и настояване. В днешно време не съм практикуваща християнка, по-скоро вярвам във вярата, надеждата и любовта.

По онова време е било чай, приятелство и химни, сега са адреналинови приключения и виртуална популярност, но целта е една и съща. Контрол над крехката детска психика. И съответно реакцията ни може да е само една – разговори, информиране, а ако се наложи психологическа помощ и дори забрана и прекратяване на опасните контакти. Докато детето не осъзнае, че е било манипулирано и не е достатъчно зряло да различава рисковете. В такива ситуации имаме само два приоритета - да опазим децата си и да ги научим да се пазят сами.

 

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Черно-бели снимки

Черно-бели снимки

19 Ян, 2020 Истории

Добри хора

Добри хора

18 Ян, 2020 Истории

Тя, моята дружинка...

Тя, моята дружинка...

15 Ян, 2020 Истории

Хората "втора категория"

Хората "втора категория"

14 Ян, 2020 Отношения

Всеки ден ме правиш по-добра

Всеки ден ме правиш по-добра

11 Ян, 2020 Отношения

Лутър, нашето второ дете

Лутър, нашето второ дете

10 Ян, 2020 Любимци

Дете на душата ми

Дете на душата ми

09 Ян, 2020 Блог

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам