logomamaninjashop

Тя, моята дружинка...

Автор: Кристина Йовчева

Когато бях мъничка, мъничка, всеки ден бях при моята прабаба. Преди да тръгна на детска градина (бях на цели 5 години, когато започнах) тя ме гледаше, а после всеки ден след градината отивах при нея. Когато бях болна, пак тя ме гледаше и лекуваше по нейните си начини - по-любими за мен от онези в аптеката. Много обичахме да сме заедно, тя все казваше, че съм нейната “дружинка” - прадядо ми вече си беше отишъл, аз - последното, най-малкото от всички правнучета, едничка наблизо край нея, освен това кротко дете (случая с нарязаната мушама беше изключение). Прабаба ми много тъгуваше, че е останала неука - баща й бил даскалът в селото и тя тръгнала на училище при него по-рано от мерак, ала докато била в първо отделение, баща й го убили турците, майката грабнала трите деца и две бохчи дрехи и избягали от Беломорска Тракия. И тъй като майка й започнала да работи на чуждите ниви, за да изхранва семейството, на прабаба ми - 7-8- годишна тогава, останала задачата да отглежда по-малките брат и сестра, да стъква огъня, да приготвя хляба и да кърпи дрехите. За учене време не останало. Та беше неука и това много я натъжаваше. Можеше да се подписва с буквата си “М”, когато си вземаше пенсията. Когато аз станах ученичка, настъпи нов етап в нашите взаимоотношения. Аз взех буквара и започнах да я уча да чете. Тя сричаше досущ като първолаче, следеше с пръст редовете в учебника и лицето й изразяваше такова усърдие, че дори аз, съвсем дете тогава, не можех да не го забележа. Благодарение на моята помощ и нейното огромно желание, прабаба ми се научи да си пише трите имена и да срича. Понякога й изнасях уроци като тези в училище - за Левски и Ботев, или й рисувах картини, а тя ги окачваше с кабърчета по стените. Като дойдеха комшийките, им ги показваше с гордост и все казваше: “Ей туй мънинкото ми украсява стените, то нали ми е дружинка...”. Когато ме видеше с книжката, сгушена на леглото, никога не ме закачаше - оставяше ме да си чета, за нея това беше недостижимо тайнство! Понякога ме караше да й почета на глас, докато тя предеше - седнала на колене на земята до печката. Колко истории на Пипи й изчетох, докато тя изкусно изпридаше от къделите фина прежда за пуловери, шапки и чорапи на цялата рода. От печката на дърва винаги се носеше апетитен аромат на някоя бабина гозба - дали ще е зелник (печен отгоре на печката, не във фурната, с цвъркащото масълце отгоре), на вкусна чорба от всичко, което расте в градината или на варен ошав, който беше по-вкусен от всеки сок. Всичко това придружено от свиренето на неизменния чайник и от кукуригането на петела в кокошарника (прабаба ми винаги водеше война с някой от тях, като го обиждаше с “опустял нальетин”).

Когато дойдеше време за почивка, тя никога не ме караше насила да спя, но се гушвахме върху тъкания от нея китеник и аз исках тя дълго да ми разказва отново и отново за детството си, за това как се оженила за прадядо ми, за децата си, истории, истории, които толкова обичах да слушам разказани с нейния глас, с говор, примесен с тракийски, родопски и турски думи, говор и истории напоени с емоцията на един цял пъстър и нелек живот. 

Какво ме посъветва баба

118837841 m 1
Прабаба ми ми “уйдисваше” за всичко - плетеше ми мънички дрешки за руската кукла - ама истински поли, жилетки и чорапи от шарени прежди. Чистеше ми тиквени семки, защото не можех сама да ги чопля. Аз я научих малко да срича, да играе на карти “на война” с мен. Също да участва в игрите ми с кукли. Позволяваше ми да се забавлявам с ръцете й, като опъвам кожата й нагоре, а тя дълго време не се слягаше заради старостта й и това беше толкова смешно за мен! Играеше с мен на онази игра с конец, при която ставаха различни фигури, когато го прехвърляхме от нейните на моите ръце. Лятото ме люшкаше на плетения от нея хамак, водеше ме на разходка в близката горичка, хващаше ми малките пухкави жълти пиленца на кокошката и така можех да ги погаля, без да се страхувам, извади ми първия зъб с конец, даваше ми да пия вода от шепата й - никога няма да забравя усещането от допира на устните ми до напуканата й топла шепа. Тя ми позволяваше понякога да й сплитам двете плитки, на които носеше косата си и които бяха почти изцяло черни, макар да беше на 80. Аз я научих как да запомни тъй сложните за нея имена на държавите и градовете, в които съдбата беше разпръснала част от децата и внуците й. Обяснявах й някои сложни и нови думи...И тя беше тъй благодарна за всичко това!!!

Освен тези съкровени споделени мигове, от нея научих толкова много неща - как да пия вода от своята шепа, как се преде и тъче (в момента в дома ми греят нейните черги и възглавници), как се правят лечебни разтривки на сухожилията, как се набира телефонен номер с шайба, как да правя красиви сурвачки (правя ги сега със своите деца). Научи ме да шия на 100-годишната крачна шевна машина “Сингер” (жива и досега), да плета чорапи на 5 куки, да дъвча черен пипер за болно гърло, също как да смачквам оси, без да ме жилят...

Всичко това вероятно е една нищожна част от всичко, което получих от моята прабаба. Но най-големите уроци ми ги даваше с поведението си и изобщо с отношението си към живота. Да не повишаваш глас, да си честен, да помагаш на хората, да се молиш само и единствено за здраве, да проявяваш здрав разум.. и да бъдеш решителен и силен!!! Макар че беше загубила две от петте си деца, тя не си позволяваше да плаче пред нас, освен в един ден от годината - началото на юни, когато туристическият отряд на градчето ни се връщаше от ежегодния си поход. Тъй като отрядът носеше името на бабиния син - алпинист, останал завинаги в снеговете на Хиндукуш, те минаваха през къщата ни и затрупваха прабаба ми с цветя, които тя после топеше в коритото на външната чешма и напояваше със сълзите си, облакътена, приведена, смазана... Само и единствено тогава виждах тази блага жена да плаче със сълзи и да изразява невероятна болка.

Когато почина на 84 години и я видях в онази черна рокля на ситни розови цветченца, която бях виждала десетки пъти, докато я вадеше от раклата, за да я спасява от набезите на молците и за която знаех, че е приготвена за “умиралка”, не можах да повярвам колко мъничка беше. Аз бях само на 12 години, а прабаба ми, моята дружинка, ми беше дала преживявания и уроци за цял един живот!

Още от Кристина: 

Последната книга 

Аз и Мара

Последно променена в Сряда, 15 Януари 2020 09:05
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Винени страсти през юли

Винени страсти през юли

04 Юни, 2020 Кулинарно

Ранно пиле, рано пее

Ранно пиле, рано пее

04 Юни, 2020 Забавно

Филмът "История на пластмасата" безплатно онлайн

Филмът "История на пластмасата…

03 Юни, 2020 Образование

Добрата клюка

Добрата клюка

03 Юни, 2020 Отношения

Моите рестарти

Моите рестарти

03 Юни, 2020 Кариера

Кога да отидем на терапия?

Кога да отидем на терапия?

01 Юни, 2020 Добра форма

Цветовете на детството

Цветовете на детството

01 Юни, 2020 Истории

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам