Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Тази връзка не е просто генетична, тя е кармична. От момента, в който му връчат розовото вързопче, мъжът става едноличен собственик на дъщеря. Толкова едноличен, че ви е трудно да се доберете до момиченцето дори, за да го накърмите. Забелязвате, че таткото е в състояние да стои с часове край креватчето на бебето? В този момент той не чертае бъдещето му, не мисли за отговорностите си на родител. Не, просто се наслаждава на фината си ювелирна изработка. Какво съвършенство е постигнал с… тези две ръце!
Едва проходило, момиченцето обсебва напълно личното му пространство и време, но мъжът не роптае, напротив с удоволствие препуска из жилището яхнат от ненагледната дъщеря. Търкаля се по пода, защото тя е поискала да си играят на топки за боулинг и става все по-недостижим за собствените ви претенции към него като съпруг.
Постепенно нещата загрубяват, малката обсебва вашата страна на спалнята, а вие с подвита опашка, си завличате завивките в детската, защото дамата иска да спи при баща си, понеже имат да си говорят тайни неща.
Сигурно ви е направило впечатление, че по време на разходка никой от тях двамата не ви забелязва. Бащата и дъщерята се мятат от атракция на атракция, напълно самодостатъчни. Той е най-големият и щедрият мъж, който е виждала през тригодишния си живот, защото я носи на раменете си; пуска я на влакче по 6 пъти и бяга успоредно на релсите, да не би случайно неговото момиченце да се уплаши или отегчи – трябва да е наблизо, за да реагира.
Ненагледната тръгва на училище и по някое време звъни на баща си:
– Тате, Мишо каза, че иска да ме целуне!
– Сега идвам! – отговаря бащата.
Само ироничният поглед на майката го възпира да не отиде да бие два шамара на оня самозабравил се келеш.
Идва време да съпровожда дъщеря си по извънкласни форми – чудесна възможност да са заедно, защото не са се виждали от 4-5 часа и имат толкова много да си споделят.
Тя е балерината на татко, акробатката на татко, пианистката на татко и каквото друго малката жена си пожелае да бъде.
Бащата е недостижим в невръстния й рейтинг. Той е човекът, който я води и посреща всеки ден от училище, нищо че междувременно е станала на 14 години. Той е мъжът, на когото звъни, за да каже, че е пристигнала някъде, или че се разхожда с приятелки и типично по женски (без никой да я е учил) го рекетира:
– Нали ще дойдеш да ме вземеш?
Ще я вземе, разбира се, ако трябва и от другия край на света!
Всъщност бащата й създава здравословни навици – мъжете са силни, тяхното предназначение е да те носят – първо на раменете си, после на ръце, и го правят, защото си безценна. На тях може да се разчита, те посрещат и изпращат – това им е работата, те задоволяват малките ти шопинг забежки, те те обичат без уговорки и претенции, те са ти верни и са само твои, докато искаш да бъде така.
Животът на момичето си тече, а този на баща му се е слял с неговия. Таткото планира бъдещето – ще я научи да кара кола, за да вземе книжка, веднага щом стигне разрешената възраст. Тя трябва да е самостоятелна, да не чака някой напушен идиот да я вози. Тя трябва да е силна, да се научи да вярва и разчита само на себе си, да не се връзва на тъпи мъжки номера (които някога баща й с успех е лансирал), изобщо за какво са й тези мъже, не й трябват, има си баща. Сигурно от един такъв баща е измислен феминизма.
Таткото с тревога се подготвя за момента, в който ще трябва да дели любовта на момичето си с друг мъж. Отпъжда досадните мисли – има време… докато навърши 35… Всъщност 40 не беше ли новото 20? Майка й на колко беше, когато ние… Сеща се за майката. Къде е тя, беше тук някъде… преди години?
Жената обаче не страда и не ревнува. И тя е била татково момиче. Знае колко е важно да има поне един мъж, за когото да си единствена.

Автор Янка Петкова

В шопинга, както и в живота, има абсолютно несъвместими комбинации. Една от тях е Скорпион-Дева. А когато става дума за майка Скорпион и дъщеря Дева, нещата излизат извън романтичната представа – как е хубаво да си имаш момиченце и да ходиш с него на пазар, козметик и маникюр.
Защо е толкова сложно пазаруването в тази „колаборация“?
Скорпионът е експанзивен, може да бъде забелязан в магазин само ако търси нещо конкретно, обиколките просто за да се запознае с текущите намаления и нови предложения не са му любими. Купува бързо, възможно е дори да не огледа прецизно стоката, която е избрал. За прецизното си има Деви. Ако търсите пълния антипод на Скорпиона в пазаруването, това е точно Девата. Можете да я оставите в търговския обект и след година да я потърсите отново – там ще е. Влезе ли в магазин, за нея времето, пространството, датата, месецът и годината стават абсолютно незначителни величини.
След това обширно уточнение да се върнем на конкретния случай. Скорпионът и Девата ще пазаруват. Половин час преди уговореното време дъщерята сезира майка си по месинджъра, че е време да се приготвя. Може би трябва да споменем, че въпросният магазин е на пет крачки от жилището. На въпроса на майката как точно трябва да се приготви, дъщерята отговаря, че вероятно трябва да се облече. Родителката саркастично отбелязва, че гола вкъщи не стои. Обяснението не е убедително за дъщерята Дева, за която отиването до същия този магазин е повод да се облече „официално“, да се среше, може да нанесе и коректор на някоя появила се кой знае откъде пъпка (при цялото това мазане с всякакви противопъпкови препарати), няколко капки парфюм и евентуално тогава да сметне, че е горе-долу готова. Възрастната Скорпионка не изпада в такива подробности. Просто взема портмонето си и зачаква дъщерята. Тя се появява на входната врата, но не е готова веднага да тръгне, защото трябва да се среше, тъй като през последните 10 минути в колата прическата й е претърпяла драстична деформация. Двете най-сетне се упътват зад ъгъла. Вървейки, майката прави изричната уговорка, че ако се забавят повече от час, ще се прибере и ще остави Девата на съмненията й. Това не произвежда кой знае какво впечатление на дъщерята, която внимателно е планирала всичко. Когато трябва да организира другите, тази Дева е пределно педантична, нещо което не се случва, когато трябва да организира себе си. Влизат в магазина, майката опитва да разкаже още на входа как ще протече пазаруването, но дъщерята мълчаливо пропуска предсказанията й покрай ушите си. Няма нищо по-интересно и вглъбено от Дева, която избира какво да си купи. В случая става дума за някакъв продукт за коса, защото последната все не придобива желания силует. Само преди седмица, след внимателна двучасова селекция, детето си е купило 7-ия поред шампоан. Все не може да попадне на продукта, от който косата хем няма да е бухнала, като всяка нормална чиста коса, хем няма да се омазнява на втория ден, от друга страна трябва да се сресва лесно, от четвърта – да не стои като сресана. Изобщо толкова е сложно, че майката не вижда решение. Но така или иначе вече са в магазина за козметика и Девата изпада в потребителска еуфория. Всеки продукт бива внимателно проучен – маската не трябва да съдържа алкохол, майката не знае защо; никакви химически съставки (!?), проверява се срокът на годност, следва дежурният въпрос към родителката, която никога не е давала индикации, че разбира от козметика: „Тази марка добра ли е?“ или другият любим: „Дали по-скъпият продукт е по-качествен?“ И на двата въпроса майката от години дава един и същ отговор: „Не знам.“, но това не пречи дъщерята да й го задава винаги като за първи път. След половин час, жената, която е заседнала край парфюмерията и пръска аромати върху тестери, за да убива времето, вече проявява първи признаци на нетърпение. Заявява, че ще си тръгне. Това между другото не е прецедент, защото вече се е случвало след едночасов престой в дрогерия да напусне под обвинителния поглед на девойката. Тя самата се прибира два часа по-късно с продукта, който е избрала в първите 10 минути. Но Девата никога не купува спонтанно. Тя избира, сравнява, чете етикети, опитва текстури като в транс. Заради такива като нея е измислено работното време. Иначе нищо не би могло да я изкара от магазина. Затова поставена в същата ситуация, майката като вече опитен играч, привидно спокойно обяснява за втори път, че търпението й е на изчерпване. Това все пак има някакъв катализиращ ефект. Детето се забързва и след… само 20 минути е готово с избора си. Оказва се, че покрай маската за коса, си е харесало и маска за лице, сух шампоан и още нещо, за което майката вече не се сеща. Двете отиват към касата, където ги посреща зарадваната от приключилия им пазар продавачка. Плащат най-сетне и си тръгват. По пътя обратно, Девата, която е прихванала от самоиронията на Скорпиона отбелязва, че всеки път продавачките я гледат все по-състрадателно. Сигурно си задават въпроса, кога при тази пълна липса на ефект от употребяваната козметика за коса, тя най-сетне ще се откаже.

А Скорпионката, която може да е критична към детето си, но не понася други да го критикуват, отсича: „Това си е наша работа. Ще идваме колкото си искаме… и ще стоим колкото си щем!“

…или 14-те фази на 14-годишните…

 

  1. Дънки!

Мътен поглед под настръхналия бретон, вирната брадичка и тон, който смразява въздуха помежду ни: Да изхвърлиш всичките ми рокли! Аз да не съм бебе! Искам 3 чифта дънки и нищо повече!

 

  1. Тениски!

Налудничав поглед под щръкналата коса, подскачаща усмивка, замръзнала в идиотски ентусиазъм, която твърди, че най-нормалното нещо на света е да си с къс ръкав на някакви си 3-4 градуса.

 

  1. Адът – началото

Август. 40 градуса. Над тениската има вълнен суичър с дълги ръкави, които непрекъснато се опъват все по-надолу и по-надолу.

Отговорът, който бълбука от топящото се насреща ми лице е: Защото ръцете ми са дебели.

 

  1. Адът – ден втори

Август. 41 градуса. Над тениската и над вълнения суичър, върху останалата почти  наполовина от топенето глава, се мъдри шапка, нахлупена до веждите.

Отговорът, който капе от спаружения мозък е: Защото ушите ми са големи.

 

  1. Адът – ден трети

Над дънките се увиват дълги чаршафи в стил отмъщението на арабския шивач, които покриват тялото от кръста до обувките.

Отговорът, който мумифицираната грешка на модата измучава е: Защото краката ми са криви.

 

  1. Адът – на кой-му-пука-кой-ден-е-всички-ще-умрем

В коридора ме блъсва тяло с възглавница на мястото на главата. След отмерения в четири октави мой крясък, задгробният глас ме успокоява, че така ще е само докато пъпката на носа изчезне.

 

  1. Черно!

Високомерен поглед оглежда с отвращение белия  ръб върху иначе чисто черната риза и с фалцета на Адам Лопес пита: Да нося тая шарения?!? Секунди по-късно, гласът е овладян в регистъра на Джо Кокър и отсича: И искам стените и тавана в стаята си черни.

 

  1. Шаренко!

В ирисите й се въртят гигантски калейдоскопи, докато разглежда гардероба ми. Звънко гласче невинно пита: Може ли и тази риза, а и това потниче. А и само тази блуза! Егати на този шал как му се връзват точките с петото цветче от горе надолу върху любимата ми тениска. Може ли да го взема само за днес? Моля, моля!

 

  1. Рокли!

Настръхнал поглед, свирепо изражение и глас, който сигурно е трениран в периодите на пребиваването в ада: Каааааак дънки? Аз и дънки???????? С тееееееези бедра!!!!!!!!!!!!!!!! Забрави! Искам 5 рокли и да изхвърлиш всичките дънки.

 

  1. К-к-к-к-кифла

Карамелен поглед, който бааавно тече върху тоалетката ми, полепва всичко, което му е  необходимо, а то е цялото й съдържание, и го отнася завинаги със себе си. Време прекарано в гримиране: 12 часа; време, прекарано във във възхита от себе си – 24 часа.

 

  1. Мy precious

На кой му пука за погледа, пъпките, ушите, лактите, колената и дрехите изобщо? Открили сме, че имаме коса!  Тя се мие през два часа по часовник, суши се така, все едно е последното глухарче на планетата, всяко косъмче се селектира с ловкостта на неврохирург, а огледалата са настроени като андронен колайдер, с цел всяко оглеждане да увеличава дължината й с 5 см.

 

  1. Момичето на татко

Изземват се всички тениски, блузи, шапки и аксесоари с емблеми на рок групи от родителя и се отвръща се едно небрежно: Нали не се сърдиш?

 

  1. Опицвет

Поглед на луд гений, който аха-аха и ще открие как от единия кран на чешмата да тече гланц за устни, а от другия – течен шоколад. Брой избрани дрехи, с които ще бъдем през целия си живот и останали след безмилостната селекция – 100. Брой изпробвани вариации и комбинации с тях на минута – 1000.

 

  1. Амнезия

Вой от дълбините на гардероба, който е брутално изкормен и вътрешностите му се въргалят върху пода на стаята: Мамоооооо!!!!!!!!!!!!!! Къде са ми дънкииииитееееее????????

Възпитанието на детето ви е започнало с думите:  Не мляскай, докато сучеш!;  Постави биберона си внимателно върху салфетката!; Кажи „Извинете!“ за препълнения памперс!

За вас  добрите обноски и етикетът са като въздухът и вод(к)ата?

Кредото в живота ви е какво ще кажат хората?

Тогава следните редове са за вас.

Казвате, че това не ви засяга? Ама моля ви се – къде ви е възпитанието!?

През  първите 4 години от съвместния си живот, с дъщеря й бяха овладели  всевъзможни форми на учтивост – поздрави, извинения, обръщения, комплименти. Разбира се при усвояването им, се редуваха канския рев на детето и заканите на майка му ”ще те спукам от бой”, но това се случваше единствено и само вкъщи и най-много пред 2-3 етажа от съседите. Навън отношенията им бяха съвършени. Момиченцето беше съвършено! Не захаросана принцеса или кичозна кифла; не срамежливо или гледащо из под вежди дете; не досадна лепка или високомерна ку… кла. Не! Тя имаше съвършените обноски, маниери, бисерно глас и личице с разбиращи и чувствителни очи.

Майка й бе израснала в малко планинско градче, със съседи, които можеха да ругаят час и четиридесет минути без да повторят епитет, а най-големите зевзеци редовно й показваха как да направи костенурка с пръсти. Момчетата хвърляха камъни по прозорците й, за да крещят неприлични предложения, когато тя отвори. Нощем бъдещата майка четеше Джейн Остин и мечтаеше за  нейните обноски, нейните рокли и нейните мъже.

През годините, майката тъкмо го беше докарала  донякъде с обноските, роклите и мъжете,  когато изведнъж се събуди с бебе, безформена тениска и 40 кила отгоре. Е как се понася всичко това? Трябваше й  утеха, която да  компенсира пропуснатото в живота сега, преди и завинаги.

И така, детето се обличаше в най-скъпи и стилни дрехи дори когато отиваха до кварталния магазин или площадка.  Съсипването им беше повод за радост, защото ще могат да се купят все по-нови и хубави. Хората извръщаха глави след момиченцето, а майката преливаше от възторг и се вдъхновяваше все повече и повече.

Четиригодишната дама можеше да чете, да пише кратки разказчета, да благодари и да се извинява на 7 езика. Посещаваше всевъзможни уроци и занимания – четири вида спорт, две ателиета, една театрална и три музикални школи. Всяка вечер двете с майка й правиха разбор на събитията от деня – добро ли е било държанието й, допуснала ли е някъде грешка, обидила ли е някого, била ли е достатъчно вежлива и отзивчива. Имаше още много какво да се желае, затова майката направи табло с предстоящи постижения и отмяташе всяко от тях с голяма червена точка срещу му.

Празнуваха искрено всяка победа срещу грубостта и варварството, които изобилстваха при другите деца. А когато се случеше съвършеното дете да постъпи „просташки”, според майката, тя изпадаше в истинска ярост. Съседските епитети от детството й напираха да изпълнят деликатната й душа, но тя ги смазваше с всички сили и за равновесие крещеше на детето си, че ще го спука от бой, ако продължава така, защото нищо добро не го чака, ще пропадне като всички варвари наоколо, ще бъде неинтелигентна и ограничена до края на живота си. После се овладяваше, извиняваше се на всичките 7 езика и продължаваха с големия план на живота си.

Един безгрижен ден, към края на четвъртата година, двете се разхождаха в парка с езерото, хванати за ръка, с еднакви рокли (майката беше свалила всички възможни излишни кила, за да не излага детето си), малки чантички в свободните си ръце и обсъждаха екзистенциалния избор на Малката Русалка. Стигнаха до детска площадка с голяма пързалка и детето дискретно погледна майка си, тя кимна и проследи с възторжен поглед как дъщеря й се носи плавно като една малка Жаки Кенеди сред плебса.  Докато я наблюдаваше, в главата й нахлуха думите, които чуваше непрекъснато  през последните месеци от съпруг, роднини, приятели, от всички: Прекалено много бдиш над нея; Все едно се опитваш да я дресираш; Остави детето на детството му; Намери си друга работа; Задушаваш я; Не може да гледаш само в нея и през цялото време.

Въздъхна дълбоко – какво ли разбират те! Но като обходи с поглед всяко кътче на площадката, прецени наклона и обезопасеността на пързалката, процента агресивни деца и неадекватни родители, реши че може да опита и да насочи погледа си другаде. Обърна се и се загледа в езерото. Спомни си спокойствието и равновесието на водата, безгрижието на лодките, щастието да принадлежиш само на себе си. Започна да потъва мислено в тази вода, в тръпчивите  спомени, в забравените си желания. Потъваше все по-дълбоко и безстрашно в себе си, поемаше дълбоко въздух и се гмурваше още по-навътре. Почти се докосна до безметежието отпреди четири години. Отпускаше се все повече и повече, докато изведнъж не се сепна от внезапната суматоха зад гърба си. Чу викове и плач на деца, майки крещяха, някаква жена говореше на фалцет. Докато се обръщаше, като на забавен каданс, започна постепенно да различава думите и кадрите.  Гледката беше повече от апокалиптична. Около 6-7 деца се бяха яхнали едно друго някъде по средата на пързалката, други се спускаха отгоре и акостираха върху купчината тела по средата, а в основата, запретнала копринената си рокля неприлично високо, собствената й дъщеря се бе хванала с две ръце за перилата и се катереше нагоре, обратно на движението, непозволявайки на никого да финишира пързалянето си. Победоносна усмивка бе застинала на лицето й, очите й светеха дяволито, а финесът и елегантността се бяха изпарили напълно. Докато мозъкът й обработваше гледката, в ушите на майката долетяха и разпознатите фалцетни думи на жената, която издърпваше детето си от купчината тела:

– Така е като нямат майки тези деца!

Няколко минути по-късно, детето обикаляше в пълно отчаяние около изпадналата си в истерия майка, представляваща куп горест върху най-отдалечената от местопроизшествието пейка. Жената ридаеше толкова силно,  толкова печално, толкова жално, че детето забрави всички извинения, всички думи на съжаление, всички изрази на родния и чуждите езици; всички възможности за реакция и единственото, което уплашеното му, засрамено и скръбно от пълното съсипване на майка си съзнание успя да изговори беше:

– Мамо, моля те, мамо, не плачи, моля те, не плачи вече, моля те, не плачи, не плачи, иначе… иначе… иначе…  ще те спукам от бой!

 

Автор: Ина Зарева


Не знам дали сте чували, но всяка година Националната мрежа за децата (обединение на десетки неправителствени организации) издава бележник. В него обикновено публикува тройките, които държавата и подчинените й ведомства, получават за работата си по защита правата на децата, качеството на образованието и ред други сфери, които засягат най-младите българи. Една от тези групи за „натиск“ в рамките на мрежата е Гражданската инициатива „Безопасни детски площадки“. В нея няколко млади майки от вида „активни“ следят как тези, които отговарят за създаването, поддържането и обезопасяването на пространствата за игра, си вършат работата. Мая Цанева, Татяна Атанасова, Стилияна Тодорова, Дени Караджова и Цвети Гаврилова се събират обикновено в почивните дни… да поработят. Миналата събота те организираха фокус група за обсъждане на състоянието на въпросните детски „съоръжения“ така ще имат възможност да подготвят новия си план за действие. Тези момичета си вършат работата добре. Таня може да ви цитира цялата законова уредба свързана с темата „детски площадки“ и да ви научи как да спечелите в играта на криеница с общината. Дени може да ви разкаже кога, как и от кого е създадена почти всяка детска площадка в столицата. Стилияна ще ви обясни, защо трябва да сте активни и да учите децата си на същото. Цвети ще ви покаже как да си направите квартална площадка и да организирате поддържането й, Мая ще ви интервюира незабелязано и ще проучи мнението ви по интересуващите я въпроси. А мнения са необходими за изграждане на становище по темата и поставяне на оценка на институциите. Затова дамите от Гражданска инициатива „Безопасни детски площадки“ питат – какви трябва да са тези пространства, как да бъдат организирани, къде има опасни съоръжения и всичко останало, свързано с безопасната и интересна игра на малчуганите. Последвайте ги във фейсбук. Там можете да се запознаете с Наръчника на активния родител на детската площадка. Ако имате конкретен сигнал и сте от София, можете да го подадете на адрес call.sofia.bg , това е страницата на контактния център на Столична община. Можете дори да звъннете на 112 и да ви пренасочат към компетентно лице. А можете и да пишете на момичетата от „Безопасни детски площадки“ на email: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите..
Ще ви отговорят, ще ви насочат как да действате, към кого да отправите сигнала си или ще отбележат мнението ви, защото ги интересува.
Потърсете ги, не е рано, точно сега му е времето, защото пролетта все някога ще дойде и вие ще се отправите към детските площадки.

Автор: Янка Петкова

Снимката е от детската площадка в Южен парк, подходяща и за дечица в неравностойно положение. Проектът е реализиран от сдружение „Азбукари“.

„Време е да си поговорим за секса.“

Кой е най-подходящият момент да го кажа на децата? Не върви да го изтърся, докато сме седнали на вечеря и обсъждаме класното по математика, новата прическа на госпожата и последните „Междузвездни войни“. Направо си представям как ще зяпнат от изумление момчетата, ако го заявя просто ей така, ни в клин, ни в ръкав.

– Деца, крайно време е да си поговорим за секса.

– Мамо, какво ти става? – ще каже единият.

– Какво си превеждала днес? – ще се засмее другият.

Алекс, фъстъчето, недоразбрал, ще се разпищи.

– Искам и аз кекс! Искам и аз кекс!

 

Да, определено това не е начинът. На всичкото отгоре ясно осъзнавам, че отговорността е моя. Баща им е от онези мъже, които не умеят да говорят по деликатни теми. Обръщат всичко на шега или тактично и плавно преминават към футбол. Не знам как е възможно изобщо за каквато и да е сериозна тема да похвана разговор, все да го избива на футбол.

– Ванка, мисля, че е крайно време да направим ремонт. Кучетата са изяли тапетите, первазите и наченаха радиатора.

– Да, сигурно си права. В неделя ще седнем да опишем щетите. След мача. В тази връзка, момчета, видяхте ли последната смяна в отбора? Май пак ще се прецакаме.

И ремонтът увисва.

 

И все пак темата за секса трябва да се засегне в един момент. С Теди ми беше лесно. Първо, като по-малък, си беше избрал свекърва ми за душеприказчик и обсъждаше с нея всичките си душевни терзания. В началото нямах нищо против, докато свекърва ми не ме хвана натясно един ден:

– Мария, вие говорили ли сте с това дете за секса?

– Ами, той е само на седем годинки и не мисля, че…

– Слушай сега какво ми разказа…

И сподели една адски конфузна ситуация, която все още не съм събрала смелост да ви споделя с детайли. Но в общи линии на морска почивка моят първороден (и единствен по това време) младеж ни съзрял с баща му в сюблимен момент, и споделил с баба си възмущението си, че ние се ангажираме с такива срамни и лигави занимания, при положение, че сме големи и възпитани хора и вече си имаме дете. По време на разговора със свекърва ми се червих, позеленявах и пребледнявах на няколко пъти, и после си реших, че няма повече да правя такива пропуски и да оставям детето ми да си създава впечатления и мнения за секса от недомлъвки, тук-таме загатнати сцени от някой филм и от уличните приказки с приятели, чийто жизнен опит е обогатен преждевременно от някой тайно изгледан порно филм.

 

И така с Теди действах по следния начин. Подарих му книга за сексуалността, подходяща за възрастта му, а после седнахме и си поговорихме за разни неща от нея, които може би са останали неясни. Баща му най-после се включи и той. В началото ни беше стеснително и на тримата. После го преодоляхме и смея да кажа, че и досега той знае, че може да сподели с нас всичко. (Разбира се, отдавна вече не споделя. Все пак е женен мъж, че и с дете отгоре.)

Естествено, и с по-малките му братя процедирам така. Тъй като те са с пет години разлика, не водим общ разговор по сексуални въпроси. Единият би се стеснявал пред другия. Хубавото е, че има книжки, които са предназначени за различни възрастови групи и всичко е обяснено достатъчно интересно и ясно. Задължително прегледайте книгата, преди да я купите, за да сте сигурни, че отговаря на вашите разбирания и на възрастта на детето. Когато я предлагате на детето, можете да му обясните, че то вече е пораснало и много добре знае, че бебетата не ги носят щъркелите и не се купуват в магазина, а ги правят мама и татко. Но предполагате, че самата процедура по правенето на бебета най-вероятно не му е съвсем ясна, а тъй като вече е голямо момче/момиче, му подарявате тази книжка и с радост ще отговорите на всичките му въпроси. Такива ще има, повярвайте, подгответе се да сте откровени и не ги избягвайте, а ги поощрявайте.

И още няколко съвета:

  • Децата питат от най-малка възраст за различията между мъжа и жената, откъде идват бебетата и така нататък. Използвайте всеки повод да им разказвате малко по малко, така че да са подготвени. Добрите сравнения за най-малките деца са от този тип: Тате посади едно малко бобче у мама и от него поникна бебенце. Повярвайте, ще мине мноооого време, преди детето да се сети да попита как точно го посажда. Когато ви зададе този въпрос – готово е за книгата. Ако не ви го зададе до 9-годишно, значи някой нещо му е казал и то се стеснява. Така че все пак е време да си поговорите.
  • Опитайте се да не се държите сковано и притеснено, когато говорите по такива теми, дори да ви е неловко. Използвайте точни термини, назовавайте нещата с истинските им имена, това придава някак научно звучене на разговора и го улеснява. Пенис, вагина, проникване, сперма не са мръсни думи. Помнете, че ако вие се срамувате, детето ще приеме, че сексът е нещо срамно и няма да споделя каквито и да е проблеми, които има в тази област евентуално някой ден. Добре е да им обясним, че сексът не е срамно занимание, а интимно. Тоест, той е нормална част от живота, но не е нещо, което се прави пред други хора и се коментира на всеослушание. Важно е да обясните на детето, че никой няма право да го докосва по интимен начин и ако някой го притеснява, трябва да ви сподели непременно, без да се срамува.
  • Въпросът за хомосексуалните отношения. Повечето родители се безпокоят да говорят за тях, но децата питат и за това. Хомосексуализмът не е заболяване, не е психично отклонение, не се лекува и не може да се предотврати, ако от малко обясняваме на детето, че да си гей е срамно, грозно и престъпно. Резултатът от подобни обяснения у един хетеросексуален младеж би бил да мрази хомосексуалните, а у един хомосексуален младеж – да намрази себе си и родителите си. Не мога да ви посъветвам как да процедирате, това е лично ваше решение. За себе си аз предпочитам детето ми да е щастливо, независимо дали е хетеросексуално или хомосексуално. Затова му казвам, че някои момченца просто се раждат такива, че не харесват момичета, а момчета. Не казвам нищо повече. Не изразявам нито одобрение, нито осъждане – просто факт от живота.

 

Още по темата можете да прочетете тук: 

Тийнейджърът се влюби

8 истини, които майките на синове ще разберат

Имало едно време секс

Тази тема буквално „изскочи“ от вчерашната – за сексуалното възпитание. В един параграф накрая си позволих да напиша две изречения за хомосексуализма и как аз засягам този въпрос в разговорите с децата. Признавам си, очаквах негативна реакция, но си мислех, че по-скоро ще дойде от семейства с по-консервативни разбирания, а се оказа, че… Не съм достатъчно либерална. Не било редно да пиша, че като хетеросексуален родител ми се иска да имам хетеросексуални деца.

Може би се заблуждавам относно себе си, но се имам за широкоскроен човек. Дотолкова широкоскроен, че за мен да приемеш хомосексуализма не е признак на толерантност, а на нормалност. Последното, което ме интересува, когато се запозная с някого, е дали е хетеро или хомосексуален. Това е и последното, което определя дали този човек ми е интересен и приятен за общуване или не. Имам приятели, които са хомо или хетеросексуални, имам приятели католици и атеисти, мюсюлмани, евреи, тук-таме някой будист. Както и един много симпатичен тангрист, прегръщам те, Евгени! Имам приятели вегани и приятели, които ходят на лов. Имам приятели, които мразят Тръмп, които мразят Путин, които харесват и двамата, или само единият. Общото между всички тях е, че можем да водим разговор, дори разгорещен спор, без да си изгубим взаимното уважение. Разговорите с хора с различни възгледи са изключително обогатяващи. Не е задължително да приемеш техните, нито те – твоите. Но със сигурност е забавно и полезно да погледнеш нещата от друг ъгъл.

За мен това е лесно. Израсла съм в изключително религиозно семейство, с баща адвентист и майка православна. У дома постоянно се водеха спорове на религиозна тема – като започнем от правилния почивен ден и стигнем до иконите и кръста. Баба ми, от адвентистката страна, на свой ред е от стар католически род. Прапрабаба ми и прапрадядо ми Луиджи и Франческа са италианци, дошли по католическа линия в България, за да спомагат за разпространението на правата вяра и да служат на църквата. Баба ми обаче, на 16 години, става ревностна адвентистка и бива прогонена от семейството си и обезнаследена. Интересното е, че петимата й братя и сестри на стари години също се отказаха от католическата вяра и приеха протестантския адвентизъм, който между другото е не по-малко строга и догматична религия от католицизма, така че надали им е било толкова трудно. В резултат на толкова объркания ни и пламенен религиозен дух, от мен се пръкна едно вярващо същество, което, бидейки благословено с критично мислене и изчело стотици книги на всякакви теми от съвсем крехка възраст, реши за себе си, че Бог има, Бог е добър, но не винаги Му личи и на нашите малки главици явно не е дадено да разгадаем неведомите Му пътища тук и сега. Чакам да се запозная с Него някой ден, а засега ми стига да го намирам във всичко светло, красиво и благородно, което виждам около себе си всеки ден.

 

Но доста се отклоних от темата. Това, което имам предвид е, че всички ние, всички родители, по един или друг начин сме си изковали някакви убеждения за света. Били те религиозни, политически или здравословни, всички си имаме мнение за нещата. И всички вярваме, че нашето мнение е правилното и нашият начин е най-добрият. Как е възможно да се очаква един родител да е напълно безпристрастен и да не се надява детето му да приеме неговите убеждения за света? Как веган ще учи детето си да яде месо? Как католик ще възпита детето си да следва исляма? Как фен на Ливърпул ще отгледа запалянко на Ман Юнайтед? Нима това не е висша форма на лицемерие? Нима това не би ни обезличило?

И ето тук следва да очертая много ясно границата между фанатизма и свободното мислене. Според мен мислещият родител не би крил убежденията си, само и само да не повлияе на детето. Тези убеждения са част от него, от личността му, те го правят такъв какъвто е. Да ги потиска би било върхът на лицемерието. Но мислещият родител ще даде право на избор на детето си. Ще му покаже, че го обича, дори то да не е веган-католик-хетеросексуален-запалянко на Ливърпул. Че няма да е разочарован от него, дори ако то стане хомосексуален атеист, който закусва пържоли, обядва кюфтета и изобщо не се интересува от футбол. На всичкото отгоре, той ще го научи и на най-ценните уроци – уважение към инакомислещите, способността да мисли извън рамките и да изгражда свое мнение, макар и различно от авторитета. И преди всичко ще му вдъхне увереност да търси собствения си път и смисъл, дори и различен от нашия. И всичко това далеч не е толкова трудно постижимо. Достатъчно е винаги, когато разговаряме с детето, да оставяме една отворена вратичка. „Да, мама вярва в Бог, но не всички вярват в същия Бог, а много хора изобщо не мислят, че съществува.“ „Да, ние ядем месо, но много хора предпочитат вегетарианството.“ „Да, обикновено момчетата се влюбват в момичета, но има и различни двойки.“ Една отворена вратичка, през която те ще открият света в неговото многообразие. И ако е писано, ще последват нашия модел, а ако не – ще намерят свой.

Защото в крайна сметка най-важното убеждение, на което можем да научим децата си е, че имат правото да са щастливи.

Днес помолихме всички да опишат най-зловещите си спомени от детската градина. Аз не съм ходила на детска градина, но толкова се смях със спомените на момичетата и момчетата от моето поколение, които са имали това щастие или злощастие, че реших да споделя с вас най-ярките от тях. И така – добре дошли в детската градина от далечните соц-времена.

За закуската:

  • Закуска – попара. Ненавиждах я и като цяло яденето в градината. Редовно чаках едно момченце до мен да си изяде неговата порция, за да му дам моята. Веднъж лелката ме видя и реши, че ще ме нахрани с попарата. Натъпка ме с лъжицата, след което върнах всичко обратно. Оттогава видя ли попара, започва да ми се гади. Бях на детска градина точно 3месеца, преди да започна училище.

  • Извара! Силен спомен от детството…. Нали беше по-евтина. Всяка сутрин филия с извара! Мразя, ненавиждам, отвращавам се, повръщам от мисълта за нея!

За медицинската сестра:

  • Влизат да ни вземат кръв, а аз съм седнала на столчето и съм се вкопчила в облегалката, така и нямаха успех с кръвта. Също и безумното вземане на секрети на всички деца в една стая, адски унизително. Печенето по гащи на онези лампи, пак същото усещане. Изобщо болезнено изживявам посегателството на личността ми още от малка.

В братските страни:

  • Когато бях на 4, отидохме с майка ми във Витебск, при баба ми, нейната майка. Дадоха ме на градина, а аз на руски произнасях само „ложка, вилка и тарелка“. Един месец не можех да говоря с никой, аз бъбривката!!! После проговорих гладко руски, но пък не можех да говоря на български. А когато се върнахме в България още говорех само на руски и ядях системен бой от най-добрата си приятелка. Ей така по-бързо си върнах българския, и тогава вече започнах да говоря, правилно и със съответната аудитория, на двата езика.

За любовта:

  • Ходехме в тоалетната с другите момичета да гледаме бенката на „мъжеството“ на едното ми гадже, казваше се Ангел и без никакъв свян ни я показа! Аз надникнах и после избягах  :)
  •  Другото ми гадже харесваше мен и още едно момиче (пълна моя противоположност –  руса и къдрокоса, със сини очи), та с нея решихме да го питаме коя все пак харесва повече, но той (много кавалерски :) обясни, че ни харесва еднакво. После аз реших, че вече не искам да сме гаджета и останах само с онзи с бенката. Той ми ядеше пилешките кожи от супата все пак.

За спорта:

  • Басейнът в детската градина! Така и не оправиха осветлението над по-дълбоката му част. Бях убедена, че там живее крокодил. Тогава беше нашумял „Дънди крокодила“. Всеки път се пазех да не ме ухапе.

За храната:

  • Гадната грис-халва, заради която и до днес ми се повдига щом чуя „грис“.

  • Изяждах всички десерти на децата от ”моята” маса, а и не само тях….бях/ и още съм/доста ящна за радост на лелките…и бях нещо като дете чудо, защото можех да чета и пиша идеално. Бях голям фантазьор и забавлявах лелите с най-невероятни разкази, за неща които уж са ми се случили. Та спомените ми от градината са, че ми се радваше целия персонал…. виж в училище беше друго:)))

  • Караха ме да им ям манджите. Най-гадни бяха някакво месо с грах и една супа със съмнителен аромат. Винаги бях последна на масата, мусейки се над паницата. Научих се да пресипвам храната по чиниите на другите деца и винаги приключвах първа с обяда. И другото което ясно си спомням беше как бях накарала всички деца да се качат върху гардеробчетата и да скачат отгоре.

За рождените дни:

  • Няколко деца имаха рождени дни през кратък интервал и аз се тръшнах, че и аз искам да имам рожден ден. Голям рев! Накрая не ми устояха и черпих с Лакта (от която си правехме пръстенчета) за уж рождения ми ден.

За прякорите:

  • Викаха ми София-филия! Моята приятелка се казваше Вероника и бях убедена, че един ден ще си кръстя дъщерята Вероника. Което…като се замисля… почти щеше да се изпълни. Бях се зарекла, ако имам момиче, да се казва Вяра!

  • Приятно ми е, Христина-фрикасето: децата започнаха да ме наричат така на една НГ, когато тайно пусках накъсани гирлянди в порциите фрикасе на цялата група. Тайно-тайно – колко да е тайно… Другарките и леличките ме хванаха. После бях Хриси-писи, щот опитвах да рисувам котки по балатума на пода, после минахме на Холера и всичко си дойде по местата.

За първия ден:

  • Първият ден ухапах така брутално госпожата, която ме държеше, за да не хукна след майка, че ѝ текна кръв. Цял ден после показваше на всички други деца раните си и повтаряше „колко лошо дете“ съм аз.

За лелките:

  • Най-яркият ми спомен е леля Динка …. и до ден днешен не ям грах … но от друга страна, ако вареният грах можеше да расте съм сигурна, че около бившата ми ДГ щеше да има плантации от него и много лели Динки със зелени престилки да размахват бичовете над бедните дечица, които събират зрънце по зрънцеее …   Също така съм половин трафикант – пренасяла съм варен грах в джобовете на престилката си, в бузите си, дори в един от пантофите си.

  • Лелките любопитни какво работят нашите и взели да ме разпитват в градината…и аз: „Тати шофьор /кара ме с колата до градината/, мама другарка /учителка/, дядо войник/военен/, баба в затвора /учителка в затвора беше/“…оттогава гледаха мама с огромно съжаление винаги.

  • Аз съм яла луковици по време на никому неизвестната игра „Майки и деца“. После си повърнах зелено върху пантофките, следваха разпити (в ролята на ДАНС – дебелата леля Пенка с големия черпак – главата ми се побираше вътре). Под смъртната заплаха никога повече да не ям филии с халва, си признах всичко и ходихме да показвам какво съм яла. А напролет, на мястото цъфнаха лалета.

  • Лягах на пода пред вратата на групата и започвах да изреждам всички животни и как майките им са добрички и не ги водят на детска. Представям си горката ми майка какво е изживявала. Но доста ярък спомен в мен остава една доста неприятна случка. Бях доста злоядо дете и мразех храната в детската, но една от лелите обожаваше да ме тъпче, докато аз плача и се моля да спре…доста унизително, въпреки, че майка ми работеше в същата градина като педагог и я беше помолила да ме държи по-добре гладна, но не и да ме тъпче. Но тя не спираше, един ден имаше пилешка супа, в която преобладаваше кожата на пилето, казах, че няма да ям това с демонстративна гордост лъвска и оставих лъжицата!!! След като започна да ме тъпче отново, без дори да се опита да изчака да глътна, молейки я да престане, защото ще повърна, тя с още по голяма устременост ми блъскаше лъжицата в устата… докато моето предупреждение не стана факт!!! Всичко върху нея!!! За мен остана само лошия спомен.
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Да забременееш по график

Да забременееш по график

08 Авг, 2019 Добра форма

Когато и ако...

Когато и ако...

30 Юли, 2019 Отношения

Мама я няма

Мама я няма

25 Юли, 2019 Татко Калоян

Милото

Милото

12 Авг, 2019 Дом

Що се смеете на чуждото страдание!

Що се смеете на чуждото страдание!

19 Авг, 2019 Татко Калоян

Истанбул - столицата на света

Истанбул - столицата на света

17 Авг, 2019 Развлечения

Вие как се казвате?

Вие как се казвате?

11 Авг, 2019 Възпитание

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам