Самотният човешки глас

Откъс от книгата на Светлана Алексиевич „Чернобилска молитва“

„Не знам за какво да разказвам... За смъртта или за лю­бовта? Или то е едно и също... За какво?

...Бяхме се оженили наскоро. Още ходехме по улицата, държейки се за ръце, даже и в магазина. Винаги двамата. Казвах му: „Обичам те“. Но все още не знаех колко го оби­чам. Не си представях. Живеехме в общежитието на пожар­ната част, в която той служеше. На втория етаж. И там бяха още три семейства, за всички имаше една кухня. А долу, на първия етаж, бяха колите. Червени пожарни коли. Това му беше работата. Винаги знаех къде е, какво става с него. По­сред нощ чувам някакъв шум. Викове. Погледнах през про­зореца. Той ме видя: „Затвори прозореца и лягай да спиш. Има пожар в централата. Скоро ще си дойда“.

Не видях самия взрив. Само огъня. Всичко сякаш све­теше... Цялото небе... Високи пламъци. Сажди. Страшна горещина. А него все го няма и няма. Саждите бяха от би­тума, покривът на централата беше залят с битум. После си спомняше, че ходели по битума като по смола. Спирали огъня, а той пълзял. Надигал се. Тъпчели горящия графит с крака... Тръгнали без брезентовите костюми, както си били само по ризи, така и тръгнали. Не ги предупредили, извикали ги на обикновен пожар...

Четири часà... Пет часà... Шест... В шест щяхме да хо­дим при родителите му. Да садим картофи. От град Припят до село Сперижие, където живееха родителите му, са 40 ки­лометра. Да сеем, да орем... Той обичаше... Майка му често си спомняше как не искали с баща му да го пускат в града, даже нова къща построили. Взели го в армията. Служил в Москва в пожарните войски и като се върнал, рекъл: само в пожарната! Нищо друго не признавал. (Мълчи.)

Понякога сякаш чувам гласа му... Живия... Даже сним­ките не ми действат така, както гласът. Но той никога не ме вика. Дори насън... Аз викам него...

Седем часà... В седем часà ми казаха, че е в болни­цата. Затичах се, но около болницата вече имаше кордон от милиция, никого не пускаха. Само колите на „Бърза помощ“ преминаваха. Милиционерите крещяха: „Не се приближавайте към колите, броячите въртят като луди!“. Не само аз, всички жени дойдоха, всички, чиито мъже тая нощ бяха в централата. Тръгнах да търся една своя позна­та, беше лекарка в същата болница. Сграбчих я за прес­тилката, докато слизаше от колата: „Пусни ме да вляза!“ – Не мога. Той е в тежко състояние. Всички те са в тежко състояние. – Държа я: „Само да го видя“. „Добре де – каз­ва, – да вървим. За петнайсет-двайсет минути.“ Видях го... Целият отекъл, подут... Очите почти ги няма... „Мляко трябва. Много мляко! – рече ми една позната. – Трябва да пият поне по три литра.“ – Но той не пие мляко. – „Сега ще пие.“ Много лекари, медицински сестри, особено сани­тарките от болницата щяха да се разболеят. Да умрат. Но тогава никой не знаеше...

В десет сутринта почина операторът Шишьонок. Умря първи... В първия ден... Научихме, че под развалините е останал вторият – Валера Ходемчук. Така и не го откриха. Бетонираха го. Но още не знаехме, че всички те ще бъдат първите...

Питам го: „Васенка, какво да правя?“ – Махай се от­тук! Махай се! Ще имаш дете. – Аз бях бременна. Но как да го оставя? Моли ме: „Махай се! Спаси детето!“ – Първо трябва да ти донеса мляко, а после ще решим.

Притичва приятелката ми Таня Кибенок... Мъжът ѝ е в същата стая. С нея е баща ѝ, с кола. Качваме се и отиваме за мляко в най-близкото село, на три километра от града... Купуваме много трилитрови шишета с мляко... Шест – за да стигне за всички... Но от млякото им ставаше лошо... През цялото време губеха съзнание, слагаха им системи. Лекари­те, незнайно защо, твърдяха, че са се отровили с газове, ни­кой не говореше за радиация. А градът се напълни с военна техника, затвориха всички пътища. Навсякъде войници. Спряха да вървят електричките, влаковете. Миеха улиците с някакъв бял прах... Притеснявах се как утре ще стигна до селото, за да му купя прясно мляко. Никой не говореше за радиация. Само военните бяха с респиратори... Гражданите носеха хляб от магазините, отворени пликчета с бонбони. Сладкишите стояха по лавиците... Нормален живот... Само че... Миеха улиците с някакъв прах...

Вечерта не ме пуснаха в болницата. Море от хора на­около... Стоях пред неговия прозорец, той се приближи и ми извика нещо. Толкова отчаяно! Някой в тълпата бе чул, че през нощта ще ги карат в Москва. Жените се скупчих­ме. Решихме, че ще тръгнем с тях. Пуснете ни при мъжете ни! Нямате право! Бихме се, трепахме се. Войниците, вече подредени в две редици, ни отблъскваха. Тогава дойде един лекар и потвърди, че ще пътуват със самолет за Мос­ква, но трябва да им донесем дрехи – тези, с които са били в централата, били изгорели. Автобусите вече не вървяха, затова ние на бегом – през целия град... Дойдохме с чанти­те, а самолетът вече беше излетял. Нарочно ни излъгаха. За да не викаме, за да не плачем...

През нощта... От едната страна на улицата автобуси, стотици автобуси (вече готвеха града за евакуация), а от другата страна – стотици пожарни коли. Идваха отвсякъ­де. Цялата улица беше в бяла пяна. Вървим по нея... Руга­ем и плачем...

По радиото казаха: градът ще бъде евакуиран за три до пет дни, вземете със себе си нещо топло и бъдете спортно облечени, ще живеете в горите. На палатки. Хората даже се зарадваха – ще отидем сред природата! Ще посрещнем там Първи май. Колко хубаво. Приготвяха за из път шаш­лици, купуваха вино. Вземаха със себе си китари, магне­тофони. Любимите майски празници! Плачеха само ония, чиито мъже бяха пострадали.

Не помня как пристигнах... Сякаш дойдох на себе си, когато видях майка му: „Мамо, Вася е в Москва! Закараха го със специален самолет!“. Но ние дозасадихме гради­ната – картофи, зеле (а след седмица щяха да евакуират селото!) Кой да знае? Кой го знаеше тогава? Вечерта по­върнах. Бях бременна в шестия месец. Лошо ми беше... През нощта ми се присъни, че ме вика, докато беше жив, ме викаше насън: „Люся! Люсенка!“. А когато почина, нито веднъж не ме повика. Нито веднъж... (Плаче). Ста­вам сутринта с мисълта, че ще ида в Москва сама... „Къде си тръгнала?“ – плаче майка му. И баща му го стегнаха за път: „Нека да те заведе“. От спестовната книжка изтегли­ха парите, които имаха. Всичките пари.

Пътя не помня... Пътят отново изчезна от паметта ми... В Москва попитах първия срещнат милиционер в коя бол­ница лежат чернобилските пожарникари и той ни каза, а аз се учудих, че го направи, защото ни бяха наплашили, че е държавна тайна, строго секретно.

В Шеста болница – на „Щукинская“...

В тази болница, специална радиологична болница, без пропуск не пускаха. Дадох пари на портиерката и тя тога­ва ми каза: „Върви“. Каза на кой етаж. Пак молих някого... И ето ме, седя в кабинета на завеждащата радиологичното отделение – Ангелина Василевна Гускова. Тогава още не знаех как се казва, нищо не помнех. Знаех само, че трябва да го видя. Да го намеря.

Веднага ме попита:

– Миличката ми! Миличката ми... Имаш ли деца?

Как да ѝ кажа?! И разбирам, че трябва да скрия бре­менността си. Няма да ме пусне при него! Добре че бях слабичка, нищо не ми личеше.

– Имам – отговарям.

– Колко?

Мисля си: „Трябва да кажа, че са две. Ако е едно – няма да ме пусне“.

– Момче и момиче.

– Щом са две, значи няма да се налага да раждаш пове­че. Сега ме слушай: централната нервна система е напъл­но поразена, костният мозък е поразен напълно...

„Е, добре – мисля си, – ще стане малко нервен.“

– И още: ако се разплачеш, ще те отпратя веднага. Не трябва да се прегръщате и да се целувате. Не се приближа­вай. Давам ти половин час.

Но аз знаех, че няма да си тръгна оттук. Ако си тръгна, то ще е с него. Заклех се в себе си!

Влизам... Седят на леглата, играят на карти и се смеят.

– Вася! – викат му.

Обръща се:

– О, братлета, свършено е с мен! И тук ме намери!

Един такъв смешен беше, пижамата му е четиресет и осми номер, а той носеше петдесет и втори. Къси ръка­ви, къси панталонки. Но лицето му не беше подуто вече... Вливаха им някакъв разтвор...

– И как така изчезна изведнъж? – питам го.

А той иска да ме прегърне.

– Стой, стой – не го пуска при мен лекарят. – Няма какво да се прегръщате.

Обърнахме го на шега. И ето че всички дотичаха тук, също и от другите отделения. Всички бяха от нашите. От Припят. Двайсет и осем души ги бяха докарали със само­лет. Какво става там? Какво става при нас в града? Отго­варям им, че е почнала евакуация, целия град го извеждат за три или пет дни. Момчетата мълчат... А там имаше още две жени, едната от тях беше дежурила на входа в деня на аварията, тя заплака:

– Боже мой! Децата ми са там. Какво ли е станало с тях?

Прииска ми се да бъдем с него само двамата, даже и за една минутка. Момчетата усетиха, всеки си измисли при­чина и излязоха в коридора. Тогава го прегърнах и целу­нах. Той се дръпна:

– Недей да седиш до мен. Вземи си стол.

– Това са глупости – махнах с ръка. – Ти видя ли къде стана взривът? Какво има там? Нали първи бяхте там...

– Най-вероятно е саботаж. Някой го е направил нароч­но. Всички момчета мислят така.

Така говореха тогава. Мислеха си.

На следващия ден, когато отидох, те вече лежаха по един, всеки в отделна стая. Категорично им бяха забрани­ли да излизат в коридора. Да общуват един с друг. Чукаха по стените: точка-тире, точка-тире... Точка... Лекарите го обясниха така, че всеки организъм реагира по различен начин на дозите на облъчване и онова, на което един би издържал, може да не е по силите на друг. Там, където те лежаха, „светеха“ даже стените. Отляво, отдясно и на етажа под тях... Оттам изселиха всички, нямаше нито един болен... Под тях и над тях никого...

Три дни живях при моите московски познати. Казва­ха ми: вземи тенджерата, вземи супника, не се притесня­вай. Такива хора бяха... Такива! Сварих пуешки бульон, за шест души. За шестте наши момчета... Пожарникарите... От една смяна... Всички те бяха дежурни в онази нощ: Ва­щук, Кибенок, Титенок, Правик, Тищура. От магазина им купих паста за зъби, четки, сапун. Нямаше нищо в тази болница. Малки хавлии им купих... Чудя се сега на моите познати, те, разбира се, се страхуваха, нямаше как да не се страхуват, вече се носеха всякакви слухове, но въпреки това ми предлагаха: вземи всичко, което ти трябва. Взе­ми! Как е той? Как са те? Ще живеят ли? Ще живеят... (Мълчи.) Тогава срещнах много добри хора, не ги запом­них всички... Светът ми се беше свил до една точка. Той... Само той... Помня една възрастна санитарка, която ме по­дучваше: „Има болести, които не се лекуват. Трябва да се­диш и да му галиш ръката“.

Рано сутринта отивам на пазар, оттам – при моите познати, варя бульон. Трябваше да очистя всичко, да го надробя, да го разделя на порции. Някой ме помоли: „До­неси ябълки“. С шест половинлитрови шишета... Винаги за шестима! В болницата... Седя до вечерта. А вечерта – пак на другия край на града. Колко ли щях да издържа така? Но след три дни ми казаха, че мога да живея в об­щежитието за медицински работници, на територията на самата болница. Боже, какво щастие!!!

– Но там няма кухня. Как ще им готвя?

– Вече не трябва да готвите. Стомасите им престават да приемат храната.

Започна да се променя – всеки ден вече виждах друг човек... Изгарянията излизаха на повърхността... В уста­та, по езика и по бузите първо се появиха малки язвички, после се разраснаха. Лигите му течаха на талази, на бели ивици. Цветът на лицето... Цветът на тялото... Син... Чер­вен... Сиво-кафяв... А то цялото е толкова мое, толкова любимо! Не може да се разкаже! Не може да се напише! И даже да се преживее... Спасяваше ме това, че всичко ставаше мигновено, нямаше кога нито да мислиш, нито да плачеш.

Обичах го! Все още не знаех колко го обичах! Току-що се бяхме оженили, не бяхме се нарадвали един на друг... Вървим по улицата. Взема ме на ръце и се върти. И ме целува, целува. Хората минават покрай нас и се усмихват.

Клиника по остра лъчева болест – четиринайсет дни... За четиринайсет дни човек умира...

В общежитието дозиметристите ме замериха още пър­вия ден. Дрехите, чантата, портмонето, обувките – всичко „гореше“. И всичко ми взеха. Даже долното бельо. Не ми докоснаха само парите. В замяна ми дадоха болничен ха­лат петдесет и шести номер при моя четиресет и четвърти и чехли четиресет и трети вместо трийсет и седми. Дрехи­те, казаха, може би ще ги върнем, а може би няма, едва ли ще можем да ги „изчистим“. В такъв вид се появих пред него. Изплаши се: „Божичко, какво ти е?“. А аз все пак ус­пявах да варя бульон. Слагах бързовара в стъкления бур­кан... Там слагах късчета кокошка... Съвсем малки... След това някой ми даде своята тенджерка, май че чистачката или дежурната на общежитието. Някой ми даде дъска, на която режех свеж магданоз. По болничен халат нямаше как да ида на пазар, някой ми носеше зеленината. Но всич­ко беше безполезно, той не можеше даже да пие... да пре­глътне сурово яйце... А на мен ми се искаше да намеря нещо вкусничко! Сякаш това щеше да помогне. Отидох до пощата: „Момичета – моля се, – трябва бързо да звънна на родителите ми в Ивано-Франкивск. Мъжът ми умира тук“. Незнайно защо, веднага се досетиха откъде съм аз и кой е мъжът ми, веднага ме свързаха. Баща ми, сестра ми и брат ми същия ден долетяха при мен в Москва. Донесоха ми мои неща. Пари.

Девети май... Той все ми казваше: „Не знаеш колко е красива Москва! Особено в Деня на победата, когато има заря. Искам да го видиш“. Седя срещу него в стаята, той отвори очи:

– Сега ден ли е, или е вечер?

– Девет вечерта.

– Отвори прозореца! Почва зарята!

Отворих прозореца. На осмия етаж, целият град е пред нас! Букет от огън се изстреля в небето.

– Ето – на!

– Обещах ти, че ще ти покажа Москва. Обещах ти, че на празниците цял живот ще ти подарявам цветя...

Погледнах – изпод възглавницата му три карамфила. Дал на сестрата пари и тя купила.

Скокнах и започнах да го целувам:

– Единствен мой! Любов моя!

Почна да мърмори:

– Какво ти казват лекарите? Че не трябва да ме прегръ­щаш! Че не трябва да ме целуваш!

Забраниха ми да го прегръщам. Да го милвам... Но аз... Повдигах го и го намествах на леглото. Оправях постеля­та, слагах термометъра, внасях и изнасях подлогата... Чис­тех... Цяла нощ – с него. Пазех всяко негово движение. Всяко вдишване.

Добре че стана не в стаята, а в коридора... Зави ми се свят, хванах се за перваза на прозореца... Покрай мен мина един лекар, хвана ме за ръката. И изведнъж:

– Бременна ли сте?

– Не, не! – така се изплаших, че някой ще ни чуе.

– Не лъжете – въздъхна той.

Така се смутих, че не можах за нищо да го помоля.

Сутринта ме викнаха при завеждащата:

– Защо ме излъгахте? – попита строго тя.

– Нямах избор. Ако бях казала истината, щяхте да ме изпратите вкъщи. Благородна лъжа!

– Какво направихте!!!

– Но аз с него...

– Миличката ми тя! Миличката ми тя...

Цял живот ще бъда благодарна на Ангелина Василев­на Гускова. Цял живот!

Другите жени също идваха, но вече не пускаха. С мен бяха майките – майките ги пускаха... Майката на Володя Правик все молеше Бога: „Мен по-добре вземи“.

Американският професор, доктор Хейл... Той правеше операция за присаждане на костен мозък... Утешаваше ме: надежда има, малка, но има. Такъв мощен организъм, та­къв силен момък! Викнахме всичките му роднини. Двете му сестри дойдоха от Беларус, брат му от Ленинград – той служеше там. По-малката, Наташа, беше на четиринайсет, много плачеше и се страхуваше. Но нейният костен мозък беше най-съвместим от всички... (Замълчава.) Вече мога да говоря за това... По-рано не можех. Десет години мъл­чах. Десет години... (Замълчава.)

Когато разбра, че ще вземат костен мозък от малката му сестричка, веднага отказа: „По-добре да умра. Не я за­качайте, малка е“. По-голямата му сестра, Люда, беше на двайсет и осем, самата беше медицинска сестра, знаеше накъде вървят нещата. „Само да оживее“ – казваше. Видях операцията. Лежаха заедно на масата... Имаше едно голя­мо стъкло в операционната зала. Операцията продължи два часа... Когато приключиха, на Люда ѝ беше по-зле, от­колкото на него, на гърдите си имаше осемнайсет пробож­дания, тежко излезе от упойката. И сега е болна, инвалид е. Беше красиво, силно момиче. Не се омъжи... А аз тогава – от едната стая в другата. От него – при нея. Той вече не лежеше в обикновена стая, а в специална барокамера, зад прозрачна преграда, отвъд която не може да се ходи. Там има такива специални приспособления, с които се слагат инжекции, поставя се катетър, без да се влиза... Всичко е с френски ципчета, катинарчета и аз се научих как да ги махам... Тихичко повдигах преградата и – при него... В крайна сметка ми сложиха едно малко столче до легло­то му. Беше му станало толкова зле, че вече не можех да мръдна дори за минутка. Викаше ме постоянно: „Люся, къде си? Люсенка!“. Все ме викаше ли, викаше... Другите барокамери, където лежаха нашите момчета, ги обслужва­ха войници, защото щатните санитари отказваха, искаха защитно облекло. Войниците изнасяха подлогите. Миеха пода, сменяха спалното бельо... Пълно обслужване. Откъ­де се появиха тия войници? Не питах... Само той... Той... А всеки ден слушах: „Умря, умря...“. Умря Тищура. Умря Титенок. Умря... Като чукче по главата...

Изпражнения по двайсет и пет–трийсет пъти на дено­нощие. С кръв и слуз. Кожата на ръцете, на краката му взе да се пука... Цялото му тяло се покри с мехури. Кога­то си мърдаше главата, на възглавницата оставаха кичури коса... Толкова близко ми беше всичко. Любимо... Опит­вах се да се шегувам: „Даже е по-практично. Не трябва да си носиш гребен“. Скоро ги постригаха всички. Него аз сама го подстригах. Исках всичко да му правя сама. Ако можех физически да издържа, нямаше двайсет и четири часа да се отделя от него. Жал ми беше за всяка минута... Минутка, а ми е жал... (Закрива си лицето с ръце и мълчи.) Дойде брат ми и се изплаши: „Няма да те пусна там!“. А баща ми казва: „Няма да я пуснеш ли? Че тя през прозоре­ца ще влезе! По пожарната стълба!“.

Отдалечих се... Връщам се – на масичката до него портокал... Голям, не жълт, а розов. Усмихва се: „Почер­пиха ме. Вземи го за теб!“. А сестрата маха през прегра­дата, че не бива да ям този портокал. Стоя срещу него така известно време, сякаш го беше страх да го пипне. „Хайде, изяж го – моли. – Ти обичаш портокали.“ Взе­мам портокала в ръце. А той в това време си затваря очи­те и заспива. През цялото време му правеха инжекции, за да спи. Успокоителни. Сестрата ме гледа с ужас... А аз? Готова съм да направя всичко само и само той да не мисли за смъртта... И за това, че болестта му е ужасна, че се страхувам от него... Част от някакъв разговор... Някой ме увещава: „Не трябва да забравяте, че пред вас вече не е мъжът ви, не е любимият човек, а радиоактивен обект с висока плътност на заразяване. Вие не сте самоубийца. Вземете се в ръце“. А аз като луда: „Обичам го! Обичам го!“. Той спеше, а аз му шепнех: „Обичам те!“. Ходех по двора на болницата: „Обичам те!“. Носех подлогата: „Обичам те!“. Спомнях си как живеехме по-рано с него. В нашето общежитие... Нощем заспиваше само след като ме хване за ръка. Имаше такъв навик – да ме държи за ръката насън. Цяла нощ.

А в болницата аз ще го хвана за ръката и няма да го пусна...

Нощ. Тишина. Сами сме. Погледна ме внимателно и изведнъж каза:

– Толкова искам да видя нашето дете. Какво е?

– А как ще го кръстим?

– Е, това ти ще измислиш сама...

– Защо сама, като сме двама?

– Тогава, ако се роди момче, нека бъде Вася, а ако е момиче – Наташка.

– Как така Вася? Вече имам един Вася. Теб! Друг не ми трябва.

Още не знаех колко го обичам! Той... Само той... Като сляпа! Даже не чувствах ударите на сърцето... Макар да бях в шестия месец... Мислех, че тя е в мен, моята малка, и е защитена. Моята малка...

Никой от лекарите не знаеше, че нощувах при него в барокамерата. Не подозираше. Пускаха ме сестрите. Първоначално също ме уговаряха: „Млада си. Какво си намислила? Това вече не е човек, а реактор. Ще изгори­те заедно“. Вървях след тях като кученце... Стоях часове пред вратата. Молех, умолявах. И тогава те: „Дявол да те вземе! Ти си ненормална“. Сутрин преди осем часà, когато почваше лекарската визитация, ми казваха през преграда­та: „Тръгвай!“. За час отивах в общежитието. А от девет сутринта до девет вечерта имах пропуск. Краката ми бяха посинели до колената, отекли, толкова бях уморена. Ду­шата ми беше по-силна от тялото. Моята любов...

Докато бях при него... не го правеха... Но когато ме ня­маше, го снимаха... Без никакви дрехи. Гол. Отгоре само един лек чаршаф. Всеки ден сменях този чаршаф, а до ве­черта целият беше в кръв. Повдигам го и върху ръката ми остава късче кожа, залепнала. Моля го: „Миличък! Помогни ми! Подпри се на ръката, на лакътя, колкото можеш, за да ти постеля, за да няма нито един шев, нито една гънка“. И най-малкото шевче за него вече беше рана. Режех си нокти­те до кръв, за да не го одраскам някъде. Никоя от сестрите не се решаваше да се приближи, да го докосне, ако трябваше нещо, викаха мен. А те... Те го снимаха... Казваха, че е за науката. А аз щях да ги изгоня оттам! Бих крещяла и бих ги била! Как могат! Ако можех да не ги пускам там... Ако...

Излизам от стаята в коридора... И отивам до стената, на канапето, защото не виждам нищо. Спирам дежурната сестра: „Той умира“. Тя ми отговаря: „А ти какво искаш? Получил е хиляда и шестстотин рентгена, а смъртоносна­та доза е четиристотин“. На нея също ѝ е мъчно, но по друг начин. А то всичко е мое... Всичко ми е любимо.

Когато всички умряха, направиха ремонт в болница­та... Изстъргаха стените, махнаха паркета и го изнесоха... В дърводелницата.

След това – краят... Помня го откъслечно. Размива ми се.

През нощта седя до него на стола... В осем сутринта: „Васенка, тръгвам. Ще си почина малко“. Отваря и затва­ря очите си – значи ме пуска. Тъкмо стигнах до общежи­тието, до стаята си, лягам на пода, на леглото не можех да лежа, така ме болеше всичко, санитарката тропа: „Отивай! Тичай при него! Вика те безутешно!“. А същата сутрин Таня Кибенок ме молеше, викаше ме: „Ела с мен на гро­бището. Няма да мога без теб“. Същата сутрин погребваха Витя Кибенок и Володя Правик. С Витя бяха приятели, семействата ни бяха приятелски. Един ден преди взрива се снимахме вкъщи, в общежитието. Толкова са красиви нашите мъже там! Весели! Последният ден от онзи наш живот... Дочернобилския... Толкова сме щастливи!

Върнах се от гробището, бързичко звъня на сестрата: „Как е?“ – Умря преди петнайсет минути. – Какво? Цяла нощ бях при него. Само за три часа ме нямаше! Застанах на прозореца и завиках: „Защо? За какво?“. Гледах към не­бето и крещях... На цялото общежитие... Страхуваха се да се приближат до мен... Опомних се – ще го видя за после­ден път! Ще го видя! Втурнах се по стълбите... Все още лежеше в барокамерата, не бяха го изнесли. Последните му думи: „Люся! Люсенка!“. „Току-що тръгна. Сега ще дойде“ – успокоила го сестрата. Въздъхнал и замлъкнал.

Вече не се отделих от него... Вървях с него до ков­чега... Макар че съм запомнила не самия ковчег, а голям полиетиленов пакет.. Този пакет... В моргата ме попита­ха: „Искате ли да ви покажем в какво ще го облечем?“. Искам! Облякоха го в парадна униформа, фуражката му я сложиха на гърдите. Не бяха избрали обувки, защото кра­ката му бяха отекли. Бомби вместо крака. Парадната уни­форма също бяха разрязали, не бяха могли да я сложат, тялото му вече не беше цяло. Всичко беше една кървава рана. Последните два дни в болницата... Вдигам му ръка­та, а костта му се клати, костта се люлее, телесната тъкан я няма. Късчета бял дроб, късчета черен дроб му излизаха от устата... Давеше се с вътрешностите си... Увивах си ръ­ката с бинт и му бутах в устата всичко, което изгребвах... Това не може да се разкаже! Не може да се напише! И даже да се преживее... Толкова ми е свидно всичко... Тол­кова... Нито един номер обувки не можеше да му стане... Сложиха го бос в ковчега...

Пред очите ми е... Както беше в парадната униформа, го сложиха в найлонов чувал и го завързаха. И този чувал вече сложиха в дървения ковчег... А ковчега увиха с още един чувал... Найлонът беше прозрачен, но дебел като му­шама. И всичко това вече го наместиха в цинковия ковчег, едва го затвориха. Само фуражката остана отгоре.

Пристигнаха всички... Неговите родители, моите роди­тели... Купиха в Москва черни забрадки... Прие ни извън­редна комисия. Всички казваха едно и също, не можем да ви дадем телата на вашите мъже, на вашите синове, те са много радиоактивни и ще бъдат погребани в московското гробище по специален начин. В запечатани цинкови ков­чези, под бетонни плочи. И вие трябва да подпишете този документ. Нужно е съгласието ви. Ако някой се възмущава­ше, искаше да закара ковчега на родна земя, го убеждаваха, че те са герои и сега вече не принадлежат на семейството. Вече са държавни хора... Принадлежат на държавата.

Седнахме в катафалките... Роднините и някакви воен­ни. Един полковник с радиостанция... По радиостанцията предават: „Чакайте нарежданията ни! Чакайте!“. Два или три часа въртяха из Москва, по околовръстното шосе. Пак се връщаме в Москва... По радиостанцията: „Не разреша­ваме влизане в гробището. Чуждестранни кореспонденти атакуват гробището. Изчакайте още“. Родителите мъл­чат... Майка ми е с черна кърпа... Чувствам, че губя съзна­ние. Изпадам в истерия: „Защо трябва да крият мъжа ми? Кой е той? Престъпник? Рецидивист? Кого погребваме?“. Мама: „Тихо, тихо, дъще“. Милва ме по главата, хваща ме за ръката. Полковникът предава: „Разрешете влизане­ то на гробището. Жената е в истерия“. На гробището ни обкръжиха войници. Вървяхме под конвой. И ковчега но­сиха под конвой. Никого не пуснаха да се прости... Само роднините... Заровиха го моментално. „Бързо! Бързо!“ – командваше офицерът. Даже не ни дадоха да прегърнем ковчега.

И веднага – в автобусите...

Мигновено ни купиха и ни донесоха билетите за обратно... За другия ден... През цялото време с нас беше някакъв цивилен, с военна осанка, не ни даде даже да излезем от стаята и да купим храна за из път. Не дай си боже, ако заговорехме някого, особено пък аз. Сякаш можех тога­ва да говоря, аз вече даже не можех да плача. Когато си тръгвахме, дежурната преброи всички хавлии, всички чар­шафи... Слагаше ги в полиетиленов чувал. Сигурно са ги изгорили... За общежитието сами платихме. За четиринай­сет денонощия.

Клиника по лъчева болест – за четиринайсет деноно­щия... За четиринайсет денонощия човек умира...

У дома заспах. Влязох вкъщи и се строполих в легло­то. Спала съм три денонощия. Не са могли да ме събудят... Дошла „Бърза помощ“. „Не – казал лекарят, – не е умряла. Ще се събуди. Страшен сън е това.“

Бях на двайсет и три години...

Помня един сън... Идва при мен умрялата ми баба, с дрехите, в които я бяхме погребали. И слага елхата. „Бабо, защо ни е елха? Нали сега е лято?“ – Така трябва. Скоро твоят Вася ще дойде при мен. – А той беше израснал на­сред гората. Помня... Един втори сън... Вася идва в бяло и вика Наташа. Нашето момиченце, което още не бях ро­дила. Тя вече е голяма и аз се чудя: кога е пораснала тол­кова? Той я подхвърля към тавана и двамата се смеят... А аз ги гледам и мисля, че щастието е толкова просто нещо. Толкова просто! А после сънувах... Газим във вода. Ходим дълго... Сигурно ме молеше оттам да не плача. Даваше ми знак оттам. Отгоре. (Притихва задълго.)

След два месеца отидох в Москва. От гарата – на гро­бището. При него! И там на гробището започнаха болките. Тъкмо говорех с него... Извикаха „Бърза помощ“. Дадох адреса. Родих там... При същата тази Ангелина Василев­на Гускова... Тя още тогава ме предупреди: „Ще идваш да раждаш при нас“. А къде да ходя? Родих две седмици преди термина...

Показаха ми... Момиченцето... „Наташенка – повиках я. – Татко ти те нарече Наташенка. – На вид здраво бебе. С ръчички, с краченца... А имаше цироза на черния дроб... В черния дроб – двайсет и осем рентгена... Вроден порок на сърцето... След четири часа казаха, че момиченцето е починало. И пак... Няма да ви я дадем! Как така няма да ми я дадете?! Аз няма да ви я дам! Искате да я вземете за науката, а аз ненавиждам вашата наука! Ненавиждам я! Тя ми взе първо него, а сега иска още... Няма да я дам! Сама ще си я погреба. При него... (Започва да шепне.)

Не ви казвам точните думи... Не са тези... Не трябва да крещя след инсулта. И да плача не трябва. Но искам... Искам да знаете... На никого досега не съм признавала... Когато не им дадох малкото си момиченце. Нашето моми­ченце... Тогава ми донесоха една малка дървена кутийка: „Тя е там“. Погледнах: бяха я увили в пелени. Лежеше с пелените. И тогава се разплаках: „Сложете я в краката му. Кажете, че това е нашата Наташенка“.

Там, на гроба, не е написано: Наташа Игнатенко... Там е само неговото име... Тя беше без име, без нищо... Само с душа... Там погребах душата...

Винаги ходя с два букета: единият за него, вторият – на ъгъла за нея. Пълзя на гроба на колене. Винаги на колене... (Несвързано.) Аз я убих... Аз... тя... спасила... Момиченцето ми ме спаси, беше приела целия радиоудар върху себе си, беше станала като приемник на този удар. Такава мъничка. Дребничка. (Задъхва се.) Тя ме беше па­зила. Но ги обичах и двамата... Нима... Нима можеш да убиеш с любов? С такава любов! Защо винаги са заедно?

Любовта и смъртта. Винаги са заедно. Кой ще ми обясни? Кой ще ми подскаже? Пълзя на гроба на колене... (При­тихва задълго.)

...В Киев ми дадоха апартамент. В голям блок, където живеят всички, които си бяха тръгнали от атомната цен­трала. Всички са ми познати. Апартаментът е голям, дву­стаен, за такъв си мечтаехме с Вася. А аз полудявах в него! Във всеки ъгъл, където и да погледнех – навсякъде беше той. Очите му... Почнах ремонт, само и само да не стоя така, да забравя. И така две години... Сънувах... Вървим с него, а той е бос. „Защо винаги си бос?“ – Ами защо­то нямам нищо. – Отидох в църквата... Отчето ми каза: „Трябва да купиш чехли голям размер и да ги сложиш в нечий ковчег. Напиши бележка, че са за него“. Така и на­правих. Отидох в Москва и направо – в църквата. В Мос­ква съм по-близо до него... Той лежи там, на Митинското гробище... Разказвам на служителя, че така и така, тряб­ва да предам едни чехли. Пита ме: „А знаеш ли как да го направиш?“. Още веднъж ми обясни... Тъкмо бяха внесли да опяват един стар дядо. Приближавам се към ковчега, повдигам покривалото и слагам чехлите. „А написа ли бе­лежка?“ – Да, написах, но не посочих на кое гробище е той. – „Там всички са в един свят. Ще го намерят.“

Нямах никакво желание да живея. Нощем стоях на прозореца, гледах към небето: „Васенка, какво да правя? Не искам да живея без теб“. Денем отивам срещу детската градина и стоя... Гледах ли, гледах децата... Полудявах! И нощем почвах да го моля: „Васенка, ще родя дете. Вече ме е страх да съм сама. Няма да издържа повече. Васенка!!!“. А друг път го молех така: „Васенка, не ми трябва мъж. По- добър от теб няма за мен. Искам дете“.

Бях на двайсет и пет.

Намерих мъж... Всичко му разказах... Цялата истина: че имам само една любов, за цял живот. Всичко му раз­крих... Срещахме се, но никога не го повиках при мен вкъ­щи, вкъщи не можех. Там е Вася...

Работех като сладкарка. Правя торта, а сълзите ми на­пират. Не плача, а сълзите ми напират. Единственото, за което молех момичетата, беше: „Не ме съжалявайте. Ако ще ме съжалявате, ще си ида“. Не трябва да ме съжалява­те... Някога бях щастлива...

Донесоха ми ордена на Вася. Червен на цвят... Дълго не можех да го гледам. Сълзите ми напираха...

Родих момченце. Андрей... Андрейка... Приятелките ми ме спираха: „Не трябва да раждаш“, а и лекарите ме плашеха: „Организмът ви няма да издържи“. После... По­сле казаха, че ще бъде без ръчичка... Без дясна ръчичка... Апаратът го показваше... „Е, и какво? – мислех си. – Ще го науча да пише с лявата ръчичка.“ А се роди нормално... красиво момче... Вече учи в училище, отличник е. Сега имам някого, заради когото да дишам и да живея. Светли­ната на живота ми. Прекрасно разбира всичко: „Мамо, а ако отида при баба за два дни, ще можеш ли да дишаш?“. Няма да мога! Страх ме е дори за ден да се разделя с него. Вървяхме по улицата... И аз чувствам, че падам... Тогава ме удари първият инсулт... Там, на улицата... „Мамо, ще ти дам водичка.“ – Не, ти стой при мен. Никъде няма да ходиш. – И го хванах за ръката. Нататък не помня... От­ворих очи в болницата... Така съм била хванала Андрей­ка за ръката, че докторите едва ми разтворили пръстите. Ръката му дълго време беше синя. Сега излизаме от вкъ­щи: „Мамо, само не ме хващай за ръката. Никъде няма да отида“. Той също боледува: две седмици на училище, две – вкъщи с лекаря. Така си живеем. Страхуваме се един за друг. А във всеки ъгъл е Вася... Снимките му... Нощем го­воря ли, говоря с него... Случва се да ме помоли насън: „Покажи ми детенцето ни“. Ние идваме с Андрейко... А той води за ръка дъщеричката. Винаги с дъщеричката. Само с нея си играе...

Така живея... Живея едновременно в реален и нереален свят. Не знам къде ми е по-добре... (Става. Отива до прозореца.) Много сме тук. Цяла улица, така я и на­ричат – чернобилската. Цял живот тези хора са работили в централата. Много от тях и досега пътуват дотам, сега централата се обслужва на дежурства1. Никой не живее вече там, няма и да живее. Всички са с тежки заболявания, инвалидност, но не напускат работа, даже ги е страх да си помислят за това. За тях няма живот без реактора, ре­акторът е животът им. Къде и на кого са нужни другаде? Често умират. Умират в миг. Умират както ходят – вървял и паднал, заспал и не се събудил. Носил цветя на медицин­ската сестра и му спряло сърцето. Стоял на автобусната спирка… Умират, но никой не ги пита наистина. За това, което преживяхме... Което видяхме... За смъртта хората не искат да слушат. За страшното...

Но аз ви разказах за любовта... Как обичах...“

Людмила Игнатенко, жена на загиналия пожарникар Василий Игнатенко  


Препоръчваме ви книгата на Светлана Алексиевич "Време секънд хенд", за която сме писали тук.

Вече е преведена на български и "Войната не е с лице на жена/Последните свидетели".

Последно променена в Петък, 12 Януари 2018 15:34
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам