Автор: Ина Зарева

Зимата на 20-и век. Така наричат тази през 1954-а. Била най-лютата за столетието. Морето замръзвало три пъти, а река Дунав – за цели 74 дни. Преспите стигали до покривите на къщите. Шест войници и един офицер намерили смъртта си край с. Жернов. 

През същата тази зима, на един шофьор е наредено да пътува през почти непроходим път – неасфалтиран, стръмен и с остри завои, за да преизпълни плана на поредната петилетка. Разбира се, нямало осигурени нито вериги, нито каквото и да било оборудване, подходящо за свирепите климатични условия. По средата на пътя, повереното му превозно средство поддало на много остър завой и се насочило към стръмна пропаст. С мисълта, че ще погине единственото изправно транспортно средство за цялата околия и ще обрече много хора на невъзможност да работят, шофьорът скочил в движение, легнал на пътя и го спрял с крака си. Затиснат от тежестта му, търпял нечовешки болки и неописуем студ в продължение на часове, докато го открият. Състоянието му било шоково и толкова тежко, че в местната болница били безсилни и го пренасочили към София. Но бензин за линейката нямало. Близки и приятели източвали колите си, за да го осигурят и линейката да успее да замине за столицата. Резултатът – напълно унищожена 20-сантиметрова бедрена кост - сменена с платинена, 120 дни в „гипсово корито”, по-къс крак с няколко сантиметра и инвалидност през целия живот, но и неизменните: златен медал, ордени, грамоти и награди през годините: „На другаря....... за преизпълнение на плана и личното обещание“ - парт. секретар, профсъюзен председател и т.н.

Този шофьор бил дядо ми. Играех си тайно с медалите му, но той никога не склони да говори за преживяното. Разказваше охотно за многобройните случки от казармата или бомбардировките в София например, но не и за тази история. Нито се хвалеше с нея, нито някога се окичи с отличията си. Живееше със спокойствието, че е спасил десетки работници от невъзможността да се приберат по домовете си, ако единственият им превоз се бе разбил. Живееше с най-важната дума в скромния си живот – отговорност. Живееше и с едно дълбоко омерзение към престъпниците, които раздават щедро медали за всяка нелепа своя заповед.

Годината е 2018-а. Отдавна няма непреодолими и жестоки климатични условия – дори природата е отстъпила пред минното поле, наречено България. В него престъпниците вместо медали, раздават шофьорски книжки срещу определени суми. Те усвояват „едни европейски пари“ с непрекъснати ремонти по пътищата - ремонти, които оставят асфалти „като за детска площадка“ и мантинели като „вафлени кори“. Те освобождават тихомълком пияни убийци на деца. Те знаят за местата с най-много катастрофи. Те съзнават колко неизправни са машините, на които смело удрят печати. Те открито заявяват, че чуждите шофьори у нас си карат както си искат, но в съседните държави спазват стриктно правилата.

Това са те – истинските престъпници – тези, които мълчат насред престъплението. Те се различават от предишните само с това, че вече не раздават медали на онези, които са превърнали в инвалиди.

Криворазбраните правила на пътя

Всеки ден се извинявам на децата си, че живеем в тази държава. Всеки път, когато ме ругаят пред тях, само защото СПАЗВАМ ПРАВИЛАТА. Всеки път, когато крещя „ИДИОТ“ на лъскавия тарикат, изпреварващ колоната на остър завой. Всеки път, когато се разделяме не особено приятелски с гости, на които съм отказала да сипя алкохол, защото ще шофират минути по-късно. Всеки път, когато не успяваме да пресечем на пешеходна пътека в продължение на 10 минути. Всеки път, когато не ги пускам да пътуват. Всеки път, когато им откажа част от детството, не защото не вярвам в тях, а защото не вярвам на другите.

Да, България е минно поле. Ако децата ни изобщо успеят да се родят живи и невредими в държавните ни болници; ако не попаднат на необезопасени атракциони; ако оцелеят от тормоза и наркотиците в училище; ако не ги убият в дискотеките, то те все някога ще попаднат на пътищата. И там ще се превърнат в жертви на нас – собствените им родители. Ние ще сме тези, които ще сме бутнали няколкотонни машини в невръстните им 18-годишни ръце, защото вече са мъже. Ние ще сме обърнали само 2 бири, преди да ги качим в колите си. Ние ще сме тези, които ще си затворим очите пред некачественото и нередното. Ние ще сме тези, които вечно бързаме да стигнем. Ние ще сме тези, за които правилата не важат. Ние ще сме тези, които иронично се смеят на коланите, детските седалки и ограниченията.

Накрая ние ще сме тези, които раздават медалите...

От години не шофирам. Изпитвам истински, непреодолим ужас, че и аз ще бъда дамгосана с печата „шофиране, несъобразено с пътните условия“ – което в повечето случаи ще значи, че не съм преценила правилно колко точно асфалт е спестен от въпросния път, колко точно нови дупки са се появили след ремонта за милиони евро; колко точно алкохол е изпил връхлитащият отсреща... И не че ще загина ме е страх, а че ще стана убиец. Защото не съм съобразила пътните условия.

От години не изпращам децата си да пътуват с български автобуси по български пътища. Те вече свикнаха да им се подиграват съучениците и учителите им. И вече дори не ми се сърдят толкова.

Преди два месеца, само по някаква случайност, хванаха поредния шофьор, готвещ се да превозва деца, с 1.27 промила.

За първите пет месеца на 2018-та, в България са станали 2356 тежки пътнотранспортни произшествия със 185 загинали и 3044 ранени.

От години страната ни води първите места във всички световни класации за пътнотранспортни произшествия.

Напишете в Гугъл "пиян шофьор" и за броени минути ще можете да проследите най-тежките инциденти, при които шофьори в нетрезво състояние отнеха човешки животи. А ако задълбаете в проучването, ще видите, че много бързо след това, животите на шофьорите биват върнати обратно, за разлика от тези на семействата на жертвите. За последните никой не се интересува, те не влизат в никаква статистика – как живеят, с какво живеят, живеят ли изобщо.

За разлика от нас, по света ценят живота и държат на отговорността.

След катастрофа, причинена от водач в нетрезво състояние и довела до смъртта на човек, в Япония е наложена и най-голямата пътна глоба в размер на 2.5 млн. долара. В Китай - в случай че водач в нетрезво състояние причини инцидент със смърт на човек, наказанието е смъртно. 

В България отдавна няма отговорност.

Отговорността е по-непосилна и от тежестта на 9-тонна машина върху крака ти.

Отговорността се оказа ръждясал, бутафорен орден.

Отговорността се скъси, окуця и вече никой не я иска.

Отговорността остана само блед спомен от детството ми.

Прости ми, дядо!

Прочетохте ли

Животът е такъв, какъвто си го направиш,...
стига да е живот