Автор: Елена Конова

Вървим в годините по земята и стъпка след стъпка тя ни тегли надолу. Прибира ни към себе си, смирява ни, покорява ни, докато един ден не ни приеме обратно - пръст при пръстта.

Старостта си личи. Както и да я крие човекът, личи си. Показва повехналото си лице в началото плахо, мярва се неочаквано, после става смела, настоятелна, настанява се, усяда, определя движенията, отпечатва се в лицето и понякога в мислите.

Знам със сигурност, че никой не обича проклетата кучка със сухи коси, тънка кожа и хлътнали бузи. И също знам, че човек с всичко свиква. Живот да е, глътка въздух да има, всичко преглъщаме и драпаме напред. Един ден мъдро разбираме - красотата на живота е в неизбежната промяна. И в приспособяването ни към нея.

Странно е как, колкото повече остарява човек, толкова по - ярки и мили са спомените от далечното минало, от детството. Ако е имало лошо, то е забравено, преживяно е отдавна и няма онази тежест върху нас. Останали са чисти спомени за отминали светли дни.

В малкия планински град, в който живеех като дете, град, чието небе беше планински върхове със сняг дори през лятото, в този град, близо до реката имаше чешма. През златна лъвска зейнала паст излизаше със сила водата, денонощно течеше и се изливаше в каменно корито. Никога повече от тогава не съм докосвала толкова студена вода, никога повече не съм чувала как животворната течност говори с тайнствен шепот на планински кристал, който с древна песен слиза от върховете.

Когато ние децата, потни и сгорещени от лятното слънце хуквахме като прашни врабчета към чешмата, винаги се намираше някой възрастен да размаха пръст и строго да извика:

- Не пийте от водата, ще ви пресече!

И ние се спирахме.

Отивахме до силната струя, гледахме жадно, сядахме на каменния ръб на коритото и чакахме търпеливо да се охладим, за да можем да пием. А тя беше толкова ледена, че носеше на тласъци студенина около себе си, все едно бяхме пъхнали главите си в хладилник.
Много от местните жители бяха планинари. С платнени раници и туристически обуща можеше да ги види човек да се спускат от планината, особено лятно време, когато цъфтеше кантарионът и да носят в грубите си слънчеви ръце набраната златна билка.

Веднъж, на мен и още няколко момичета, една много възрастна жена, с лице издълбано от годините и живи светли очи каза:

- Ако искате да си видите внуците, като станете майки, кърмете си децата. И вървете. Всеки ден. Всяка крачка е живот.

И с пъстро тъкано цедило на гръб, в което спеше пра-пра внучето й я видяхме да поема към нивите.

И не, не съм толкова стара. Но имаше един отрязък от време, когато бях дете, там в този отрязък се срещнаха старият и новият свят. И някои от нас имаха щастието да усетят контрастите на това времево доближаване - разминаване.

Още от Елена:

Любовта е занимание самотно