Автор: Ливия Васи

Кацнала върху парапета, който опасваше училищния двор, Зоуи умърлушена гледаше в обувките си. Черни, лачени, с тънка напречна каишка отгоре и златна закопчалка с форма на цвете отстрани. Толкова сладки и толкова бебешки - Зоуи беше бясна. Вече беше голяма - на 5! На 5! Две от приятелките ѝ в класа вече имаха обувки с токчета, мънички токчета, но истински ток-че-та. А тя?! Зоуи бебето, с бебешките обувки. Колко още трябва да чака? Да стане на 7? Ужас, това е толкова дълго. Зоуи сърдито залюля крачетата си напред-назад, вперила поглед в противните обувки. Поне слънцето ги прави да блестят, помисли си за миг. После рязко вдигна глава и наостри уши. Този звук не може да го сбърка - една от учителките на големите, най-красивата от всички учителки, защото обувките ѝ винаги бяха с най-високите токчета и тракането им можеше да се чуе чак от другия край на коридора. Зоуи обърна глава и завистливо проследи отдалечаващата се фигура. Как ходи само - като принцеса, помисли си момиченцето и още по-ядосано залюля крачета. Колко искаше да е голяма! И колко бавно тече времето!

Моята рокля и аз

"Още два часа! Само още два часа до края на работния ден!" - Рея вървеше по празния коридор, стиснала последните тестове на класа ѝ по история. Къде ѝ беше умът сутринта да обуе точно този чифт - най-неудобният от цялата ѝ обувчена колекция. С най-високите токчета, а и така стягат пръстите отпред, особено кутрето! Уреди за мъчения, не обувки, Рея скърцаше със зъби и се проклинаше за суетата си. Искаше да е висока, защото с нейните 155 см винаги се чувстваше като гном пред останалите. Затова си наложи този стил - изправени рамене, вирната брадичка, елегантна рокля и задължително на токчета. Учениците ѝ я обожаваха, колегите ѝ правеха комплименти. Но само тя си знаеше какво ѝ струва - всеки ден от седмицата болки в ходилата, болки в кръста, болки по цялото тяло. Рея, Реяяя, няма ли да поумнееш?! Трясък от вратата на съблекалнята я сепна. Срещу нея вървеше една от десетокласничките - Ники, звездата на отбора по баскетбол. С обичайния спортен сак през рамо, Ники сръчно се преметна през парапета и забърза към изхода на училището. Рея завистливо я проследи с поглед - лесно ѝ е да тича с маратонки. Маратонки... Толкова отдавна не е носила! По дяволите, колко ѝ беше писнало от тези високи токчета!

Друго си е да си туриш капелата

Ники забави крачка и се опита да успокои дишането си. Тренировката току-що беше приключила, момичетата от училищния отбор се преобличаха и щяха да ходят на пица. Но не и тя! Имаше точно 30 минути, за да стигне до залата за фитнес. После пак щеше да тренира с "големите", целта ѝ беше да влезе в основната схема на най-титулувания спортен клуб в града. После в националния, после в чужбина. Ники заби поглед в краката си. Понякога имаше чувството, че маратонките са се сраснали с ходилата ѝ. Ще обуе ли някога нормални обувки?! Нещо леко и елегантно, като ей онези балеринки, които носеше красавицата отсреща. Виктория от 12 клас, след две седмици завършва. Няма уроци, няма тестове, няма униформа. А как само се движи, все едно не стъпва по земята. А обувчиците ѝ... толкова мънички, толкова изящни! Ники си пое дълбоко дъх и прехвърли сака на другото си рамо. Само още две години и поне досадното училище щеше да ѝ се разкара от главата.

Изпитите започват след две седмици, после край! Виктория бавно пресичаше двора на път към кабинета по химия. Само още две седмици! Май я хващаше страх от послето. Уроци, тестове, униформа - всичко беше толкова познато. И сигурно. А след това? Виктория тъжно обгърна с поглед празния училищен двор. В дъното, върху парапета, тя видя малкото момиченце, очевидно от предучилищната група. Детето безгрижно клатеше крачетата си напред-назад и явно се любуваше на обувчиците си. „Щастливка!“ - завистливо въздъхна Виктория. – „Защо толкова бързо върви времето?!“

Препоръчваме ви още:

Кожена рокля

Моята чанта

Кръговратът на гардероба