Сърцето ми бие за теб, където и да съм

Сърцето ми бие за теб, където и да съм

31 Мар, 2021
0 коментар

Те са жените, наказани с най-тежката присъда на света - да бъдат далече от децата си. Да копнеят за косите им, събрали лятото; за ръцете им, пълни с вълшебства, за очите, изплакващи прошката. Те са майките и дъщерите, изтърпяващи наказание лишаване от свобода в единствения женски затвор у нас в гр. Сливен. Те се съгласиха да разкажат за болката, вината, срама, разкаянието, липсата, обичта, надеждата, вярата в единствения по рода си конкурс, изцяло подкрепен от Български фонд за жените: Майчинство на изчакване. Вижте разказа на Цветанка Дудова, спечелил първо място в конкурса.

Да бъдеш майка е най-старата и отговорна роля, но определена на жената. Благословията да дадеш живот е чудо на света. Много народи изследователи, учени, мечтатели, приключенци и безброй други са посветили своя път и мисия в търсене на вечния живот. Това е въпрос, който занимава мислите на хората и до днес. Как да живеем вечно?

Стигнах до един универсален отговор. Ние живеем през нашите деца и внуци, или общо казано поколението, което оставяме след нас. Нашите прародители пък живеят чрез нас, които все още сме благословени с утрешния ден.

Семейството и рода са най-важните единици в живота на човека. Това е моята истина, защото в нашата кръв живее частица от всеки наш прародител, а децата, които идват след нас, ще занесат частица и от нас в бъдещето. И тук идва и една от най-големите отговорности отредена на родителите, а именно да разкажат на децата си за техните семейства, да пренесат родовата памет и да запазят дома.

Майката е тази, която трябва да покаже на детето, че живота е благословия, за която ние трябва да сме благодарни всеки ден, да го ценим, да обичаме и уважаваме хората и да не причиняваме болка.

Връзката майка-дете е неразрушима. Тя е изконна и безценна, няма друга такава емоция и толкова силна привързаност, която да може да се доближи до тази. От мига, в който жената разбере, че ще бъде майка, до сетния й дъх, нейното сърце вече е подарено на друг. Вроденият егоизъм, който има у всеки човек, сякаш за миг изчезва от мислите и на негово място идват безграничната любов, себеотдаденост, и грижа към детето. Почти до третия месец от бременността сърцето на детето бие с ритъма на сърцето на майката. Някъде в този момент според мен се случва и магията, защото вече не едно, а две сърца бият едновременно.

Майката отдава своя свят, допуска своето дете в душата си с една-единствена мисия, да помогне на това дете в земния му път, да го насочва и да бъде до него, до момента, в който детето е готово да поеме само живота си.

Майката се раздава с цялото си същество, без да очаква нещо в замяна от детето си. Това е един кръговрат стар колкото света.

Моята майка обича да казва „Майчица да имаш, но майчица да не си“. Обяснявам си тези думи с отговорността, която майката носи до края на живота си, страховете, които макар неволни, тя крие дълбоко в душата си, с вечно и неизбежно желание да закриля детето си. От гледна точка на детето, пък майката е тази, към която то може да се обърне за всяко нещо в живота си, да сподели всеки проблем, да поплаче на рамото й. Тя е пристанът, към който всеки един от нас се връща в живота си ...

Хората казват, че децата ни са по-добри от нас, а техните деца, ще бъдат по-добри от тях самите. И аз вярвам в това, защото майката се опитва да даде и да научи на най-доброто от себе си своето дете.

Неизбежно, когато говорим за семейство, близки, любими хора с много обич, се стига до първия въпрос в моя разказ, за вечния живот или по-скоро как животът като плът и тяло има своя край и може би човек пораства истински тогава, когато загуби своята майка, защото тогава трябва да носи сам тежестта да бъде опора на своите деца, а докато е жива майка му, тя винаги сваля от теглото с цялата си обич, на която е способна само една майка.

Метафората на семейството, изобразено като дърво е прекрасна, защото то е точно това, здрави корени, които дават сила на децата си да продължат напред. Да бъдеш майка на детето си е за цял живот. Това не е нещо, което се променя от времето, мястото и обстоятелствата. Ситуацията, в която се намирам в момента, нито за миг не ме е спряла да бъда дъщеря на моята майка, и майка на моята дъщеря.

Дори и без физическа близост и всекидневни срещи, на които сме свикнали нашата връзка е неразрушима.

Подкрепяме се и изразяваме емоциите си по всеки един възможен начин и всяка сутрин се будим с мисълта, че отново ще бъдем заедно.

Моите майка и дъщеря правят, всичко възможно, за да окуражават, не са пропуснали нито едно свиждане и възможност да ми покажат колко много им липсвам. Аз се опитвам да правя същото. Чуваме се по телефона ежедневно, изпращаме си картички, правим малки жестове една за друга, разказваме си за живота такъв, какъвто е в момента и се опитваме да бъдем силни, защото всяко нещо, което ни се случва е, за да ни научи на житейски уроци и да ни направи по-добри.

Нашето семейство е голямо, сплотено и неразделно. Всички сме благодарни, че го имаме и че сме част от него.

Моето сърце бие за моето дете и майка, а обичта, благодарността, признателността и мислите ми са всеки ден с моето семейство.

Може да харесате още:

Майките също сънуват