Автор: Валентина Вълчева

Мой, не само защото съм родена и живея в него. Добър, лош, богат, беден… Той е част от това, което съм. И затова съм осъдена и привилегирована да го обичам.

Да, обичам го. Обичам го такъв, какъвто е, бил е и ще бъде надявам се. Виждала съм го и гъмжащ от хора, виждала съм го и празен като призрачен град от постапокалиптична научна фантастика. Виждала съм го и с работеща тежка индустрия, виждам го и днес, когато някогашните мастодонти като „ВидаХим” са отдавна част от едно непознато за днешните младежи минало. Виждала съм го чист и спретнат, виждала съм го и потънал в мръсотия. Задъхващ се под лятната жега и блокиран от половин метър сняг. Под половин метър вода. Зелен. Прашен. Шумен. Смълчан. Каменен. „На Дунава вечен страж”. Виждала съм го богат и беден, пълен и празен, шумен и притихнал.

И съм го обичала с всичките му лица. Дори и с най-уродливите. В истинската красота винаги има по доза уродливост, несъвършенство. По нещо мръсно, ако щете. Прекрасните стари сгради, често пъти с овехтели и рушащи се фасади. Шарената черга на площада, с която скоро ще се сбогуваме за добро или за лошо. Приказния Крайдунавски парк, с който би се гордял всеки град по света. Крепостта „Баба Вида”, където историята те размазва с тежестта на всичките си векове, дори и без да я познаваш. Капиите, от които лесно можеш да си представиш, че и днес те държат под око стражите на Иван Срацимир. Разпадащата се Синагога, която въпреки тоталното занемаряване все още напомня за някогашното си величие и красота, все още е жива и диша. „Телеграф-капия” и Младежкия дом, където навремето се зароди цяла една нова мултикултура. Дунава, който понякога привечер вие от жажда за човешка жертва. Никога незаспиващия булевард „Панония”. Храмът „Свети великомъченик Димитър Солунски” – вторият по големина в България след софийския „Св. Александър Невски”. „Триъгълникът на Толерантността”, в който Видинската Света Митрополия дели едно парче земя с Джамията на новатора Осман Пазвантооглу и със Синагогата, и какъвто няма и не е имало никъде другаде в Европа. Старият квартал „Калето”, по чиито калдъръми само преди век безшумно са се мяркали силуетите на плътно забулени кадъни, а днес е един малък пъстър оазис от минало и съвременност. Ако щете, дори металните табелки по сградите из целия град „През наводнението на 4 март 1942 водата достигна дотук”, напомнящи за един от най-трудните моменти в съвременната история на града.

Видин е градът, за който един американски „професионален турист”, обиколил осемдесет и няколко държави във всички краища на света, ми каза преди години: „Никога не съм виждал град с толкова много паметници и история на толкова малко място!”

Невинаги съм го осъзнавала, разбира се. За някои емоции ти трябва време и възраст. Осъзнаваш колко обичаш нещо или някого едва когато го изгубиш… или напуснеш. И аз съм го напускала. Няколко пъти. В различни посоки. Само колкото да осъзная, че ми липсва. Че е в кръвта ми. Под кожата ми. И няма отърване. Както се казва, не си бил никъде по света, докато не се върнеш вкъщи. Да обичаш Видин е като да обичаш някого, дори и след като си го видял рошав, мърморещ и подпухнал след тежка нощ. И недостатъците му не само че не те отблъскват, а засилват желанието ти да го обичаш.

А когато изпиташ колебание… винаги можеш да преоткриеш Видин. Защото това е градът, в който слънцето изгрява от север, а Дунав тече на юг. Градът, в който се намира единствен по рода си пример за човечност в историята ни – Паметникът на Скърбящия воин, почитащ загиналите в Сръбско-българската война, който провокира един англичанин след Първата световна война да признае: „Народ, който може така да предаде историята си след една победоносна за него война, не е варварски.” Градът, който последен пада под турско робство през ХІV век и от който проехтява първият изстрел на Освободителната война.

Знам, че има и безброй много неща, от които да недоволствам, естествено. Неща, които може би никога няма да бъдат преодолени и поправени. Кой знае! И хора, от които да съм възмутена, от всички социални слоеве. То къде ли пък ги няма! Старая се обаче да не го правя твърде често, да не ставам част от Хóра на професионалните оплаквачки. Човек лесно затъва в негативното, в мръсното, в черното. По-трудното е да продължиш да ровиш в мърсотията, но не за да я хвърляш по някой друг, а за да извадиш оттам онова – другото. Хубавото. И да го покажеш на другите, които вече го мислят за изчезнало. Причината да продължиш да обичаш Видин дори и без царските му одежди, в прокъсаната рокля на една съвременна Пепеляшка. Защото Пепеляшка си остава красива, дори и в дрипи. Забравяме го това. А е много лесно да си го припомни човек. Достатъчно е само рано сутрин да се разходи по дигата край реката. Или да поседне на бира и цаца в някое от корабчетата. Или да посрещне изгрева на Градския плаж, в полите на „Баба Вида”. Или да погледне нощем към окъпания в светлина Дунав мост 2. Или да попита някой местен за легендите за съкровища, скрити в тайни тунели под крепостта. Или дори само да се качи на последния етаж на Високите блокове или на Общината и да погледне оттам.

Расте, но не старее

И ако е вярно, че всеки мъж трябва поне веднъж месечно да поглежда жена си през очите на съседа, то също толкова вярно е и че всеки видинчанин трябва поне веднъж месечно да поглежда Видин през очите на всички онези чужденци-туристи, които слизат почти ежедневно от круизните кораби на пристана до Речна гара. И когато свалиш тъмните очила… също и розовите… може би тогава ще видиш не само миналото, но и потенциала за бъдещето. А когато го правиш достатъчно често, ще проумееш защо Видин трябва да бъде обичан. Въпреки всичко и всички. Той има нужда от това!

Прочетохте ли

Да изживееш този град