Да си родим дъга

Автор: Ина Зарева

Един от онези дни, в които въздухът се е сгъстил до изригване. Дишането е трудно, движенията са забавени, а мислите връхлитат като пустинни бури. Вървях трудно, в този летен пристъп на задух, за да взема някакъв документ, за който ме бяха изпратили. Исках единствено да се върна възможно най-бързо в прохладния офис и да потъна в необятния онлайн свят, който по това време откривах.

Интернетът все още не бълваше от дланите и домовете ни, а беше достъпен само в най-амбициозните фирми, чиито служителите внезапно започнаха да идват рано на работа и да остават до късно. Заради необятната информация, игрите и разбира се - първите форуми. Хората в тях първоначално пишеха плахо, но ден след ден, темите се рояха и животът онлайн се разрастваше. Разказваха се вицове, споделяха се истории, нищеха се политики, кръстосваха се различни мнения и позиции. Младото онлайн общество, като прохождащо дете, се вълнуваше от възможностите и свободата, които виждаше пред себе си. Разбира се, в пъстрия му свят бързо се появиха и първите хейтъри, които размиваха темите, вгорчаваха тона и замъгляваха екраните.

Един от тях се открояваше особено ярко в най-посещавания форум. Истинска еманация на мегаломанията, той обиждаше и плюеше по всичко и всеки, налагайки само своето мнение. Намираше пробойни и в най-добронамерените постове, успяваше да смрази и най-благородните инициативи. Славата на вездесъщ хулител му се услаждаше и той помпаше ли помпаше арогантността си.

Дори не си спомням откъде започна враждата ни, но нямаше случай, в който да публикувам нещо и той да не изсипе три клавиатури отрова отгоре му. Тогава, в това съвсем начално дигитално обитаване, ми беше изключително трудно да разделя реалното от виртуалното. Приемах неговите нападки така, сякаш ме е спрял на улицата и е започнал да ме ругае, само защото не харесва цвета на роклята ми. Чувствах се наистина зле, не успявах да го игнорирам, колкото и да опитвах, и изстрадвах всяко наше пререкание. Водих стотици словесни двубои с него в мислите си и се мъчех да си представя що за тип е това – надут и властен, нарцистичен и зъл.

Какво научих от фейсбук

b8be0c31d8c923440f8ffc4e5e818d73 XL

Дори и в онази градска мараня, докато вървях по малките улички с усмихнати тераси и присвити прозорци, събирах целия си словесен арсенал и планирах как да го изсипя върху потребителя Х.

Неусетно бях стигнала до офиса, от който трябваше да взема важния документ. Представях си голяма и лъскава сграда, а се бях озовала пред агонизираща къща, със сбръчкан двор и посивял покрив. Вратата се отвори и гледката ме стъписа. Старото и занемарено жилище бе превърнато в нещо като кабинет, но от едва процеждащата се светлина през мръсните пердета и наредените празни бутилки от алкохол по первазите, то приличаше по-скоро на бърлога на вехтошар.

Мъжът, който ме посрещна, напълно се вписваше в обстановката. Прораснала коса, дълга, разбъркана брада, развлечени дрехи, треперещи абстинентно ръце. Само гласът му контрастираше с всичко останало по него – беше деликатен и възпитан, дори уплашен, когато започна да изрежда причините, поради които е забавил изготвянето на документа. Припрян и плах, той дори не се сети да ми предложи да седна. Продължаваше да реди обърканите си и несвързани извинения, да пъха треперещите си ръце една в друга и накрая дори започна да се моли да не казвам на шефовете ми, че всъщност той все още изобщо не е готов. Но сега набързо ще го изготви и даже аз ще му диктувам какво точно искаме да напише. Само да си поемел дъх.

В така наречения офис можеше да се направи всичко друго, само не и да се диша. Цигареният дим и алкохолните изпарения бяха направили въздуха почти възможен за докосване. Исках да си тръгна възможно най-бързо от това подозрително място и този хленчещ човек, който най-накрая се сети да ми предложи стол, така че да виждам какво ще дописва в документа.

Екранът беше потъмнял като всичко из кабинета. Мъжът постави треперещата си ръка върху мишката и светлината от монитора се впи болезнено в очите ми. Когато заслепяването отмина, успях да различа отворената страница на браузъра. Това беше форумът, в който пишех, а върху горната, синя лента с големи букви се открояваше никнеймът, с който мъжът бе влязъл в него. Това беше той - потребителят Х - моят онлайн кошмар.

Бях толкова поразена от това гротескно разминаване на реален и виртуален образ, толкова вцепенена от цялата ситуация, толкова потресена от осъзнатото в този миг, че целият ми гняв се събра на топка, взриви вените ми, изпъвайки ги до пръсване, разтърси цялото ми тяло, парализира го, а накрая започна да се топи и смалява до... жалост.

Такава изпитвам и до днес към всяко демонстриране на сила, мощ и злост в онлайн света ни. Въпреки че оттогава шумът в мрежата става все по-силен, жуженето – все по-оглушително, а омразата – все по-свирепа.

Криворазбраната социална мрежа

f08d745f8cd842c9a7c1bfef2e271930 XL

Трудно е да се правиш, че не виждаш тези така съвършени хора, с техните перфектни животи и единствено правилни мнения, чиито пръсти бълват ругатни и заплахи. Трудно е да мълчиш, когато искаш да изкрещиш на всички тях да спрат поне за секунда. Една секунда, в която да чуят, че другият говори през сълзи. Че кърви на собственото си разпятие и се нуждае само от миг тишина. Трудно е да приближиш собствените си реален и виртуален образ и да сключиш примирие помежду им.

Но най-трудно е, когато най-силно искаш да воюваш срещу всички тези хора, да вдигнеш ръцете си от клавиатурата и да ги събереш в молитвата, от която едно дете има огромна нужда в този момент. Да накараш пръстите си, вместо злъч да изпишат „Помощ!“, а клавишите – да започнат надпреварата с времето.

И тогава, измежду непрекъснатия шум, влудяващото жужене, циничните крясъци и изнасилените думи, се случва нещо. То е тихо и едва доловимо, като първия пулс на плода в утробата. То е малко и туптящо, свито на кълбо в себе си и тръпнещо в очакване. То е истинско, а не виртуално.

То е чудото - спасило се е дете!

Зад същите тези екрани едни тихи и пъстри хора са родили доброто – разноцветно като тях, изтъкано от малките или големите им благотворителности и необятно като дъга. Дъга, която се ражда след истеричния смях на дъжда и досадното мърморене на капките, след крясъка на вятъра и темерутството на гръмотевиците, след клюкарстването на локвите и хленча на капчуците. Тогава, когато небето се умори и притихне, тя изгрява, протяга се свенливо върху му и започва да рои чудеса.

Дали треперещите пръсти на онзи тъжен мъж са се уморили да обиждат, дали е излязъл от мрачния си свят и е открил цветовете на живота – мога само да се надявам. Срещам хора като него всеки ден – хаотични и шумящи като внезапно плиснал дъжд. Но вече знам, че си струва да изтърпим целия този шум, да преглътнем думите и да помълчим.

В името на дъгата.


Препоръваме ви още:

За социалните мрежи и невъзможните стандарти

Да дариш живот

Правилата на интернет общуването

Последно променена в Събота, 25 Май 2019 08:37
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Да забременееш по график

Да забременееш по график

08 Авг, 2019 Добра форма

Когато и ако...

Когато и ако...

30 Юли, 2019 Отношения

Мама я няма

Мама я няма

25 Юли, 2019 Татко Калоян

Милото

Милото

12 Авг, 2019 Дом

Вие как се казвате?

Вие как се казвате?

11 Авг, 2019 Възпитание

Що се смеете на чуждото страдание!

Що се смеете на чуждото страдание!

19 Авг, 2019 Татко Калоян

Истанбул - столицата на света

Истанбул - столицата на света

17 Авг, 2019 Развлечения

Тиганът, без който не можем

Тиганът, без който не можем

17 Авг, 2019 Забавно

Страшна късметлийка

Страшна късметлийка

15 Авг, 2019 Блог

Милото

Милото

12 Авг, 2019 Дом

Вие как се казвате?

Вие как се казвате?

11 Авг, 2019 Възпитание

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам