„Сега е различно. Мама се смее повече“

Повечето истории за насилие, които идват в пощата ни, са анонимни. Жените изпитват потребност да разкажат преживяното и в същото време не искат да бъдат сочени с пръст. Но освен, че са анонимни, има и още нещо, по което си приличат. Всички са с щастлив край. Има логика. Лошите ги чуваме по новините. Ето една от "хубавите".

За първи път се омъжих на 21. Съпругът ми беше на 22. Бях доста млада за женене, ако съдим по връстниците ми, и позакъсняла с около 3 години, ако се сравнявам с моята майка. Бяхме колеги с моя съпруг, но се познавахме само от половин година. От сегашна гледна точка виждам, че още тогава е било ясно, че няма да го бъде. Но... Тогава бях убедена, че аз ще го променя. Спомням си, че през месеца преди сватбата ни, неговият баща всеки ден ми казваше: "Имаш още време да размислиш и да осъзнаеш в какво се забъркваш!" Тогава го приемах за шега.

За първи път ме удари два месеца след сватбата. За мен беше голям шок и изненада. Веднага реших да си събера нещата и да си тръгна. И си тръгнах, отидох при кумовете ни. Цял ден мислих. Най-изненадана бях от това, че човекът, който преди месеци се извиняваше хиляди пъти, ако ме е притиснал по-силно по време на прегръдка, сега ме беше направил лилава от удари. Не можех да си го обясня сама. Направих грешката да потърся обяснение от него. Пълна глупост! Обяснението на насилника е обвинение към жертвата. (Неговото обяснение беше, че аз някак съм успяла да предизвикам в него нещо, което никой не е виждал досега.) Сега знам. И тогава знаех, но ако го признаех, щях да призная, че аз съм тази жертва. Абсурд! И без да искам влезнах в омагьосан кръг.

Не мълчете като мен

6a3a0b770ea5a67437a45b728e7f1fdc XL

Мирът изглеждаше простичък - трябваше просто да не го предизвиквам. Само че стана точно обратното - все по-лесно го ядосвах и разочаровах. И бой имаше, и психически тормоз, най-вече едно безкрайно мълчане, което не знаеш кога ще премине в обиди или удари. Интересното е, че никога повече не помислих да си тръгна. Спря да има и много варианти за помощ отвън - бях се отдалечила от всичките си приятели (за него те не бяха достойни, а аз не исках да разберат, че съм неудачница - такава се чувствах).

Полагах всички сили родителите ми и децата ми да не знаят. Знаеха неговите родители, но баща му беше много болен, а майка му не обръщаше внимание. Бяхме женени 9 години. През този период той е работил около две години (сумарно). Все нещо не беше както той го иска и напускаше. А пък аз работех. Живеехме под наем, имахме две деца - учителската ми заплата не стигаше. Постепенно започнах втора, а след това и трета работа. Сутрин рано чистех, после преподавах в училище, а вечер водех езикови курсове. И пак не стигаха! Външният ми вид го позанемарих и това водеше до нов тормоз. Пропуснат косъм на крака водеше до мълчание по седмица. Чувствах се смачкана, грозна, неуспешна, нежелана.

Когато се отдалечиш от приятелите си, се оказва, че единственият близък човек ти става насилникът. И аз започнах да се чудя, ако там, където толкова се старая, се държат така с мен, може ли да има по-добро? Започнах да правя грешки. Търсех заеми, за да нося пари вкъщи. Заеми, които знаех, че няма как да върна. Хората се чудеха друсам ли се, или играя хазарт. А аз плащах тренировки и екипировки на мъжа ми - та нали по цял ден е сам вкъщи, поне да ходи да потренира...

"Истината трябва да се знае"

9b5a0a3fd69afdefa5535542b438e3b5 XL

Една година преди развода, поканих майка му на кафе и разговор. Казах ѝ, че трябва да направим нещо заедно, за да започне съпругът ми да работи. Тя ми каза, че ако не ме устройва ситуацията, мога да опитам да си тръгна и да се оправям сама. И след шока от отказа ми просветна. Мисълта да си тръгна отново се появи. Една година по-късно си взех децата и си тръгнах. Получих подкрепа от родителите си, спечелих приятели и се превърнах в човека, който е развалил семейството си според бившия и майка му. Аз бих им казала само: „Да. И се гордея с това, само съжалявам, че се забавих толкова.“

Към днешна дата имам ново семейство и децата ни общо са четири. Сключих брак за втори път, но за първи път имам наистина човек до себе си. Вече пет години, в които преживях смъртта на мама, престоя в кувьоз на бебето ни, тежки мои здравословни проблеми, аз се чувствам щастлива, подкрепяна и обичана. И както казва големият ми син: „Сега е различно, мама се смее повече.“

 

Препоръчваме ви още:

Не си сама

Имаш ли нужда от помощ?

Щом те удря, значи те харесва!

 

Последно променена в Събота, 18 Май 2019 10:13
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Да забременееш по график

Да забременееш по график

08 Авг, 2019 Добра форма

Когато и ако...

Когато и ако...

30 Юли, 2019 Отношения

Мама я няма

Мама я няма

25 Юли, 2019 Татко Калоян

Милото

Милото

12 Авг, 2019 Дом

Що се смеете на чуждото страдание!

Що се смеете на чуждото страдание!

19 Авг, 2019 Татко Калоян

Истанбул - столицата на света

Истанбул - столицата на света

17 Авг, 2019 Развлечения

Вие как се казвате?

Вие как се казвате?

11 Авг, 2019 Възпитание

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам