Автор: Ирина Янчева-Карагяур

Пролетен ден. Началото на двехилядните. Малко китно градче в Западна Европа. Градско кино. Наближава времето на сеанса. На малкия площад пред киното започват да се стичат поточета хора. Сред тях тук-таме старци, водени под ръка от по-младите, инвалидни колички, бутани от по-здравите...

– Виж ги само! – чувам гласа на един от сънародниците ми – Това е нацията на инвалидите!

Думите му ми се забиват в главата като пирони. Опитвам се да ги свържа с реалността – другата реалност. Да, наистина, у нас тази гледка не би била типична. На никое обществено място няма да видим нищо подобно.

Никога толкова слаби и немощни, накуп и наред, с млади и здрави, на едно място в центъра на града,
още повече на място, предназначено за отдих, култура и развлечения...

Сега съм тук, в малкото китно градче в Западна Европа. Началото на двехилядните.
След киното има постановка с циркови артисти и пантомима, после хубава вечеря с танци и музика.

Киното приключва. Тече вечерята със забавления. Хората се веселят. В един момент пред сградата се появява кола "бърза помощ". Минути по-късно млади мускулести санитари вкарват в нея носилка с много възрастна жена с наранена глава.
Мисля си, какво ѝ е на жената, дали ще оцелее в това състояние?
– Жената била пийнала вино, после танцувала и паднала; главата ѝ пострадала силно.

И да, възможно е да не оцелее, и тази вечер да е била последна за нея.
Ще си отиде...

Но ще е изживяла последните си съзнателни (доколкото е възможно) мигове, танцувайки с чаша вино в ръка. Не забутана и забравена в някой дом или скрита в четирите стени на своето жилище, заобиколена от стари пожълтели снимки и с хапчета в трепереща ръка, не стъпила навън и не видяла слънчевата светлина от години, защото в блока не работи асансьора, а и навън по принцип няма място за такива като нея – болни, трудноподвижни, с едни или други увреждания, такива, дето са "неприятна гледка" за околните.

Онези околни, които, подобно на сънародника, си мислят, че тези тук са "нацията на инвалидите".

Нацията, която е извела тези хора навън, дала им пълноценно място в обществото, приела слабостта, старостта и уврежданията като част от живота.
Нацията, която не живее в инфантилната фантазия за вечни младост и здраве.

Възможно е и в тази държава хората да си плюят в пазвата и се надяват да не извадят късата клечка било с генетично или друго увреждане, било с лекарска грешка, било с продължаващ живот, след като е свършило здравето, заради старостта или някоя злополука.
Но все пак не замитат под килима слабото и болното.

Когато го правим с физическата/психическата инвалидност, отричаме я, крием, изолираме, все-едно тя няма право или изобщо не съществува,
ние извеждаме навън и възвеждаме в норма моралната инвалидност.
Уви...
А тя е в пъти по-страшна, със сигурност и по-грозна.  

Вероятно ви е позната историята, в която една студентка попитала антроположката Маргарет Мийд "кой е първият признак на цивилизацията?" и ѝ е било отговорено: "това е счупената бедрена кост, която е заздравяла", "тя е доказателство, че някой е отделил време да остане с този, който е паднал...",
"да се помогне на някой друг да премине през трудности е мястото, където започва цивилизацията".

И да, тя  – цивилизацията е някъде там, при "нацията на инвалидите", водещи достоен живот.
Да се надяваме, скоро и у нас.

Казано не без сарказъм, но и с тъга 20 години по-късно...

********

Споделих този текст на Ирина, защото много отеква в мен. И подобни са и моите мисли от години наред - как приемаме възрастните, болните, хората, които имат затруднения. Снимката е от Венеция, а дамата на нея е от местните жители. Едва-едва ходеше по тесните улички, но ходеше и то сами виждате как - елегантна, красива и с вкус към живота.