Случка в метрото

Обичам да пътувам с метро. В пиков час – не, разбира се, но през уикендите е толкова спокойно и полупразно. Сядам на ъглово място, тиха и невидима, и наблюдавам хората около мен. Не чета книга, не се вторачвам в телефона, просто се оглеждам и колекционирам. В метрото всеки се чувства сам и незабележим и можеш да прочетеш толкова много истории.

Възрастната женица с яркото червило отсреща. Палтото й е захабено, но от дебела, качествена вълнена материя. От 80-те, майка ми имаше навремето палтенце с такава кройка от „Валентина“. Сигурно още й топли. На сбръчканата шия се мъдри фишу с лъскави нишки, вързано умело на кипра фльонга. На краката ортопедични обувки подават обли връхчета под вълнен панталон с ръб. Сигурно глезените й се подуват и не може да носи ботуши дори в снега. Жената стиска здраво черна чанта с две дръжки и розово найлоново пликче, пълно с евтини лакомства, от типа, който децата си купуват от училищната лафка въпреки забраната на родителите – зрънчовци, вафли и смучещи бонбони. Ясно, отива на гости при внучетата. Вперила е поглед право пред себе си и е стиснала здраво тънките начервени устни. Усмивка няма нито в очите, нито на устата. Подозирам, че е от онези баби, които обичат да правят забележки, да оглеждат преценяващо и да дават поучителни примери от личния си живот. Вече й е късно да се научи да е мила. Домъчнява ми за нея. Смъртта е достатъчно студена, та да прекара човек и живота си в хлад.

На следващата спирка се качва младеж. Хубаво тъмнооко момче с високо чело, късо подстриган перчем и гладко обръснато скулесто лице. Носи дънки и тъмно яке. Дънките са изчистена стандартна кройка, леко изпънати по бедрата, не смъкнати, без кръпки и декорации. Под якето се подава тъмносин пуловер и якичка на риза. Якичката е подгъната накриво и веднага ми се набива в очите. Направо ми идва да се пресегна и да я наглася, но разбира се, не го правя. Младежът очевидно живее сам, си мисля. Никое момиче, никоя майка не би го пуснала да излезе от къщи с така подвита яка. Сяда на моята тройна редичка, по диагонал срещу бабата, и тръска спортен сак в краката си. Вероятно отива на фитнес или плуване, има широките плещи и самоувереността на редовно трениращ човек. Вади телефона си, с привичен жест плъзга пръст по екрана и потъва.

След три спирки ще слизам. Вагонът е все така празен – само аз, възрастната дама и младежът. В този момент вратата се отваря и влиза невъобразимо красиво момиче. Не от кифленския тип, а от онези естествените красавици, които изпълват с възхищение и мъже, и жени. Екзотична красота, малко широки скули, плътни вежди с естествена извивка, вълнисти черни къдрици и леко мургаво лице, на което още по-ярко се открояват зелени очи с пронизващ поглед. За такива очи, мисля си, преди няколко века биха изгорили горкото момиче като вещица. Старицата свива устни още повече. Младостта и красотата не понасят добре на всекиго. Момичето сяда точно срещу младежа и кръстосва две стройни крачета в тесни дънки и високи ботуши. Поглежда го с видим интерес, нашето момче определено хваща окото. Но той продължава да си зяпа телефона, леко приведен напред. Идва ми да го сръчкам. Какво толкова му гледаш на този телефон, виж каква хубавица седи срещу теб. Следващата спирка наближава, старицата става и се отправя към вратата, но розовото найлоново пликче се закача в нещо, може би в кокалестите й пръсти, и цялото му съдържание се разпилява по пода. Женицата изписква нещо и се опитва да се сгъне и да събере покупките преди да се затворят вратите, но младежът я изпреварва, хвърля телефона си на седалката между нас, с бърз жест събира всичко в голямата си ръка, натъпква го в ръцете й, хваща я под ръка и й помага да излезе точно навреме. Старицата се обръща да му благодари, но вратите вече се затварят, а момчето се връща на мястото си обратно и пак хваща телефона. Момичето вече го гледа с неприкрито възхищение. „Вдигни очи, глупчо“, си мисля. Насочвам цялата си мисловна енергия към него, опитвам се да подам телепатичен сигнал. Не работи. Покашлям, въртя се неловко на мястото си. Виждам как една тръпка е на път да угасне, още преди да се е родила. Виждам нежна женска ръка, която наглася изкривената яка под пуловера и погалва гладката буза. Виждам красиви дечица със зелени очи и високи интелигентни челца, които никога няма да видят белия свят. Кипя от вътрешно негодувание, а ето че и моята спирка идва.

Скачам импулсивно и си изпускам чантата на земята. Жестът е абсолютно несръчен и изкуствен и в никой филм нямаше да мине за достоверен, но тези двамата са толкова погълнати – тя от него, той от телефона - че не забелязват самото изпускане, а само разпилените по земята тефтерчета, кърпички, червила, портмоне. Момчето реагира по абсолютно същия начин, хвърля телефона на седалката до него и бързо се навежда да събере всичко от пода. В този миг, в тази наносекунда правя нещо, което никога не бих помислила. Грабвам телефона му от седалката и го пъхвам в джоба си. Той се обръща и ми подава събраните от пода дреболии, аз ги грабвам, усмихвам се неловко и изхвърчам навън миг преди вратата да затвори. Сърцето ми направо ще изскочи от вълнение. Боже, затова ли крадат хората?

Обръщам се и за миг погледът ми се кръстосва с този на момичето. „Сестро, сега е твоят момент. Ако ви е писано, ще бъде.“, си мисля. Виждам как младежът се изправя и започва да се оглежда смутено. Тя вдига глава към него и сякаш понечва да му каже нещо. Влакът се отдалечава, завесата пада.

Тръгвам към изхода на метрото с толкова широка усмивка, че отстрани сигурно изглеждам като напушена. Не ми пука. И без това няма никого. На изхода се спирам за миг и се навеждам над прозорчето на касата.

- Прощавайте. - казвам със сериозен тон, макар че усмивката все още играе на ъгълчетата на устата ми. – Намерих един телефон.

 

Финалът, естествено, е въображаем. В последния миг надделя споменът за баба ми, която ни е строила петима невръстни братовчедчета и ни боцка розовите длани с голямата губерка, задето сме обрали черешата на съседа. Така че моралистите могат да са спокойни. Няма нарушени закони. А трябваше, трябваше...

Мария Пеева

 

Последно променена в Неделя, 19 Февруари 2017 12:14
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Не е "все тая"

Не е "все тая"

23 Фев, 2020 Образование

Йоанка Калпазанка

Йоанка Калпазанка

10 Фев, 2020 Забавно

Мама пак не стана скиор

Мама пак не стана скиор

31 Ян, 2020 Забавно

52 седмици готвене: Ориз

52 седмици готвене: Ориз

04 Фев, 2020 Кулинарно

Внукът на човекоядката

Внукът на човекоядката

13 Фев, 2020 Истории

Замислете се, момчета

Замислете се, момчета

10 Фев, 2020 Отношения

Писмо от зоната

Писмо от зоната

24 Фев, 2020 Истории

Не е "все тая"

Не е "все тая"

23 Фев, 2020 Образование

52 седмици готвене: Задушаване

52 седмици готвене: Задушаване

17 Фев, 2020 Кулинарно

На море в Гърция

На море в Гърция

17 Фев, 2020 Развлечения

Внукът на човекоядката

Внукът на човекоядката

13 Фев, 2020 Истории

Замислете се, момчета

Замислете се, момчета

10 Фев, 2020 Отношения

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам